Паяжината на Шарлот

Глава 22Топъл вятър

И така, Уилбър се върна във фермата при любимата си кравешка тор. Беше странно завръщане. Около врата си носеше медал на честта, а в устата си — сакче с яйца на паяк. „Няма по-мило от дома“, мислеше си той, докато поставяше петстотин и четиринайсетте яйца на Шарлот на сигурно място — в един от ъглите. Фермата миришеше толкова хубаво! Приятелите му — овцете и гъските, се радваха да го видят у дома.

Гъските му устроиха шумно посрещане.

— Поздравления-ения-ения! — разкрякаха се те. — Страхотно представяне!

Мистър Зукерман взе медала от врата на Уилбър и го закачи на един пирон над кочината, така че гостите да могат да го виждат добре. Самият Уилбър можеше да го гледа винаги, когато си пожелае.

През следващите дни той бе щастлив. Наддаде много, стана грамаден, но повече не се тревожеше, че може да го убият, защото знаеше, че мистър Зукерман ще го гледа и ще го пази. Уилбър често мислеше за Шарлот. Всеки ден той заставаше под вратата, дълго гледаше разкъсаната й, празна паяжина и в гърлото му засядаше бучка. Никой никога не бе имал такъв приятел — толкова привързан, толкова верен и толкова умен и сръчен.

Есенните дни се скъсяваха. Ларви носеше тиквите от градината и ги трупаше на пода, за да не ги попари сланата. Яворовите дървета и брезите се обагриха в ярки цветове и, когато вятърът ги клатеше, пускаха листата си едно по едно на земята. Под дивите ябълкови дървета при пасбището лежеше килим от червени диви ябълки и овцете ги дъвчеха, после и гъските ги кълвяха, а през нощта се промъкваха лисици, които само ги помирисваха. Една вечер, малко преди Коледа, падна сняг. Той покри къщата и хамбара, и полетата, и горите. Уилбър никога преди не бе виждал сняг. На сутринта той излезе от кочината си и започна да рови натрупания сняг, а това бе твърде забавно. Фърн и Ейвъри пристигнаха, влачейки със себе си шейна. Те се спускаха по пътеката надолу чак до замръзналото езеро край пасбището.

— Няма нищо по-хубаво от това да се спускаш с шейна — каза Ейвъри.

— Най-забавното нещо на света — констатира Фърн — е, когато виенското колело спре и се окажеш на върха, а Хенри люлее седалките напред-назад и можеш да виждаш всичко чак на миля разстояние.

— Мили Боже! Все още ли мислиш за това колело? — попита с погнуса Ейвъри. — Панаирът мина преди толкова време.

— Постоянно мисля за това — каза Фърн, вадейки сняг от ухото си.

След Коледа термометърът падна до десет градуса под нулата. Студ скова света. Пасбището бе мрачно, голо и замръзнало. Сега кравите си стояха във фермата през цялото време и излизаха до купа слама само в слънчеви утрини, но обикновено бяха под навеса, на закрито. Овцете също не смееха да се отдалечават много. Когато бяха жадни, ядяха сняг. Гъските и те се навъртаха из хамбара, така, както се навъртат момчетата около сладкарница и мистър Зукерман ги хранеше със зърно и ряпа, за да поддържа духа им бодър.

— Хиляди, хиляди, хиляди благодарности! — казваха винаги те, щом забележеха, че храната идва.

Когато зимата дойде, Темпълтън се премести вътре. Неговият дом под копанята на Уилбър бе толкова студен, че той се принуди да си направи уютно гнездо зад торбите със зърно. Огради го с парчета от стари вестници и парцали и всеки път, когато намираше нещо скъпоценно, някоя дрънкулка или сувенирче, винаги го занасяше там. Той продължаваше да навестява Уилбър по три пъти дневно, точно в часа за ядене, а Уилбър удържа на думата, която му бе дал. Той винаги позволяваше на плъха да яде пръв. Чак след като Темпълтън не можеше да поеме нито хапка повече, Уилбър започваше да се храни. В резултат от преяждането Темпълтън стана най-дебелия и грамаден плъх, какъвто е трудно дори да си представиш. Беше грамаден колкото мармот.

Един ден старата овца го заговори.

— Би могъл да живееш по-дълго, ако ядеш по-малко — каза му тя.

— Кой иска да живее вечно? — изкиска се плъхът. — По природа съм чревоугодник и изпитвам неизказано удоволствие от храната.

И той потупа шкембето си, ухили се на овцата и се закатери нагоре да си легне.

Цяла зима Уилбър полагаше грижи за яйцата на Шарлот, все едно охраняваше и пазеше собствените си деца. Беше издълбал малка дупка за сакчето в торта, близо до дървената ограда. В студените нощи лягаше така, че топлият му дъх да топли яйцата. За Уилбър това малко кръгло сакче бе най-важното нещо. Всичко останало беше без значение. Той търпеливо чакаше края на зимата и появата на малките паячета. Животът винаги е толкова пълноценен и богат, когато очакваш нещо да се случи.

Най-после зимата си отиде.

— Чух жабите днес — каза старата овца една вечер. — Слушайте! Дори сега може да ги чуете.

Уилбър застана мирно и наостри уши. От езерцето се дочуваха гласовете на стотици млади жабчета с пискливи гласчета, пеещи в хор.

— Пролетта идва! — каза замислено старата овца. — Поредната пролет. Когато тя се отдалечи, Уилбър видя зад нея да пристъпва малко агънце. Беше само на няколко часа.

Снеговете се стопиха и изчезнаха. Потоците и канавките бълбукаха и ромоляха с втурналата се в тях вода. Едно птиче със странна ивичеста окраска на гърдите кацна наблизо и запя. Светлината стана по-ярка, а утрото идваше все по-рано и по-рано. Почти всяка сутрин имаше по едно новородено агънце в кошарата. Гъската мътеше девет яйца. Небето изглеждаше по-широко и тогава духна топлият вятър. С него отлетяха и последните останали парченца от паяжината на Шарлот.

Една хубава слънчева сутрин след закуска Уилбър бе седнал и наблюдаваше безценното сакче. Не мислеше за нищо конкретно. Както си седеше, видя там нещо да мърда. Той се приближи и се вгледа внимателно. Едно много дребно паяче изпълзя от сака. Не беше по-голямо от зрънце пясък, от главичка на карфица. Телцето му бе сиво с черна лента отдолу. Крачетата му бяха сиви с жълто-кафяви петънца. Изглеждаше точно като Шарлот.

Уилбър целият се разтрепери, когато го видя. Малкото паяче му махна. Тогава Уилбър погледна по-отблизо. Още две малки паячета изпълзяха от сака и му махнаха. Те се изкатериха на сакчето и огледаха новия си свят. След това още три, след това още осем, десет. Децата на Шарлот бяха вече тук.

Сърцето на Уилбър блъскаше в гърдите му. Той започна да квичи. После да бяга в кръг, да рита из торта и да мята парчета от нея из въздуха. Направи задно премятане. После зарови предните си крака и се плъзна, като спря чак пред децата на Шарлот.

— Ей, здравейте! — каза той.

Първото паяче каза „здрасти“, но гласът му бе толкова слаб, че Уилбър не можа да го чуе.

— Аз съм стар приятел на майка ви — каза той. — Така се радвам да ви видя. Добре ли сте? Всичко наред ли е?

Малките паячета помахаха с предните си крака към него. По начина, по който му махаха, Уилбър разбра, че и те се радваха да го видят.

— Искате ли нещо? Мога ли да ви донеса нещо?

Малките паячета само помахаха пак. Няколко дни и нощи те лазеха насам, натам, нагоре, надолу, махаха на Уилбър, оставяха тънки нишки след себе си и изучаваха своя нов дом. Бяха десетки, стотици. Уилбър не можеше да ги преброи, но знаеше, че сега има ужасно много нови приятели. Те пораснаха доста бързо и станаха големи колкото зрънца ориз. Направиха и дребни паяжинки около сака.

Една сутрин мистър Зукерман отвори вратата от северната страна на хамбара. Топлият полъх на вятъра духна нежно през кочината. Въздухът миришеше на влажна земя, на смърч, на пролет. Бебетата паяци усетиха топлото течение. Едно от тях се покатери на върха на оградата. После направи нещо, което изуми Уилбър. Паячето застана на главата си, насочи паяжинните си жлези нагоре във въздуха и изпусна облак фина коприна. Тя образува малък балон. Докато Уилбър гледаше, паячето се вдигна високо във въздуха заедно с балона.

— Сбогом! — каза то и отлетя навън през вратата.

— Чакай малко! Къде си мислиш, че отиваш? — изпищя Уилбър.

Но то вече беше изчезнало от погледа му. После друго бебе паяк се покатери на оградата, застана на глава, направи балон и отлетя. Скоро целият въздух се изпълни с балони и всеки от тях носеше по едно паяче.

Уилбър бе обезумял. Бебетата на Шарлот изчезваха ужасно бързо.

— Върнете се, деца! — викаше той.

— Сбогом! Сбогом! Сбогом! — отвръщаха му те.

Най-накрая едно от тях спря за малко да поговори с Уилбър, преди да направи балона си и да отлети.

— Тръгваме си оттук с топлото течение. Това е нашият момент да се отправим по света. Ние сме аеронавти и излитаме навън в големия свят да правим нашите собствени паяжини.

— Но, къде? — попита Уилбър.

— Където ни отнесе вятърът. Ниско, високо, близо или далеч, на изток, на запад, на север, на юг. С бриза ние си танцуваме, когато си поискаме и без да му умуваме.

— Ама всички ли тръгвате? Не е възможно всички да тръгнете! Ще остана сам, без никакви приятели. Майка ви не би искала това да се случи. Сигурен съм.

Сега във въздуха плуваха толкова много балони, че изглеждаше все едно е паднала мъгла. Балоните, на групички по дузини, се издигаха, кръжаха и отплуваха с нежния вятър през вратата. До ушите на Уилбър стигаха само тихите викове: „Сбогом, сбогом, сбогом!“. Не можеше да понесе тази гледка повече. Повален от мъка, той падна на земята и затвори очи. Това беше краят на света — да бъде изоставен от децата на Шарлот. И той плака, докато заспа.

Когато се събуди, беше късен следобед. Погледна сакчето. Беше празно. Погледна въздуха. Балоните бяха отлетели. Тогава тръгна бавно и с много мъка в сърцето към вратата, където преди беше паяжината на Шарлот. Той стоеше там и мислеше за нея, когато чу тъничко гласче.

— Салют! — каза то. — Аз съм тук горе!

— Също и аз! — каза друго гласче.

— Също и аз! — каза трето тъничко гласче — Ние решихме да останем. Тук ни харесва и ти ни харесваш.

Уилбър погледна нагоре. Под горната греда на вратата имаше три нови паяжини. Във всяка една от тях той видя по едно паяче, което бързо и чевръсто работеше. Три от нейните дъщери.

— Дали да разбирам, че вие сте решили да останете да живеете във фермата и че аз имам три нови приятелки? — попита той.

— Да, точно така — казаха паячетата.

— А как се казвате, моля? — попита пак Уилбър, разтреперан от щастие.

— Ще ти кажа моето име — каза едното, — ако ми кажеш защо трепериш.

— Ами, треперя от радост.

— В такъв случай, името ми е Радост — отвърна първото паяче.

— С коя буква започваше второто име на майка ми? — попита второто.

„А“ — каза Уилбър.

— Тогава, аз се казвам Аранеа — представи се второто.

— Ами аз? — попита третото — Ще ми избереш ли някое име, ама да е хубаво, смислено, не твърде дълго, не прекалено натруфено и не прекалено тъпо.

Уилбър се замисли дълбоко.

— Нели? — предложи той.

— Хубаво е, харесва ми много — каза паячето. — Може да ме наричате Нели.

И тя изящно се изправи на осемте си крачета върху паяжината.

Сърцето на Уилбър преливаше от щастие. Прииска му се да държи реч по този изключително важен повод.

— Радост, Аранеа, Нели! — започна той. — Добре дошли във фермата. Избрали сте едно свещено място за вашите паяжини. Мисля, че е в реда на нещата да ви кажа, че аз бях изцяло отдаден на майка ви. Дължа живота си на нея. Тя бе брилянтна, красива и предана до самия си край. Винаги ще се прекланям пред нея и паметта й. На вас, нейните дъщери, аз се кълна във вечно приятелство завинаги, за вечни времена.

— И аз се кълна! — каза Радост.

— Аз също! — каза Аранеа.

— И аз! — добави Нели, която току-що бе успяла да улови един малък комар.

Това бе щастлив ден за Уилбър. И след него дойдоха още много щастливи и спокойни дни.

Месеците и годините минаваха, но той никога не остана без приятели. Фърн не идваше вече така често във фермата. Тя растеше и гледаше да не прави повече такива детинщини, като да седи на малко столче в ъгъла до кочината. Децата на Шарлот и техните деца и внуци, и правнуци живееха над вратата. С всяка пролет се излюпваха нови и нови бебета и заемаха мястото на старите. Повечето отлитаха с балоните си, но винаги две или три оставаха и пазеха ъгъла на вратата.

Мистър Зукерман се грижеше добре за Уилбър. Често го посещаваха гости или просто хора, които да му се полюбуват. Но никой никога не забрави годината на неговия триумф и чудото на паяжината. Животът във фермата беше прекрасен и денем, и нощем, и зиме, и лете, и през пролетта, и есента, и в мрачни, и в красиви дни. Това е най-хубавото място на света, мислеше Уилбър, тази топла, ухаеща прекрасно ферма с бъбривите гъски, със сменящите се сезони, с горещите лъчи на слънцето, с прелитането на лястовиците, с близостта на плъховете, с монотонността на овцете, с любовта на паяците, с миризмата на тор и с величието на всичко останало.

Уилбър никога не забрави Шарлот. Макар че нежно обичаше децата и внуците й, никоя от тях не успя да измести майката от мястото, което заемаше в сърцето му. Там за нея беше отредено специално кътче. Не се случва често да срещнеш някого, който да е едновременно добър приятел и добър писател. Шарлот бе и двете.