Паяжината на Шарлот

Глава 21Последен ден

Шарлот и Уилбър останаха сами. Семействата бяха отишли да търсят Фърн. Темпълтън спеше. Уилбър лежеше и почиваше от вълнението и напрежението от церемонията. Медалът все още висеше на врата му и той го поглеждаше с крайчеца на окото си.

— Шарлот — каза той след малко, — защо си така тиха?

— Обичам да си седя неподвижно — каза тя. — Винаги съм била доста тиха.

— Да, но днес си особено тиха. Добре ли се чувстваш?

— Малко уморена, може би, но усещам спокойствие и мир. Твоят успех на ринга тази сутрин бе донякъде и мой. Бъдещето ти е осигурено. Ще живееш спокойно и в безопасност, Уилбър. Вече нищо не може да ти навреди. Есените дни ще се скъсят и ще стават все по-хладни. Листата на дърветата ще се поклащат все повече и повече, докато се освободят, литнат и паднат на земята. Ще дойде Коледа, а с нея и зимните снегове. Ще живееш, за да видиш красотата на заледената земя. За Зукерман ти означаваш много и сега той в никакъв случай не би ти причинил зло. Зимата ще мине, дните ще станат по-дълги, в езерцето до пасбището ледът ще се разтопи. Пойните птички ще се върнат и ще пеят, жабите ще се събудят, топлият ветрец ще духне пак. Всички тези аромати и гледки Уилбър ще са за теб — да им се насладиш, да се радваш на този прекрасен свят, на тези окъпани в злато дни.

Шарлот млъкна. Сълза се отрони от окото на Уилбър:

— О, Шарлот! — каза той. — Какъв съм бил глупак да си мисля, че си жестока и кръвожадна, когато те срещнах за първи път!

После се посъвзе от емоционалния си изблик и продължи.

— Защо направи всичко това за мен, Шарлот? — попита той. — Аз не го заслужавам. Аз никога не съм успявал да направя нещо за теб.

— Ти си мой приятел — отвърна Шарлот. — Това само по себе си е нещо велико. Аз плетях моите паяжини за теб, защото те харесвам. В крайна сметка, какво е животът? Раждаме се, поживяваме, после умираме. Животът на един паяк няма как да не е малко неприятен с цялото това преследване на плячка и ядене на мухи. Помагайки на теб, се опитах да направя живота си поне мъничко по-достоен. Господ знае, че всеки един живот може да бъде променен към добро, дори и съвсем мъничко.

— Мен… не ме бива много по речите. Нямам дарба да редя думите като теб, но ти ме спаси, Шарлот, и аз с радост бих дал живота си за теб. Наистина бих.

— Сигурна съм, че е така. И съм ти благодарна за благородните чувства.

— Шарлот — каза Уилбър, — днес всички си отиваме у дома. Панаирът свърши. Нали ще е прекрасно да сме си пак у дома, във фермата, при овцете и гъските. Не се ли радваш, че си отиваме?

Шарлот не отговори веднага. След това прошепна с толкова тих глас, че Уилбър едва чуваше думите й.

— Аз няма да се върна във фермата — каза тя.

Уилбър подскочи на крака.

— Как така няма да се върнеш? — викна той. — Шарлот, какви ги говориш?

— Животът ми свършва, Уилбър. След ден-два ще умра. Нямам сила дори да се покатеря в колибата ти. Съмнявам се, че имам достатъчно коприна в жлезите си да се спусна до земята.

Като чу това, Уилбър се свлече на земята, смазан от болка. Мощни стонове разтърсиха тялото му. Той се хвърляше и мяташе отчаяно и безутешно.

— Шарлот, Шарлот! Моя вярна приятелко!

— Хайде сега, нека не правим сцени — каза паякът. — Млъкни, и спри да се мяташ.

— Но аз не мога да го понеса! — викаше Уилбър. — Няма да те оставя тук сама да умреш. Ако ти ще оставаш, ще остана и аз.

— Не ставай смешен! — каза Шарлот. — Не можеш да останеш тук. Зукерман и Ларви, и Джон Арабъл, и всички други ще са тук след минути, ще те напъхат в колибата и ще те откарат. Освен това няма никаква логика да оставаш. Няма да има кой да те храни. Това място скоро ще е празно и напълно изоставено от всички.

Уилбър бе в паника. Той се мяташе между стените на кочината. Изведнъж му хрумна нещо. Сети се за петстотин и четиринайсетте яйца, които щяха да се излюпят напролет. Ако Шарлот не можеше да се върне във фермата, той можеше да вземе поне децата й!

Уилбър хукна към входа на кочината си, опря се на предните си два крака и се заоглежда. Видя в далечината Арабълови и Зукерманови да се приближават. Знаеше, че трябва да действа много бързо.

— Къде е Темпълтън? — каза строго той.

— Спи под сламата в ъгъла — каза Шарлот.

Уилбър се засили, мушна зурлата си под плъха и го метна във въздуха.

— Темпълтън! Слушай какво ще ти кажа!

Плъхът, стреснат в сладкия си сън изглеждаше хем сънлив, хем ядосан.

— Що за идиотщини са това? — изръмжа той. — Не може ли един плъх да си затвори за секунда окото да дремне, без да бъде грубо хвърлян из въздуха?

— Слушай ме! — викна Уилбър. — Шарлот е много болна. Остава й много малко живот. Не може да се върне с нас във фермата. Ето защо е абсолютно задължително да взема сакчето с яйцата с мен. Не мога да се покатеря, не мога и да го стигна. Ти си единственият, който може да го вземе. Нямаме нито секунда за губене. Хората идват — всеки момент ще са тук.

Плъхът се прозя, изправи мустаци и чак тогава погледна сакчето.

— Така значи! Пак добрият стар Темпълтън да спасява положението, нали? Темпълтън, направи това, Темпълтън, направи онова. Бягай до бунището за изрезки от списания, Темпълтън, дай ми въже на заем, че искам да правя паяжина…

— О, я побързай! — каза Уилбър. — Бързо, Темпълтън!

— И сега „Бързо, Темпълтън!“ — каза плъхът. — И какво получавам аз за всички тези услуги? Много ми се ще да узная. Никога нито една любезна дума за стария Темпълтън — само обиди и тъпи подигравки. Никога нито една мила дума не се намери за мен!

— Темпълтън! — викна Уилбър вече напълно отчаян. — Ако не побързаш и не спреш да говориш, и не се задействаш на секундата, аз съм загубен, сърцето ми ще бъде разбито и ще умра. Моля те, качи се!

— Щял да умре от разбито сърце — подигра се Темпълтън. — Колко сърцераздирателно! Боже, боже! Забелязал съм, че винаги опираш до мен, когато си загазил. Но никога досега не съм чул някой да умре от разбито сърце заради мен! О, не! Кой го е грижа за Темпълтън?

— Ставай! — кресна Уилбър. — Стига си се държал като разглезено дете.

Темпълтън се изкикоти и продължи да си лежи напълно неподвижно.

— Кой правеше пътешествия до бунището? Кой спаси живота на Шарлот като подплаши оня Арабъл с разваленото яйце? Дали не беше Темпълтън? Ами да, май беше Темпълтън! Кой ти захапа опашката тая сутрин като припадна пред всички и кой те вдигна на крака? Старият Темпълтън. Някога да ти е хрумвало, че на мен може да ми е писнало да изпълнявам заповеди и да бягам по някакви задачи и да правя всякакви услуги? За какъв ме имаш? Плъх за всичко?

Уилбър губеше всякаква надежда. Хората идваха, а плъхът проваляше всичко. Внезапно обаче се сети за любовта на Темпълтън към храната.

— Темпълтън — каза той. — Ще ти направя сериозно предложение. Кълна се най-тържествено, че ако свалиш сакчето с яйцата на Шарлот, от този момент нататък, когато Ларви ми носи храната, ще ти разрешавам да се храниш пръв, ще ти позволявам да правиш своя избор измежду всичко в копанята ми и няма да докосвам нищо, преди ти да си се наял.

Плъхът се изправи.

— Това го казваш сериозно, надявам се.

— Обещавам и се кълна.

— Добре. Сделка! — каза плъхът.

Той тръгна към стената и започна да се катери. Стомахът му все още беше подут от снощното преяждане. Като пъшкаше и негодуваше, той се изкачи до тавана. Плъзна се много внимателно до сакчето. Шарлот се дръпна леко встрани. Тя умираше, но все още имаше сили да се движи, макар и много бавно. После Темпълтън оголи дългите си грозни зъби и започна да къса нишките, които крепяха сака за тавана. Уилбър гледаше отдолу.

— Бъди изключително внимателен. Не искам нито едно яйце да бъде повредено.

— Тфа нешо епи ф уфтата ми — оплака се плъхът. — По-зе е и от карамелизиран бонбон.

Но продължи да работи. Успя да отлепи сакчето от стената, свали го на земята и го остави пред Уилбър.

Той въздъхна с огромно облекчение.

— Благодаря ти, Темпълтън. Никога няма да забравя това.

— Нито пък аз — каза плъхът, чистейки зъбите си. — Все едно съм изял цяла макара конци. Е, да тръгваме към дома!

Темпълтън пропълзя до колибата и се покри със слама. Успя да се скрие съвсем навреме, защото точно тогава Ларви, Джон Арабъл и мистър Зукерман дойдоха, следвани от мисис Арабъл, мисис Зукерман, Ейвъри и Фърн. Уилбър вече бе решил как да пренесе сакчето. Имаше само един възможен начин. Той бавно и внимателно сложи малкото вързопче на върха на езика си. Добре помнеше какво му бе казала Шарлот — „Този сак е здрав и устойчив на влага“. Имаше странно усещане в устата и това го караше да се лигави повечко, а и не можеше да каже нито дума. Но веднага, щом го набутаха в колибата, той погледна нагоре към Шарлот и й намигна. Тя знаеше, че той и казва „Сбогом“, по единствения начин, по който можеше. Знаеше също, че децата й са на сигурно място, спасени.

— Сбогом! — прошепна тя.

После събра цялата си останала сила и помаха с едно от крачетата си към него.

Шарлот никога повече не помръдна. На следващия ден, когато разглобяваха виенското колело и товареха състезателните коне в големите ванове и когато всички, които бяха забавлявали публиката по време на панаира събираха вещите си от сергиите и отпрашваха с караваните си, Шарлот умря. Скоро там, където до вчера беше панаир, стана безлюдно и самотно. Беседките и постройките бяха празни и изглеждаха запуснати. Навсякъде се въргаляха празни бутилки и боклук. Никой от стотиците хора, които дойдоха на този панаир не знаеше, че един сив паяк бе изиграл най-важната от всички роли. Шарлот умря съвсем сама.