Платинената карта

1.

Десантника остави върху масата халбата бира и изтри устни с опакото на дланта си.

Човекът, който седеше срещу него, бе нисък и набит. Светлината падаше откъм гърба му, като оставяше лицето почти невидимо. Десантника се усмихна, оголвайки едрите си бели зъби, и каза:

— При вас нищо не е като хората. Правите се на шпиони. За какво всъщност е цялата тази конспирация? Страх ви е, че крия в джоба си магнетофон?

— Ако се страхувах от микрофони, нямаше да съм тук — спокойно отвърна събеседникът му. — Просто не ми харесва, когато хората, които вършат престъпление, се наричат един друг по име. И стените имат уши, скъпи мой.

— „Уши“, „уши“ — недоволно изръмжа Десантника. — Дано по-скоро всичко свърши, цялата тази ваша история ми омръзна напълно. Не очаквах, че ще се вдигне толкова шум. Трябваше да ме предупредите, че вашият Акишин е известна фигура, и тогава изобщо нямаше да се съглася. А и вече не отговарям за моите хора. Тоя изверг ги измъчи. Ще претрепят вашия смотаняк и няма да имам в какво да ги упрекна. Или трябва да им обясня, че не е красиво да обиждат по-възрастните?

— Всичко ще свърши скоро, не се безпокойте — опита се да успокои Десантника неговият събеседник. — Донесох парите, за които ме помолихте.

Той се наведе към куфарчето в краката си и го плъзна към Десантника. Десантника го вдигна и го сложи върху коленете си. Открехна го, огледа с поглед съдържанието му и отново го затвори.

— Това не е всичко — мрачно каза той.

— Разбира се. Останалото ще получите след края на операцията. Както се бяхме разбрали.

— Страхувате се, че може да не се навием на убийство? Нямаше ли да е по-лесно веднага да го пречукаме?

Човекът насреща поклати глава.

— Нямаше да е по-лесно. Докато той е жив, ченгетата ще мислят, че отвличането е за пари.

— Ченгетата не са чак толкова тъпи — отбеляза Десантника.

— Точно заради това го държим жив — отвърна събеседникът му. — И ми се струва, че това бе решено още в самото начало. Защо трябва отново да го обсъждаме?

— Вие така си мислите — твърдо каза Десантника. — Животът нанася своите корективи. Нали сте чували тази сентенция? Накратко казано: искам цялата сума наведнъж.

— Какво толкова се разбързахте? — недоволно попита събеседникът му.

— Би трябвало да ви е ясно, че изобщо не ви вярвам. Защото при вас така е прието — ако излъжеш веднъж, ще излъжеш два пъти.

— И кои сме тия „ние“?

— Много добре знаете кои сте. Няма какво повече да дрънкаме. Или кихайте, или си прибирайте смотаняка и се оправяйте сами с него.

Десантника надигна халбата и отпи голяма глътка.

Седящият срещу него изглеждаше потънал в дълбок размисъл. Най-сетне той каза:

— Не ми харесва, че едностранно променяте условията на сделката. Не е по правилата на бизнеса.

— Това не е бизнес — възрази Десантника. — Това е самият живот.

— Само поради тези съображения ще се съглася с вашите искания. Ще получите цялата сума не по-късно от три дни. Това удовлетворява ли ви?

— Не може ли по-бързо?

Събеседникът му поклати отрицателно глава.

— Не. Нужно е време, за да се организира. И без това правя компромис само заради вас.

— Така да е — съгласи се Десантника. — Нека са три дена. — Той лениво се усмихна и добави: — Какво да правя, няма да взема да ви убивам, нали така?

— Мисля, че това приключва срещата ни — каза събеседникът, без да обръща особено внимание на плоския хумор на Десантника. — Обадете ми се, ако се появят някакви проблеми. Знаете ми телефона. А сега трябва да тръгвам.

Той стана от масата.

— А бирата? — попита Десантника.

— Допийте я вие — каза неговият събеседник, извърна се и се отправи към изхода.

Десантника го изпрати с поглед, след това присви сивите си очи и процеди през зъби:

— Копелдак.

2.

— Здравейте, Татяна Олеговна.

— Здравейте.

Акишина доброжелателно погледна Турецки, но явно не го позна.

— Аз съм Александър Борисович Турецки. Преди няколко дни се видяхме, спомняте ли си?

— А, да, разбира се… — Татяна Олеговна небрежно се усмихна. — Надявам се, че ми носите добра вест?

— Зависи от вас — строго отвърна Турецки.

— От мен? — учуди се Акишина.

Александър Борисович кимна.

— Точно така. Къде можем да поговорим?

— Мм… Може и в учителската, но там е пълно с хора. — Татяна Олеговна смутено погледна Турецки.

— Другите няма да ни пречат — каза Александър Борисович. — Татяна Олеговна, пушите ли?

— Понякога — каза Акишина.

— А къде пушите?

— Имаме специално място за пушачи. Но е възможно и там да има хора.

— Тогава какво ще кажете да се поразходим навън? Нали в момента имате свободен час?

Акишина погледна стенния часовник и кимна.

— Да, имам почти половин час. Ако искате, можем да се поразходим. Само да си наметна шлифера.

Близо до музикалната школа, в която работеше Акишина, имаше малка градинка. Акишина и Турецки се отправиха към нея.

Седнаха на една от пейките. Турецки запали цигара.

— Татяна Олеговна — започна тихо той. — Разговорът ни ще бъде сериозен. Искам да отговаряте на въпросите ми ясно и честно.

Акишина изгледа Турецки и изведнъж се усмихна ослепително — явно тази усмивка винаги й вършеше работа, когато разговаряше с мъже.

— Говорите така, сякаш съм на разпит в кабинета ви — закачливо каза тя.

— Надявам се, че няма да стигнем дотам — каза Турецки без никакво чувство за хумор. — Как е Вера? При нея всичко наред ли е?

Акишина погледна косо Турецки. Сви рамене.

— Какво би трябвало да й има?

Турецки се подсмихна. Тази жена явно умееше да лъже — интонацията й бе абсолютно спокойна, с лек оттенък на учудване.

— Известно ни е, че се срещате с Андрей Максимович — каза Турецки.

Едва сега Акишина леко побледня.

— Какво значи: срещам се? — попита тя. — И изобщо, кой е тоя Андрей Максимович?

— Андрей Максимович е човекът, който е отвлякъл дъщеря ви, Татяна Олеговна. А Денис Грязнов е мой стар познат. Знам всички детайли на това разследване. Предполагам, сте наясно, че Максимович е заплашен от седем години затвор?

Като че ли внезапен студ обзе Татяна Олеговна и тя потрепери.

— Не е имало никакво отвличане — категорично изрече тя. — Ако не вярвате — попитайте Вера.

Турецки поклати глава.

— Не говоря за отвличането. Максимович и неговите приятели ще бъдат обвинени за престъпления по параграф втори на член сто седемдесет и седми от Наказателния кодекс на Руската федерация — изготвяне и разпространение на фалшиви кредитни карти и други платежни документи. Наказанието, предвидено по този член, е от четири до седем години.

Акишина продължаваше да мълчи.

— Надявам се, че вие нямате нищо общо с всичко това?

— Въобще нямам никаква представа. А това, че съм изменяла на съпруга си… Аз съм само една влюбена жена, нищо повече. Нима това е престъпление — да обичаш някой, който е по-млад от теб?

Бузата на Александър Борисович нервно потрепна.

— Недейте, аз не говоря за това. Вие сте знаели, че Вера е в Подолск. И сте знаели, че тя участва в производството на фалшиви карти.

Известно време лицето на Акишина остана студено и непроницаемо. След малко тя се съвзе и изрече с мек глас:

— Не знаех нищо. Подозирах, че са замислили някаква авантюра, но Андрей никога не ме е посвещавал в делата си. Той само ми каза, че им трябва добър програмист. И после добави, че Вера ще получи добри пари за работата си. Не знам как бихте постъпили вие, но този аргумент ме убеди напълно. Верочка учи в престижно висше училище срещу заплащане. Освен това се нуждае от пари за модни дрешки, за джобни разходи. Нали ги знаете младите. Сергей Михайлович е много строг баща. Никога не е глезил Верочка. И тя си е решила: никой няма да пострада, ако се появят малко допълнителни пари.

Турецки въздъхна.

— Татяна Олеговна, стига ме будалкахте.

Миглите на Акишина обидено потрепнаха.

— Да не би да намеквате, че ви лъжа?

— Вече го казах. Лъжете ме, при това доста неумело. Искам да ви напомня, че не сте в класната си стая, а аз все пак съм вече възрастен човек. Затова престанете да извъртате.

Върху очите на Акишина се появиха сълзи. Тя се намръщи и с нервен жест вдигна яката на шлифера си.

— Вероятно ви е навик да обиждате жени? — попита тя с треперещ глас.

Турецки внимателно изгледа обидения й изискан профил и поклати глава.

— Учудва ме вашата наивност — каза той. — Наистина ли си представяте, че сте заобиколена от идиоти? Или… — той сви рамене. — Не знам, общо взето, изглеждате напълно нормална жена.

— Благодаря — промърмори Акишина. — Много ви благодаря за деликатното отношение към дамите. Можехте веднага да ми нахлузите белезниците. Или да опрете дулото на пистолет в слепоочието ми.

— Не преувеличавайте. По-добре би било да ми кажете дали предварително сте знаели, че вашият съпруг ще бъде отвлечен?

— Какво?! Вие в ред ли сте? — изсмя се нервно Акишина. — Според вас аз съм участвала в отвличането на собствения си съпруг?

— Защо не? — усмихна се Александър Борисович. — След като сте участвали в отвличането на дъщеря си.

Акишина тихо застена.

— Колко пъти трябва да повтарям — това не беше отвличане! Това е само някакво досадно недоразумение, би трябвало да ви е ясно! Вече се извиних на Грязнов и платих всичко, което дължах. Докога ще се занимаваме с това?

— Добре, стига толкова — сви рамене Турецки. — Нека сега си поговорим за нещо друго.

Александър Борисович пъхна ръка в джоба на якето си и извади пачка фотографии. Акишина се втренчи в снимките и присви очи.

— Какво е това — припряно попита тя.

— Вие — отвърна Турецки. — Вашата собствена персона.

Той взе най-горната снимка и я подаде на Татяна Олеговна.

— Искате ли да я разгледате?

Акишина взе снимката и късогледо примижавайки, я приближи до очите си. И без това слабото й лице се изостри още повече. Тя бавно плъзна погледа си към Турецки.

— Значи, вие… — устните на Татяна Олеговна затрепериха — Боже, колко долно е това!

— Съгласен съм с вас — въздъхна Турецки. — В това няма нищо приятно. Не можеш да вършиш мръсна работа, без да се изцапаш. При това…

— Какво има на останалите? — прекъсна го Акишина.

— Няма значение — спокойно каза Турецки, старателно събра фотографиите й, прибра снопчето в джоба си. Извърна се към Акишина: — А сега какво? Стига ли ви това, което видяхте, или искате да чуете и записа на разговора ви с Херсонски?

— Не искам да слушам никакъв запис! — изкрещя Акишина с неприятно писклив глас.

— Толкова по-добре — тогава ще го чуете в съда.

Устните на Акишина побеляха. Тя вдигна ръце и притисна към лицето си тесни бледи длани.

— Господи… И откъде се взехте всички вие? — Тя отлепи ръце от лицето си и отново погледна Турецки, като този път не скриваше ненавистта си. — Врете се, нали? Пъхате си носа в чужди работи? Ровите в мръсното бельо като торни бръмбари. И вероятно се гордеете с това, което вършите.

Турецки я слушаше, без да я прекъсва. Докато слушаше, от време на време тръскаше цигарата си. Вече му беше напълно ясно, че Акишина по природа е истеричка, и не искаше да измъчва болните й нерви с груби думи. Беше решил да я изслуша. В стремежа си към словоизлияния склонните към истерия хора обикновено казват повече, отколкото би им се искало. Както се казва, издънват се. Те просто не са в състояние да се спрат. Очевидно Акишина имаше тъкмо такъв припадък. Лицето й, което допреди минута бе бледо, сега възбудено порозовя. Очите й блестяха със зъл истеричен блясък. Пръстите на ръцете й, отпуснати върху коленете, нервно потрепваха, като че ли по тях пулсираше електрически ток. Тя говореше бързо и накъсано.

— Мислите си, че сте ме хванали, нали? Притиснали сте ме до стената, или както вие там го наричате. Сега ще рапортувате на началството си, че сте хванали още една престъпничка! Похитила собствения си съпруг! Боже мой, каква глупост… Но защо? След като сте толкова умен, отговорете ми: за какво ми е притрябвало да го отвличам? За пари? Но всичко, което имахме със Серьожа, бе общо. Ако се нуждаех от пари, просто трябваше да ги поискам от него. Винаги ми е давал това, което ми трябва.

— Тогава защо организирахте отвличането му?

— Искате да знаете защо? Ще ви кажа! И знаете ли защо? Защото прекалено много се мотаеше в краката ми! Пречеше на нещо, което би могло да помогне на десетки хиляди хора.

— Имате предвид бизнеса на Херсонски?

— Защо използвате с мен подобен тон? Все пак ми се струва, че не сме във вашата прокуратура. Няма да ви позволя да разговаряте с мен на това място и с такъв тон!

— Извинете, не исках да ви обидя.

— Но го направихте!

— Татяна Олеговна — меко, почти ласкаво отвърна той. — Отвличайки мъжа ви, Херсонски е извършил престъпление. Но все още не е късно всичко да се оправи. Сигурно въобще не сте си представяли, че нещата ще стигнат толкова далече.

— Ама господи, разбира се! Естествено, не ми е хрумвало, че всичко ще стигне чак дотам! — Явно Акишина се бе хванала за думите на Турецки като за спасителната сламка. — Въобще не съм си и помисляла, че ще причиня вреда на Сергей. Яша каза, че нервите на Сергей не са в ред и че с упорството си вреди не само на себе си, но и на колектива.

„Точно това е отговорът“ — зарадва се вътрешно Александър Борисович. И без да позволи на Акишина да прекъсне разговора, той напористо попита:

— И какво точно поиска от вас?

— Да мълча. Да мълча и освен това… да се обадя на милицията и в агенция „Глория“. Трябваше да се правя на разстроена и уплашена съпруга. Не ми беше трудно, защото всъщност наистина бях изплашена. Парите, които платих на Грязнов, получих също от Яша. Правех всичко за добро, разбирате ли? Исках да се съберем с Яша и той обеща, че ще се оженим, но преди това трябвало да приключи с някаква сделка. Само още една, след което ще сме щастливи завинаги!

— Да, разбирам. Къде го крие Херсонски?

— Не знам. — Татяна Олеговна намръщи красивото си челце. — В някаква вила в Подмосковието.

— Къде е тази вила? — рязко попита Турецки.

— Не знам. Аз… дочух нещо за Митишчи.

— Кой му е помогнал да организира отвличането? Милицията? Не ви ли е споменавал нещо за милиция?

Акишина нервно изхлипа.

— Господи, нищо не помня! Като че ли каза… Не знам, нищо не знам…

— А някакви имена? — напираше Турецки. — Херсонски каза ли имената им?

— Не. Не ми е казвал нищо. Чух, че говори с някого по телефона и го наричаше „майор“. След това спомена нещо за „вашите ченгешки номера“… Нищо друго не си спомням.

Акишина бе почти в треска. Кръвта отново се отля от красивото й лице, то се превърна в гипсова маска.

— Той плати ли ви, за да мълчите? — попита Турецки с доста по-спокоен глас.

Акишина прехапа долната си устна и кимна.

— Колко?

— Десет хиляди — каза Акишина. — В долари.

— Хм… Ясно.

— Мислех, че е за добро. — Акишина едва сдържаше сълзите си. — Исках Верочка да бъде щастлива. Търсех и собственото си щастие. Семейният ни живот се бе превърнал в кошмар. Аз не обичах Сергей и той ми отвръщаше със същото. Никога не гледаше на мен като на човек, предпочиташе да бъда куклата. Кукла, която да показва на приятелите си, за да ги накара да му завиждат. Красивата кукла! Докато Яша откри в мен човека. Човек, разбирате ли? Той наистина ме обичаше!

— А Максимович? — тихо попита Турецки.

Татяна Олеговна се сепна. Тя вдигна ръце и отново прилепи длани до лицето си. След това раменете й потръпнаха. По изящния й нос потекоха сълзи. Тя зарида.

3.

Сергей Михайлович Акишин почти не се сещаше за жена си. През последните няколко години той все повече се отчуждаваше от нея. Ако се замислеше сериозно, тя никога не му е била особено близка. Ставаше все по-мълчалива, само премигваше, когато Сергей Михайлович се опитваше да я упрекне в нещо или да има някакви претенции.

През последните години обаче непостоянният характер на съпругата му все по-често вземаше връх. Тя вече не мълчеше, мигайки тъпо и изслушвайки с нетърпеливо разбиране парливите думи на мъжа си. Започна да си отваря устата и имаше случаи, когато обсипваше Сергей Михайлович с такива отбрани псувни, че той можеше само да се чуди: това пък откъде го е наскубала?

Докато седеше в килера със завързани очи и с ръце, оковани в белезници зад гърба му, Сергей Михайлович си представяше своята жена като илюстрация в дамско списание, посветено на семейния живот. Вера бе нещо друго. Въпреки че тя винаги изглеждаше сдържана и спокойна, Сергей Михайлович бе сигурен, че дъщеря му много го обича. А самият той направо я обожаваше. Дори сега, вдишвайки спарения и прашен въздух в килера, той не обръщаше, или поне почти не обръщаше внимание на страданията си. Болеше го сърцето заради дъщеря му.

Ключалката изщрака, вратата на килера се отвори. Сергей Михайлович усети светлината през превръзката, стегнала очите му, и леко се размърда.

— Какво, скапаняко, кльопа ти се, нали? — подигравателно го попита бандитът. — Локай чорбата. Днеска ти е празник.

Върху пода до Акишин шумно плъзнаха алуминиева чиния с храна.

— Мамка му, пак ще трябва да те тъпча с лъжичката — недоволно изръмжа бандитът. — Що не вземеш да пукнеш по-набързо.

— Ами убий ме — безволно каза Акишин. — Застреляй ме.

— Да ми беше паднал, мършо, щях да те удуша със собствените си ръце — честно си призна бандитът.

— Че защо не ме удушиш?

— Яко те вардят. Не знам защо, ама на Десантника му трябваш жив.

— Десантника ли ти е началник? — попита Сергей Михайлович.

Лъжицата застърга по алуминиевите ръбове на чинията.

— Затвори си плямпалото — вяло отвърна бандитът. — Време е да кльопаш.

Бандитът натика лъжичката с каша между устните на Акишин. Сергей Михайлович мълчаливо се извърна.

— Ти к’во бе, мършо?! — смая се бандитът. — Чуй бе, животно! Що млъкна? Да не би да си обявил гладна стачка?

— Искам да знам как е дъщеря ми — каза Сергей Михайлович.

— Дъщеря ти?

— Да.

— Я не ме пързаляй! — засмя се бандитът. — Де да я знам.

— Ако ти не знаеш, началникът ти знае — каза Сергей Михайлович. — Попитай Десантника.

Във въздуха увисна някаква пауза. Бандитът очевидно размишляваше.

— Добре — каза той най-сетне. — И аз съм човек, нали така? Ще се пробвам да продухам ситуацията. Засега не пипай чинията, щото ще я обърнеш и после аз ще ти бърша говната.

Бандитът стана и излезе от килера.

Мина доста време. Цяла вечност. Слепоочията на Сергей Михайлович се цепеха от болка, тежестта в тила му бе непоносима, страхотно му се искаше да поспи, но в главата му се рояха всякакви мисли, несвързани и тежки като железни слитъци. Струваше му се, че точно заради тези мисли главоболието му ставаше все по-жестоко.

Внезапно от тъмнината изплува лицето на Херсонски.

— Сергей Михайлович, вероятно разбирате, че всеки човек приживе прави някакви компромиси — каза Херсонски. — Понякога това се оказва жизненоважно. Много ви моля, анализирайте ситуацията още веднъж. Върху вас лежи голяма отговорност.

— Разбирам — чу Акишин собствения си глас. — И точно заради това се отказвам от предложението ви. Аз се опитвам да постигна две неща: прозрачност в руския бизнес и въвеждането в националната ни икономика на системата и правилата на корпоративно управление. Тоест такова управление, при което както акционерът, така и държавата ще са наясно с всичко, което е свързано с бизнеса. Какви ще са дивидентите? Колко ще получи руската държава в бюджета си от конкретните данъци, които плаща определена фирма?

Херсонски се разсмя.

— Вие не сте нищо повече от един кремълски мечтател, приятелю! — каза той, потривайки ръце. — Значи имате намерение да блокирате сделката чрез директорския борд?

— Ще положа всички усилия за това.

— Сигурен ли сте, че ще успеете?

— Сигурен съм. Господин Плат ми гарантира, че изцяло и напълно ще ме подкрепи по време на заседанието на борда. Чрез своя пакет от акции той ще блокира всички ваши проекти.

— Да, това ми е известно. Вие с Кожухин добре сте го обработили, Сергей Михайлович.

— Аз не съм го „обработвал“, Яков Наумович. Господин Плат одобри напълно моята концепция, защото тя предизвиква прозрачност в бизнеса. И води до постъпления в държавната хазна за сметка на монополистите, които изсмукват природните богатства, принадлежащи на народа.

Херсонски гадно се разкикоти.

— Колко гръмко казано! Какъв патос!

— Какво общо има с това патосът? Просто си върша работата, Яков Наумович.

— Точно така. Както и аз своята. Хм… Всичко това означава, че няма да намерим общ език. Е, ще ми се наложи да действам по друг начин. Не ми оставяте никакъв избор, скъпи мой! Не ми предлагате нищо по-добро!

Лицето на Херсонски започна да се размива и стопява, замести го друго лице — то бе сиво, сякаш изрязано от картон, с някакви безлични, почти неуловими черти.

— Какво му е? — попита сивото лице. — Спи ли?

— Сигурно — отвърна друг глас, нисък и прегракнал. — Скапал се е, нещастникът.

— Общо взето, Десантник, тоя смотаняк няма да го биете, измъчвате и ще го храните навреме. Ясно ли е?

— Тъй вярно, гражданино началник!

— Вчера ми се обади поръчителят. Каза, че си му поискал цялата сума.

— Успял е вече да ме наклепа, копелето.

— Повече няма да се свързваш пряко с него. Всички молби и предложения само чрез мен, ясно ли е?

— Ясно, какво толкова. — Чу се цвъкащ звук, явно някой плю през зъби, и след това: — Да му кажа ли за дъщеря му?

— Само това, което знаеш от мен. Ще му кажеш, че е жива и здрава.

— Ясно.

Гласовете утихнаха. Вратата изскърца и Десантника заедно със сивия непознат излязоха от килера.

„Жива и здрава — повтори си Сергей Михайлович. — Жива… и здрава…“

В този момент мислите му се объркаха и той се гмурна в съня си.

4.

Както би трябвало да се очаква, Херсонски бе неоткриваем в Москва. Секретарките му единодушно твърдяха, че преди няколко дни той е заминал някъде по работа, но не можеха да се сетят закъде точно.

Паралелно с издирването на Херсонски Александър Борисович Турецки направи някои справки за митишчинските бандитски групировки. Той си даде сметка, че ако Акишин е бил отвлечен по поръчка на Херсонски и с тая работа са се заели корумпирани ченгета, то те трябва да са поръчали пряката работа на своите подчинени, както и на колегите си по „бизнес“ — бандитите.

През целия ден Александър Борисович се срещаше с необходимите хора и както се казва, наистина събираше информацията по трошички. Към края на вечерта вече бе в течение на криминалните истории, случили се в Митишчи.

По-късно той се срещна със стария си приятел, бившия началник на МУР, а в момента сътрудник на Главното управление за вътрешна сигурност в МВР Вячеслав Иванович Грязнов.

Срещата се състоя в бара „Златната рибка“ на Сушчевски вал, където Грязнов трябваше да бъде по някакви свои служебни дела (той никога не бе против да съчетае полезното с приятното). Турецки също се оказа недалеч оттам — точно това бе решаващо обстоятелство при избора на мястото за среща.

Забелязвайки пристигащия Турецки, Вячеслав Иванович се разтопи в усмивка.

— Здрасти, здрасти, „тежкарче“! — приветства той Турецки, подавайки му ръка.

— Здравей, Вячеслав! Откога не сме се виждали. — Турецки задържа ръката на Грязнов в дланта си и скептично огледа стария си приятел: — Оплешивял, напълнял!

Грязнов се поусмихна.

— Кой няма да оплешивее от такава работа?

Турецки седна на масата.

— Още ли се боричкаш с „таласъмите с пагони“? — шеговито попита той. — Колко кола им завря?

— Колове се използват срещу вампирите — назидателно изрече Грязнов. — Таласъмите ги трепем със сребро.

— Стига бе!

— Точно така! Как е Ирина? — попита Грязнов.

— Нормално. Непрекъснато те споменава.

Вячеслав Иванович отново се усмихна.

— И както винаги — с не особено добра дума?

— Стига де… — сви рамене Турецки. — Понякога се случва и да е добра. Вярно, че е доста рядко. Например пита ме защо вече не се отбиваш при нас. Аз й казвам: „Слава има много работа, бори се с корумпираните ченгета.“ А тя ми отвръща: „Е, в такъв случай — слава богу!“

— Пак добре, че не казва „по дяволите!“ — зарадва се Грязнов. — Искаш ли бира?

— Не.

— А водка?

— Май не ми се ще. Ще му пална една. Ти си пий, не ме гледай.

Грязнов тъжно погледна Турецки и въздъхна.

— Мда… Тя наближава винаги точно така — страшно, но незабележимо.

— Коя пък е тая? — не разбра Турецки.

— Старостта, Саня, старостта. Какво друго? Първо започваш да не пиеш бира, след това и водка, по-сетне си казваш „Ще запаля цигарка“. След което и цигарите загубват предишния си вкус.

— Виждам, че новата ти работа те е направила философ — отбеляза Турецки.

— Да, Саня. На доста неща започнах да гледам по нов начин. Добре, стига предисловия. Какъв е поводът да ме извикаш?

Турецки извади от джоба си цигари и запали. Размаха ръка пред лицето си, отпъждайки дима, и каза:

— Помниш ли, че говорихме по телефона за Плат и Акишин?

— Разбира се — кимна Грязнов. — Появи ли се някаква нова информация?

— Да. Опасенията ми се потвърдиха. Акишин е отвлечен по заповед на Херсонски. Жената на Акишин е била любовница на Херсонски и е знаела за предстоящото отвличане.

— Тя призна ли си?

— Да. Доста нервна госпожа. Наложи се да я попритисна малко. Неприятно ми е да си спомням, но какво да се прави… — разтвори ръце Турецки.

— Разбирам — въздъхна Вячеслав Иванович. — Какво има относно похитителите?

— Акишина е чула как Херсонски е поръчал отвличането на нейния мъж на ченгета. Или поне така й се струва.

— По-подробно — настоя Грязнов.

Турецки се намръщи и погледна втренчено приятеля си.

— Подробностите, Слава, ще ги откриеш сам. А като ги намериш, ще ги разкажеш и на мене.

— Все така става. Чул си някъде нещо, а после аз сърбам цялата попара.

— Добре де, добре, страдалецо. — Турецки забеляза натъженото лице на приятеля си и се усмихна. — Разбирам, че ще имаш доста проблеми покрай всичко това, но какво да се прави? Между другото бих могъл донякъде да облекча твоята задача.

— По какъв начин?

— Възможно е убийството на Плат и Кожухин, както и отвличането на Акишина да са дело на един и същи човек.

— Е, и? — подозрително попита Грязнов. — Да не би да имаш някакви новини относно Плат?

Турецки пусна облаче дим и лукаво се усмихна.

— Мутрата ти е хитровата — констатира Грязнов. — Значи има нещо. Давай, изповядай се.

— Два дни преди смъртта на Плат двама души са се отбили при готвача Марат Соколов. И двамата били снажни и яки. При появата им Соколов явно се изнервил. След това те седнали на една отдалечена маса и дълго обсъждали нещо. След като си заминали, Соколов станал замислен и мълчалив. Да, и най-главното: един от тези мъже се наричал Сергей Сергеевич, а другият — нещо като Юра, Гера, може би Сергей. Някакво име, което съдържа буквата „р“.

— Това кой ти го каза?

— Сервитьорът, Константин Никишин. Той минал няколко пъти близо до масата, на която седели Соколов и неговите гости. Същия ден Никишин си взел отпуск и аз успях да го намеря едва днес.

— Да не би да се е укривал? — намръщено попита Грязнов.

— Защо да се крие? Нищо подобно. Просто тръгнал на пътешествие по Волга със стари приятелчета от казармата. Няма близки тук, затова и никой не е знаел за заминаването му. Щях да го издирвам до края на отпуската му, ако той сам не се беше обадил в ресторанта. Искал да вземе още няколко дни неплатена.

— Аха — кимна Грязнов. — И ти си го закачил точно тогава. И какво? Някой друг, освен сервитьора не е ли забелязал ония двамата?

— Видели са ги. Но Никишин е единственият, който е чул имената им и е запомнил техните лица.

Очите на Грязнов заблестяха от любопитство.

— Разговаря ли с него по телефона?

— Разбира се. Десетина минути преди срещата ни. Ще дойде утре сутринта в Москва и тогава можем да помислим и за снимки, които да му покажем. И изобщо да научим нещо повече.

— Ще се опитам. Добре, изпуши още една цигара, а аз ще се обадя на когото трябва. Как казваш, че се наричат? Сергей Сергеевич и Юра?

— Юра, Гера, Сергей.

— Добре, ще се опитам да разбера нещо повече.

Вячеслав Иванович извади телефона си и се обади няколко пъти, като направи нужните разпореждания. След това вдигна гарафката и каза:

— Завъртяхме работата. Е, какво, тежкарче, сега няма ли да пийнеш с мен по петдесет грама?

Турецки отрицателно завъртя глава и твърдо отговори:

— За мен щеше да е удоволствие, но съм с колата. По-добре пийни ти за мое здраве. Няма да ми е излишно.

Вячеслав Иванович сви рамене и изпразни чашата си.

5.

Същата вечер Турецки се срещна с още един човек — следователя от Митишчи Василий Орлов. Той беше нисък, плешив и пълен човек, повече приличащ на мутра, отколкото на ченге.

Срещата се състоя в кабинета на Орлов. Турецки бе изморен от пътя и не отказа чашка кафе.

— Кафето е великолепно — одобри той.

— Всички казват така — отговори Орлов. — А тайната е елементарна: не се опитвам да пестя и винаги купувам най-скъпата марка.

Турецки отпи още една малка глътка и остави чашката върху масата. Погледна Орлов и не сдържа усмивката си.

— Зная, зная — усмихна се и Орлов, уловил ироничния поглед на Турецки. — Когато отида на някое местопрестъпление, бабичките веднага се разбягват в различни посоки. Имам муцуна на квалифициран бандюга. Но какво да се прави — понеже си нямам друга, налага ми се да живея и с тая.

— Лицето не е икона, че да го окачиш на стената — посъчувства му Турецки.

— Точно така — поклати плешивата си глава Орлов. — Само че не всички го разбират. Някои си мислят, че ако имаш мутра на Квазимодо, то и душата ти е черна. А всъщност моята душа е чиста и нежна. Направо детска. Че аз съм стрелял по живи хора само пет-шест пъти. Наистина, винаги улучвах.

— Както забелязвам, не само кафето, което правите, е много добро, но и чувството ви за хумор не му отстъпва — одобри Турецки.

— Това е единственото, което ме кара да продължа да живея — подсмихна се Орлов. — Та какво ви води при мен, Александър Борцсович?

— Преди месец във вашия град бяха убити известните предприемачи братя Корольови.

— Имаше такова нещо.

— Доколкото знам, не сте успели да откриете убийците?

Орлов поклати глава.

— Не. Висящо е.

— Разкажете ми по-подробно за това дело.

— Разбира се, защо не. Братята Корольови, Борис и Матвей, бяха добре известни като първите хора на най-големия винзавод в Подмосковието — „Данила“. По-възрастният ръководеше предприятието, а младшият бе началник на охраната.

— Семейна задруга?

— Нещо такова. Естествено, местните бандити не даваха на братята нито минута спокойствие. Няколко пъти им устройваха атентати. А преди три седмици Борис Корольов се натъкна на засада. Корольов и шофьорът му загинаха на място, а бодигардът им бе тежко ранен. Три дни по-късно по същата схема бе разстрелян и Матвей.

— Яко! — каза Турецки.

— Аха! — потвърди Орлов. — Също като в Чикаго.

— И какво — престъпниците не оставиха ли някакви следи?

— Практически никакви. Всичко е било изработено изключително професионално.

— Някакви подозрения?

Орлов въздъхна и почеса плешивината си.

— Абе имахме предвид един местен криминален авторитет. Григорий Вашкин.

— Какъв е той? С какво се прехранва?

— Държи заводите за спирт край Москва.

Турецки направо подсвирна.

— Не е зле!

— И още как! Освен в алкохолния бизнес Вашкин беше известен и с това, че поддържа групировка от няколко десетки души. Предимно бивши десантници и спортисти. На самия Вашкин даже прякорът му е Десантника.

— Това официални данни ли са? — попита Турецки.

— Не, разбира се. Официално той си е бизнесмен. Държи няколко павилиона за хранителни продукти близо до гарата.

— Ас какво се занимава групировката?

— С каквото се занимават всички подобни. Разбойничат по пътищата, ограбват фирми и магазини. И рекет, разбира се. Но самият Григорий Вашкин предпочита да е в сянка.

— И какво, успява ли?

Орлов криво се усмихна.

— Успява. При това успява доста добре. Знаете ли, Александър Борисович, този Вашкин е голям приятел на кмета на нашия град — Михаил Демченко.

— Ясно. Мога ли да се запозная с документацията по делото?

— Да, разбира се. Сега ще я донеса. Ще ме почакате ли пет минути?

— Колко му е.

След като смачка угарката в пепелника, Орлов стана от бюрото си и излезе от кабинета. Върна се след малко с папка в ръка.

— Ето — каза той. — Това е всичко, което успяхме да изровим. Както сам забелязвате, не е кой знае колко много.

— Така си е — издума Турецки, прелиствайки страниците на делото.

— Жал ли ви е, че сте пътували до края на света за такива дреболии?

— Ако не бях дошъл, щеше да се наложи вие да идвате.

— Със сигурност.

След като се върна вкъщи, Турецки прекара още два часа над папката с делото за убийството на братя Корольови, размишлявайки и прехвърляйки наум различни сценарии за развитието на събитията.

— Мда — замислено изрече той, затваряйки папката. Явно тук нямаше да мине без помощта на Денис Грязнов и неговите архангели. В крайна сметка той също търсеше Акишин.

И както пише в романите, Турецки си легна да спи „уморен, но доволен“.