Платинената карта

1.

Игор Адамски се отнасяше към собствената си сватба без никакъв трепет. „Какво представлява сватбата? — питаше той приятелите си със скептична усмивка. — Поредното къркане, нищо повече. А що се отнася до крясъците «горчиво» и целувките, ние с Надка и без това се целуваме по сто пъти дневно. Включително и когато сме седнали на масата. Единственото, което може да те зарадва, са подаръците. Заради тях поне всичко прилича на рожден ден!“

Той категорично отказа да облече смокинга, който родителите на Адамски бяха взели под наем. „И на какво ще приличам с това облекло? — възмущаваше се той, докато гледаше в огледалото. — На сврака? Или на келнер? Къде пише, че младоженецът трябва да прилича на сврака или на келнер?! След като Надка ще е облечена в бяло, и аз ще съм в бяло. С какво съм по-лош от нея?“

Като се ръководеше от гореизложените съображения, вместо традиционния за такива случаи смокинг Игор взе назаем от един приятел бяло сако. Вече имаше бели джинси и бели маратонки. Бялата бейзболна шапка си купи от съседния магазин. След като се облече с всичко това, Игор известно време разглежда белоснежната си фигура в огледалото, после извади от бюрото си един стар компактдиск и го бодна върху ревера на сакото — вместо карамфил.

Въпреки охкането и ахкането на родителите с това облекло Игор изглеждаше умопомрачително.

В обредния дом се наложи да чакат цял час. Игор напълно се отегчи. Той току излизаше с приятелите си навън да пушат и едновременно с това да му цапнат по една-две глътки бира, псуваше задухата, бюрократизма, тъпите традиции и дори младоженците, натъпкали се в обредния дом като „сельодка в буре“.

— По дяволите — оплакваше се Игор, за пореден път надигайки бутилката, която му връчваха милосърдни приятели. — Ако това наистина се възприема като най-радостният ден в живота на един мъж, то аз съм камила.

Един от приятелите на Игор, някой си Едик, присви малките си очички и хапливо отбеляза:

— А кой ти е казал, че най-щастливият ден в живота на един мъж е неговата сватба? Точно обратното! В този ден губиш свободата си и се сдобиваш със сума проблеми. Изфукал си се, облечен си целият в бяло. А знаеш ли какво означава белият цвят в традиционната европейска митология?

— Какво точно? — попита Игор, откъсвайки се от бутилката.

Едик студено се ухили и отвърна:

— Смърт.

— О, я стига! — намръщи се Игор. — И без тебе ми се драйфа.

— Не, Игор, Едик е прав — намеси се в разговора още един от приятелите — мрачният черновежд грузинец Вано. — Денят на сватбата отбелязва края на младостта ти.

— Как така младостта ми ще свърши? — усмихна се Игор. — Да не би още утре да ми побелее косата?

— Не бе, братче, с косата ти всичко ще е наред. Разбира се, ако под овчата кожа на женичката ти не се крие вълчица. Обаче всичко вътре в теб ще е вече сиво.

— Как така? — не разбра Адамски.

Вано лукаво се усмихна.

— Лесно е, Игор, всичко е много просто. Сам решавай: жените са като виното, нали? Докато си млад, ти опитваш всичко наред, без да имаш предпочитания. Но в края на краищата идва моментът, когато си казваш: „Край. Това е най-хубавото вино, което съм опитвал през живота си. И едва ли ще мога да го опитам отново.“ И започваш да пиеш единствено това вино, защото знаеш, че ще ти харесва. Не ти се ще да рискуваш напразно, а след като не искаш да рискуваш — вече си се превърнал в старец.

— Звучи ми прекалено сложно — недоволно отвърна Игор. — Я по-добре дай биричка.

Вано извади от опаковката бутилка „Будвайзер“ и я подаде на Адамски.

— Дръж, нещастнико. Може вече и да не ти се случи.

— Виж какво, стига си ми предричал — обиди се Игор. — Запомнете, пичове, след сватбата моят живот изобщо няма да се промени! Както и преди, ще се виждаме на по бира.

— Че ще се срещаме, е сигурно — съгласи се Едик. — Все пак ти си ни началник. Обаче вече няма да можем да те замъкнем на бирен купон във „Веселите раци“. Относно това Вано е прав. Игор, дано не си забравил, че утре трябва да се обадиш на един много важен клиент. Внимателно, шефе, да не вземеш да се успиш, увлечен от еротични забави, и заради твоя милост да се лишим от милионен договор!

Адамски снизходително се усмихна.

— Успокойте се, редник, аз никога не забравям бизнеса. Главното е да внимавате вашият генерал да се прибере вкъщи цял и непокътнат, а сделката няма да ви избяга.

Грузинецът Вано вдигна бутилката с бира и тържествено изрече:

— Господа програмисти, винаги съм казвал, че нашият шеф не само е най-демократичният, но и най-отговорният бос на този свят! Предлагам да пием за неговите качества.

— За кои точно? — уточни Едик. — За мъжките му или за деловите?

— И за едните, и за другите!

— В такъв случай подкрепям! — кимна Едик.

Колегите (почти всички гости на сватбата; работеха във фирмата „Уралинтек“, ръководена от Игор Адамски) с удоволствие вдигнаха бутилките и пиха за боса младоженец.

След това Адамски се върна в обредния дом. Непрекъснатите „прекъсвания за по цигара“ не бяха минали безследно за Адамски. След половинчасовото очакване той вече бе доста пиян. Надя, забелязала неговото пожароопасно състояние преди останалите, наведе глава към пламтящото му от възбуда ухо и сърдито прошепна:

— Много те моля, Адамски, само не започвай отново.

— Какво значи „не започвай“? — полемично отвърна Игор. — Не знам как е при теб, но, струва ми се, аз съм дошъл тук, за да се оженя.

— Прекрасно знаеш какво имам предвид — още по-гневно прошепна Надя. — Постарай се да бъдеш човек поне на сватбата си.

Тъмните очи на Адамски се присвиха.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че през останалото време не се държа като човек? — кротко попита той.

— Сам знаеш, че след първата чаша водка се превръщаш в животно — сухо отвърна Надя. — Досега ти прощавах всичките скандали и оргии, защото прекалено много те обичам. Но днес е специален ден. Запомни го, Адамски. Имай го предвид, защото ако ми развалиш този ден, ще се разведа с теб.

Игор втрещено погледна годеницата си.

— Надюш, какви ги говориш? — възмутено попита той. — Ние дори не сме се оженили още.

— Нищо страшно — усмихна се Надя. — Това ще го уредим в следващите двадесет минути. Между другото, следващите сме ние. Опитай се да не паднеш, когато чуеш Менделсоновия марш.

Лицето на Адамски изрази още по-голямо учудване.

— Мендел… кой? — тихо попита той.

— … сон — отговори Надя. — Стой близо до мен. И повече никакво пушене навън, докато не подпишем.

Игор се намръщи.

— Но аз искам да пуша! — каза той, като се стараеше думите му да звучат твърдо и солидно.

— Не и през този живот — отряза го Надя, без да обръща внимание на студенината в гласа му.

Адамски искаше да се възмути, но вместо това махна с ръка, нахлупи бейзболката върху челото си и уморено се облегна назад във фотьойла. „Не е ли все едно — помисли си той. — След двадесет минути ще бъда обикновеното мъжленце, същият, какъвто е баща ми. Майната му! Не съм нито първият, нито последният.“

Само след минута Игор вече сладко дремеше.

Майката се приближи до младоженеца. След като видя, че синът й е в обятията на Морфей, тя не на шега се разсърди.

— Не стига, че този скитник не поиска да облече фрака си, ами и спи по време на собствената си сватба! — плесна с ръце тя. — Сега ще му дам да се разбере!

— Недейте, Ина Макаровна — помоли Надя бъдещата си свекърва. — Нека подремне — после ще е по-трезвен.

— И това е вярно — съгласи се майката на младоженеца. След това милостиво погледна бъдещата си снаха и тъжно въздъхна. — Ех, Надя, Надя… Ти си прекрасно момиче — красива, умна, образована. Не го побира умът ми — за какво ти е тоя хрантутник? Почти тридесет години виси на шията ми, а сега ще се премести на твоята. Да не би животът ти да е дотам безгрижен?

Надя се усмихна и поклати глава.

— Ина Макаровна, вие сте несправедлива към него. Игор е умно и добро момче. При това печели добре.

— Да бе — кимна Адамска. — Само че и точно толкова добре умее да харчи пари за всякакви глупости. Постоянно стърчи в баровете с тия негови приятели. И имай предвид, мила моя, всичко е за негова сметка.

— Така си е, той е щедър — защити младоженеца Надя.

Ина Макаровна поклати глава и въздъхна.

— Ами. Просто е глупав. Единственото, което може, е да блъска с ръце по клавишите и да се блещи в екрана. Докато от истинския живот не разбира нищо.

— Какво има да разбира, Ина Макаровна? Животът е нещо простичко. Любов, здраве и пари — това е всичко, което прави човека щастлив. — Надя млъкна, после смутено добави: — И да има повече дечица. Струва ми се, че и Игор не е против.

— Какво пък… — Ина Макаровна погледна спящия си син и поклати глава. — Да се надяваме, че този нехранимайко не те е излъгал. Добре, Надюша, ти сама направи избора си. Сега ще носим този кръст заедно. Може пък да се окаже, че ще е по-лесно, отколкото да го мъкна сама.

Малко преди началото на церемонията разбутаха Адамски. Той беше сънлив, подпухнал и недоволен.

— Какво, по дяволите? — попита Адамски, разтривайки с юмруци зачервените си очи. — Време за работа ли е вече?

— По-зле — отговори му Надя. — Време е да се ожениш.

— Да се женя?

Надя кимна.

— Няма как. Сега ще ти нахлузят халка на ръката и тогава вече няма как да ми избягаш. Щастливец!

— Дори и ако си отрежа пръста? — шеговито попита Игор. — И тогава ли няма да мога да изчезна?

— Ако се наложи, аз сама ще ти го отрежа — отговори Надя и добави с мила усмивка: — Но само заедно с главата. А сега ставаш, хващаш ме под ръка и започваш да се усмихваш. Ще ни снимат!

2.

Преместиха се в ресторант „Узбекистан“, за да празнуват сватбата.

Игор Адамски изтрезня напълно, затова беше мрачен и неразговорлив. Душата на програмиста копнееше да се сдобие с нещо за пиене, но Надя изобщо не се интересуваше от това.

— Ако изпиеш дори една чашчица водка, още утре подавам молба за развод — заяви тя на съпруга си веднага щом потеглиха от обредния дом.

— Обаче все пак разполагам с цялата нощ — опита да се пошегува Игор, но суровият поглед на Надя го стресна. — Добре де — каза той. — Тъй да е. Днес може и да издържа. Но ако чуя подобни думи от тебе и утре — аз ще подам молба за развод, ясно ли ти е?

— Разбира се, миличък — Надя се наведе и нежно целуна съпруга си по бузата. — За мен главното е точно днес да си трезвеничък и добричък, докато имаме гости. А утре… утре ще се заема с превъзпитанието ти.

— Звучи заплашително — отбеляза Игор.

Надя се усмихна лъчезарно.

— Нима! Миличък, уверявам те, че няма да минат и два месеца, и ти ще си спомняш целия си досегашен живот като лош сън. Всичките тези кръчми, водка, неизброимите приятели, жените с леко поведение — само при мисълта за това ще се потърсваш и ще се кръстиш!

— Мечтателка — усмихна се Адамски. — Трябваше да пишеш приказки.

— Няма такава приказка, която една умна жена не би могла да превърне в реалност — парира го Надя. Тя погледна през прозореца и добави: — Наближаваме. Мили мой, вземи се в ръце. Остана още съвсем малко. Ще изтърпиш, нали?

И Игор търпеше. Търпеше, когато приятелите му пиеха за негово здраве, докато той пълнеше чашата си с плодов сок. Търпеше, когато Едик го нарече „трезвен язваджия“, а Вано го похвали, че пази силите си за предстоящата бурна нощ. Изтърпя дори тогава, когато един от гостите предложи да пият за „благотворното влияние, което Надя оказва върху нашия млад гуляйджия“. И във всекидневния живот Игор не можеше да търпи, когато го наричаха „гуляйджия“ — още по-отвратително бе да го чуе на собствената си сватба. Но изтрая и това.

— Виждаш ли, държа се — прошепна той в ухото на Надя. — Но…

— Какво „но“…? — намръщи се Надя.

— Разбираш ли, искам да държа реч в отговор на казаното и да вдигна тост за родителите! А да се пие за родителите ябълков сок — това би било подло и неетично.

Надя се замисли.

— Да, прав си — кимна тя най-сетне. — Така да бъде, разрешавам ти да пийнеш малко шампанско за родителите. Но само ми обещай, че днес повече няма да пиеш водка. Ще ми обещаеш ли?

Игор положи ръка върху гърдите си и тържествено произнесе:

— Кълна се! Нали знаеш, че не умея да лъжа.

Тостът, който произнесе Игор, бе кратък и изящен.

Той обгърна всички с радостен поглед и каза: „Благодаря на всички, които дойдоха да ме изпратят по последния ми път! И благодаря на родителите си, че не са ме удавили още в детството ми! Ура!“

Въпреки известната му мрачност тостът явно удовлетвори гостите. Зазвъняха чашите и Игор с удоволствие изля студеното шипящо шампанско в гърлото си. От очите му избиха сълзи, но той не спря, докато не го изпи докрай.

— Виждаш ли какво става? — ласкаво каза той на Надя. — Само заради тебе го предпочетох пред водката. Оценяваш ли го?

— И още как — кимна Надя. — А сега бъди мило момче. Аз трябва да отида до дамската стая.

— Да си напудриш нослето? — захили се Адамски.

— Нещо такова — кимна Надя.

Веднага щом тя излезе, Игор намигна на Едик и каза:

— Какво се звериш? Давай насам шампанското си!

— Не ти ли се иска водка? — учуди се Едик.

Адамски мрачно се усмихна.

— Ти да не би да не си разбрал? Днес никаква водка повече! Обещах на жена си. Така че стига си плещил, ами наливай.

В момента на връщането на Надя от дамската тоалетна Игор допиваше седмата си чаша. Програмистът бе весел и доволен от себе си, защото бе успял да убие два заека с един изстрел — да удържи на думата, която бе дал на жена си, като между другото успее и да се напорка.

— Е, какво? — недоволно попита Надя. — Пиян ли си вече?

В отговор Игор изблещи очи.

— Кой да е пиян? Аз? Как ли не! Дори не съм пипвал водка.

— Затова пък си напипал други напитки. Добре, ще си поговорим вкъщи. А засега си трай.

Едик, също достатъчно нетрезвен, стана от стола, хвана една вилица и почука с нея върху чашата си.

— Секунда внимание! — гръмко настоя той.

Публиката леко притихна. Едик се поизпъчи и заговори с тържествен глас:

— Господа! Другари! Приятели! Днес ние с вас присъстваме на раждането на едно ново семейство. Това е тържествен факт не само за младоженците, но и за всички нас. Ще попитате — защо? И аз ще ви отговоря. Защото новото семейство, господа, това е клетка от нашето общество! А колкото повече клетки има една мрежа, толкова повече риба може да хване в нея!

Публиката весело запротестира.

— По-тихо! — викна Едик. — Още не съм свършил. — Той погледна Игор и Надя и се усмихна. — Приятели, гледам тази двойка и си мисля: защо на този непрокопсаник му се падна такова щастие? Къде, в кои скрижали е написано, че момичета като Надя трябва да принадлежат на такива недодялани дървеняци като Адамски? С какво съм по-лош аз, а? Надя! Кажи ми честно — защо именно Игор? Защо не бях аз? Защо не Вано в края на краищата?

— Защото не можеш с козята си муцуна да подсмърчаш покрай жена ми! — рязко и грубо отвърна Адамски. Той гледаше Едик с блестящи от гняв очи и изразът му не предвещаваше нищо добро. — Какво? — попита Адамски. — Харесва ли ти жена ми? Може би ще се опиташ да ми я отмъкнеш?

— Господи — тихо простена Надя, — започна се.

— Може и да опитам! — весело отвърна Едик, опитвайки се със закачливо беззлобен тон да обърне всичко на шега. — Кажи, Надюш, няма ли да се ожениш за мене? Разбира се, аз не съм такъв авторитетен началник като Игор, но притежавам голям потенциал!

— Голям потенциал, казваш? — Адамски заплашително се надигна от стола. — Сега ще ти подрежа потенциала!

— Той има нож! — извика някой.

Адамски свирепо се усмихна и вдигна дясната си ръка, в която стискаше приборен нож.

Чу се женски писък. Няколко от мъжете наскачаха от местата си и се втурнаха към Игор, но закъсняха. Също като японски нинджа Адамски с ловък скок се метна върху масата, изрита блюдото със салатата Оливие и без да позволи на противника да се опомни, се нахвърли към него с насочен нож.

Когато три минути по-късно охраната просна Адамски, обстановката в ресторанта бе нажежена до крайност. Две големи маси бяха преобърнати, един от гостите лежеше на пода със сътресение на мозъка (Адамски го бе фраснал по главата с бутилка шампанско), а бедният Едик, облегнал се на стената и хванал с ръка порязаното си ухо, крещеше отчаяно, че няма да остави това така, и настояваше да повикат милиция.

Не след дълго пристигна и тя.

Адамски кротко похъркваше в „маймунарника“, гостите (тези, които бяха останали) чакаха на улицата, а Надя водеше преговори с дежурния милиционер.

— Другарю капитан — жалостиво подпитваше тя дежурния, — кога ще го пуснат?

— Всичко зависи от това, което е извършил — отвърна милиционерът. След това огледа Надя (тя все още беше с бялата си рокля) и попита:

— А той какъв ви е?

— Съпруг — рече Надя.

Милиционерът се ухили.

— Поздравявам ви. Яко момче. Потърпевшите са написали няколко оплаквания срещу вашия съпруг. Хулигански действия, потрошени мебели. Осакатени граждани. Утре сутринта, след като се наспи, ще го пратим в следствения арест.

— Господи! Така си и знаех. Какво да правя сега?

— Чакайте — отговори милиционерът.

— Колко? — попита Надя.

Милиционерът се замисли, пресмятайки, и отвърна:

— Няколко години.

— Много смешно — навъси се Надя. — Това ли е всичко, което можете да ми предложите?

— Нямам друго — кимна капитанът. — Макар че… ако искате да измъкнете мъжа си, намерете му добър адвокат.

3.

Хенрих Афанасиевич Розанов явно нямаше настроение. Върху бюрото пред него вдигаше пара чашка черно кафе. Обаче, преди да се заеме с кафето, той метна върху езика си две кафяви таблетки и ги преглътна с минерална вода направо от бутилката.

— Какво, Хенрих Афанасиевич, мигрената ли? — вежливо попита началника си адвокатът Юрий Гордеев.

— Абе магнитните бури, да пукнат дано — обясни Розанов. Той потри с пръсти челото си и леко се намръщи. — Какво стана, Юра, оправи ли се с това дело?

Гордеев кимна.

— Няма проблеми. Доста банална история. Игор Адамски е известен програмист. Ръководи фирма, която се занимава с програмно осигуряване и други такива. Като програмист Адамски, както се казва, е надарен от Бога. Но е и отявлен скандалджия. Вече на два пъти е предизвиквал побоища в кръчми. Първия път му се разминало — успял да си плати. Втория път са му дали условна. Но този път момчето е хлътнало сериозно. Освен повреда на имуществото той е осакатил двама души.

— Много ли?

— Как да ви кажа… Единият има силно сътресение на мозъка. Вторият почти е останал без ухо — докторите криво-ляво са го закърпили.

— Мдаа… — замислено промърмори Розанов. — Това момче животът на нищо не го е научил. Даже се е изхитрил да осере и собствената си сватба. Та както казваш, делото е банално. А какъв е нюансът, за който искаше да ми съобщиш?

— Адамски е доста разстроен — каза Гордеев. — С жена си са се подготвяли за сватбено пътешествие в Италия. Разбира се, сега ще трябва пътешествието да се отложи.

— Ама разбира се — усмихна се Хенрих Афанасиевич. — С няколко години. После?

Гордеев погледна шефа си със съчувствие и каза:

— След всичко това Адамски ми съобщи, че знае някаква важна държавна тайна. И е готов да я сподели с нас в замяна на оправдаване.

— Тайна? — Розанов се усмихна, но веднага изтри усмивката от лицето си и допря с дебели бели пръсти болезненото си чело. — П-по дяволите, дано се скапят тия магнитни бури! Както и твоят Адамски с неговите глупави тайни. — Хенрих Афанасиевич извади от джоба си кърпичка, намокри я с минерална вода и я опря до високото си чело. — Направо детска градина — измърмори той. — Ако ми бутнете сладолед, аз ще ви кажа кой краде нощем от конфитюра. Какво мислиш да правиш, Юра?

— Не знам — повдигна рамене Гордеев. — Може би момчето наистина има някаква важна информация. Все пак е програмист, а всеки добър програмист е потенциален хакер. Ще съобщя на Меркулов за молбата на Адамски и нека Главната прокуратура да си троши главата. Ако им се прииска Адамски да сподели с тях неговите „държавни тайни“ — ще помогнат на момчето, ако не поискат — тогава пак аз ще се блъскам.

— Защо не, обади му се. Само не забравяй, че Адамски, колкото и да е непрокопсаник, преди всичко е твой клиент. И едва след това е източник на информация за Главната прокуратура. Спазари се с Меркулов професионално.

Гордеев се усмихна.

— Хенрих Афанасиевич, имате ли някакви съмнения относно моя професионализъм?

— Не, Юра, не. Само че… По дяволите, вече и аспирина не ми помага.

— Опитахте ли с цитрамон?

— Всичко съм опитвал — страдалчески отговори Розанов. — Срещу магнитните бури химията е безсилна. Добре де, забрави. Обади се на Меркулов и уговори среща. След това ще ми разкажеш какво е станало.

Адамски бе порядъчно изнервен преди срещата си със заместник главния прокурор Константин Дмитриевич Меркулов. Започна да бомбардира адвоката Гордеев с глуповати въпроси.

— И какъв е този ваш Меркулов?

— Какво означава какъв е? — не разбра Гордеев.

— Добър ли е или лош?

Юрий Петрович се замисли. След това сви рамене.

— Повече добър, отколкото лош. Какво, да не би да ви е страх?

— Не знам как да го кажа… Просто досега не ми се е налагало да се срещам с главен прокурор.

— Меркулов не е главен прокурор — каза Гордеев. — Той е само заместник.

Адамски махна с ръка.

— А, все тая. Фукльо от правосъдието. Ако иска — ще те накаже, ако му се прище — ще те помилва. По-добре ми изяснете веднага ли трябва да му кажа цялата истина, или да пробутвам информацията дозирано?

Гордеев се поусмихна.

— Ще е по-добре, ако е наведнъж. И не страхувай от предозиране. Меркулов е як тип, какво ли не е виждал.

— Защо не, ще му кажа всичко — реши Адамски. — По дяволите, как се набутах в тая бъркотия. Да бях си седял сега в офиса зад компютъра… Или вкъщи, при младата си жена. Зле ли ще ми е?

— По никакъв начин — съгласи се Гордеев. — Но за това е трябвало да мислите предварително. Между другото, Игор, може би като начало ще се опитате да споделите вашата „държавна тайна“ с мен?

Адамски решително поклати глава.

— Не. Извинете ме, Юрий Петрович, това няма нищо общо с вас. Просто аз…

— Не си падате по адвокатите?

— Не че не ги обичам, само… като че ли не им вярвам. Вие работите за пари, нали?

— Така е — кимна Гордеев.

— На! — вирна среден пръст Адамски. — А прокурорът бачка за идеята! За него важното е да пипне престъпника и да го пъхне в пандиза. Няма да го хване сън, ако не го е направил. Схващате ли?

— Разбирам. Но ако така разсъждавате, тогава нямате никакъв шанс да излезете от затвора.

— Чак пък толкова — ухили се Адамски. — Прокурорът ще предпочете да хване някоя едра риба, а не такава цаца като мен.

— Това означава ли, че ще му предоставите подобен престъпник?

— Точно така! — енергично кимна програмистът. — Няма начин да не се зарадва и да не ме пусне да се скитам на воля.

— Вие все още сте оптимист, Игор Иванович. — Колата, с която те отиваха в Главна прокуратура, спря пред светофара. — Добре де, хайде да видим доколко оптимизмът ви е оправдан. Само че имайте предвид: след като не ми се доверявате, постъпвате извънредно глупаво. Вие сте болният — аз съм лекарят. Ако не ми обясните болестта си, няма да съм способен да ви излекувам.

— Аз и не желая да бъда лекуван — разпасано отвърна Адамски. — Всички наоколо нямат друга работа, освен да се занимават с лечението ми. Просто стойте наблизо. Това ще е напълно достатъчно.

— Имате някаква странна представа за професията ми — донякъде обидено рече Гордеев.

— Какво ти пука — отвърна Адамски.

След десетина минути те стигнаха до сградата на Главна прокуратура.

— Константин Дмитриевич, това е Игор Адамски, шеф на фирмата „Уралинтек“ — представи клиента си Гордеев. Бодигардът остана в приемната.

Меркулов с любопитство огледа Адамски, който пристъпваше от крак на крак пред затворилата се врата на кабинета.

— Представях си ви по-иначе — каза Меркулов.

Адамски въздъхна.

— Не се и съмнявам. Вероятно сте си представяли, че ще се появи някакъв солиден стар чичко със сако от „Армани“ и с голям корем. Кой знае защо всички си мислят, че човек с моята външност не би могъл да управлява фирма с многомилионен оборот.

— Защо не? Едни бели панталони са подходящи за шеф на такава солидна фирма. Само че нямаше да е излишно, ако някой беше ги поизпрал.

— Ще ги почистя, когато ме пуснете — обеща Адамски.

— На мен ми е ясно, че клиентът ми ще има време да полежи — иронично вметна Гордеев, — но не бихте ли му позволили все пак да поседне за малко на някой стол?

— Ама за бога — рече Меркулов. — Настанете клиента си, където ви е удобно.

— Общо взето, настаняването е повече по вашата специалност — ухили се Адамски и веднага се смути от собствената си смелост. — Извинете за неуместната шега — потиснато добави той.

Най-сетне всички се настаниха и Константин Дмитриевич строго погледна към Игор Адамски изпод навъсените си вежди.

— Слушам ви най-внимателно.

Известно време Адамски мълча, опитвайки се да събере мислите си, след което започна:

— Става дума за гибелта на американския милиардер Плат… — Гласът на Адамски прозвуча тихо и неуверено, като че ли самият той все още не бе решил дали да си каже всичко докрай, или да остави част от информацията за себе си. — Та така, на мен ми се струва, че… Тоест аз съм почти сигурен, че… Искам да кажа, че може да не е съвсем така, но имам… как го наричахте вие… хипотеза?

— Хипотезите са за учените — сухо отвърна Меркулов. — Ние ги наричаме „версии“.

Адамски изплашено се сви под строгия поглед на Меркулов и кимна в знак на съгласие.

— Да де, версия… Общо взето, ми се струва, че знам заради какво са убили магната.

Адамски млъкна, като че ли изплашен от собствените си думи. В окръглените му очи се четеше страх и неувереност.

— Ако сте дошли тук да си помълчите, ще ви е по-лесно да го правите в килията — студено и твърдо произнесе Меркулов.

— Да, да… — излезе от вцепенението си Адамски. — Продължавам. Работата е там, че… всъщност Плат владееше контролния пакет от акциите на „Информинвест“. Те планираха голяма сделка, свързана с програмно осигуряване. Доставката щеше да извърши фирмата „Dulle“, а аз… Не, по-добре ще е, ако опитам отдругаде. Същността е в това, че аз познавам независимия директор, който трябваше да одобри тази сделка. Нарича се Сергей Михайлович Акишин. Та този Акишин не харесваше това, че Херсонски (това е президентът на „Информинвест“) е избрал като системен интегратор фирмата „Устойчиви технологии“. Акишин искаше системният интегратор да бъде моята фирма — „Уралинтек“.

— Почакайте малко, нали вие току-що казахте, че в сделката участва фирмата „Dulle“ — напомни Меркулов.

— Разбира се — кимна Адамски. — Фирмата „Dulle“ доставя програмното осигуряване. А то се въвежда и управлява от фирма, която се нарича системен интегратор. Точно такъв интегратор трябваше да стане фирмата „Устойчиви технологии“. Вместо „Уралинтек“, която ръководя аз и за чието участие настояваше Акишин.

— Доколко всичко зависеше от мнението на Акишин? — попита Меркулов.

— Колко? Всъщност почти всичко зависеше от него! Доколкото знам, той искаше да се срещне с Плат и да обсъди с него моята кандидатура. Е, не чак толкова личността ми, а кандидатурата на моята фирма, ако позволите така да се изразя.

— И какво стана? Срещнаха ли се?

Адамски сви рамене.

— Не съм сигурен. Трябва да ви кажа, че в последно време бях доста зает с организацията на личния си живот, поради което за известно време отсъствах от процедурите. Но съм сигурен, че в същото време Акишин не е спрял да действа. Всъщност трябва ли да правим предположения? Обадете му се и ще разберете.

— Непременно ще му се обадим — каза Меркулов. — Но е по-добре първо да завършим нашия разговор. Общо взето, вие смятате, че Плат е бил съгласен с мнението на Акишин и е искал да покани вашата фирма за работа върху проекта?

Адамски енергично кимна с глава.

— Разбира се! Акишин познаваше добре фирмата ми. Той знаеше, че работим на най-високо ниво и имаме отлична репутация на пазара. Докато „Устойчиви технологии“, за чието участие настояваше упорито Херсонски, може само да ни диша ауспуха. А и въобще не е ясно откъде изпълзя!

— Според вас защо Плат бе убит?

— Плат бе собственик на блокиращия пакет акции на „Информинвест“. Ако Акишин бе успял да го уговори, сделката с „Dulle“ щеше да претърпи доста големи корекции. А това беше неизгодно за президента на „Информинвест“ Яков Наумович Херсонски.

— Намеквате, че Херсонски е уредил смъртта на Плат? — попита без уговорки Меркулов.

Очевидно такова рязко поставяне на въпроса принуди Адамски да се смути и да се усъмни в собствените си думи.

— Защо пък чак толкова категорично? — избъбри той. — Казах ви единствено онова, което знам. А относно изводите… Няма ли да е по-добре, ако се обадите на Сергей Михайлович Акишин? Той със сигурност ще знае за какво става дума. Не виждам защо да не ви разкаже. Разбирам, че не е правилно да ви обяснявам всичко около тази сделка, без да се посъветвам със Сергей Михайлович, но съм сигурен, че той ще ме разбере. Все пак истината е, че нямам друг изход, нали?

— Нямате — кимна Меркулов.

Онова, което му каза Адамски, го накара да се замисли. Безспорно информацията беше много интересна, но отделен въпрос бе доколко съответства на истината. Сутринта Меркулов се видя с Турецки, така че вече знаеше за сделката с фирмата „Dulle“, въпреки че ролята на Плат и Акишин в тази сделка не бе напълно изяснена. Ако Турецки не беше се увлякъл по версията със Свиридов (жалко за момчето), вероятно щеше вече да се е добрал до същината на делото. По-нататък. Нека допуснем, че всичко, което казва Адамски, е истина. Но тогава къде в тази мрачна равносметка е мястото на удавения Кожухин?

— Познавате ли Иван Петрович Кожухин? — попита Меркулов, пронизвайки програмиста със студен и подозрителен поглед.

Той отрицателно кимна.

— Не. Кой е тоя?

— Няма значение. Казахте ли всичко, което си спомняте?

— Общо взето — да.

— Общо взето или напълно?

— Всичко — кимна Адамски. — Сега ще ме освободите ли? Все пак това, което ви казах, е доста важно.

Меркулов погледна към Гордеев, той се намръщи и сви рамене.

— Константин Дмитриевич — примоли се Адамски, — само не ме вкарвайте в затвора! Кълна се, че вече нищо, никога и никъде няма да троша. А на местата за обществен отдих ще се държа по-тихо от водата и по-ниско от тревата. Много ви моля, пуснете ме. Вкъщи ме чака млада жена. Ние току-що се бяхме оженили.

— Самата истина — потвърди Гордеев. — Прибрали са го направо от сватбата. Момчето дори не е успяло да консумира първата си брачна нощ.

— Юнак! — ухили се Меркулов. — Не можа ли да потраеш до следващия ден?

— Как, след като шампанското ме тресна в главата! — разгорещи се Адамски. — Аз изобщо не го понасям. А те… Не спираха да ме наливат! Можех ли нещо да направя?

— Действително безизходна ситуация — иронично се съгласи Меркулов. — Както и да е. След като ви върнат, ще подпишете протокол за мярка за неотклонение и си отивате вкъщи. А в това време ние ще си помислим какво да правим с вас. Днес не излизайте от жилището си никъде. Вероятно следователят, който води делото на Плат, ще поиска да разговаря с вас.

— Слушам! — радостно възкликна Адамски. — Ни крачка извън къщи! Както днес, така и утре! А в службата ще си взема неплатени. С жената ще наваксаме пропуснатото.

Охраненото лице на програмиста се разля в усмивка. Той скочи от стола си и протегна ръка на Меркулов над бюрото му. Меркулов неохотно я стисна.

— Благодаря ви, Константин Дмитриевич! — пламенно изрече Адамски. — Честно казано, нямаше да издържа, ако бяхте ме оставили в следствения арест! Честна дума!

— Полека — пресече го Меркулов. — Протоколът все още не е подписан. Вървете си и чакайте. Аз ще се обадя на вашия следовател. Юра, бъди милостив, разкарай от главата ми този ненормалник — каза Меркулов на Гордеев.

— С удоволствие — съгласи се той.