Платинената карта

1.

„Москва, Москва… Колко бързо се променя! Само преди няколко години тук нямаше толкова красиви сгради. По-рано на мястото на тази лъскава банка стърчеше стара къща с овехтяла фасада. Разбира се, нямаше да е зле, ако къщицата я бяха реставрирали, но на едно общество, което гледа само напред и се срамува от миналото си, не му е притрябвало да се занимава със стари вещи и още по-стари постройки. За повечето хора това не са нищо повече от развалини, които се пречкат в краката ти и час по-скоро трябва да бъдат разкарани някъде надалеч от погледа… Времето лети, градовете се подмладяват, а ние, хората, стареем…! Странно нещо.“

Солидният възрастен господин с елегантен тъмносин костюм свали тонирания прозорец на черния като гарваново крило мерцедес, надникна навън и се смръщи под яркото слънце.

— What a good day — тихо проговори той и се усмихна.

Денят наистина бе слънчев, общо взето, доста нехарактерно за Русия. Американският милиардер Лайъм Плат (точно това бе името на елегантния господин с тъмносиния костюм) не идваше за пръв път в Москва и тя обикновено го посрещаше неприветливо — с дъждове и студ. Днес обаче времето бе такова, сякаш мистър Плат беше не в Москва, а някъде на френската Ривиера.

— Прекрасен ден, Ник — рече Плат на английски, обръщайки се към преводача си Никита, човек на средна възраст със замислено мрачно лице. — В Русия това се случва рядко, нали?

— Защо не… — Никита също погледна през стъклото, но като че ли слънцето не го впечатли особено. Вместо да подкрепи радостния тон на Плат, той само небрежно сви рамене: — Русия не е Аляска, мистър Плат. Понякога нашето лято е доста горещо.

Плат се намръщи — магнатът не обичаше да му противоречат дори и за дреболии, но след това си спомни, че богатите трябва да се отнасят към бедняците снизходително, и отново се усмихна.

— Вие непрекъснато спорите с мен, Ник. Докато в същото време аз не по-зле от вас познавам климата на Русия. Или поне на Москва. Все пак не идвам тук за пръв път.

Ник помръдна ъгълчетата на устните си, опитвайки се да се усмихне дружелюбно, но не постигна особен успех.

— Знам, господин Плат. Последния път пак аз ви бях преводач.

Плат се вгледа в смръщеното лице на преводача и попита недоволно:

— Кажете ми, Ник, защо винаги сте толкова мрачен? Лицето ви е бледо въпреки жегата. Да не би нещо да ви боли?

— Не, мистър Плат, нямам здравословни проблеми.

Плат кимна разбиращо.

— Може би нещо в личния ви живот?

Преводачът завъртя глава.

— Не, мистър Плат. Имам добра жена и две дъщери.

— О! За един мъж е голямо щастие да притежава голямо и задружно семейство. Засега още не сте го разбрали, но когато доживеете до моите години, сам ще се убедите, че най-важното нещо на този свят е семейството.

— Знам — каза Никита и въздъхна.

— Приятелю мой… — Лайъм Плат обичаше да се обръща към другите, наричайки ги „my friend“ — той беше убеден, че думите, добри или лоши, притежават енергиен заряд и могат да се превръщат в реалност и ако всички се наричаха един друг „приятелю мой“, то по света отдавна щеше да цари мир и порядък — Приятелю мой — меко изрече Плат, — кажете ми какво толкова ви тревожи? Защо гледате толкова мрачно на света?

Преводачът Никита се намръщи. Върху бледото му лице пролича борбата между студения разум и горещите чувства. След няколко секунди чувствата победиха и той чистосърдечно си призна:

— Абе не ми разрешават банков кредит скапаняците.

— Думата „скапаняци“ беше изречена на руски и Плат не я разбра. — Четвърта година живеем под наем — продължаваше Никита. — Реших да купя жилището на изплащане, но парите не ми стигнаха. Исках да взема кредит от банката, а те ми казват: „Имате прекалено малък доход и при това сте единственият член на семейството, който работи. Другите са на ваша издръжка.“

— И какво, нима ви отказаха? — учуди се Плат.

Никита страдалчески въздъхна и кимна.

— Отказаха ми. Сега изобщо не знам какво ще правя.

— Хм… — замисли се Плат. — Знаете ли, това е… Дявол знае какво е това! — тихо изруга той.

— Напълно съм съгласен с вас — кимна Никита. — За съжаление ония от кредитния отдел на скапаната банка не мислят така.

— Но нали има различни банки? — възрази Плат. — Не опитахте ли с друга?

— В четири банки ходих — навъсено отвърна Никита. — И навсякъде ми отказаха.

— Мда, неприятна история. — Плат отправи към преводача съчувствен поглед и внезапно в главата му се появи великолепна идея. — Колко не ви достигат? — попита той.

— Какво колко? — не разбра Никита.

— Пари — каза Плат.

— За жилището?

— Да. — Плат направи нетърпелив жест с ръка. — Отговаряйте по-живо — докато съм в добро настроение.

Никита пресметна наум и каза:

— Ами някъде около двадесет хиляди.

— Само толкова? — усмихна се Плат покровителствено, след което извади от джоба си чекова книжка и златна писалка. — Ще приемете ли чек, или държите да бъде в брой? — запита той стреснатия преводач.

Никита смаяно се втренчи в него.

— Май нещо не разбирам… Мистър Плат, да не би да искате да ми дадете пари за жилище?

— Бавно схващате, приятелю. Ако и в банката сте се държали така, не е никак чудно, че са ви отказали кредит. Добре, пиша ви чек за двадесет хиляди. Мисля, че няма да е особен проблем да ги превърнете в налични.

Мистър Плат със замах подписа чека с едрия си почерк и го подаде на преводача.

— Ето, вземете!

Обаче Никита не бързаше да приеме благодеянието. Може би защото не вярваше на очите и ушите си (вътрешно Плат се забавляваше с този факт), а може би в него изведнъж се обади гордостта. (Това щеше да е по-лошото, защото господин Плат не обичаше да си има работа с горделивци. Защо? Ами защото гордостта и бизнесът са несъвместими неща. Гордият не прави компромиси, докато деловото партньорство изцяло се състои от взаимни отстъпки.)

Мургавата ръка на магната, стискаща чека, увисна във въздуха. Паузата стана твърде двусмислена и Плат се намръщи.

— Но какво ви става? — строго изрече той. — Вземайте!

Преводачът поклати глава.

— Не мога да го взема.

— Защо? — учуди се Плат, навъсвайки прошарените си вежди.

Никита погледна чека, преглътна слюнката си и каза:

— Честно казано, аз… Не знам кога ще мога да ви върна тези пари.

Ето каква била работата. Мистър Плат снизходително се усмихна.

— Я стига! Смятайте, че е подарък от мен. Не наближава ли рожденият ви ден?

— След месец и половина е — вяло отвърна преводачът.

— Тогава приемете, че съм ви направил подарък за рождения ден. Ако това ще успокои съвестта ви, бихте могли да се възползвате от тези пари след месец и половина.

Никита протегна ръка и взе чека — с такава нежност и толкова внимание, сякаш бе направен от най-тънкото и крехко стъкло. Пое го и още малко го задържа в ръката си, като че ли не знаеше какво да прави с подобна скъпоценност.

— Не ви ли се измори ръката? — весело запита мистър Плат.

Никита смутено се усмихна и напъха чека във вътрешния джоб на сакото си.

— Внимавайте да не го загубите — с престорена строгост каза мистър Плат.

Никита леко се изчерви.

— Какво говорите — измърмори той. — По-скоро бих изгубил ръката или крака си, отколкото този чек. — Преводачът помълча, съвзе се и каза с леко треперещ глас: — Благодаря ви, мистър Плат. Наистина ви благодаря. Както от мое име, така и от името на жена ми, на дъщерите ми… Вие сте най-добрият човек на света. Извинете ме, не знам какво повече бих могъл да кажа… Мистър Плат, аз…

Лайъм Плат се намръщи, като че ли искаше да покаже колко не търпи да му пеят дитирамби по повод постъпки, дотолкова незначителни от общочовешка гледна точка.

— Не казвайте нищо — спря той Никита. — „Благодаря“ е напълно достатъчно. Не се обиждайте, приятелю мой, но ненавиждам многословието.

В дълбините на душата си мистър Плат харесваше да слуша благодарствени думи, но като възпитан човек бе възприел за правило да принизява своите заслуги в очите на обществеността, колкото и малобройна да беше тя.

— Може би ще успея някак да ви се отблагодаря? — потиснато попита преводачът.

— За мен е достатъчно и това, че вече имам един приятел повече. Ние сме приятели, Ник, нали?

— Да, мистър Плат.

— Тогава всичко е наред. И стига сме го обсъждали.

Мистър Плат небрежно се прозина, като показа, че нищо необикновено не се е случило и че животът се е върнал в предишното си обичайно русло.

Без да разбира какво би могъл още да каже, преводачът Никита смутено млъкна. Известно време пътуваха мълчаливо. Обаче неразбираемо защо, не след дълго прекрасното настроение на мистър Лайъм Плат започна да се изпарява. „Ако хвърляш по двайсет хилядарки наляво и надясно — говореше му подлият вътрешен глас, — едва ли скоро ще натрупаш нещо.“ А след това добавяше, за да довърши окончателно мистър Плат: „Човечеството не може да бъде облагодетелствано от подаяния. Нужна е изяснена и премислена политика, а не игра на майка Тереза!“

„Милосърдието не може да бъде абстрактно — отвърна мистър Плат на вътрешния си глас. — Ако си помогнал на един конкретен човек, значи си помогнал на цялото човечество. Все пак човечеството е съвкупност от личности с единен мозък и единна духовна субстанция.“

Вътрешният му глас засрамено млъкна. Доволен от този обрат на нещата, мистър Плат реши да укрепи отново повдигналото му се настроение с някаква весела и шантава постъпка, точно както обичайно го правят руснаците. (В крайна сметка поне онези руснаци, за които някога той бе чел във великите руски романи.) Той се извърна към смутения преводач и каза:

— Ник, какво ще кажете да отпразнуваме нашата малка сделка в някой ресторант?

— В ре… в ресторант? — измънка Никита.

Мистър Плат кимна с ентусиазъм.

— Точно така! Ще си поръчаме любимата ми пъстърва, пържена със стафиди! Опитвали ли сте някога пъстърва със стафиди?

Напълно изваден от релсите („Каква ли пък сделка се готви да празнува мистър Плат?“), Никита вяло завъртя глава.

— Не.

Мистър Плат проблесна с белоснежните си порцеланови зъби:

— Прекрасно тогава. Тоест… лошо е, разбира се, че не сте опитвали пъстърва със стафиди. Но ще поправим досадната ви грешка.

Мистър Плат докосна с пръст рамото на шофьора.

— Базилио, откарайте ни, моля ви, до ресторант „Иволга“. Знаете ли къде се намира?

Шофьорът Василий (по съвместителство сътрудник на охранителната агенция „Щит“) знаеше добре английски език, затова кимна и каза:

— Няма проблем, мистър Плат!

2.

Менюто на ресторант „Иволга“ съдържаше блюда от най-различни кухни: френска, италианска, немска, руска и китайска. Ония, които обичаха „да му седнат здравата“, можеха до насита да похапнат руски пелмени и пача, поливайки ги с галони шотландско уиски.

Лайъм Плат обичаше такива заведения. В тях я няма глупавата етническа надменност и царува духът на свободата, осветен от великата идея за междунационално братство между хората.

Всичко започва от такива едни дреболии — често си мислеше мистър Плат — първо аз ще те нахраня с моята си храна, след това ще опитам от твоята (колкото и да е отвратителна според моя вкус), а след това ще си стиснем ръцете, ще запалим лулата на мира и ще заживеем един до друг мирно и щастливо.

А и музикалното оформление на ресторанта не беше зле.

Нямаше подиум с барабани и китари „на живо“, от което душата на мистър Плат страдаше до отвращение. Вместо сценичните практикабли в средата на салона стоеше блестящ бял роял, а зад него бе седнал вглъбен в себе си младеж с фрак, с дълга тъмна коса и подобаващо дълги бледи пръсти. Той свиреше популярни класически пиеси, редувайки ги с вариации по известни поп и рок парчета. Рахманинов звучеше непосредствено след групата „Доорс“, Бетовен заместваше ретрошлагерите на „Бийтълс“, а сълзливите композиции на Енио Мориконе се вмъкваха между джазовите пасажи на Гершуин и Бърнстейн.

Общо взето, атмосферата бе умиротворяваща.

— Какво ще кажеш? — попита мистър Плат преводача си. — Хубаво местенце, нали?

— Да, разбира се — кимна Никита. Той вече бе излязъл от шока и сега излъчваше благодарни и дружелюбни усмивки към милиардера — коя от коя по-лъчезарни. — Както би се изразила дъщеря ми, мястото е „много яко“.

Разговорът вървеше на английски, но мистър Плат си въобразяваше, че е голям полиглот — все пак вече втори месец учеше руски и живо се интересуваше от жаргонните изрази и думички.

— Как го казахте? Яко?

Никита кимна.

— Точно така. Яко! Означава „cool“, „hard-boiled“.

— Яко — с удоволствие повтори мистър Плат. — Смешна дума. Общо взето, руснаците имат доста смешни думи. Опитвам се да си припомня кой, мисля, че Томас Ман, бе нарекъл руския език „обезкостен“. Вероятно за едно немско ухо той би могъл да изглежда обезкостен, но аз продължавам да мисля, че руският е много богат и изразителен.

Мистър Плат въздъхна тъжно.

— За съжаление обаче е доста труден като произношение — сподели той. — Да не говорим за всичките ви падежи и склонения. Направо са някакъв ужас!

До масата се появи келнерът.

— Вече приготвят пъстървата — съобщи усмихнато той. — Докато чакате, не искате ли да пийнете нещо?

Мистър Плат погледна Никита. Той смутено сви рамене.

— Не знам.

— Не ми обръщайте внимание — каза мистър Плат. — Довечера имам важна сделка, така че ще се огранича с ябълков сок. С рибата ще изпия чаша сухо вино и толкова. А вие си поръчайте каквото искате.

— Мм… Тогава може би… — Никита погледна келнера и изрече, сменяйки тона си от нерешителен на уверен: — One beer, please!

— Каква желаете? — вежливо уточни келнерът. — „Будвайзер“, „Холщайн“, „Клинска“? Или нашето марково?

— Вашето марково — съгласи се Никита.

Келнерът кимна и се обърна към Плат.

— Ябълков сок, ако правилно съм разбрал?

— Yes, my friend!

Келнерът учтиво се поклони и се втурна да изпълнява поръчката.

— Още година-две и ще станете напълно цивилизована страна — отбеляза мистър Плат, загледан след отдалечаващия се келнер. След това извърна погледа си към Никита и попита: — Та на какво се бяхме спрели?

— На падежите и склоненията — припомни преводачът на магната.

— А, да. Всъщност…

Мистър Плат се наприказва още десетина минути, наслаждавайки се на великолепната си дикция и на това, че мислите му текат толкова гладко и свободно. Никита не споделяше напълно възторзите на милиардера, но предпочиташе да не го прекъсва.

Рибата и двете високи чаши с бяло вино бяха донесени не от келнера, а от самия главен готвач, ниско слабовато човече с перчемче черна коса и угодническа усмивка върху тънките устни. Той подреди чиниите и чашите върху масата и услужливо се усмихна.

— Това е подарък от заведението, мистър Плат.

Никита преведе казаното от главния готвач.

— Подарък? — повдигна вежди милиардерът. (Рядко някой правеше подаръци на мистър Плат, затова той се отнасяше към подобни прояви на гостоприемство с голямо подозрение.) — Поради какви заслуги? Аз да не съм кинозвезда?

— Вие сте наш редовен клиент — без изобщо да се смути, отвърна главният готвач. — При това един от най-добрите. Това просто е знак на уважение. Моля ви, не ми отказвайте!

Мистър Плат щеше да се възпротиви, но рибата така примамливо благоухаеше, а усмивката на главния готвач бе дотолкова предразполагаща, че той само въздъхна и разтвори ръце.

— Добър апетит! — пожела главният готвач, обърна се и се отдалечи.

Милиардерът внимателно огледа рибата, сякаш искаше да открие нещо нередно. Обаче тя изглеждаше прекрасно.

— Мислите, че са ни пробутали залежала стока? — усмихна се Никита.

В отговор мистър Плат измърмори нещо неразбираемо.

— Както виждате, мистър Плат — със същата подигравателна усмивка продължи Никита, забелязвайки как бузите на милиардера поруменяха, — вие не сте единственият, който умее да прави подаръци.

Милиардерът въздъхна.

— Нда… вярно. И все пак… По дяволите, едва сега разбирам вашето смущение, Ник. Оказва се, че ако искаш да объркаш някого, трябва да му направиш някакво добро.

Преводачът кимна утвърдително.

— Абсолютно вярно наблюдение.

— Какво пък — мистър Плат отново заговори уверено и делово. — Да започваме. Нека проверим дали не ни е пробутал някаква гадория. Как беше на руски? Гювеч? Аванта?

— Точно така. Руснаците твърдят, че когато те черпят, даже оцетът е сладък.

Мистър Плат се разсмя. След това преводачът и милиардерът разгънаха върху коленете си салфетките и хванаха ножовете и вилиците.

— Ммм… — поклащаше глава Плат, похапвайки от рибата, премрежил очи от удоволствие. — Божествено! Направо божествено! Харесва ли ви рибата, Ник?

— Много е вкусна — увери го Никита. — Наистина! Никога не съм ял нещо по-вкусно!

— Нали ви казвах! — Лицето на Плат сияеше, в очите му проблясваха лукави пламъчета. — И не забравяйте виното, Ник. Бялото вино подчертава вкуса на рибата.

Никита изобщо не го пренебрегваше. Той лакомо ядеше риба, без и за секунда да забравя, че във вътрешния джоб на сакото му лежи чек за двадесет хиляди долара. Нямаше търпение работният му ден да свърши по-бързо (в шест часа мистър Плат трябваше да се отправи към деловата си среща и Никита щеше да бъде сменен от друг преводач), след което да се отбие в банката и да осребри въжделената сума. Никита си представи как ще се зарадва жена му и устните му произволно се разтвориха в широка, глуповата усмивка.

Плат се изкикоти.

— Ник, забелязвам, че рибата наистина ви харесва. Нищо чудно. Преди време и аз…

Внезапно милиардерът млъкна. Лицето му побледня и се издължи. Той хрипкаво пое въздух и вкопчи ръце в гърлото си.

— Какво ви е? — недоумяващо попита Никита, без да разбере дали Плат наистина се чувства зле или просто му прави номера.

От гърлото на мистър Плат се изтръгна спазматично хриптене.

Без да мисли и секунда повече, Никита скочи от стола си, заобиколи тичешком масата, пъхна ръце под мишниците на мистър Плат и рязко натисна слънчевия му сплит. (Беше го виждал в някакъв филм — така спасиха един, задавил се с костилка от вишна.) Този път това обаче не помогна. Мистър Плат продължаваше да хърка, драскайки по пода с краката си, обути със скъпи лачени мокасини.

Никита не успя да предприеме нищо повече. Силен удар в челюстта го отхвърли встрани, той рухна върху съседната маса и изгуби съзнание.

Очите на мистър Плат се изцъклиха и той заби лице в чинията с риба.

Когато бодигардът повдигна главата на милиардера от блюдото, веднага разбра, че той вече е мъртъв.