Паяжината на Шарлот

Глава 9Уилбър се хвали

Мрежата на паяка е по-здрава, отколкото изглежда. Макар че е направена от тънки, нежни нишки, не е никак лесно да бъде разрушена. Все пак паяжината се къса всеки ден, когато някоя муха попадне там и рита из нея, а паякът трябва да я поправи, след като дупките станат твърде много.

Шарлот обичаше да плете в късния следобед, а Фърн обичаше да седи наблизо и да я наблюдава.

Един следобед тя стана свидетел на изключително необикновен разговор, а и на едно доста странно събитие.

— Имаш ужасно космати крака, Шарлот — каза Уилбър, докато гледаше как тя чевръсто работи по задачата си.

— Има основателна причина краката ми да са космати — отвърна Шарлот. — Освен това, всеки един от тях си има седем отделни части — кокса, трохантер, фемур, патела, тибия, метатарзус и тарзус.

Уилбър подскочи като ужилен.

— Майтап ли си правиш? — каза той и погледна своите къси, дебели крачета. — Не мисля, че моите крака имат седем части.

— Нямат — каза Шарлот, — но ти и аз сме различни. На теб не ти се налага да плетеш паяжини. Това изисква здрава работа с краката.

— Аз ще мога да оплета паяжина, ако се пробвам — каза предизвикателно Уилбър и се изпъчи. — Цялата работа е в това, че никога не съм опитвал.

— Хайде да те видим как ще го направиш — каза Шарлот.

Фърн се засмя топло и очите й се навлажниха от нежна обич към прасенцето.

— Добре — каза Уилбър. — Ти само ми казвай какво да правя и ей сега ще оплета една. Сигурно е много забавно да плетеш паяжини. Как се почва?

— Поеми дълбоко въздух — каза усмихнато Шарлот. — Сега се изкачи на най-високото място, до което можеш да стигнеш. Ето така — и Шарлот пъргаво се покатери до горния ръб на вратата. Уилбър тромаво се изкачи на върха на купчината тор.

— Много добре! — каза Шарлот. — Сега направи приспособление, за което да се захванеш, като ползваш паяжинните си жлези и се пусни бързо като оставяш след себе си нишка, докато се хвърляш с главата надолу.

Уилбър се поколеба за миг и после подскочи колкото може по-високо във въздуха. После, докато падаше, бързо се озърна да види дали е оставил нишка зад опашката си, но там нищо не се бе случило и последното, което усети, бе болката от тежкото падане на земята.

— Уф! — простена той.

Шарлот толкова силно се засмя, че чак паяжината й се разклати.

— Какво не направих както трябва? — попита Уилбър, след като се окопити от тупването си.

— Всичко беше много добре! — каза Шарлот. — Беше добър опит.

— Ще пробвам пак — каза развеселен Уилбър. — Мисля обаче, че ми трябва парче въже да ме държи.

Уилбър излезе на двора.

— Тук ли си Темпълтън? — викна той.

Плъхът подаде глава изпод копанята на Уилбър.

— Имаш ли парче връв? Искам го назаем — каза Уилбър. — Нужна ми е да оплета една паяжина.

— Да, разбира се — отвърна Темпълтън, който винаги имаше въжета, връвчици и всякакви такива неща. — Нямаш грижа. Винаги съм на разположение, щом става дума за услуга. Той пропълзя надолу в дупката си, избута гъшето яйце, което му запречваше пътя и се върна с парче стара, почти бяла връв. Уилбър я огледа внимателно.

— Точно това ми трябва — каза той. — Завържи единия край за опашката ми, ако обичаш.

Уилбър приклекна колкото можа, обърнал мъничката си навита опашка към плъха. Темпълтън хвана връвта, прехвърли я около опашката и направи два възела. Шарлот наблюдаваше във възторг. И тя, като Фърн, обичаше много прасенцето, чиято миризливичка кочина привличаше мухите, които й бяха така необходими. Гордееше се с него — той не се отказваше лесно и имаше такова желание да оплете паяжина!

Докато плъхът, паякът и момиченцето се бяха наредили да гледат, Уилбър се покатери отново на върха на купчината тор, изпълнен с енергия и надежда.

— Гледайте сега всички! — викна той и, събрал цялата си сила, подскочи във въздуха. Но, тъй като бе забравил да върже другия край за нещо, не се получи съвсем добре и Уилбър се приземи с тъп звук, удари се в земята и, естествено, го заболя. Сълзи изпълниха очите му. Шарлот стоеше тихичко. След малко каза:

— Не можеш да изплетеш паяжина, Уилбър, и аз те съветвам да си избиеш тая идея от мозъчето. Не ти достигат две неща, за да оплетеш паяжина.

— И кои са тия две неща? — попита Уилбър тъжно.

— Нямаш паяжинни жлези и не знаеш каква е техниката на плетене. Но на теб не ти е нужна паяжина. Зукерман ти носи по три големи яденета на ден. Защо трябва да мислиш и да се тормозиш как да си хващаш храна?

Уилбър въздъхна:

— Както винаги, ти си толкова умна и мъдра, Шарлот, много по-умна и по-мъдра от мен. Мисля, че просто исках да се изфукам и си изпатих заслужено.

Темпълтън развърза връвта от опашката му и я върна при другите си съкровища, а Шарлот пак се захвана за работа.

— Не бива да се чувстваш негоден, Уилбър — каза тя. — Не са много животните, които могат да изплетат мрежа. Дори хората не са така добри в тая работа като паяците, въпреки че те са много самоуверени и биха направили всичко, за да оплетат една хубава мрежа. Чувал ли си някога за моста Куинсбъро?

Уилбър поклати глава.

— Това мрежа ли е?

— Нещо такова — отвърна Шарлот. — Но имаш ли представа колко време е отнело на хората да го построят? Цели осем години! Мили Боже! Щях да умра от глад за толкова време. Аз мога да направя такава мрежа за една нощ.

— Какво хващат хората с Куинсбъро? Буболечки ли? — попита Уилбър.

— Не — каза Шарлот. — Нищо не хващат. Само вървят напред-назад по моста, понеже си мислят, че на другия бряг има нещо по-специално. Ако можеха да се сетят да увиснат с главата надолу на това нещо и да изчакат малко без да вдигат шум, все нещо щеше да се хване, но с хората е така: бързане, бързане, бързане — всяка секунда бързане. Радвам се, че съм обикновен паяк със заседнал начин на живот.

— Какво значи заседнал? — попита Уилбър.

— Значи, че седя на едно място през повечето време, не се мотая много, много и не си задавам излишни въпроси. Мога да преценя дали едно нещо е хубаво още щом го видя. Моята мрежа ми е достатъчна. Стоя си кротко и чакам нещо да се случи, някои да дойде. Това ми дава време да размишлявам.

— Ами то и аз май съм нещо като заседнал — каза прасето. — Трябва да стоя тук, независимо дали ми харесва или не. Искаш ли да знаеш къде бих искал да бъда тази вечер?

— Къде?

— В гората — да търся букови жълъди и трюфели и прекрасни, чудно вкусни коренчета, да подбутвам листата настрани с моята здрава, силна зурла, да търся, да душа по земята, да усещам аромат, да усещам аромата на…

— Ти си достатъчно ароматен — обади се агнето. — Усещам твоя аромат чак оттук. Ти си най-миризливото същество във фермата.

Уилбър увеси нос. Очите му се насълзиха. Шарлот видя, че той се обиди и рязко заговори на агнето:

— Остави Уилбър на мира! Има пълно основание да мирише, като се има предвид обстановката, в която живее. И вие не сте цвете за мирисане. На всичкото отгоре прекъсваш нашия доста приятен разговор! За какво говорехме, Уилбър, преди да ни прекъснат така грубо?

— О, не помня — отвърна Уилбър. — Няма значение вече. Нека помълчим малко, Шарлот. Доспа ми се. Ти си довърши работата, оправи си мрежата, а аз ще легна тук и ще те гледам. Вечерта е така прекрасна.

И Уилбър легна на една страна, протегна се и въздъхна дълбоко.

Над фермата на Зукерман падна здрач и настъпи тишина. Фърн знаеше, че е почти време за вечеря, но не й се тръгваше. Лястовички прелитаха насам-натам, понесени от тихите си криле и носеха вечеря за малките си. От другата страна на пътя едно птиче изпя „Уипуииийл“, „Уипуииийл“. Ларви седна под едно ябълково дърво и запали лулата си. Животните подушиха силната миризма на тютюна. Уилбър чуваше дрезгавия глас на дървесната жаба и как кухненската врата се блъска от време на време. Всички тези звуци го правеха щастлив и спокоен, защото той бе част от този свят в топлата лятната вечер. Но докато лежеше, се сети за думите на старата овца. Мисълта за смъртта докосна сърцето му и той се разтрепери от страх.

— Шарлот? — каза тихо той.

— Да, Уилбър?

— Не искам да умра.

— Разбира се, че не искаш да умреш — каза Шарлот спокойно.

— Просто искам да съм си тук, във фермата — каза Уилбър. — Обичам всичко тук.

— Разбира се, че обичаш фермата — каза Шарлот. — Всички я обичаме.

Появи се гъската, следвана от седемте си гъсета. Те протягаха малките си вратлета и подсвиркваха музикално, точно като група гайдари. Уилбър слушаше песента им и сърцето му се изпълваше с любов.

— Шарлот? — каза той.

— Да?

— Ти сериозно ли говореше, когато обеща да ме предпазиш да не ме убият?

— Никога не съм била по-сериозна в живота си. Няма да позволя да умреш, Уилбър.

— Как ще ме спасиш? — попита той.

В този момент любопитството му надделяваше над всичко.

— Как да ти кажа… — рече малко разсеяно Шарлот. — Наистина не знам, но имам някакъв план.

— Това е чудесно! — възкликна Уилбър. — Как се развива планът, Шарлот? Дали си напреднала с него? Оформя ли се вече добре? — Уилбър трепереше, но Шарлот бе хладнокръвна и напълно спокойна.

— О, да, добре се заформя — каза безгрижно тя. — Планът е в ранния си етап и още не е съвсем готов, но аз работя по него.

— Кога работиш по него? — попита Уилбър нетърпеливо, жаден за подробности.

— Когато вися с главата надолу на най-горната част на паяжината си. Това е времето, когато мисля, защото цялата ми кръв слиза в главата.

— Ще бъда толкова щастлив, ако мога да ти помогна с нещо.

— О, не, аз ще го измисля сама — каза Шарлот. — Мисля по-добре, когато мисля сама.

— Хубаво! — съгласи се Уилбър. — Но не забравяй да ми кажеш, ако има нещо, с което мога да помогна, колкото и дребна и незначителна да е тази помощ.

— Добре — отвърна Шарлот. — Трябва да се опиташ да се подготвиш, да станеш силен, да спиш много и да спреш да се тревожиш. Никога не бързай, никога не се тревожи. Дъвчи храната си добре и си изяждай всичко, но трябва да оставяш по малко и за Темпълтън. Трябва да напълнееш и да си здрав — това е начинът, по които можеш да ми помогнеш. Поддържай добра форма и не си изпускай нервите. Мислиш ли, че ме разбра правилно?

— Да, разбрах — каза Уилбър.

— Тогава, хайде към леглото! Сънят е важен.

Уилбър тръгна тромаво към най-тъмния ъгъл на кочината си, хвърли се на земята и затвори очи. След минутка се обади пак:

— Шарлот?

— Да, Уилбър?

— Може ли да ида до копанката си и да проверя дали не съм оставил нещичко от вечерята си. Май забравих мъничко картофено пюре.

— Добре — отвърна тя. — Но веднага след това си лягаш!

Уилбър хукна към двора си.

— Леко, леко, никога не бързай, никога не се тревожи! — каза Шарлот.

Уилбър забави ход, примъкна се към копанята, намери парченце смлян картоф, сдъвка го добре, преглътна и се върна в ъгъла. Затвори очи и за известно време настана тишина.

— Шарлот? — прошепна той.

— Да?

— Може ли да пийна малко мляко? Мисля, че има няколко капки, останали в копанката ми.

— Не, копанята е суха и искам сега да заспиваш. Никакви приказки повече! Затваряй очи и заспивай!

Уилбър затвори очи. Фърн стана от столчето си и тръгна към дома, мислейки за всичко, което бе видяла и чула.

— Лека нощ, Шарлот! — прошепна Уилбър.

— Лека нощ, Уилбър!

— Лека нощ!

— Лека нощ!