Паяжината на Шарлот

Глава 2Уилбър

Фърн обичаше Уилбър повече от всичко. Обичаше да го гали, да го храни, да го слага в леглото за сън. Всяка сутрин, веднага щом станеше, тя затопляше млякото му, слагаше биберона и държеше бутилката, докато суче. Следобед, когато училищният автобус я оставеше пред къщата, тя се втурваше в кухнята да приготви нова бутилка с мляко. Хранеше го пак привечер, после точно преди лягане. Мисис Арабъл го хранеше по обед, когато дъщеря й бе на училище. Уилбър обичаше млякото си и беше най-щастлив когато Фърн приготвяше шишето му. Той се изправяше и я гледаше дълго с очи, пълни с любов и обожание.

През първите няколко дни от живота му на Уилбър бе разрешено да живее в картонената кутия близо до печката в кухнята. По-късно, когато мисис Арабъл се оплака, че й пречи, той бе преместен в по-голяма кутия в дървената барака. Когато стана на две седмици го изкараха навън. Беше времето, през което цъфваха ябълковите дървета и дните ставаха по-топли. Мисис Арабъл направи малко дворче за Уилбър под ябълковото дърво и сложи там голяма дървена кутия, пълна със слама. Кутията имаше малък отвор, за да може той да влиза и излиза когато пожелае.

— Няма ли да му е студено през нощта? — попита Фърн.

— Не! — каза баща й. — Само го гледай какво може да прави.

Понесла бутилка с мляко, Фърн седна под ябълковото дърво в дворчето на Уилбър. Той се затича към нея, а тя придържаше бутилката, докато сучеше. Когато изпи и последната капка, прасето изгрухтя и сънливо се прибра в къщичката си. Фърн погледна през отвора. Уилбър разбутваше сламата със зурлата си и не след дълго си направи тунелче. После пропълзя в него и се загуби в сламата. Фърн бе очарована от това, което видя. Стана й по-леко — нямаше да се тревожи, понеже знаеше, че нейното бебе ще спи на топло.

Всяка сутрин след закуска Уилбър тръгваше по пътечката с Фърн и чакаше с нея, докато дойде автобусът за училище. Тя му махаше за довиждане, а той стоеше и гледаше след него чак докато се скрие зад завоя. Докато Фърн беше на училище, Уилбър бе затворен в двора си, но веднага щом си дойдеше следобед тя го пускаше навън, а той я следваше навсякъде. Ако тя влезеше в къщата, Уилбър влизаше с нея. Ако се качеше на горния етаж, той я чакаше до най-долното стъпало. Когато извеждаше куклата си на разходка с количката за кукли, той тичаше с нея. Понякога, по време на тези пътешествия, Уилбър се уморяваше и тя го слагаше в количката. Това му харесваше. А когато беше много уморен, затваряше очи и заспиваше под одеялцето, близо до куклата. Изглеждаше толкова мил и трогателен със затворени очи. Куклата също притваряше очи и тогава Фърн караше количката много бавно и меко, за да не събуди бебетата си.

Един топъл следобед Фърн и Ейвъри облякоха банските си и отидоха на реката да поплуват. Уилбър тръгна с тях и непрекъснато се вреше в краката на Фърн. Когато тя нагази в реката Уилбър нагази с нея, но водата бе прекалено студена за неговия вкус. Така, докато децата плуваха, играеха и се пръскаха, Уилбър се забавляваше на брега, където имаше прекрасна лепкава тиня и бе топло и влажно.

Всеки ден бе щастлив, а всяка нощ — спокойна.

Уилбър беше това, което фермерите наричат пролетно прасе, което означаваше, че се е родил през пролетта и нищо повече.

Когато той стана на пет седмици, мистър Арабъл каза, че вече е достатъчно голям, за да бъде продаден и че трябва да бъде продаден. Сърцето на Фърн потъна в мъка и тя зарида. Но баща й бе непоклатим в решението си. Апетитът на Уилбър се бе увеличил. Той беше започнал да яде остатъци и обелки от храна — в добавка към млякото, разбира се. Мистър Арабъл не искаше да го гледа повече. От десетте братя и сестри на Уилбър не беше останал нито един — всички вече бяха продадени.

— Трябва да го продадем, Фърн — каза той. — Позабавлява се да отглеждаш прасенце, но Уилбър вече не е бебе и трябва да го продадем.

— Обади се на семейство Зукерман — предложи мисис Арабъл. — Чичо ти Хоумър гледа прасета и, ако Уилбър отиде да живее там, ще можеш да слизаш долу до къщата им и да го виждаш толкова често, колкото поискаш.

— Колко пари да искам за него? — попита Фърн.

— Ами, той е недоносен… — каза баща й. — Кажи на чичо си Хоумър, че имаш прасе за продан и поискай шест долара. Виж какво ще ти каже.

Скоро всичко бе уредено. Фърн се обади по телефона на леля си Едит, а леля Едит викна чичо Хоумър, който бе в хамбара. Той дойде и поговори с Фърн. Когато чу, че цената е само шест долара каза, че ще вземе прасето. На следващия ден Уилбър бе взет от хубавия си дом под ябълковото дърво и преместен да живее в една купа оборски тор във фермата на семейство Зукерман.