Паяжината на Шарлот

Глава 6Летни дни

През младото лято са най-щастливите и приказни дни в годината. Люляците цъфват, въздухът става сладък, напоява се с техния аромат и натежава от него. После люляците увяхват. Цветовете на ябълковите дървета се отварят и пчеличките идват да гостуват около тях. Дните стават топли и меки. Училището свършва и децата имат време да играят и да ходят да ловят риба в реката. Ейвъри често донасяше у дома по някоя пъстърва, готова да бъде хвърлена в тигана.

Сега, когато училището бе свършило, Фърн ходеше до фермата почти всеки ден и сядаше тихичко на столчето си. Животните се отнасяха доверчиво и дружелюбно с нея. Овцете полягаха спокойни в краката й.

В началото на юли Ларви впрягаше работните коне в косачката, мистър Зукерман се покатерваше на високата седалка и ги подкарваше към полето. Цяла сутрин се чуваше пърпоренето на машината докато обикаляше из полето, а тревата падаше зад нея на дълги зелени ивици. На следващия ден, ако не валеше, всички помагаха с гребла да се събере окосената трева и да се натовари в ремаркето, в което превозваха слама, а Фърни и Ейвъри често се возеха, качени на върха на грамадната копа̀. Откарваха я до хамбара топла, ароматна, с оня омаен мирис на прясно сено и я качваха в големия плевник. И така, докато целият хамбар заприлича на едно огромно чудно легло от детелина и люцерна. Това легло бе удобно за криеница и за скачане. Понякога Ейвъри намираше по някое малко змийче и го слагаше при другите неща в джоба си.

Дните на ранното лято са славно, празнично време за птиците. В полето, около къщата, във фермата, около блатото — навсякъде любов и песни, гнезда и яйца. От единия край на гората белогушото коприварче (което вероятно бе прелетяло целият път от Бостън) пее „О, Пиийбоди, Пиийбоди, Пиийбоди!“. От едно клонче на ябълково дърво върти и маха опашка малката фиба и казва „Фи-би, Фи-би“, а пеещият врабец, който знае колко кратък и прекрасен е животът казва: „Сладка, сладка, сладка почивка“. Ако влезеш в хамбара, ще видиш как лястовиците се спускат от гнездата си и го гълчат „Чийки, чийки!“, което на техния език означава „Ах, нахалник, ах, нахалник!“.

През тези дни за децата има много неща за ядене и пиене, и за дъвчене, и за смучене. Стръкчетата на глухарчетата са пълни с мляко, чашките на детелината са натежали от нектар, хладилникът е пълен с леденостудени напитки. Където и да погледнеш — живот. По стъблото на тръните и плевелите, дори и под шиповете, може да намериш зелено червейче, а от долната страна на някое листо на кораловото дръвче можеш да видиш яркооранжевите яйца на листната въшка.

В един от тези дни на младото лято се излюпиха яйцата на гъската. Когато това се случи, Фърн бе там, седнала на стола, както всеки следобед.

Шарлот беше първата, която забеляза, че гъсетата най-накрая идват, освен самата гъска, разбира се. Гъската знаеше още от предишния ден — беше чула слабите им гласчета отвътре, под черупките на яйцата. Тя знаеше, че се чувстваха отчайващо неудобно в тесните си черупки и бяха повече от нетърпеливи да ги пробият и да излязат навън. Ето защо тя седеше тихо и неподвижно и говореше по-малко от обикновено.

Когато първото гъсе подаде сиво-зелената си главичка сред перата на майка си и се огледа наоколо, Шарлот го забеляза и съобщи:

— Убедена съм, че всеки един от нас ще приеме с радост и задоволство новината, че след четири седмици упоритост, усилия и търпение от страна на нашата приятелка — гъската, дойде време тя да ни докаже, че всичко това е било оправдано и има какво да ни покаже. Гъсетата се излюпиха. Бих желала да изкажа моите искрени поздравления!

— Благодаря, благодаря! — каза гъската, поклащайки глава и се поклони гордо.

— Благодаря! — каза и гъсокът.

— Поздравления! — викна Уилбър. — Колко са? Аз виждам само едно.

— Седем — каза гъската.

— Чудесно! — обади се пак Шарлот. — Числото седем е на късмет.

— Късметът няма нищо общо тук — отвърна гъската. — Добра организация и упорита работа.

Точно в този момент Темпълтън подаде нос от скривалището си под копанята на Уилбър. Той погледна Фърн, после внимателно се запромъква към гъската, движейки се близо до стената. Всички го наблюдаваха, тъй като той не бе нито харесван, нито желан, а и никой му нямаше вяра.

— Виж — започна той с острия си глас, — казваш, че имаш седем гъсета. Имаше осем яйца. Защо осмото не се измъти?

— Предполагам не е било читаво — отвърна гъската.

— Какво ще правиш с него? — продължи да любопитства Темпълтън, вперил малките си кръгли, светещи очи в гъската.

— Може да го вземеш — каза тя. — Изтъркаляй го и го добави към отвратителната си колекция. (Темпълтън имаше навика да събира необикновени неща, които намираше из фермата и да ги складира в дома си. Той пазеше всичко.)

— Може, може, може — каза гъсокът. — Може да вземеш яйцето, но ще ти кажа едно, Темпълтън, ако някога те хвана да си завираш-ираш-ираш грозния нос около нашите гъсета, ще изядеш такъв бой, какъвто никой плъх не е ял досега.

И гъсокът разпери крила и ги размаха мощно, за да покаже силата си. Той бе як и смел, но истината е, че и той, и гъската си имаха едно наум за Темпълтън. И съвсем основателно. Плъхът нямаше никакъв морал, никаква съвест, никакво благоприличие, не бе закърмен с добрина. Нямаше никакви угризения, никакви възвишени чувства, никаква дружелюбност, никакво нищо.

Гъската побутна с широката си човка неизлюпилото се яйце от полога и цялата компания наблюдаваше с отвращение как плъхът го търкулна и отнесе. Дори Уилбър, който можеше да яде почти всичко, бе потресен.

— Представи си, да искаш да вземеш старо развалено яйце!

— Плъхът си е плъх — каза Шарлот и се засмя със звънкия си нежен смях. — Но, приятелю, един ден това яйце ще остарее и ако някога се пукне, в тази ферма ще стане непоносимо да се живее.

— Какво значи това?

— Това значи, че никой няма да може да живее тук заради миризмата. Едно развалено яйце си е направо смърдяща бомба.

— Няма да го счупя — озъби се Темпълтън. — Знам какво правя. Боравя с такива неща почти през цялото време.

Той изчезна в своя тунел, като буташе гъшето яйце пред себе си. Буташе, напъваше и накрая успя да го изтърколи до бърлогата си под копанката на Уилбър.

Този следобед, когато вятърът се успокои и дворът на фермата стана тих и топъл, сивата гъска поведе седемте си гъсета вън от гнездото, напред към големия свят. Мистър Зукерман я видя, когато идваше да носи вечерята на Уилбър.

— Хей, здравейте! — каза той усмихнат до уши. — Я да видим… едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Седем гъсета. Ето това вече е прекрасно!