Паяжината на Шарлот

Глава 18Прохладата на нощта

Когато дойде вечерта и сенките из панаира се издължиха, Темпълтън изпълзя от бараката и се огледа. Уилбър спеше в сламата. Шарлот плетеше мрежа. Острото обоняние на Темпълтън моментално засече из въздуха доста приятни миризми. Плъхът беше гладен и жаден. Реши да излезе на експедиция и тръгна без да се обади на никого.

— Донеси ми дума — викна след него Шарлот. — Тази нощ ще пиша за последен път.

Плъхът измърмори нещо под носа си и изчезна в тъмното. Не му харесваше да го третират като куриер.

Горещината от деня бе отстъпила пред прохладата на вечерта, което донесе облекчение за всички. Сега колелото бе осветено, въртеше се високо, високо в небето и изглеждаше два пъти по-голямо, отколкото през деня. Целият панаир бе в светлини и се чуваше оглушителен шум от игралните автомати, от музиката, под чиито звуци се въртеше детската въртележка с най-различни животни и каляски, а от бингото през микрофона се чуваше гласът, който обявява числата.

След дрямката децата се почувстваха освежени. Фърн видя приятеля си Хенри Фъзи и той я покани да се повозят на виенското колело. Дори купи билет за нея, така че това не й струваше нищо.

Когато мисис Арабъл случайно погледна нагоре към звездното небе и видя дъщеря си, седнала до Хенри Фъзи, летяща все по-нагоре и по-нагоре във въздуха, изглеждаща така щастлива, тя само поклати глава.

— Леле майко! — каза тя. — Хенри Фъзи! Кой би помислил!

Темпълтън се опитваше да остане встрани и никой да не го забележи. Във високата трева зад краварника той намери нагънат вестник. В него имаше остатъци от нечий обяд — сандвич с шунка, швейцарско сирене, парче твърдо сварено яйце и една огризка от червива ябълка. Плъхът пропълзя и изяде всичко. След това скъса една дума от вестника, сви я на руло и отпраши към кочината на Уилбър.

Шарлот почти беше свършила с паяжината, когато той се върна с изрезката от вестника. Тя бе оставила празно място в средата. По това време наоколо нямаше никакви хора, така че паякът, плъхът и прасето бяха съвсем сами.

— Надявам се да си донесъл подходяща дума — каза Шарлот. — Това е последната дума, която ще напиша в живота си.

— Ето — каза Темпълтън и развя вестника.

— Какво пише? — попита Шарлот. — Ще се наложи да ми я прочетеш.

— Пише „СКРОМЕН“ — отвърна плъхът.

— Скромен? — зачуди се Шарлот. — Скромен има две значения. Означава обратното на горделив и означава кротък, смирен. Това си е точно Уилбър. Той не е горделив и винаги е кротък.

— Е, надявам се да си доволна — изсмя се презрително плъхът. — Не възнамерявам да прекарам цялото си време в носене на разни неща. Дойдох на тоя панаир да се забавлявам, а не да разнасям вестници.

— Много ми помогна — каза Шарлот. — Бягай да разгледаш панаира.

Плъхът се изхили:

— Ще си изкарам прекрасна нощ. Старата овца беше права. Този панаир е рай за плъховете! Леле, какво ядене ще падне! И какво пиене! И навсякъде места за криене и улов. Чао, чао, скромни ми Уилбър! Сбогом и на теб, Шарлот, стара интригантко! Това ще е паметна нощ. Нощ, която никой плъх не бива да забравя.

И той изчезна между сенките.

Шарлот се върна към работата си. Вече беше доста тъмно. Някъде далеч гърмяха фойерверки — ракети, пръскащи се на милиони звездни топки в небето. Когато семейство Арабъл и семейство Зукерман се върнаха, тя бе завършила паяжината си. В средата й бе спретнато извезано „СКРОМНО ПРАСЕ“. В тъмното никой не забеляза. Всички бяха прекалено уморени и щастливи.

Фърн и Ейвъри се покатериха в камиона и легнаха, като придърпаха индианското одеяло да се завият. Ларви сложи свежа слама за Уилбър, а мистър Арабъл го потупа лекичко.

— Ние тръгваме към къщи — каза той. — Ще се видим утре сутринта.

Възрастните също се качиха в камиона и Уилбър чу как моторът запали и камионът бавно се отдалечи. Щеше да се чувства самотен и да му бъде тъжно за дома, ако Шарлот не бе дошла с него. Никога не се чувстваше самотен, когато тя бе наблизо. Някъде далеч все още се чуваше музиката от детската въртележка.

Почти унесен в сън, той помоли Шарлот:

— Изпей ми пак онзи песничка за тъмното и за оборската тор!

— Не тази вечер — каза тя с повехнал глас. — Твърде съм уморена.

Гласът й май не идваше откъм паяжината.

— Къде си? — попита Уилбър. — Не те виждам. На паяжината ли си?

— Тук, зад теб съм — отвърна тя. — Горе, в задния ъгъл.

— Защо не си на паяжината? — попита Уилбър. — Та ти почти никога не я напускаш.

— Тази вечер съм я напуснала — каза тя.

Уилбър затвори очи.

— Шарлот — каза той след малко, — мислиш ли наистина, че Зукерман ще ми позволи да живея и няма да ме убие когато дойде студеното време. Вярваш ли наистина?

— Разбира се — отвърна му Шарлот. — Ти си известно прасе, а освен това си и добро прасе. Утре може би ще спечелиш награда. Целият свят ще чуе за теб. Зукерман ще е горд и щастлив, че има такова прасе. Няма нищо, нищичко от което да се страхуваш и за което да се притесняваш. А сега заспивай!

Известно време не се чу никакъв звук. После Уилбър попита:

— Какво правиш там горе, Шарлот?

— О, правя си нещо — отвърна му тя. — Правя си нещо, както винаги.

— Нещо за мен ли?

— Не, този път е нещо за мен.

— Моля те, кажи ми какво е — помоли я Уилбър.

— Ще ти кажа на сутринта. Когато първата светлина пробие тъмното небе, когато врабчетата се разбудят и кравите задрънкат с веригите си, когато петелът изкукурига и звездите избледнеят, когато първите коли тихичко замъркат по шосето, погледни нагоре и ще ти покажа нещо. Ще ти покажа моя шедьовър.

Още преди да довърши последното изречение, Уилбър бе заспал. Тя разбра по начина, по който дишаше, че сънят му е спокоен и дълбок, тъй както дълбоко бе потънал в сламата.

Далеч, на километри от тях, в къщата на Арабъл, хората бяха насядали около кухненската маса, ядяха компот от праскови и говореха за събитията от деня. Горе Ейвъри бе вече в леглото и спеше. Мисис Арабъл завиваше Фърн.

— Прекара ли добре днес на панаира? — попита тя и целуна момичето си.

Фърн поклати утвърдително глава:

— Беше най-хубавият ден, който някога и някъде съм имала през целия си живот.

— Това е прекрасно! — каза майка й.