Паяжината на Шарлот

Глава 15Щурците

Щурците пееха в тревата. Те пееха песен за отиващото си лято. Тъжна, монотонна песен. „Лятото свършва, лятото си отива. Свършва и си отива. Свършва и си отива. Лятото умира, умира.“

Щурците считаха за свой дълг да предизвестят и предупредят всички, че лятото не може да трае вечно. Дори и през най-красивите дни в цялата година — дните, когато лятото дава път на есента, щурците пръскаха тъга, а заедно с тъгата пръскаха и мълвата за настъпващата промяна.

Всички чуваха песента на щурците. Ейвъри и Фърн я чуха, докато вървяха по прашния път. Те знаеха, че учебната година ще започне скоро. Малките гъсета я чуха и разбраха, че никога вече няма да бъдат малки гъсета. Шарлот я чу и разбра, че й остава малко време. Мисис Зукерман, която си работеше нещо в кухнята, я чу и стана някак тъжна. „Още едно лято си отива“ — въздъхна тя. Ларви я чу, докато правеше новата дървена колиба на Уилбър и разбра, че скоро ще дойде време да вади картофите.

„Лятото свършва, лятото си отива“ — повтаряха щурците.

„Колко нощи остават до сланата и снега?“

„Сбогом, лято, сбогом, сбогом!“

Овцете чуха щурците и толкова се смутиха, че избиха дупка в оградата на пасбището и тръгнаха през нея из полето. Гъсокът видя дупката и поведе семейството си през нея към овощната градина, където похапнаха от падналите на земята ябълки. Малкото кленово дърво край блатото чу песента на щурците и цялото се обагри в яркочервения цвят на тревожността и безпокойството.

Уилбър бе станал център на внимание във фермата. Добрата храна и добрият режим даваха своите резултати — Уилбър беше станал прасе, с което човек може да се гордее. Един ден повече от сто души дойдоха във фермата да му се любуват. Шарлот бе написала „СИЯЙНО ПРАСЕ!“ и Уилбър наистина изглеждаше сияйно, застанал под златистите слънчеви лъчи. От самото начало, когато паякът бе станал негов най-добър приятел, Уилбър правеше всичко по силите си, за да оправдае това, което се очакваше от него и да защити репутацията си. Когато в паяжината пишеше „Това е прасето!“, той се държеше като „Това е прасето!“. Когато там пишеше „Удивително прасе!“, той се опитваше да се държи като удивително прасе. А сега, когато думите бяха „Сияйно прасе!“ той правеше всичко по силите си да блести и сияе.

Не е лесно да изглеждаш сияен, но Уилбър прие тази задача и се зае да я изпълни. Той леко извърташе глава настрани и мигаше с дългите си клепки. После поемаше дълбоко въздух, а когато публиката почваш да се отегчава, той правеше обратно премятане със завъртане. Когато го стореше, тълпата викаше и ликуваше.

— Как ви се струва това прасе? — питаше мистър Зукерман, изпълнен със задоволство от самия себе си. — Това прасе е сияйно.

Някои от приятелите на Уилбър във фермата се страхуваха, че вниманието ще му замае главата, но това никога не се случи. Уилбър бе скромен, славата никога не го поквари. Той все още се страхуваше за бъдещето си и му бе трудно да повярва, че един паяк може да спаси живота му. Понякога нощем сънуваше кошмари. Сънуваше, че хората идват да го вземат с ножове и пушки. Но това бе само сън. През деня Уилбър бе щастлив и изпълнен с вяра. Никое друго прасе нямаше по-верни приятели и той осъзна, че приятелството е едно от най-прекрасните неща на света. Дори песента на щурците не го натъжаваше твърде много. Той знаеше, че почти е време за панаира и с нетърпение очакваше пътешествието. Ако можеше да се представи добре на панаира, може би щеше да спечели някаква парична награда, а това със сигурност значеше, че Зукерман няма да допусне той да умре.

Шарлот си имаше нейни си грижи, но никога не ги споделяше. Една сутрин той я попита за панаира:

— Ти ще дойдеш с мен, нали, Шарлот?

— Не зная, наистина — отвърна тя. — Панаирът се пада в лошо за мен време. Ще е крайно неудобно и доста неприятно да напусна дома си дори и за няколко дни.

— Защо? — попита Уилбър.

— Просто не искам да напускам паяжината. И тук се случват твърде много неща.

— Моля те, ела с мен! — настоя Уилбър. — Имам нужда от теб, Шарлот. Не мога да понеса мисълта да ида на панаира без теб. Ти просто трябва да дойдеш.

— Не — каза Шарлот. — Считам, че е по-добре да остана у дома и да видя дали мога да свърша малко работа.

— Каква работа? — попита Уилбър.

— Да снеса яйца. Време е да направя сакче за моите яйца и да го напълня с тях.

— Не знаех, че можеш да снасяш яйца — удиви се Уилбър.

— О, разбира се, че мога — каза паякът. — Аз съм всестранно развито същество.

— Какво означава „всестранно развито“? Пълно с яйца ли? — попита Уилбър.

— Разбра се, че не — отвърна му Шарлот. — Това означава, че мога с лекота да сменям една дейност с друга. Означава също, че не ограничавам дейностите си до плетене на паяжини, хващане на плячка и други такива неща.

— Защо не дойдеш с мен на панаира и да снесеш яйцата си там? — продължаваше да упорства Уилбър. — Ще е толкова забавно.

Шарлот подръпна мрежата си замислено и малко тъжно я загледа как се люлее.

— Боя се, че ще ти откажа. Не знаеш нищо за снасянето на яйца, Уилбър. Не мога да пренаредя семейните си задължения и да ги нагодя към провеждането на един панаир. Когато съм готова да снеса яйцата си, аз трябва да ги снеса — с панаир или без панаир, справедливо или несправедливо. Въпреки всичко, не желая да се тревожиш за това — може да отслабнеш. Да се разберем така: ще дойда на панаира, ако това ми е възможно.

— О, добре! — каза Уилбър. — Знаех си, че не би ме изоставила точно, когато имам най-голяма нужда от теб.

Целия този ден Уилбър остана вътре, отпуснат и спокоен в сламата. Шарлот също си почина и изяде един скакалец. Тя знаеше, че няма да може да помага повече на Уилбър. След няколко дни трябваше да зареже всичко и да направи малко сакче, в което да положи яйцата си.