Паяжината на Шарлот

Глава 5Шарлот

Нощта изглеждаше безкрайна. Стомахът на Уилбър бе празен, а главата — пълна с мисли. А когато стомахът ти е празен и главата ти — пълна с мисли, винаги е по-трудно да заспиш.

Над десет пъти през нощта Уилбър се будеше и се взираше в тъмата, слушаше звуците и се опитваше да разбере колко е часът. В една ферма никога не е съвсем тихо. Дори и в полунощ нещо или някой все се движи или шуми.

Първия път, когато Уилбър се събуди, беше заради Темпълтън, който вдигаше ужасен шум, докато правеше дупка в сандъка за зърно. Зъбите му дращеха шумно по дървото. „Тоя луд плъх — помисли Уилбър. — Защо трябва да стои буден цяла нощ, да си точи зъбите и да унищожава вещите на хората? Защо не може просто да спи както прави всяко възпитано животно?“

Втория път, когато Уилбър се събуди, чу гъската да мърда из полога си и нещо да си мърмори.

— Колко е часът? — прошепна тихичко Уилбър.

— Вероятно-ятно около единайсет и половина — каза гъската — Защо не спиш, Уилбър?

— Твърде много неща са ми на главата — каза Уилбър.

— Е — отвърна гъската, — това не е мой проблем. Аз нямам нищо на главата, обаче имам твърде много под дупето си. Опитвал ли си се някога да спиш, докато седиш да мътиш осем яйца?

— Не — отвърна Уилбър. — Предполагам това определено е неудобно. Колко време трябва да мине, докато се излюпят малките?

— Като цяло приблизително-ително трийсет дни — отвърна гъската. — Но аз хитрувам малко. През топлите следобеди просто придърпвам малко слама над яйцата и излизам на разходка.

Уилбър се прозя и пак заспа. В съня си чу отново гласчето да казва: „Аз ще бъда твой приятел. Заспивай сега. Ще ме видиш утре сутринта“.

Половин час преди изгрева Уилбър се събуди и се ослуша. Хамбарът все още беше тъмен. Овцете лежаха неподвижно. Дори гъската беше утихнала. Горе нищо не помръдваше — кравите почиваха, конете дремеха. Темпълтън бе зарязал работата си и бе изчезнал някъде по задачи. Единственият шум идваше от лекото скрибуцане на ветропоказателя на покрива, който се полюшваше напред-назад.

„Денят почти дойде“ — помисли си прасето.

През един малък прозорец се промуши слаб лъч светлина. Една по една звездите угасваха. Уилбър вече можеше да види гъската на няколко метра от него. Тя седеше с глава, мушната под крилото. След това успя да види и овцете, и агнетата. Небето просветля.

— О, прекрасен ден, най-накрая си тук! Днес ще намеря своя приятел.

Уилбър търси навсякъде. Претърси основно кочината си. Прегледа внимателно около прозореца и дълго се взира в тавана. Но не видя нищо ново. Накрая реши, че е време да проговори. Не му се искаше да нарушава прекрасното утринно спокойствие с гласа си, но не можа да измисли никакъв друг начин да открие къде е неговият мистериозен нов приятел, който не се виждаше никъде. И така, Уилбър прочисти гърло и каза с висок, твърд глас:

— Моля за внимание! Дали е възможно лицето, което се обърна към мен снощи преди лягане, да бъде така любезно да даде съответния знак или сигнал или да издаде подходящ звук и да се представи!

Уилбър млъкна и се заслуша. Всички останали животни бяха вдигнали глави и го гледаха изумени. Уилбър се изчерви. Въпреки това, той беше твърдо решен да установи контакт със своя незнаен приятел.

— Моля за внимание! — каза той. — Ще повторя това съобщение. Дали е възможно лицето, което се обърна към мен снощи преди лягане, да бъде така любезно да проговори? Моля те, кажи ми къде си, ако си ми приятел.

Овцете се спогледаха с погнуса.

— Спри с тези глупости, Уилбър — каза най-старата овца. — Ако имаш нов приятел тук, вероятно смущаваш съня му, а най-бързият начин да развалиш едно приятелство е да събудиш някого сутринта, преди да е готов да бъде събуден. Как може да си сигурен, че приятелят ти обича да става рано?

— Моля да бъда извинен от всички — прошепна Уилбър. — Не исках да нахалствам и да ви притеснявам.

Той смирено легна в оборската тор с лице към вратата. Уилбър не знаеше, но неговият приятел бе съвсем наблизо, а старата овца беше права — приятелят все още спеше.

Скоро Ларви се появи със закуската, Уилбър се втурна навън, бързо изяде всичко и облиза копанята. Овцете тръгнаха надолу по пътеката, гъсокът се заклатушка зад тях, като придърпваше с човка стръкчета трева. И тогава, точно когато Уилбър се гласеше за сутрешната си дрямка, той чу същото тъничко гласче, което бе чул предната вечер.

— Салют! — каза гласчето.

Уилбър подскочи.

— Са- какво? — викна той.

— Салют! — отвърна гласчето.

— Какво е това? И къде си ти? — почти пищеше Уилбър. — Моля те, моля те, кажи ми къде си и какво представлява този салют?

— Салют означава „поздравления“ — каза гласът. — Когато казвам „Салют!“ това е моят специален начин да кажа „Добро утро!“ или „Здравей!“. Всъщност това е глупава дума и аз самата се чудя на себе си, че я ползвам. Що се касае до моето местонахождение — съвсем лесно е. Погледни към ъгъла на вратата! Ето ме. Виж, махам ти.

Най-накрая Уилбър успя да види съществото, което му бе говорило така мило. Опъната през целия горен ъгъл, на вратата се кипреше голяма паяжина и от върха на паяжината с главата надолу висеше сив паяк. Беше голям колкото капка дървесна смола. Имаше осем крачета и махаше с едното от тях към Уилбър в приятелски поздрав.

— О, да, наистина! — каза Уилбър. — Да, наистина! Как си? Добро утро! Салют! Много се радвам да се запознаем. Моля те, кажи ми как се казваш. Може ли да ми кажеш името си?

— Името ми — каза паякът, — е Шарлот.

— Шарлот коя? — попита Уилбър нетърпеливо.

— Шарлот А. Каватика. Но ме наричай просто Шарлот.

— Мисля, че си красива — каза Уилбър.

— М-да, определено съм хубавка — отвърна Шарлот. — Няма спор тук. Почти всички паяци са доста симпатични. Не съм чак толкова лъскава като някои, но имам доста приличен вид. Ще ми се да можех да те видя, Уилбър, така ясно, както ме виждаш ти.

— Защо да не можеш да ме видиш? — попита Уилбър. — Аз съм тук, съвсем наблизо.

— Да, но аз съм късогледа — отвърна Шарлот. — Винаги съм била отвратително късогледа. В известно отношение това е добре, но си има и недостатъци. Гледай сега как ще омотая тая муха.

Една муха, която се подмотваше от известно време около копанята на Уилбър бе литнала високо и бе попаднала в долния край на паяжината на Шарлот, като се бе оплела из лепкавите й нишки. Бясно махаше с криле и се опитваше да се освободи.

— Първо — каза Шарлот, — се спускам към нея. — Тя се стрелна във въздуха към мухата, като пусна надолу тънка копринена нишка, свободна откъм задния край. — След това я оплитам — обясни и хвана мухата, пусна няколко хвърлея копринен конец около нея, увъртя ги няколко пъти, докато мухата не можеше вече да се движи.

Уилбър гледаше ужасѐн. Не можеше да повярва на това, което виждаха очите му, и, макар че никак не обичаше мухи, за тая специално някак му стана жал.

— Така! Сега я нокаутирам — обясни Шарлот и захапа мухата. — Вече не може да чувства нищо и от нея ще излезе една перфектна закуска.

— Искаш да кажеш, че ядеш мухи? — ахна Уилбър.

— Разбира се. Мухи, буболечки, скакалци, голям избор от бръмбари, молци, пеперуди, вкусни хлебарки, комари, дребосъци, дългоножки, стоножки, големи комари, щурци — всичко, което не е било достатъчно умно да избегне паяжината ми. Аз трябва да се храня и да живея, нали така?

— Ама да, разбира се! — каза Уилбър. — Вкусни ли са?

— Възхитително вкусни. Разбира се, аз не точно ги ям. Аз ги пия — пия кръвта им. Обичам кръв — каза Шарлот и нейното тъничко, приятно гласче стана още по-тъничко и още по-приятно.

— Не говори така! — простена Уилбър. — Моля те, не говори такива неща!

— Защо не? Та това е истината, а аз трябва да казвам истината. Не мога да твърдя, че съм напълно щастлива с хранителния си режим, състоящ се от мухи и буболечки, но това е начинът, по който съм устроена. Един паяк трябва да си изкарва прехраната по един или друг начин, а при мен се е случило така, че аз съм паяк-ловец. По съвсем естествен начин плета паяжината си и в нея ловя мухи и други насекоми. Майка ми беше паяк-ловец. Цялото ми семейство са ловци. От хиляди, хиляди години ние, паяците, плетем мрежи за улов на мухи и буболечки.

— Това е доста нещастно семейно наследство — каза Уилбър унило.

Той бе тъжен, защото новата му приятелка се оказа толкова кръвожадна.

— Да, така е — съгласи се Шарлот. — Но нямам друг избор. Не зная как на първия паяк в далечните първи дни на света му е хрумнала странната идея да плете паяжини, но все пак е направил точно това, и е било доста умно от негова страна. И оттогава насам ние, паяците, трябва да прилагаме същия трик. Като цяло не е зле.

— Жестоко е — каза Уилбър, който нямаше никакво намерение да бъде разубеден или да отстъпи от позицията си.

— Виж кой го казва — каза Шарлот. — На теб ти носят храната в кофа, но мен никой не ме храни. Аз трябва сама да си набавя храна. Живея, като използвам ума си. Трябва да съм умна и бърза, ако не искам да умра от глад. Трябва да обмислям нещата, да хващам каквото мога, да вземам каквото дойде. А, скъпи мой приятелю, просто се случва така, че това, което идва, е под формата на мухи, буболечки и насекоми. И така нататък — каза Шарлот, клатейки крак. — Осъзнаваш ли, че ако аз не хващах буболечки и не ги ядях, те щяха да се увеличат толкова много, да станат толкова многобройни, че биха унищожили земята и биха затрили всичко, което е по нея.

— Наистина ли? — попита Уилбър. — Не бих искал това да се случи. Може би в крайна сметка твоята паяжина е нещо хубаво.

Гъската през цялото време беше слушала разговора и си мърмореше:

— Уилбър не знае толкова много неща за живота. Той е наистина много, много, наивно малко прасе. Той дори не знае какво ще му се случи около Коледа — няма и грам идея, че мистър Зукерман и Ларви планират да го убият. Тя се надигна леко и побутна яйцата си така, че да могат да получават цялата топлина от нейното тяло и меките й пера.

Шарлот застана тихо над мухата и се подготви да я изяде. Уилбър легна и затвори очи. Беше уморен от безсънната нощ и от вълнението да се запознае с някого за първи път. Лекият бриз донесе до него свеж мирис на детелини, който долетя заедно със сладкия аромат на света зад оградата.

„Е, имам си нов приятел“ — помисли Уилбър. — „Но какво рисковано приятелство е това! Шарлот е жестока, безмилостна, хитра, кръвожадна — все неща, които не харесвам. Как мога да се науча да я обичам, макар че е красива и, разбира се, тъй умна?“

Уилбър изживяваше съмненията и страховете, които идват с всяко ново приятелство. След време той щеше да проумее, че е бил в пълна заблуда относно Шарлот. Под нейната жестока външност тя носеше нежно сърце и щеше да остане верен приятел до самия край.