Платинената карта

1.

Вера Акишина вече почти не вярваше, че до съвсем скоро обичаше Стас Тоцки. Тя забрави за него още първата вечер, когато седна пред компютъра на Грув. Едва четири дни по-късно, когато Андрей Максимович й съобщи, че с Тоцки всичко е наред, тя си спомни защо всъщност се е оказала тук.

Беше очаквала, че в душата й ще избухнат някакви чувства — любов, тъга, болка, — нищо подобно не се случи. Само преди четири дни той беше гаджето й, почти годеник, а ето че сега тя вече не чувстваше абсолютно нищо.

„Значи и това не е било любов“ — разбра Вера.

Преди време вече й се беше случвало нещо подобно. Всичко започна преди година, когато Вера бе в Париж. Тя работеше като мениджър в компютърния изложбен център. По време на някакво мероприятие при нея дойде висок, тъмнокос млад мъж и заговори на английски.

— Имате лице, което не е съвсем типично за руско момиче — каза той, усмихвайки се.

Младежът бе изящен и елегантен, както единствено англичанин би могъл. Скъп костюм, леко стилно палто, модни обувки. Чисто избръснато и непроницаемо спокойно лице — лице на истински джентълмен. Високо чело, големи тъмни очи, очила със златна рамка върху тънкия нос.

Той погледна висящия върху блузката на Вера бадж и я попита:

— Наистина ли се наричате Вера Акишина?

— Да — отговори Вера. — Това учудва ли ви?

— Общо взето, не. Аз съм Флин. Дейвид Флин — подаде ръка младежът.

Вера стисна ръката му, той задържа за малко дланта й в своята и леко докосна пръстите й с устни.

— Вие също ли работите тук? — попита Вера, колкото да каже нещо.

Дейвид Флин кимна.

— Да. Сътрудник съм на една английска фирма. Тук съм в командировка.

— Ако ви интересува нашият щанд, аз съм готова да отговоря на въпросите ви — донякъде смутено каза Вера.

— Наистина ли? — усмихна се той. — На всички?

— На всички — каза Вера.

— Омъжена ли сте?

Вера не обичаше да нахлуват в личния й живот и затова отговори доста рязко:

— Това засяга ли ви?

— А казахте — на всички — усмихна се Флин. — Оказва се, че сте ме излъгали?

— Просто се хващате за думата — спокойно каза Вера. — А това не е честно.

— Напълно съм съгласен с вас. Вземам думите си обратно. — Той огледа щанда и каза: — Все пак ще ви задам още няколко въпроса.

И Дейвид започна да разпитва Вера за щанда и фирмата, която тя представяше. Той говореше делово като опитен познавач на нещата, не си позволяваше коси погледи към високата гръд на Вера и не след дълго тя се отпусна, започна да разговаря с младежа леко и непринудено, като че ли го познаваше отпреди сто години.

След десет минути Дейвид Флин погледна с явно разочарование часовника си.

— Уви, вече е време да тръгвам. А бих искал да ви питам за още толкова много неща.

— Няма нищо страшно, ще наминете утре — каза Вера. — Все пак изложбата още не се закрива.

— Да — въздъхна Дейвид. — Но утре летя за Лондон. Не знам какво да направя.

Обаче Вера намери отговор и на това.

— Ще ви оставя своите координати — каза тя. — И вие ще се свържете с мен.

Тя взе от бюрото визитна картичка и я подаде на Дейвид.

— Вера Сергеевна Акишина — прочете той. — Да, но тук няма домашен телефон.

— Той не ви трябва — каза Вера.

— Кой знае — загадъчно изрече Дейвид, прибра визитката в джоба си и внезапно каза: — Знаете ли какво, хайде днес да вечеряме някъде заедно!

Вера се намръщи.

— Нямам представа дали ще мога…

— Ако мислите, че ви свалям, трябва да ви разочаровам — каза Дейвид. — Срещата ни ще бъде напълно делова. Кой знае, възможно е фирмата, която представям, да поиска да сътрудничи с вас.

— Какво пък — отвърна Вера, — щом е така, аз съм съгласна.

— Забележително! — усмихна се Дейвид. — В колко свършвате работа?

— Изложбата работи до шест. След това още един час… Мисля, че ще съм свободна около седем.

— В такъв случай ще ви чакам пред входа точно в седем вечерта. Ако закъснеете, обадете ми се на джиесема.

Дейвид й даде визитката си. На нея беше написано само името му и телефон за връзка.

— А защо няма и длъжността ви? — учуди се Вера.

— Представям няколко фирми едновременно. Затова тук е само името ми. Дописвам названието на фирмата в зависимост от това с кого работя.

— Ясно — каза Вера. — Тогава до седем.

— До седем! — кимна Дейвид, целуна й ръка на сбогуване и си тръгна — висок, красив, елегантен, истински английски джентълмен.

Ресторантът, в който Дейвид заведе Вера, беше малък и уютен, кухнята бе смесена (Вера каза, че не обича ресторантите, специализирали се върху определена национална кухня, затова Дейвид я доведе тук).

Седяха край дървена маса в полумрака на лампите, скрити от плетени абажури. На средата на масата имаше малък свещник, а в него запалена свещ.

— Как ви се струва тук? — попита Дейвид.

— Нормално — отговори Вера. — Аз въобще не обичам ресторантите. Харесва ми повече това, което готви мама.

— Майка ви добре ли готви?

Вера помисли и сви рамене.

— Не знам. Честно казано, за мен храната няма кой знае какво значение. Някоя приятелка ще ме покани в стола и аз отивам. Вкъщи мама ме вика на вечеря — аз пак отивам. Изяждам си вечерята и се връщам на работа.

— След вечеря? — учуди се Дейвид.

Вера кимна.

— Да.

— Вие сте истински работохолик. Макар че… — Той се усмихна. — Ще ви издам една тайна, аз също обичам да работя нощем. По-малко суетня наоколо, нищо не те отвлича.

— Майка ми ужасно се вбесява от това — каза Вера. — А вашето семейство не ви ли се кара?

— Карат ми се — кимна Дейвид. — И още как ми се карат. Отначало не знаех какво да предприема, но неотдавна намерих прост и ефективен изход.

— Какъв? — запита Вера.

— Когато ми досаждат прекалено много, аз ги заключвам в кухнята и сядам пред компютъра. Първия половин час те пискат и блъскат по вратата, но след това се уморяват и заспиват. И спят до другия ден. А сутрин отново ги пускам на свобода.

Известно време Вера гледаше учудено Дейвид, след това усети, че той се шегува, и въздъхна.

— Вие се шегувате. А аз говорех сериозно.

— Малката, аз също бях сериозен — хвана ръката й Дейвид и я целуна. — Между другото, струва ми се, че ни носят храната.

Дойде сервитьорката и постави пред Вера чиния с пържени пилешки крилца. На Дейвид тя поднесе салата.

— Вие какво? — попита Вера, когато сервитьорката се отдалечи. — Нима един мъж може да се нахрани само със салата? Майка ми винаги казва, че мъжете трябва да вечерят обилно.

— Аз съм от необикновените мъже — каза Дейвид. — Вегетарианец съм.

— А — каза Вера, — тогава е разбираемо.

Вера се зае с храната. Дейвид я гледаше как яде и се усмихваше. Тя не обръщаше никакво внимание на усмивката му.

— Вера — каза Дейвид.

— Какво?

— Помните ли нашия днешен разговор за компютърните програми, които предлага вашата фирма?

— Разбира се. Имам в чантата си няколко диска. Тук, в Париж, винаги ги нося със себе си. В случай че някой иска да ги погледне.

— Този случай вече е факт — каза Дейвид. — Искам да ги видя. Струва ми се, че ръководството ми ще бъде заинтригувано от вашите разработки.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Радвам се. — Вера отстрани чинията с недоядени крилца. — В хотела имам лаптоп — каза тя. — Но съквартирантката ми в стаята ме помоли да не се връщам преди единадесет.

— Така ли? — повдигна красивите си вежди Дейвид. — Мога ли да знам защо?

— И аз не знам. Каза, че тази вечер щяла да има гост. Помоли ме да се разходя из града до единадесет.

Дейвид замислено потропа с пръсти по масата.

— Ама че работа… — каза той. — Не знам какво можем да направим. Знаете ли, Вера, защо да не отидем у дома? Наел съм квартира недалеч оттука. Мансардата, разбира се, нищо не струва, дори ме е срам да ви я покажа. Но имам апаратура. Какво ще кажете?

— По принцип нямам нищо против — сви рамене Вера. — Само че… — тя донякъде смутено погледна към Дейвид. — Само че не знам дали ще е удобно? Та ние с вас почти не се познаваме. Ще излезе, че се натрапвам.

— Глупости — намръщи се Дейвид. — На никого не се натрапвате. Просто си вършите работата, както и аз. Ще си доядете ли крилцата?

Вера погледна към чинията си.

— Не, вече не съм гладна.

— Тогава ще ги вземем за вкъщи, а по пътя ще купим бутилчица вино. Какво вино обичате най-много?

— Нали вече ви казах: изобщо не пия вино.

— Така е, защото не сте пили добро вино — весело каза Дейвид. — Опитайте, а ако не ви хареса, ще ви купя пепси. Става ли?

— Става — кимна Вера.

— Тогава да тръгваме!

Дейвид се извърна и щракна с пръсти към сервитьора.

2.

Мансардата на Дейвид бе идеално поддържана. Всички вещи стояха по местата си, като при истински педант. Върху леглото имаше затворен куфар. Дейвид го прибра под матрака.

Вера почти не обърна внимание на обзавеждането на квартирата. Още не влязла в стаята, тя веднага седна пред компютъра и започна да зарежда програмата.

Дейвид постоя известно време до масата, смутено гледайки виното и мезетата, които бе купил по пътя, след това сви рамене и отиде при Вера.

— Обърнете внимание на този елемент! — каза Вера, работейки ловко с мишката. — Виждате ли колко е просто и ефективно? Аз също участвах в съставянето на тази програма.

— Страхотно! — одобри Дейвид. — Вие сте просто гений. — Той се наведе и изведнъж я целуна по ъгълчето на устните.

Вера се намръщи.

— Вие… — започна веднага тя, но Дейвид се усмихна, обхвана с длани бузите й и бързо каза:

— После. Всичко друго след това.

Приближи лицето си до лицето на Вера и силно я целуна по устните. В същото време другата му ръка се промъкваше в деколтето на блузката й.

Вера здраво стисна устни, не позволявайки на горещия език на Дейвид да проникне в устата й, след това, възползвайки се от кратко затишие, отстрани Дейвид от себе си.

— Престанете — каза тя със спокоен, почти равнодушен глас.

Дейвид се смути от тона й. Вера го хвана за ръката и я махна от гръдта си.

— В Москва имам годеник — каза Вера. — И го обичам.

Бузите на Дейвид порозовяха.

— Извинете ме — каза той. — Не трябваше да се държа толкова грубо.

Вера сухо се усмихна.

— Доколкото разбирам, програмата, която трябваше да ви покажа, беше само повод — каза тя, без да показва някакво безпокойство или вълнение.

— За бога, не се обиждайте… — промърмори Дейвид, съвсем потиснат от нейния равнодушен тон.

Вера оправи блузата си и каза:

— Аз не се обиждам. Обяснете ми как да стигна до хотела и си тръгвам.

— Ще ви повикам такси — каза Дейвид.

— Добре.

Вера извади от компютъра диска и го прибра в чантата си. — Само че ще чакаме таксито навън.

— Както кажете — покорно отвърна Дейвид.

След пет минути те слязоха долу. А след още десет минути Вера си замина.

Това се случи преди една година. След няколко месеца тя вече бе забравила за Дейвид Флин. Докато той отново не напомни за себе си.

Стана така. Вера и приятелката й Ина Шилова излязоха от вратите на университета и веднага от една пейка стана висок младеж с шлифер.

— Вера! — повика той Акишина с лек английски акцент.

Вера се обърна.

— Дейвид? — учуди се тя. — Какво правите тук?

Дейвид се усмихна и разтвори ръце.

— Sorry. I don’t understand.

— Какво правите тук? — повтори Вера въпроса си, този път на английски.

— Тук съм по работа — каза Дейвид, разглеждайки с тиха усмивка лицето й. — А вие сте станали още по-красива. Представете ме на вашата приятелка, така се чувствам неудобно.

Вера се обърна към приятелката си (тя с нескрит интерес разглеждаше англичанина) и каза:

— Ина, запознайте се. Това е Дейвид Флин. Дошъл е в Москва по работа на неговата фирма.

— Мноого ми е приятно! — прочувствено изрече Ина и подаде ръка на Дейвид.

Той вежливо я стисна и веднага се обърна към Вера:

— Ако не бързате много, бих искал да поговорим.

Няколко секунди Вера гледаше мълчаливо англичанина — като че ли се опитваше да разбере какво точно има предвид този път. Но лицето на Дейвид беше вежливо и спокойно.

— За какво? — подозрително попита Вера.

Дейвид се усмихна и каза:

— За бизнес. Само за бизнес. Помните ли програмата, която ми показахте? Моята фирма се интересува от нея.

— Щом е така, нека да поговорим — Вера се огледа. — Можем да отидем в градинката. Там има пейки. Удобно ли е?

— Напълно — кимна Дейвид.

— Няма да ви преча — каза Ина, сластно се усмихна на Дейвид и му махна с ръка. — Чао, красавецо! Надявам се пак да се видим.

Тя се обърна и си тръгна, въртейки стегнатото си дупе.

Дейвид я изпрати с поглед и попита:

— Какво каза тя?

— Каза, че сте красавец — преведе Вера.

Дейвид още веднъж погледна след Ина, обърна се към Вера и широко се усмихна.

— А вие не сте ли съгласна с нея?

— Не знам. Обикновено не обръщам внимание на тези неща.

— Много жалко. На вашите години аз обръщах внимание единствено на тези неща. — Дейвид взе от пейката куфарчето си. — Та къде е вашата градинка? — закачливо попита той.

В градинката бе слънчево и есенно красиво. Дърветата вече бяха успели да надянат върху себе си жълта и рижа шума, въпреки че зеленината не бе повяхнала.

— Е — обърна се Вера към Дейвид, — сега ще ми кажете ли за какво съм ви потрябвала? Не става дума за програмата, нали?

— Така е — каза Дейвид.

Той пъхна ръка в джоба си, извади кутийка, облечена с черно кадифе, и я подаде на Вера.

— Вземете — каза Дейвид.

Вера я пое. Лениво повъртя кутийката в ръка. Погледна англичанина и попита:

— Какво е това?

Лицето на Дейвид бе одухотворено и загадъчно.

— За да разбереш какво има в ковчежето, трябва да го отвориш — каза той. — Сама го отворете.

Вера надигна с нокът малкото езиче от жълт метал и отвори кадифеното капаче. В кутийката лежеше платинен пръстен с голям блестящ брилянт. Очите на Вера заблестяха.

— Прелест! — въздъхна тя.

— Виждам, че сте познавач на скъпоценните камъни — усмихна се Дейвид. — За разлика от храната.

— Да — съгласи се Вера. — Харесвам камъните.

Вера бе наследила от майка си любовта към скъпоценностите. Татяна Олеговна Акишина ги обожаваше. Още когато Вера беше съвсем малка, майка й често я гиздеше със своите огърлици, верижки с висулки и брошки. „Запомни, дъще, скъпоценните камъни са най-прекрасното нещо, което съществува в живота“ — казваше майка й, докато се любуваше на отражението на дъщеря си в огледалото.

И Вера обикна скъпоценностите. Обикна ги от цялата си душа. Само че никога не го казваше открито пред останалите. Едва ли някой от ония, които я познаваха, би могъл да се досети каква тайна страст носи тя в душата си. Тя никога не си позволяваше да ползва бижутата от кутийката на мама, а собствени все още нямаше.

— Прелест! — повтори Вера.

Дейвид сияеше не по-малко от брилянта.

— Радвам се, че ви харесва — каза той. — Не искате ли да го премерите?

— Да го премеря?

— Да. По-смело.

Вера извади пръстена от калъфчето и внимателно го наниза на безименния пръст на лявата си ръка. Изпъна ръката си и се залюбува на играта на разноцветните отблясъци на брилянта.

— Сега да ме беше видяла Ина! — с възхитена усмивка изрече Вера. — Всъщност… тя изобщо нямаше да повярва на очите си. Знаете ли, Дейвид, всички си мислят, че аз съм робот, кукла някаква. Че в живота нищо друго не ми трябва, освен компютъра.

— А не е ли така? — попита Дейвид.

Вера го изгледа и присви очи.

— Самата аз не знам. Понякога ми се струва, че е точно така. А понякога съм сигурна, че всички грешат, в това число и аз.

Вера доближи ръка до лицето си и започна да разглежда камъка отблизо.

— Купили сте го за подарък на някого?

— Точно така — кимна Дейвид. — Искате ли да разберете за кого?

Вера замълча. Тогава Дейвид каза:

— Купих този пръстен за вас. Той е ваш.

Клепачите на Вера трепнаха. Тя бавно извърна глава и изгледа продължително Дейвид.

— Извинете ме, не ви разбрах много добре… Казахте, че ми го подарявате?

— Разбира се — каза Дейвид, леко понижавайки глас. — Подарявам ви го и ви моля… моля ви да станете моя жена.

Лицето на Вера външно изобщо не се промени. Тя продължаваше да гледа пръстена. Само пухкавите й тъмни мигли едва потрепваха.

Дейвид чакаше.

Вера мълчеше.

— Вера — каза й Дейвид с тих ласкав глас. — Обикнах ви от пръв поглед. Отначало мислех, че е просто така, някакво увлечение… Но тези месеци, те… — Той се спря, сякаш не знаеше как да довърши това, което бе започнал. — Повярвайте ми — продължи Дейвид след кратка пауза. — Нямаше нито ден, в който да не мисля за вас. А нощите! Сънувах ви всяка нощ! Наистина! Едва не полудях. Когато разбрах, че ще умра, ако не ви видя, взех първия самолет и пристигнах в Москва.

— Бихте могли да ми се обадите — тихо каза Вера, без да вдига глава.

— Можех — кимна Дейвид. — Ако не бях такъв кретен. Загубих вашата визитка още там, в Париж. Остана в квартирата, която бях наел. Глупаво, нали?

— Тогава как ме намерихте?

— Запомних името ви — Вера Акишина. И освен това си спомних, че ми разказвахте за университета. Тогава потърсих едни мои познати и те ви намериха.

— Познати? — със същия тих глас попита Вера. — Какви познати?

Дейвид нетърпеливо тръсна глава.

— Това няма значение — каза той. — Има хора, чиято професия е да търсят изчезнали хора. Те ви намериха. Вера! — той я прегърна през кръста и докосна с устни светлата й пухкава коса. — Толкова ви обичам. Ще се съгласите ли да се омъжите за мен?

Вместо отговор Вера мълчаливо свали пръстена от ръката си и го подаде на Дейвид, без да го поглежда в очите. Дейвид погледна пръстена й лицето му помрачня.

— Значи не? — попита той.

— Вече имам годеник — тихо каза Вера. — Нарича се Стас. Той също е студент и аз го обичам.

— По дяволите Стас! — гневно възкликна Дейвид. — Никой Стас не може да ви направи щастлива. А аз… Ще ви направя кралица! Няма да имате нужда от нищо. Никога! Обичате скъпоценности? Ако искате, ще ви ги купувам всеки ден.

— Толкова ли сте богат? — с едва доловима насмешка попита Вера.

— Да, имам много пари — кратко отговори Дейвид. — И ще имам още повече.

— И вие сериозно си мислите, че всичко на този свят може да се купи с пари? Дори любовта? — Вера се усмихна презрително, доколкото бе способна на това. (Много пъти бе срещала тази фраза в книгите и сега не можа да се въздържи да не я произнесе.)

Лицето на Дейвид се вцепени.

— Нима съм ви толкова противен? — тихо попита той.

Въпросът на Дейвид донякъде смути Вера. Тя не знаеше какво трябва да отговори. За купената любов каза просто така, по инерция. Дейвид не й беше противен. Но и не я привличаше особено.

Вера погледна още веднъж пръстена, който все още бе в ръката й. Виж, пръстенът, за разлика от всичко останало наистина бе прекрасен.

— Не, Дейвид, вие не сте ми противен — каза Вера. — Но си имам годеник и аз… — Тя се обърка, не намирайки подходящите думи.

— Но нали не го обичате — убедено каза Дейвид. — Виждам го по очите ви.

Увереността на Дейвид вбеси Вера. Тя го изгледа гневно и каза:

— Аз го обичам, ясно ли ви е? А на вас казвам: не! И стига толкова.

Вера напъха пръстена в кутийката, хвана ръката на Дейвид и го постави в нея. Дейвид погледна кутийката и здраво я стисна в юмрука си.

— Какво пък… Това все още не е краят — неразбираемо рече той.

След това се наведе и целуна бързо Вера по устните. Тя не се отдръпна, но и не отвори устните си. Дейвид стана. Погледна Вера от горе на долу и изведнъж каза с весело-нахален глас:

— Все пак ще бъдеш моя, бейби. Ако не днес, то утре. Или да не се казвам Дейвид Флин!

Той се обърна и тръгна бързо по алеята. Обаче след няколко крачки спря, неизвестно защо претегли на ръка кутийката с пръстена върху ръката си, след това замахна и с всичка сила го захвърли в близките храсти.

Вера неволно извика и притисна ръце към гърдите си.

Дейвид Флин се обърна и виждайки изплашеното й лице, каза с котешка усмивка върху красивото си лице:

— Не се страхувайте, това е само кутийката. Пръстенът е в джоба ви. Нали ви го подарих? След като съм ви го подарил, сега той е ваш. Нямам право да се разпореждам с чужди вещи. Адио!

Отново се обърна и продължи нататък. Вера изпрати Дейвид с поглед, докато той не се скри зад дърветата. След това пъхна ръка в джоба на джемпъра си — беше напипала пръстена. Извади го, сложи го на ръката си, изпъна я и любувайки се на блестящия брилянт, тихо каза:

— Мама би умряла от завист. — Помисли и добави: — И не само тя.

След като му се налюбува до насита, Вера свали пръстена и отново го пъхна в джоба си. Не й се искаше Стас да го види. А и Вера не се канеше да разказва нищо на гаджето си. Стас бе толкова впечатлителен. Защо да травмира психиката му с някаква нелепа история?

3.

Дейвид започна да причаква Вера от университета почти всеки ден. Като че ли нарочно Стас Тоцки замина на някакъв студентски симпозиум в Питер, така че Вера нямаше и на кого да се оплаче.

Честно казано, нямаше от какво толкова да се оплаква. Флин се държеше като истински джентълмен. Той вече не си позволяваше никакви грубости, затова пък при всяка възможност подаряваше на Вера някакъв скъп подарък — златно часовниче с инкрустирани брилянти или платинена гривна, понякога красива брошка.

Вера не си и помисляше да пита Дейвид откъде има толкова пари. Тя вземаше подаръците му безропотно, съзнавайки, че не би трябвало да ги приема (в подобни случаи момичетата от книгите запращаха подаръците в лицето на досадния ухажор). Но не можеше нищо да направи.

Вера не показваше получените подаръци. Тя прекрасно разбираше, че ако майка й види някоя от тези скъпи „дреболийки“, върху главата й щеше да се стовари буря от въпроси, на които нямаше как да отговори. Затова Вера складираше подаръците в кутия, която заключваше в чекмеджето на бюрото си (там никой нямаше достъп, дори Артур).

Един път Дейвид й подари обица с бисерче.

— Харесва ли ти? — попита той.

Обицата беше много красива, призна Вера. След това попита Дейвид:

— Но защо е само една?

— Другата остана в жилището ми — отговори Дейвид.

— Имаш жилище тук? — попита Вера без учудване.

Англичанинът кимна.

— Имам. Знаеш, че не обичам да живея по хотелите. Ненавиждам суетнята; не обичам, когато някой, преструвайки се, че почиства, рови в нещата ми. На квартира ми е по-добре и по-спокойно. — Той хвана ръката на Вера и попита: — Искаш ли заедно да отидем да приберем втората обица?

— Да — съгласи се Вера за свое учудване.

И тръгнаха.

Квартирката на Дейвид беше съвсем миниатюрна. В стаята имаше маса, върху нея — компютър, табуретка. Имаше и легло. Широко легло.

Този път Вера не се отказа от виното. То беше сладко, ароматно и от него не й се гадеше. Наистина след втората чаша леко й се зави свят, но след малко й мина.

Дейвид бе учтив, остроумен и нежен. Започна да я целува по ръцете, после по лицето. След това тя се съгласи да пие с него брудершафт. Вера нямаше повече сили да се съпротивява. При това… Дейвид й подаряваше такива красиви неща.

Вера се отдаде на Флин спокойно и безропотно. Знаеше, че на Дейвид няма да му хареса, ако лежи в кревата като дърво, затова правеше всичко, за да му е приятно. Това не изискваше някакви особени усилия. Вера харесваше начина, по която я люби Дейвид, неговите изтънчени ласки доста се отличаваха от онова, което правеше в леглото Стас. И в края на краищата тя успя да изпита и удоволствие.

— Е — каза Дейвид, когато всичко свърши, — сега ще се съгласиш ли да се омъжиш за мен?

— Не — спокойно отвърна Вера.

— Защо?

— Защото не те обичам.

Дейвид я погледна учудено, след това поклати глава и попита с леко раздразнен глас:

— А Стас — обичаш ли го?

Вера не отговори на въпроса. Не защото не искаше, а защото не можеше. От една страна, Стас Тоцки й беше гадже, почти годеник, а от друга — никога не й беше подарявал такива скъпи подаръци и никога не бе карал тялото й да трепти така, както в прегръдките на Дейвид. И все пак Стас беше близък. И разбираем. Тя знаеше кой е той и с какво се занимава. Не се налагаше да мисли какво ще стане, след като се оженят. Със Стас въобще не се налагаше да мисли за каквото и да било. Всичко беше като по ноти.

Вера протегна ръка, взе от шкафчето чашата с вино и я изпразни на един дъх. След това стана от леглото и започна да се облича. Дейвид я гледаше мрачно. Когато тя се облече напълно, той попита:

— Защо се съгласи да спиш с мен?

— Защото много ти се искаше — отговори Вера.

Дейвид помълча малко, след това попита:

— А на теб?

— На мен? — Вера престана да се облича и за секунда се замисли. Когато навикът й да казва цялата истина надделя, тя отвърна: — Вероятно също съм искала. Беше ми приятно с тебе. Много приятно. Но това няма да се повтори.

Дейвид леко се надигна от леглото.

— Защо?

— Защото утре Стас се връща — отговори Вера. — А той е мой годеник.

— Ти наистина ли ще се омъжиш за него?

— Да, ако той поиска — каза Вера.

— Не е ли глупаво? — възкликна Дейвид. — Ще погубиш живота си. Аз мога да ти дам всичко.

— Знам — каза Вера. — Но на мен не ми трябва всичко.

Когато тя излезе от апартамента, Дейвид все още лежеше в леглото, опитвайки се да разбере какво е замислило това странно момиче? Каква игра му върти? И защо той, опитният и далеч не глупав мъж, е хлътнал по тая смахната рускиня, която го върти на пръста си, при това без да полага никакви усилия?

Въобще не му идваше наум, че Вера изобщо не играе и че в обикновения живот, несвързан с виртуалната реалност, тя е наивна до идиотизъм.