Паяжината на Шарлот

Глава 19Сакчето с яйцата

На следващата сутрин, когато първата светлина проби небето, когато врабчетата се разбудиха и кравите задрънкаха с веригите си, когато петелът изкукурига и звездите избледняха, когато първите коли тихичко замъркаха по шосето, Уилбър се събуди и се огледа за Шарлот. Видя я горе, в задния ъгъл на тавана на кочината си. Беше много тиха. Осемте й крака бяха силно раздалечени. Изглеждаше, като че през нощта се е смалила. До нея, закачено на тавана, Уилбър забеляза странно нещо. Беше като пашкул. Имаше цвят на праскова и изглеждаше като направено от захарен памук.

— Будна ли си, Шарлот? — каза нежно той.

— Да — дойде отговорът.

— Какво е това мъничко красиво нещо до теб? Ти ли го направи?

— Да, аз — отвърна Шарлот с немощен глас.

— Нещо за игра ли е?

— За игра ли? Не бих казала, че е точно за игра. Това е моето сакче с яйца. Моят магнум опус.

— Аз не зная какво е „магнум опус“ — каза Уилбър.

— На латински е — обясни Шарлот. — Означава „велико дело“, „шедьовър“. Това сакче е моето велико дело, най-прекрасното нещо, което някога съм правила.

— Какво има вътре? — попита Уилбър. Яйца ли?

— Цели петстотин и четиринайсет — отвърна тя.

— Петстотин и четиринайсет? Шегуваш се!

— Не, не се шегувам. Броих ги. Започнах да броя в началото и реших да ги преброя до края, за да не мисля за друго.

— Това е един съвършено красив сак — каза Уилбър.

Чувстваше се толкова щастлив, все едно сам той го бе направил.

— Да, хубав е — каза Шарлот, потупвайки нежно сакчето с предните си два крака. — Освен това, мога да гарантирам, че е доста здрав. Направен е от най-здравия материал, който имам. Също така е защитен от влага и вода. Яйцата вътре ще са сухи и на топло.

— Шарлот — каза замечтано Уилбър, — ти наистина ли ще имаш петстотин и четиринайсет дечица?

— Ако нищо лошо не се случи, да — отговори тя. — Разбра се, те няма да се покажат до следващата пролет.

Уилбър забеляза, че гласът на Шарлот звучи тъжно.

— Защо си така отчаяна? Мисля, че сега трябва да си безкрайно щастлива.

— О, не ми обръщай внимание — каза Шарлот. — Като че ли нямам вече толкова много сила. Предполагам, че ми е тъжно, защото няма никога да мога да видя децата си.

— Какво искаш да кажеш? Как така няма да можеш да видиш децата си? Разбира се, че ще ги видиш. Ние всички ще ги видим. Ще бъде чудесно следващата пролет във фермата с петстотин и четиринайсет бебета паячета, щъкащи навсякъде. И гъските ще имат още гъсета и овцете ще си имат пак агънца.

— Може би — каза Шарлот тихичко. — Все пак имам чувството, че няма да мога да видя резултата на моите усилия. Не съм никак добре. Мисля, че вехна.

Уилбър не можеше да си обясни как някой може да вехне и наистина никак не искаше да притеснява Шарлот и да пита какво значи това, но бе толкова разтревожен, че не се стърпя. Трябваше да попита.

— Какво значи „вехна“?

— Това значи, че ставам по-бавна, усещам възрастта си. Не съм вече млада, Уилбър. Но не искам да се тревожиш за мен. Днес е голям ден за теб. Погледни паяжината — не е ли прекрасна с росата по нея?

Никога преди паяжината на Шарлот не бе изглеждала по-красива. Всяка нишка бе украсена с десетки малки капчици утринна роса. Светлината от изток падаше точно по средата й. Беше семпла и изчистена — съвършено проектирана и конструирана. След час-два върволици от хора щяха да минат покрай нея, да й се възхищават и да четат надписа, щяха да гледат Уилбър и да се дивят на чудото.

Докато прасето гледаше паяжината, се появиха чифт мустаци и остра муцуна. Темпълтън бавно мина през кочината и се хвърли тромаво в ъгъла.

— Върнах се — каза той с прегракнал глас. — Каква нощ само!

Плъхът беше станал двойно по-голям. Коремът му се бе издул до размерите на буркан за сладко.

— Каква нощ! — повтори Темпълтън. — Какъв гуляй, какво пиршество! Какво тъпкане падна само! Трябва да съм изял остатъците поне от трийсет обяда. Никога, ама никога не бях виждал такова изхвърляне на храна и всичко добре узряло с времето и добре овкусено с нужните подправки, които се получават под горещото слънце. О, приятели мои, това беше върхът!

— Трябва да се засрамиш! — каза отвратена Шарлот. — Полага ти се да получиш някоя сериозна диария.

— Не бери грижа за стомаха ми — изсъска й Темпълтън. — Той може да понесе и да смели всичко. Обаче имам лоши новини. Минах край прасето до нас. Оня, дето се казва Чичо. Видях син знак на кочината му. Това показва, че е спечелил първа награда. Мисля, че са те победили, Уилбър. Можеш вече да си отдъхнеш. Никой няма да сложи медал на твоя врат. Освен това, не бих се учудил, ако Зукерман промени намеренията си спрямо теб. Само чакай да му престърже на стомаха за малко прясна шунка и хрупкав бекон! Ще ти тегли ножа, момчето ми.

— Млъкни, Темпълтън — каза Шарлот. — Прекалено си натъпкан и ояден, за да осъзнаваш какви ги говориш. Уилбър, не му обръщай внимание.

Уилбър реши да не мисли за това, което плъхът бе казал и смени темата на разговора.

— Темпълтън — каза той, — ако не беше толкова преял и препил, щеше да забележиш, че Шарлот е направила сакче за яйцата си. Ще става мама. За твоя информация, вътре има петстотин и четиринайсет яйца.

— Вярно ли? — попита плъхът и прикова подозрително очи в сакчето.

— Вярно е — въздъхна Шарлот.

— Поздравления! — измънка неловко плъхът. — Значи това все пак е била наистина забележителна нощ!

И той придърпа малко слама, затвори очи и заспа като пън. Уилбър и Шарлот бяха доволни да се отърват от него поне за малко.

В девет часа камионът на мистър Арабъл се закатери към панаира и спря пред кочината на Уилбър. Всички слязоха.

— Гледайте! — викна Фърн. — Гледайте! Паяжината на Шарлот! Вижте какво пише!

И деца, и възрастни се взряха в новия знак.

— „СКРОМНО ПРАСЕ!“ Е, не е ли точно това думата за Уилбър!

Всички бяха във възторг, че чудото на паяжината се бе случило пак. Уилбър гледаше с любов лицата на хората. Той изглеждаше много скромен и много благодарен. Фърн намигна на Шарлот. Ларви скоро се зае за работа. Той изсипа кофа топла храна в копанята на Уилбър и, докато прасето ядеше, му почеса нежно гърба с пръчица.

— Хей, чакайте малко! — викна Ейвъри. — Вижте това! Той посочи синята табелка, поставена на кочината на Чичо. — Това прасе вече е спечелило първа награда!

Семейство Зукерман и семейство Арабъл се вторачиха в синята табела. Госпожа Зукерман се разплака. Никой не отронваше дума. Всички бяха вперили поглед в синята табела. Погледнаха Чичо, после пак табелата. Ларви извади носна кърпа и издуха носа си. Всъщност той се изсекна така силно, че го чуха чак конярите в конюшнята.

— Може ли да ми дадете малко пари. Искам да ида към сергиите — попита Фърн.

— Стой тук сега! — каза майка й.

Очите на Фърн се насълзиха.

— За какво ревете всички! Я да се захващаме за работа! Едит, дай суроватката! — рече мистър Зукерман.

Мисис Зукерман избърса очи с кърпичката си и отиде до камиона. Като се върна, носеше буркан с един галон млечна суроватка.

— Време е за баня! — каза бодро Зукерман.

И тримата — мистър и мисис Зукерман и Ейвъри, се покатериха в кочината на Уилбър. Ейвъри бавно изсипа суроватката на главата на Уилбър и тя потече покрай ушите и бузите му. Мисис Зукерман я втриваше в кожата и косъмчетата му. Минувачите се спираха да гледат. Скоро се събра доста народ. Уилбър ставаше все по-бял и гладък. Утринните слънчеви лъчи прозираха през розовите му уши.

— Не е толкова голям като този до него, но е много по-чист и това определено ми харесва — каза един от зрителите.

— И на мен — добави друг.

— А е и скромен — каза една жена, която беше прочела написаното в мрежата.

Всички, които идваха да видят Уилбър, казваха по някоя хубава дума за него и се възхищаваха на паяжината. И разбира се, никой не забеляза Шарлот.

Изведнъж от високоговорителя се разнесе силен глас:

В следващите няколко секунди семейство Зукерман и семейство Арабъл не помръднаха, не можеха и да проговорят. Тогава Ейвъри хвана цяла шепа слама, хвърли я високо във въздуха и извика ликуващо. Сламата се посипа като конфети в косата на Фърн. Мистър Зукерман прегърна мисис Зукерман, мистър Арабъл целуна мисис Арабъл. Ейвъри целуна Уилбър. Ларви се ръкува с всички. Фърн гушна майка си, Ейвъри прегърна Фърн, а мисис Арабъл прегърна мисис Зукерман.

Там горе, в ъгъла, Шарлот се сви невидима за никого, а предните й крака обвиха в последна прегръдка малкото сакче с яйца. Сърцето й не биеше така силно, както преди. Чувстваше се слаба, уморена и стара, но най-накрая беше уверена, че е спасила живота на Уилбър и усети прилив на спокойствие и щастие.

— Нямаме време за губене! — викна мистър Зукерман. — Ларви, помогни ми с колибата на Уилбър!

— Може ли да ми дадете малко пари? — попита Фърн.

— Чакай! Не виждаш ли, че всички са заети? — каза мисис Арабъл.

— Сложи този празен буркан от масло в камиона! — изкомандва мистър Арабъл.

Ейвъри грабна буркана и затича към камиона.

— Косата ми добре ли изглежда? — попита мисис Зукерман.

— Добре е — каза ядно мистър Зукерман, докато той и Ларви сваляха колибата на Уилбър.

— Та ти дори не погледна към нея! — продължи мисис Зукерман.

— Добре си, Едит — каза й мисис Арабъл. — Само се успокой.

Темпълтън, заспал дълбоко в сламата, чу патърдията и се събуди. Той не знаеше какво се случва, но когато видя мъжете да бутат прасето в колибата, реши да иде с него. Изчака търпеливо и, когато никой не гледаше, бързо пропълзя в колибката и се мушна под сламата.

— Наред ли е всичко момчета? — викна мистър Зукерман. — Да тръгваме!

И всички заедно — мистър Зукерман, мистър Арабъл, Ларви и Ейвъри грабнаха колибата, опряха я на ръба на оградата на кочината и оттам я натовариха на камиона. Фърн също се качи и се покатери на покрива на бараката. Тя все още имаше слама в косата и изглеждаше така хубава и развълнувана. Мистър Арабъл запали мотора, всички се качиха и камионът бавно тръгна към съдиите на главната трибуна.

Когато минаваха покрай виенското колело, на Фърн й се прииска да е на него, на най-високата му точка и Хенри Фъзи да е до нея.