Паяжината на Шарлот

Глава 17Чичо

Когато спряха на паркинга близо до панаира, вече се чуваше музика и се виждаше как виенското колело се върти високо в небето. Усетиха миризмата на прах от състезателната писта, по която тъкмо беше минала специална машина да напръска с вода. Правеха се хамбургери, балони се издигаха високо. Можеше да се чуе блеенето на овцете в кошарите им. Силен глас гръмна по високоговорителите: „Моля за внимание! Собственикът на «Понтиак», номер Н-2439, да премести колата си, паркирана до беседката с фойерверките!“.

— Може ли малко пари? — попита Фърн.

— Може ли и на мен? — попита Ейвъри.

— Ще спечеля кукла, като завъртя колелото и то спре точно на правилното число — каза Фърн.

— Аз пък ще управлявам реактивен самолет и ще го накарам да се блъсне в друг самолет.

— Може ли да си купя балон? — попита Фърн.

— Може ли замразен ванилов крем и чийзбургер и една малинова сода? — попита Ейвъри.

— Хайде, деца, млъкнете малко, докато разтоварим прасето — каза мисис Арабъл.

— Нека оставим децата да се забавляват сами — рече мистър Арабъл. — Панаирът идва веднъж в годината.

Мистър Арабъл даде на Фърн две монети от по двайсет и пет цента и две монети от по десет цента, а на Ейвъри — пет монети от по десет цента и четири по пет цента.

— И помнете, парите трябва да ви стигнат за целия ден! Не ги харчете в първите пет минути! И да сте тук, на камиона по обед, за да можем да обядваме заедно! И не яжте неща, от които да ви заболи стомах!

— И ако отидете на онези люлки, да се държите здраво, много здраво! Чувате ли ме? — добави мисис Арабъл.

— И да не се изгубите!

— И да не се изцапате!

— Да не седите дълго на слънце! — каза майка им.

— Оглеждайте се за джебчии! — предупреди ги баща им.

— И не пресичайте пистата за конни състезания! — викна мисис Зукерман.

Децата се хванаха за ръка и затичаха към въртележката, към прекрасната музика, към сергиите, където нямаше да има никакви родители, които да ги наставляват и командорят, където щяха да са щастливи и свободни и да правят каквото си искат. Мисис Арабъл ги гледаше как се отдалечават. После въздъхна и издуха носа си.

— Мислиш ли, че е редно? — запита тя.

— Все някога трябва да пораснат — каза мистър Арабъл. — Панаирът е добро място да се сложи началото, според мен.

Докато разтоварваха Уилбър и го изваждаха от колибата му, около него се събра тълпа зяпачи. Всички се заглеждаха в надписа „Славното прасе на Зукерман“. Уилбър на свой ред ги гледаше изпитателно и се опитваше да изглежда извънредно добре. Новият дом му харесваше. В тази кочинка имаше трева и заслон, който да го пази от слънцето.

Шарлот избра подходящ момент и, когато никой не гледаше, се измъкна пъргаво от къщурката и се покатери под навеса на покрива. Никой не я забеляза.

Темпълтън, който никак не искаше да се показва на дневна светлина, остана тих и спотаен под сламата в колибата. Мистър Зукерман сипа обезмаслено мляко в копанката на Уилбър и сложи чиста слама, след което той и мисис Зукерман отидоха да разгледат кравите, да видят чистокръвните породи коне и други забележителности. Мистър Зукерман искаше преди всичко да види тракторите, а мисис Зукерман — да погледне фризерите. Ларви се мотаеше сам, надявайки се да види приятели и да се позабавлява с тях.

Веднага, щом хората заминаха, Шарлот се обърна към Уилбър.

— Добре е, че не можеш да видиш това, което виждам аз — каза тя.

— Какво виждаш? — попита Уилбър.

— Има едно прасе в съседната кочина и то е огромно. Боя се, че е много по-голямо от теб.

— Може би е по-старо от мен и е имало повече време да расте — предположи Уилбър и сълзи изпълниха очите му.

— Ще се спусна малко и ще огледам по-добре — каза Шарлот. После се покатери по една греда, вмъкна се в съседната кочина, пусна една дълга нишка, увисна на нея и се озова точно пред зурлата на грамадното прасе.

— Как се казвате? — попита любезно тя.

— Нямам име — отвърна прасето, вторачено в Шарлот. — Наричат ме Чичо.

— Много добре, Чичо — отвърна Шарлот. — Кога си роден? Ти пролетно прасе ли си?

— Разбира се, че съм пролетно прасе! — каза Чичо. — Ти какво реши? Че съм пролетно пиле ли? Хо-хо-хо! Това беше добра шега, нали, Сестро?

— Умерено смешна шега, бих казала. Но съм чувала и по-смешни. Радвам се, че се запознахме. Сега трябва да тръгвам.

Тя бавно се изкачи обратно и се върна при Уилбър.

— Казва, че е пролетно прасе — докладва тя. И вероятно е. Едно обаче е сигурно. Има изключително неприятно излъчване. Прекалено фамилиарничи, ужасно е шумен и пуска тъпи шеги. Освен това — последното нещо, което може да се каже за него е, че е чист и приятен. Ти си далеч, далеч по-чист и приятен. Стана ми противен, а разговорът ми с него бе доста кратък. Въпреки това, ще е трудно да се преборим с това прасе, Уилбър, поради размера и теглото му. Но, ако ти ми помогнеш, може да успеем.

— Кога ще изплетеш мрежа? — попита Уилбър.

— Ако не съм много уморена, днес в късния следобед — каза Шарлот. — И най-малкото усилие ме уморява тези дни. Май нямам онази сила, която имах преди. Предполагам, че е от възрастта.

Уилбър погледна приятелката си. Тя изглеждаше доста подута и отпусната.

— Ужасно съжалявам да чуя, че се чувстваш зле, Шарлот — каза той. — Може би, ако опънеш паяжина и хванеш някоя и друга муха, ще се почувстваш по-добре.

— Може би — каза тя уморено. — Но имам усещането, че съм в края на дълъг ден.

И тя се закачи с главата надолу за тавана и се нагласи да подремне, оставяйки Уилбър много, много разтревожен.

Цяла сутрин хората минаваха край кочината на Уилбър. Десетки, стотици се спираха да се порадват на неговата копринено бяла кожа, къдравата му опашчица и милото му сияйно изражение. После отминаваха към следващата кочина, където лежеше грамадно прасе. Уилбър чу няколко души да казват доста добри неща за неговото тегло и размери. Чуваше тези думи и не можеше да се овладее и да спре да се тревожи.

„А на всичкото отгоре и Шарлот не се чувства добре… О, боже!“ — помисли той.

Цяла сутрин Темпълтън спа тихо под сламата. Денят стана ужасно горещ. По обяд семейство Зукерман и семейство Арабъл се върнаха при колибата. Няколко минути след това Фърн и Ейвъри също се появиха. Фърн носеше кукла маймунка и ядеше карамелизирани пуканки. Ейвъри имаше балон, вързан за ухото му и ядеше карамелизирана ябълка. Децата бяха мръсни и им беше много топло.

— Горещо е нали? — каза мисис Зукерман.

— Ужасно е горещо — отвърна мисис Арабъл, правейки си вятър с една рекламна брошура за фризери.

Един по един се качиха на каросерията и отвориха кутиите с обяда. Слънцето печеше без милост всичко наоколо. Никой не беше гладен.

— Кога ще дойдат съдиите да решат за Уилбър? — попита мисис Зукерман.

— Не и преди утре — отвърна мистър Зукерман.

Ларви се появи с едно индианско одеяло, което бе спечелил.

— Това ни трябваше! — каза Ейвъри.

— Точно така — каза Ларви и опъна одеялото над страните на каросерията. Получи се нещо като палатка. Децата седнаха на сянка и се почувстваха по-добре.

След това се наобядваха, излегнаха се и заспаха.