Платинената карта

1.

Денис Грязнов се срещна със своя агент в някаква долнопробна митишчинска кръчма. Тук не ги познаваше никой, при това бандитите не се отбиваха в нея и никой не би могъл да познае Юрий Сидоренко.

Самият Сидоренко изглеждаше като типичен интелигент. Висок, слаб, с подстригана брадичка и очила. Бе трудно за вярване, че този „приватдоцент“ има зад гърба си две присъди за взлом.

— Да, Денис Андреевич, разбрах всичко. Вашкин е много корав тип. Дори аз съм работил два пъти за него… Сидоренко погледна бързо към Денис и веднага добави: — Е, това беше, преди да ме приберат за втори път.

— Разбира се — усмихнато кимна Денис.

— През двехилядната година е служил в Чечня като десантник. Ранили го в ръката и се уволнил поради инвалидност. Но когато се наложи, ръката му действа не по-зле, отколкото моята или вашата.

— Какво знаеш за неговите хора?

— Две от момчетата са служили заедно с него. В Чечня. Михаил Рябчук и Олег Марков. Също в десантурата. Тия двамата са постоянно с него. Останалите ту се лепват, ту отново го карат самодейно. Всички момчета са яки тупалки и не си падат по шегичките.

— А ти как се навря в такава компания?

Сидоренко махна с ръка и се засмя.

— Смятай, че е било поради непълнолетност.

— Стига бе! — Денис огледа Сидоренко със скептичен поглед. — Как ли пък не! На твоята възраст хората вече са завършили университет!

— Те са си хора — лениво проточи Сидоренко. — На тях им се полага.

— А ти да не би да не си човек?

— Аз съм партикуларен — важно каза Сидоренко. — Аз съм сам по себе си. А дали съм човек и доколко — това е друг въпрос. Сталин например, той какъв е? Човек ли е йли не?

— Физиологически е човек — каза Денис.

— Ето, виждаш ли? Ако Сталин е човек, то тогава аз изобщо не съм. Аз не бих изтрепвал своите граждани с милиони по затворите. — Сидоренко намести очилата върху носа си и добави: — Аз съм мирен човек и не трепя хората. Докато на тия момчета не им пука.

— Но нали все пак си работил с тях?

— Всъщност не, само веднъж, и то стоях на пост. Но тая история няма да ви я разкажа. Тя не е за вашето ведомство и значи няма защо да ви я разказвам.

— Нека се върнем към нашите овни.

Сидоренко иронично изхъмка.

— Както вече ви казах, ония овнета са яки и опитни. Да смачкат някого е все едно да пушат по цигара.

— Можеш ли да влезеш в контакт с тях и да ги преслушаш относно моята работа?

Сидоренко се замисли.

— Абе, общо взето, мога… Въпросът е в цената.

— Колко искаш? — попита направо Денис.

Сидоренко извади от джоба си химикалка, драсна няколко цифри върху салфетката и я побутна към Денис.

Той я изгледа небрежно и поклати глава.

— Не. Тая работа не струва толкова.

— А колко?

— Два пъти по-малко.

Сидоренко почеса хилавата си шия, замислено пошава с вежди и най-сетне кимна съгласно.

— Добре, началник. Разбрахме се. Ще ти се обадя, щом свърша работата.

Михаил Рябчук, един от биячите на Десантника, обядваше в кръчма с една класа по-високо от онази, в която се срещнаха Денис и Юрий Сидоренко. Когато Сидоренко се приближи до масата му, той бавно вдигна поглед от чинията и присви очи.

— Какви хора виждам! — каза Сидоренко, сядайки до Рябчук. — Здрасти, Мишаня! Какво си увесил гривата, да не би да не се радваш, че ме виждаш?

— Здрасти, ако не се шегуваш. — Рябчук изтри длан със салфетката и подаде ръка на Сидйренко. Той я стисна и взе менюто от масата.

— Я да видим с какво хранят тука?

— Каквото ти душа иска — отговори Рябчук. — А ти к’во си такъв наперен? Да не си напушен или си му шибнал стотак?

— Аз, когато съм напушен — ставам кукуряк — отговори Сидоренко, плъзгайки поглед по менюто.

— Аа… — проточи Рябчук. — Значи си му цапнал?

Сидоренко кимна.

— Аха. С Валка Рижия му треснахме по коняче. Дъщеря му имала днес рожден ден.

— Той к’во, дъщеря ли има?

— Има.

Рябчук учудено изсумтя.

— А стига, бе — каза той и философски добави: — Животът тъй си минава покрай тебе, а ти нищо не разбираш от него, мамка му.

— Така си е — кимна Сидоренко. Той затвори менюто и го отмести встрани. Леко се наведе към Рябчук и тихо каза: — Накратко казано, Миня, има една работа… — Той се огледа наоколо и продължи: — Общо взето, има интифа да смъкнем три бона в грийн от раз. Само че трябва да поседим един ден в точката!

— К’ва е точката? — попита Рябчук, без да прекъсва яденето си.

— Абе някакви приходящи са скочили на куфарджиите. Търсят балами.

— И к’во?

— Ми к’во. Трябва да им се изрепчим. Да се повъртим там, едно-друго. Да се усетят, че мястото е наше.

— Тъй, тъй. — Рябчук взе салфетката и обърса мазната си уста. — И кога?

— Утре или вдругиден. Само че през целия ден.

Рябчук намръщи възрижите си вежди и пресметна нещо наум. След това с видимо съжаление поклати глава.

— Не, няма да мога.

— Що не?

Рябчук се смути.

— Имам една работа тук…

— И к’во, да не кибичиш през цялото време? — учуди се Сидоренко.

Рябчук кимна.

— Точно. Сега само да се натъпча, и веднага изчезвам. Налага се през цялото време да стърча там.

— И къде?

— Абе тук, на едно място — неохотно отговори Рябчук.

Сидоренко се ухили.

— Тайна ли е? Май че е тайна, а?

— Не бе. Просто… така.

— Миня, ти си направо Щирлиц. — Сидоренко поклати глава и насмешливо добави: — Общо взето, Мата Хари.

— Ти глей к’во дрънкаш — механично отбеляза Рябчук.

— Стига де. — Сидоренко се извърна и щракна с пръсти към келнера. — Дай едно гарафче и с нещо да го замезим.

— Топло или студено? — вежливо се заинтересува келнерът.

— И топло, и студено — каза Сидоренко.

Келнерът кимна и потегли.

— Аз май трябва да тръгвам — каза Рябчук.

Сидоренко смръщи дългия си нос и небрежно махна с тънката си ръка.

— Трай бе, Мишаня. Цапваш му петдесетак и тръгваш. За срещата.

— Е, щом е за срещата — несигурно промърмори Рябчук.

Сидоренко внимателно се вгледа в някогашния си приятел. Михаил Рябчук бе с една година по-млад от него, но имаше вид на як и печен юначага. Дебел врат, небръснати бузи, късо подстригана коса. Малки и жестоко присвити очички, с явно недоволство в тях. Но не временно и случайно недоволство, а някак застаряло и старателно прикривано. Едва ли някой от ония, които всекидневно общуваха с Рябчук, би забелязал това недоволство.

— Как върви изобщо? — попита Сидоренко след първата чаша, пробвайки да опипа почвата.

— Нормално — сви рамене Рябчук. — Ту черно, ту бяло.

Предишните години на въпроса „как я караш“ Рябчук с неизчерпаем оптимизъм отговаряше: „По-добре от всички!“

„Види се, нещо тежко и неизказано лежи на душата му, след като споменава черните си ивици“ — реши Сидоренко.

Той отново наля водка в чашите.

— Хайде, Миня! Докато сме живи, никой да не се прави на боса и да си останем свободни хора!

— Хайде — кимна Рябчук. — Тоста си го бива. — При това очичките му мътно проблеснаха.

„Май уцелих“ — разбра Сидоренко.

— А бе, Миня — започна той. — Вярно ли казват, че вие с Олежка Марков още клякате на Десантника?

Вилицата затрепери между дебелите пръсти на Рябчук. Той погледна свирепо Сидоренко.

— За Олежа не знам — изръмжа той, — но лично аз не съм клякал пред никого.

Сидоренко сви рамене.

— Питам само. Нали ти самият каза, че не можеш да се измъкваш. И аз си помислих, че се мъкнеш подир Десантника. Той не обича, когато не му изпълняват заповедите.

— Да заповядва на жена си — мрачно отвърна Рябчук. — Правя каквото си искам, ясно ли ти е?

— Разбрах — кимна Сидоренко, замезвайки водката с кисело зеле. — Хайде още по една, а?

— Давай — съгласи се Рябчук.

Пиха по още една. Сидоренко наливаше водката щедро, до ръба. От опит знаеше, че Рябчук, независимо от могъщата си физика, понася зле алкохола и ще „прегори“ доста преди него. Сидоренко много се надяваше именно на това.

И не сбърка. След още няколко тоста Рябчук наистина „изгоря“. Най-сетне езикът му се развърза. Подбутван от небрежните и като че ли без никакво отношение към нещо конкретно въпроси на Сидоренко, той разказа цялата мръсотийка, свързана с неговия „голям удар“.

Сидоренко слушаше внимателно, не по-зле от който и да било свещеник или психотерапевт. Когато трябваше — подкрепяше, щом се налагаше — надаваше възхитени възгласи, а когато не знаеше какво друго — мръщеше вежди и съчувствено поклащаше глава.

— Може би нямаше да се хванем с тая кирлива история — дрънкаше Рябчук. — Но Десантника каза, че можем да изкараме добри пари от оня непрокопсаник. То и нямаше много за правене. Просто да го задигнем от бариерата на прелеза, да го метнем в нашата таратайка и да го замъкнем във вилата. Е, то е ясно, отначало трябваше малко да побачкаме. Цяла седмица следихме тоя смотльо. Първо план разработихме. И чак тогава го задигнахме.

— Мда… с разбиране измрънка Сидоренко. — А що не го очистихте веднага? За чий се мотахте?

— Аз бих го пречукал, но Десантника забрани. И той не пее соло. Някакъв пич му е нарисувал всичко — какво, къде и как.

— К’ъв е пък тоя пич?

Рябчук сви яките си рамене.

— Де да го знам. Май е от ченгеларницата. Десантника отдавна му бута.

— Не ви ли се свиди?

— Защо да ни се свиди? Затуй пък винаги знаем к’во става. Ако някъде има тараш или пък някакъв рейд — покриваме се. Десантника е вързал всичко. И тук, както и в Москва.

— Това вече си е работа — одобри Сидоренко. — Главното е оня смотаняк да не се скапе без време. Поне храните ли го?

— Как не. Олежа му тъпче в човката каша по три пъти на ден. Аз не мога — от всичко това ми иде да драйфам. На Олежа нищо му няма — той си е търпелив.

Рябчук гръмко изхълца.

— Е к’во, още по едно? — попита той с преплетен език.

— Давай — кимна Сидоренко и награби гарафката.

Дойде келнерът и остави на масата още една порция топло мезе, пожела приятен апетит и се оттегли.

— Слугинаж! — рече подире му Рябчук, след това вдигна чашата си. — За свободата! — тържествено произнесе той, дъхна през рамо и изля чашата с водка в устата си.

През следващия половин час Сидоренко разбра, че държат „смотаняка“ в някаква изоставена вила. Бил наред със здравето. Не го бият, не го измъчват, само дето не свалят превръзката от очите му.

— Всичко това е много хубаво — съгласи се Сидоренко. — Но как ще стане с откупа?

Рябчук го изгледа тъпо.

— К’во за откупа? — издудня той, вече едва превъртайки езика си. — Десантника каза, че откупа сега го съ… събират. Това са много милиони! Докато ги намерят…

— И като ги съберат? Вие к’во, ще им върнете ли оня?

Рябчук се замисли и поклати кръглата си кратуна.

— Май че не. Сигурно ще го очистим.

„Надали Грязнов ще се зарадва на това“ — помисли си Сидоренко.

— К’во се зъбиш? — внезапно помрачня Рябчук. — Да н’си мислиш, че си най-умният? — Той вдигна ръка и заплаши Сидоренко с пръст. — Аз тебе отдавна съм те гепил, доценте… К’во, искаш да пребараш нашата работа? И всичките ни пари, такова… фют? — Рябчук извъртя ръката си, показвайки какво точно е „фют“.

— Изтрябвало ми е — пренебрежително отвърна Сидоренко. — Да не би чак толкова да съм се намразил, че да се чепкам с Десантника? Ако трябва, той и своите ще затрие и даже няма да мигне. Да не съм самоубиец?

— Не бива така — укорително изрече Рябчук. — Десантника е свестен тип. Само дето нервите му малко нещо не са в ред. И Устюг му го каза същото. „Ти — вика — си добро момче, ама нервите ти не са в ред. Трябва да се лекуваш.“

— Така си е — пак потвърди Сидоренко. — А какъв е тоя Устюг? Свестен пич ли е?

— Ченге — махна с ръка Рябчук. — Но иначе е печен. Дори Десантника си кротува пред него.

— Щом е тъй, значи наистина трябва да е печен.

Сидоренко пак хвана гарафата. Рябчук проследи движението му, хлъцна и мотна глава.

— На мене не наливай!

— Защо? — вдигна вежди Сидоренко.

— Време ми е да застъпвам на пост — надигна се той тежко иззад масата. Постоя известно време прав, придържайки се за облегалката на стола. След това се отблъсна от нея с ръка, сякаш добавяйки на тялото си необходимата му допълнителна инерция, и леко поклащайки се, пое към изхода.

На Сидоренко му се прищя да тръгне след него, но реши да не рискува. Той също не се чувстваше особено във форма, а не биваше да се захваща с рисковани неща, докато е къркан.

2.

Същия ден Сидоренко се обади на Денис Грязнов и му преразказа разговора с Рябчук.

— Какво да правя по-нататък? — попита Сидоренко, след като се отчете.

— Чакаш — отвърна Денис.

— Какво да чакам?

— Да ти се обадя. Стой си вкъщи, не ходи никъде. Възможно е твоята помощ пак да ми потрябва.

— Картинката става интересна! — с мрачна ирония възкликна Сидоренко. — А къде са ми паричките?

— Пари ще има. Ще чакаш!

Денис затвори слушалката и веднага се обади на Турецки. Разговорът им бе дълъг и обстоятелствен. Александър Борисович предложи на Денис свой план. Денис го възприе критично.

— Ами ако не стане? — попита той със съмнение. — Рискуваме прекалено много. Няма ли да е по-лесно да лепнем някого на опашката на Рябчук и да изясним къде е тази вила, а след това да пратим там екип за залавяне?

— По-лесно ще е, Денис. Но само си представи колко кръв ще се пролее. След всичко, което чувам за Десантника, ми е ясно, че този тип няма да се предаде просто така. Ако го притиснем в ъгъла, той ще пречука Акишин.

— Акишин пък за какво му е?

— Има такъв един лаф — „За да не се падне на никого!“. Ще го претрепе точно поради това съображение. Момчето е шантаво и безмозъчно. Общо взето, Денис, първо намери вилата. Прати там Филя, той е ловко момче и няма да привлече вниманието върху себе си. Когато разбереш къде е вилата, аз ще изпратя няколко души, за да я обкръжат. Но ще оставим силовите мерки само за много краен случай. Засега инструктирай твоя Сидоренко. Действаме, както ти обясних.

Денис въздъхна.

— Ох, нещо не ми е по душа твоята комбина, Александър Борисович. Добре де, ще се надяваме твоята интуиция да не ни подведе.

През трите дни, които минаха след тяхната първа среща, Сидоренко успя дотолкова да спечели доверието на Рябчук, че практически стана негов пръв приятел и „авер“. Умело използвайки психологическите навици, с които се бе сдобил в затворническата библиотека, Сидоренко пося в душата на Рябчук недоволство спрямо неговия бос — Десантника.

Сега те се срещаха всяка вечер — винаги в същата кръчма. Рябчук се радваше, че в лицето на Сидоренко е намерил разбиращ го симпатяга, и с удоволствие изливаше пред него душата си.

— Разбираш ли, брато — внушаваше Сидоренко на пийналия бандит, — по принцип аз съм външен. Но ако се разсъждава логично, от цялата тая работа ти и Олежа ще видите кяр през крив макарон.

— Що бе? — питаше Рябчук, вече заподозрял в душата си, че хилавият „доцент“ е прав.

— Щото. Знам го аз вашия Десантник. Той иначе за работа си е надежден пич, но като се стигне до делбата… — Сидоренко млъкна и печално въздъхна, сякаш бе изумен от това доколко жестоки и несправедливи могат да бъдат някои хора с иначе напълно приличен външен вид.

— И к’во? — попита Рябчук. — Намекваш, че може да ме прекара?

— Парите засмукват, Мишаня. Това всеки икономист може да ти го потвърди.

— Икономистите пък какво общо имат?

— Ами това, че трябва да мислиш със собствената си тиква. Досега да ви е дал нещо?

Рябчук почеса стриганата си глава.

— Засега не. Ама и самият той е на сухо!

— Да бе, на сухо! — саркастично се усмихна Сидоренко. — Поразмърдай си мозъка, Миня. Поръчали са ви голяма работа. Стават ли такива неща без аванс, а?

— Общо взето, не.

— Нали за това ти говоря. А след като Десантника още на старта ви е преметнал, то по трасето непременно ще ви гръмне гумите. Големите пари, Миня, превръщат човека в звяр. Запомни го.

Рябчук дълбоко се замисли.

— Не, даже и да ни е прекарал… — Рябчук сви рамене. — Нали оня смотаняк все още е при нас? А за него се чака откуп. Ние с Олежа ще отидем за откупа. А щом мангизите паднат в ръцете ни, няма да ги изтървем. Ще делим всичко по справедливост.

Сидоренко погледна Рябчук с нескривано съжаление.

— Ти, Миня, ще ме извиниш, разбира се, но си кръгъл глупак — меко каза той.

— Що да съм глупак?

— Щото тъй. Разбира се, ти и Олежа ще отидете за откупа. Само че обратно няма да се върнете. Ще ви опукат на място и работата готова. Че нали там всяка банкнота ще е белязана? Къде ще се заврете с тия миризливки, даже и да духнете от ченгетата?

— А Десантника?

— Десантника вече ще си е взел своето. Нали самият ти каза, че сте отвлекли оня, за да не се пречка в краката на големите чичковци, докато те си вършат работата? Затова и ще платят на Десантника. А басните относно откупа — те са за тебе и Олежка. Десантника не е толкова смотан. Докато вие търчите с белязаните мангизи из Московска област с лепнати на опашката ви ченгета, той отдавна ще е изфирясал.

Рябчук нервно прекара длан по черепа си. Вгледа се в Сидоренко и развълнувано запита:

— И сега к’во да правя?

— Мисли, Мишаня, мисли. Аз съм страничен човек, а ти трябва да оцеляваш.

Рябчук намръщи дебелото си чело и се замисли. Докато той се опитваше да мисли, Сидоренко наля водка в чашите.

— Айде, Мишаня — бодро каза той. — Дай да му дръпнем повечко за решителност и допълнителна сила!

— Давай! — съгласи се Рябчук.

Пиха.

— Слушай, доценте — каза Рябчук, дъвчейки парче месо. — Преди Десантника не беше такъв. Никога не е подвеждал братоците.

— Преди — съгласи се Сидоренко. — Но все си има първи път.

— Тъй си е — съгласи се Рябчук. — Я чувай, доценте… Ти какъв съвет ще ми дадеш?

— Изобщо не знам. От оня вашия смотаняк трябва да се отървете — по това спор няма.

— Да го очистим ли?

— Не. Никого няма да очиствате. Тъй или иначе той мутрите ви не е виждал. Що да си качваш излишно присъдата?

Рябчук се навъси.

— Я ти не грачи много-много. И к’во да правим с него?

Сидоренко се замисли. Мисли дълго, усърдно бърчейки чело, за да види Рябчук „движението на мисълта“ върху лицето му. Оня го гледаше с нескривана надежда, дори отвори уста от нетърпение.

— Накъсо казано, ето какво — промълви най-сетне Сидоренко. — Скапаняка ще трябва да го пуснете. Ще го хвърлите там, откъдето сте го взели. Той няма да може да издрънка нищо за никого. А относно Десантника… — Сидоренко се намръщи. — Там вече решавайте сами. Сигурно вече е гушнал пачките, ама пред вас си трае. Трябва да направите така, че да го накарате да си плати и толкова. Разбираш ли какво ти пея?

Рябчук въздъхна.

— Десантника е печен тип — замислено произнесе той. — Не е толкова лесно да го прекараш.

— Защо да не е? — тихо каза Сидоренко и загадъчно се усмихна.

— Как? — присви очи Рябчук. — Имаш ли някакъв план?

— Винаги има план — неопределено каза Сидоренко.

— Например?

— Например може да се капне в чашата на Десантника клофелин. И той ще заспи. А докато спи, вие ще можете да се избавите от смотаняка, а Десантника — да го вържете. Като се събуди — на бърза ръка ще се разприказва. Взимате паричките и полекичка издухвате.

— А Десантника?

— Десантника ще го предадете.

Очите на Рябчук свирепо блеснаха.

— Ти какво, доценте, да предам аверчето си на ченгетата? Да не би според тебе съвсем да съм превъртял?

— Защо непременно на ченгетата? Нали спомена, че вашия заложник го търсят някакви ръбове — частни охранителчета?

— Поменах ти. Десантника дрънкаше нещо такова. Някаква си там „Глория“ се била лепнала подир смотаняка.

— Тогава предайте Десантника на тая „Глория“. Нека те сами да се договарят с него. Ако поиска да се откупи — ще се откупи, ако не… вие какво сте виновни?

— Добре го намисли — съгласи се Рябчук, чиято съвест набързо се укроти. Той се огледа наоколо, след това тихо рече: — Слушай, доцент, относно онова… как го каза…

— Клофелина ли?

— Тъй де. Можеш ли да намериш?

Сидоренко се усмихна покровителствено.

— Що ми трябва да го търся? Винаги си нося със себе си. Най-доброто средство срещу балъци!

— Ще ми дадеш ли малко?

— Ама, моля ти се! От тая стока имам колкото и косми по главата.

— Давай тогава.

Сидоренко набързо се огледа встрани, след това пъхна ръка в джоба си и извади малка картонена кутийка.

— Остана тук колкото за една доза — каза той, подавайки кутийката на Рябчук.

Рябчук кимна и я прибра в собствения си джоб.

— А ще подейства ли — усъмни се той. — Десантника е яко мъжище.

— Ще повали и слон, какво остава за Десантника — успокои го Сидоренко.

Рябчук кимна удовлетворено. След това изгледа Сидоренко изпод вежди и каза:

— Чувай, доценте, ти за това… на никого, нали?

— И дума да не става!

— Аз после ще се разплатя с тебе. Мърша да стана — няма да те оставя обиден.

— Надявам се, Миня, надявам се. Досега още не си ме пързалял.

— Гепиш — доволно отвърна Рябчук.

Сидоренко повдигна ръка и погледна часовника си.

— Добре — каза той. — Вече трябва да тръгвам. А и водчицата почти свърши. Да те подпра ли с нещо, или сам ще се разплатиш?

— Обиждаш ме, доценте. Ще платя и без тебе.

— Е, хайде.

След като Сидоренко си тръгна, Мишаня Рябчук поседя в кръчмата още около двадесетина минути, обмисляйки предстоящата работа. Когато гарафата се изпразни, той вече бе готов за действие.

3.

Наложи се Олег Марков да бъде убеждаван дълго. Рябчук вече почти напълно бе изчерпил доводите си, а бутилката коняк, която донесе, за да се създаде задушевна атмосфера, беше към края си.

— Ама поразмърдай си мозъка — за кой ли път повтаряше Рябчук. — Ще ни преметне. Като едното нищо ще ни метне.

— Не, Десантника не е плъх. Наистина е гадно копеле, но не е плъх.

— Точно затова ще ни преметне, защото е копеле! — разгорещено кресна Рябчук, хващайки се за точната характеристика, която Марков даде на Десантника. — Ти само поразсъждавай кое как стои… Вземи предвид, че мангизи за оня тип така или иначе няма да вземем. Или ще получим маслина в задника, или белязани мангизи. Къде тогава ще се завреш с маслина в гъза и белязани хартийки?

— Ти, Мишаня, такова, как му викаха… си песимист — рече Марков.

— Така да е — кимна Рябчук. — Нека аз да съм песимист, но ти, Олежка, разсъждаваш като цървул. Нас ще ни приберат, а Десантника ще трупа лой някъде по Бахамите.

— Ти пък що реши, че парите са в него?

— Не го ли чу какви си ги говореха с ченгето? Не? Щото аз ги чух. Той поиска от клиента цялата сума в кеш. Освен това ченгелът му каза да не се договаря с клиента през главата му. Бях до вратата на килера и чух всичко.

Марков се замисли. Мишаня му доля коняк в чашата. Той я взе и мълчаливо изпразни съдържанието й в гърлото си. Смръщи се.

— Добре — каза той. — Да допуснем, че ще трябва да проснем Десантника. Но как? Той е бая здрав глиган. Направо ще ни накълца на парчета.

— Виж, това е вече друга тема — самодоволно подхвърли Рябчук. — Скивай какво си имам. — Той измъкна от джоба си кутийката, извади ампулата с клофелин и я показа на Марков. — Виждаш ли го това?

— К’во е?

— Клофелин. Ще му го капнем в чашата и той ще се отцепи. Докато е възнак, ще го вържем за стола. А като се събуди — ще си поговорим с него от душа.

— Да не мислиш, че ще си каже?

Рябчук свирепо се усмихна.

— Къде ще се дява? Помниш ли как разкатавахме оня от гарата? Докато се разприказва за сейфа? Ей така и с Десантника. Ще изпее всичко, няма къде да ходи.

Марков замислено почеса небръснатата си брадичка.

— Не знам, не знам…

— Стига си се скапвал — махна с ръка Рябчук. — Ако искаш, аз се нагърбвам с това. Главното е да го вържем за стола и да пуснем оня — да не ни се вре в краката. Може и пари да ни бутнат за него. — Рябчук се замисли и поклати глава. — Ама не, рисковано е да искаме мангизи. Ще е по-добре само да го захвърлим някъде. В гората. И нека да топурка към коптора си.

Марков взе бутилката и отново напълни чашата си.

— Боязливо ми е някак — каза той. — Десантника не е глупак. Каква ще стане, ако ни усети?

— Стига бе! — възмути се Рябчук. — Как ще усети? Кога трябва да се върне?

Марков погледна часовника си.

— Време му е вече.

— Кльопачка купи, нали?

— Да — кимна Марков.

— Аз имам още една бутилка коняк! Ще му кажем, че сме решили за малко да разпуснем, ще му предложим коняче. Той обича да си пийва.

— Така си е — съгласи се Марков, надигна чашата и сякаш в потвърждение на думите си решително я изпразни. После я остави на масата, погледна съмишленика си и каза: — Добре, съгласен съм. Само че ти ще се занимаваш с Десантника, ясно? А аз… засега аз ще откарам смотаняка.

С това приятелчетата сключиха споразумение.

Ако бяха малко по-трезви, щяха да забележат как преди десетина минути вратата на стаята леко се открехна и веднага се затвори отново. Щяха да забележат и злобно проблесналите очи на Десантника. А ако бяха забелязали всичко това, щяха да си спомнят колко безшумно умее да стъпва той. И колко внимателно може да слуша.

Когато вратата се отвори за втори път, Марков и Рябчук седяха на масата и сякаш нищо не било, обсъждаха мацките, които бяха изчукали преди няколко дни.

— О, Десантник! — забеляза боса Рябчук. — Влизай, брато, какво си щръкнал там? Приземявай се на нашата поляна.

Десантника спря на прага и огледа масата, отрупана с мезета.

— Как е, пичове, май сте решили да му цапнете? — весело попита той.

— Що не? — кимна Марков. — Съвсем се вкиснахме тука. Да се поразветрим малко.

— Бива, момчета — одобри Десантника. Той заключи зад себе си вратата с резето и отиде до масата. — Я, какво пиете? Охо, коняченце! — Десантника взе бутилката и я повъртя в ръцете си. — Азербайджански? Баровци!

— Че какво ни е? Ако ще къркаме — да е по баровски!

Рябчук взе от полицата трета чаша и я сложи върху масата.

— Да ти капна ли?

— Абе не знам — сви рамене Десантника. — Нещо главата ме цепи от сутринта. Може и да е от контузията.

Марков се учуди.

— Ти какво, Десантник? Каква контузия? Нали ти гръмнаха само лапата?

— Имаше и контузия — настоя Десантника. — Добре де, налей.

Рябчук му наля.

— А на себе си? — настоя Десантника.

— Няма проблем — каза Рябчук и напълни още две чаши.

Десантника още не бе успял да посегне към своята, когато Рябчук целият се напрегна и изсъска:

— Я тихо!

Всички замряха.

— Май нашето животно нещо се размърда — каза Рябчук. — Олежа, нещо да не си се схванал? Върви да видиш какво става там!

— Защо пък аз? Върви ти!

— Добре, стига сте мрънкали, аз ще го нагледам — каза Десантника и се отправи към килера.

Рябчук извади от джоба си ампулата с клофелина и светкавично я изля в чашата на Десантника.

След няколко минути Десантника се върна.

— Какво става там? — попита Марков. — Жив ли е?

— Шава, какво да му е? — отвърна Десантника и седна на масата. Аз… — Изведнъж Десантника се напрегна, също както преди малко бе го направил Рябчук. — Чухте ли? — разтревожено попита той.

— Не — поклати глава Рябчук. — А к’во?

— Май че някой ходи навън — шепнешком рече Десантника.

Всички се ослушаха.

— Нищо няма бе, брато, сторило ти се е — нетърпеливо каза Рябчук. — Ни курец…

— Млъкни! — хрипкаво изсъска Десантника.

Рябчук замълча. Десантника напрегнато се вслушваше.

— Ето пак — тихо каза той. — Вие да не би да сте глухи? Не чувате ли? Навън някой ходи!

— Май да — съгласи се мнителният Марков. Той погледна Рябчук и каза: — Мишан, верно, крачки. И аз ги чух.

Сега вече и Рябчук се разтревожи. Той се опита да се вслуша в звуците, които идваха отвън, и на него също му се строи, че чува нещо.

— Верно, нещо става… — прошепна Рябчук.

— Веднага — вие двамата при ония прозорци! — нареди Десантника. — Аз ще огледам през този.

Рябчук и Марков скочиха от столовете си и се втурнаха към прозорците, които гледаха към двора. Десантника също стана от стола и се приближи до прозореца, който беше по-близо до масата. С една ръка той внимателно повдигна щората, а с другата бързо размени местата на чашите.

Известно време бандитите внимателно се вглеждаха през прозорците. Десантника се отдръпна пръв и каза:

— Като че ли е чисто. При вас как е?

— Няма — обади се Марков.

— При мен също — отвърна Рябчук.

— Явно ми се е сторило — реши въпроса Десантника. Той седна на мястото си и насмешливо изгледа съратниците си. — Е какво, момци, продължаваме ли?

„Момците“ се настаниха по местата си и хванаха чашите.

— За приятелството и доверието! — вдигна тост Десантника.

Чукнаха се и отпиха.

Десантника взе от чинийката парченце лимон иго метна в устата си. Спокойно го сдъвка и глътна. После взе още едно.

— Как ги кльопаш толкоз лесно? — смая се Марков. — Само като те гледам, и скулите ми се схващат.

— Ами ти не гледай — дъвчи! — посъветва го Десантника.

Рябчук и Марков внимателно наблюдаваха Десантника. После изведнъж главата на Рябчук се килна встрани, той „клъвна“ с нос, но бързо се изправи. Марков, гледайки косо към Десантника, не го забеляза.

— Що за… — успя да каже Рябчук, но в същия момент подбели очи, главата му се заклатушка така, като че ли шията на бандита внезапно бе станала гумена; опита се да каже нещо, но не успя, клепачите му се затвориха и той тресна глава върху масата.

Марков отвори уста и смаяно се втренчи в заспалия Рябчук. Тогава чу близо до ухото си изщракването на предпазител и бавно се извърна. Дулото на пистолета студено гледаше право в лицето на Марков. Очите на Десантника, който държеше оръжието, бяха още по-студени.

— Какво, копелдаци, решихте да ме проснете, а? — прегракнало, с жестока насмешка попита той. — Ама не става.

— Недей, Десантник. Кой е искал да те просва? — изплашено попита Марков.

— Ти и тоя педал — каза Десантника.

— Не бе, брато, грешка имаш. Да пукна дано.

— Ще пукнеш — ухили се Десантника. — И ще се вмиришеш. Каква я мислехте — че можете да прекарате Десантника? Чеченците не можаха, та вие ли?

— Брато, верно, бъркаш я! — Гласът на Марков затрепери. — Той искаше да те разкара, не аз! Знаеш ме, приятели не предавам! Тази мърша ме подучваше, обаче аз — никак! Въобще не поддадох!

— Чух аз как не „поддаде“. — За разлика от Марков Десантника говореше спокойно и уверено. — Добре, омръзна ми да плямпам с тебе, гнидо. И без това имах намерение да ви пречукам и двамата.

Лицето на Марков се сгърчи в трескава гримаса и побледня. Ръцете му бяха под масата, опрени в коленете.

— Брато, постъпваш лошо — бързо изрече Марков. — Много лошо, мамка му. Дай да си разделим мангизите и да се разбягаме.

— Някаква причина да деля с тебе? — усмихна се Десантника. — Че ти си вече почти труп. А аз с трупове не преговарям.

— Охх… — въздъхна внезапно Рябчук зад гърба на Десантника.

Десантника се извърна. А не трябваше. Възползвайки се от секундното забавяне на развръзката, Марков бързо извади ножа от каубойския си ботуш. Ударът нацели Десантника точно когато се обръщаше към Марков и попадна право в гърдите му. Десантника отскочи назад, ръкохватката на ножа се изплъзна от ръката на Марков — острието бе здраво заседнало между ребрата му.

— Копеле! — изкрещя Десантника и натисна спусъка. След това още веднъж. И отново.

Първият куршум се заби в стената вдясно от главата на Марков. Той се хвърли на пода, но вторият куршум се впи в шията му, от която бликна фонтанче кръв. Лежейки, Марков със стон притисна длан до врата си и с всичка сила изрита крака на стола, върху който седеше Десантника.

Десантника изгуби равновесие и рухна на пода заедно със стола. Изтърва пистолета. А и вече не му беше до него. Той с ужас и недоумение гледаше дръжката на ножа, който стърчеше в гърдите му. От гърлото на Десантника се изтръгна гръмко гъргорене.

Марков се опита да стане и отново падна. Кръвта бликаше от артерията, стичаше се между белите му като тебешир пръсти, сплетени около шията.

Лицето на Марков ставаше все по-бяло и по-бяло. Той повдигна глава за последен път, разтвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но от гърлото му не се изтръгна никакъв звук. Главата му се отметна назад, окървавените му пръсти се разтвориха и той замря, вперил поглед в тавана.

Когато екипът за залавяне нахлу в къщата, намериха тримата бандити, лежащи на пода. Двама от тях бяха вече мъртви, а третият спеше здрав клофелинов сън.

4.

Професор Акишин бе много отпаднал от „виладжийското заточение“. Беше много отслабнал и прегърбен. Лекарите констатираха силно нервно разстройство и препоръчаха на Сергей Михайлович да изкара един лечебен болничен курс. Акишин не възрази. Вече знаеше, че с дъщеря му всичко е наред, а с жена си, която дойде на свиждане в болницата, той не пожела да се срещне, като чрез санитарката предаде на Татяна Олеговна, че отсега нататък не желае да има нищо общо с нея.

Александър Борисович Турецки прекара в стаята на Акишин не по-малко от два часа, разчепквайки всички подробности около сделката, която бе имал намерение да извърши концернът „Информинвест“.

Обявен за издирване, Херсонски по своя воля се яви в кабинета на Турецки още в началото на работния ден. Изглеждаше отвратително — подпухнал, с невчесана коса и сивкава четина по бузите.

— Ето ме — каза Яков Наумович, седнал пред бюрото и почесвайки с пръст коляното си. — Дойдох да се предам.

— Великолепно — отвърна Александър Борисович. — Защото ние се скъсахме да ви търсим.

— Представям си — усмихна се Херсонски, но веднага изтри усмивката от лицето си — стори му се прекалено неуместна.

— Е хайде, говорете — каза Турецки. — За всичко честно и подробно.

Херсонски въздъхна.

— Нали затова съм тук, Александър Борисович, дойдох точно поради тази причина. — Той отново въздъхна и крадешком погледна към Турецки. — Чудя се откъде да започна…

— Започнете с поръчката на убийството на Кожухин. Както и на кого сте я дали.

— Сигурно вече и без мен знаете всичко — печално отвърна Херсонски. — Кожухин ме лиши от избор. Със своя Съюз на инвеститорите той се опитваше да блокира най-голямата сделка в историята на руската индустрия, свързана с програмно осигуряване. Това беше престъпно! Направо престъпно! Всъщност той си плати точно за това. Само че… Лицето на Херсонски натъжено потръпна. — Александър Борисович, повярвайте ми, дори не ми е хрумвало да го убивам. Исках само едно — за известно време Кожухин да бъде отстранен от участие в работата. Разбирате ли, само за малко! Щеше да е идеален вариантът със сътресение на мозъка. Аз така му и казах — да го поосакати, но не и да го убива! Още по-малко да го отвлича…

— На кого? — рязко попита Турецки. — На кого казахте това?

— Ами на тоя… как беше… Юрий Иванович. Устюгов. Майор Устюгов.

— Откъде познавахте майор Устюгов?

— Как откъде? — учуди се Херсонски. И веднага отново помръкна. — А, да. Вие няма откъде да знаете. Работата е там, че Устюгов беше нашият… както го казва народът — „чадър“. „Чадърът“ на фирмата, която ръководя. Разбира се, цялата мръсна работа Устюгов поръчваше на своите хора от Митишчи. На този… как беше… Десантника.

— Кой всъщност уби Кожухин?

— Александър Борисович — изблея Херсонски с жалостиво гласче, — откъде мога аз да знам? Устюгов ми се обади и каза, че проблемът е вече решен. Попитах: по какъв начин? А Устюгов ми отговори, че било по „най-радикалния“. Тогава разбрах, че Кожухин вече не е между живите. Повече не го обсъждахме. Аз платих на майор Устюгов, а той задели дължимото на Десантника и неговите хора. Това е всичко. — Херсонски млъкна, след това преглътна слюнката си и помоли: — Александър Борисович, може ли чаша вода?

Турецки наля на Херсонски вода в чашата и докато той пиеше, позвъни на Вячеслав Иванович Грязнов.

— Здравей, Слава, аз съм Турецки… Запиши си името — Юрий Иванович Устюгов… Да, У-стю-гов… Прикривал е Херсонски. Убийството на Кожухин също е негова работа. Да, отвличането на Акишин също… — Турецки погледна към Херсонски и попита: — Устюгов ли организира отвличането на Акишин?

— Да — тихо отвърна Херсонски.

— Той е отвлякъл и Акишин — каза Александър Борисович в слушалката. — Да… да… Добре, ще чакам.

Турецки остави слушалката върху вилката и погледна Херсонски.

— А сега ми разкажете как убихте Плат — твърдо настоя той.

Яков Наумович изблещи очи като палачинки.

— Аз?! Плат?! Ама вие какво? Какво ви става, Александър Борисович?! Даже и с пръст не бих го докоснал! Спрямо него не бих дори…

— Стига! — изръмжа Турецки така, че Херсонски се задави в собствените си думи и изплашено се сплеска на стола. — Стига толкова лъжи! Плат е имал решаващата дума. Той е искал да отмени вашата сделка, мамка му! И е щял да го направи, ако не бяхте го отровили!

— Александър Борисович… — заскимтя Херсонски. — Честна дума… Ще се закълна в каквото поискате… Не съм го тровил… Ей богу, не съм го отравял!

— Разбира се, че не самият вие. Но заповедта е била ваша. И заради това ще получите максималната присъда.

След думите „максимална присъда“ Херсонски се сгърчи. Той извади от джоба си кърпичка (при това ръката му трепереше) и избърса изпотеното си чело.

— Добре — избъбри Херсонски. — Ще ви разкажа цялата история. А вие сам ще определите доколко съм виновен. Всичко започна една вечер…

Беше надвечер. Херсонски, генералният директор на представителството на фирмата „Dulle“ в ОНД Кретинин и главата на фирмата „Устойчиви технологии“ Галин седяха на фотьойлите във вилата на Кретинин. Всеки държеше чаша с уиски. И тримата гледаха към ниския невзрачен човек, седнал на стола пред тях.

— Желателно е убийството да бъде замаскирано като нещастен случай — каза Херсонски.

— Ще е доста сложно да се уреди — отвърна невзрачният човек със също толкова невзрачен глас. — Господин Плат е известна фигура. Не се появява никъде без телохранителите си.

— Не може ли да организираме взривяване по пътя, а след това да бъдат обвинени терористи? — предложи Кретинин.

Невзрачният човек поклати глава.

— Не. Няма да ни стигне времето, за да подготвим взривяване.

— Какво да правим тогава? — попита Галин. — Как да го отстраним от пътя си?

Невзрачният се замисли. Бизнесмените очакваха отговора му с напрегнато внимание. Най-сетне невзрачният човек проговори:

— Струва ми се, че трябва да се действа пряко и явно — каза той. — Плат има достатъчно много врагове и без вас тримата. Свързват го стотици нишки с всичките земни континенти. Нито един детектив не е в състояние да разплете такова кълбо. — Невзрачният се замисли и добави: — Ако, разбира се, не оставим някакви улики.

— Тогава не оставяйте — изрече Херсонски. — В края на краищата вие сте професионалист. Как възнамерявате да го ликвидирате?

— Съществуват много варианти, но най-сигурен е снайперският изстрел. Плат се готви да дарява картини на Третяковската галерия. Живее в хотел „Балчуг“. Бих могъл с висока вероятност да предвидя маршрута му. Освен това може да бъде премахнат и в самия хотел. Няма да е толкова трудно да се подкупи персоналът и някой да се вмъкне в апартамента му, преструвайки се на журналист. Между другото тогава ще е напълно възможен и вариантът с взривяването. Кое избирате? Имате ли някакви предпочитания?

— Вие решавате — повтори Херсонски.

— Много ви моля — подкрепи го Галин. — Избавете ни от необходимостта да измисляме сами наказанието на този негодник. Просто го ликвидирайте и толкова.

— Забележително — каза невзрачният и се усмихна. — Струва ми се, че сега вече е време да поговорим за цената.

— Но нали вече я обсъдихме в нашата кореспонденция? — възмути се Херсонски. — Вие сам я определихте.

— Определих я — кимна невзрачният човек. — Но тогава още не знаех, че ще имам работа с трима състоятелни бизнесмени. — Невзрачният обгърна с поглед бизнесмените, тънко се усмихна и каза: — Искам да утроя сумата.

— Каквоо? — възмутено възкликна Херсонски. — Имате ли представа колко пари са това?

— Напълно — кимна невзрачният. — Но разбирам и това, че ако се бръкнете и тримата… сумата няма да е чак толкова голяма.

Херсонски, Кретинин и Галин се спогледаха.

— Мисля, че си струва — каза Галин.

— Да — потвърди Кретинин. — И на мен ми се струва, че трябва да се съгласим с предлаганите условия.

Херсонски въздъхна и отпи от уискито си.

— Какво пък — каза той. — След като вие не възразявате, и аз няма да съм против. — Той отмести поглед към невзрачния. — Ще получите тези пари, но авансът остава същият.

— Приемам — сви рамене невзрачният.

— Кога възнамерявате да го направите?

— През следващите три дни — каза невзрачният.

Херсонски погледна към Галин.

Той кимна.

— Става.

— И така — каза Херсонски, — можете да смятате, че сделката е сключена.

Херсонски прекъсна разказа си и поиска да си налее още вода. Турецки му разреши.

— Значи вие сте поръчали убийството на Плат — каза Александър Борисович, гледайки как Херсонски поглъща водата на големи жадни глътки.

Херсонски остави чашата на масата, изтри с кърпичка мокрите си устни и кимна.

— Да. Но това не е всичко. Най-странното се случи след това…

Невзрачният човек се вмъкна в колата и затвори вратата. Огледа се бързо наоколо, извади от чантата си голям дебел плик и го подаде на Херсонски.

Той учудено го огледа.

— Какво е това?

— Авансът — каза невзрачният и нетърпеливо добави: — Стига сте се блещили, прибирайте го по-бързо.

Херсонски взе плика, надзърна в него и го прибра в жабката.

— Не разбирам — какво означава всичко това?

— Нищо. Просто ви върнах аванса.

— Но защо? Вие се справихте прекрасно с работата си! Дори не очаквах, че ще сте толкова изобретателен!

Невзрачният по змийски втренчено изгледа Херсонски и бавно, много бавно поклати глава.

— Аз вземам пари само за работа, която съм свършил. Но точно тази работа не я свърших аз.

— Как така? — не разбра Херсонски. — Но позволете… Кой тогава е уб… премахнал този човек?

— Не знам. Не съм бил там. Ако много ви интересува, можете да попитате ченгетата. А сега трябва да тръгвам.

Невзрачният човек отвори вратата на колата и се измъкна навън.

— Тогава кой е убил Плат? — попита Турецки, димейки с цигарата си.

Херсонски сви рамене.

— Това не ми е известно. Нали ви казах, килърът ми върна парите.

— Как се казва той?

— Не знам. Наистина не знам! Свързахме се него по интернет. Случайно се натъкнах на обявата му в мрежата. Александър Борисович, трябва да ми повярвате! Нали аз сам… сам дойдох при вас! — Херсонски притисна длан към гърдите си и се намръщи. — По дяволите… Сърцето пак ме сви… — Погледът на Яков Наумович стана жално-умолителен. — Александър Борисович, моля ви, нека да си почина. Не съм спал вече цяло денонощие.

Турецки тръсна цигарата си и сурово изгледа Херсонски.

— Имате болно сърце?

— Както повечето старци — въздъхна Херсонски. — Само да си почина малко.

— Добре, ще наредя да ви изпратят в болницата. А нашия разговор ще продължим по-късно.

Същия ден Рябчук, съвземайки се от клофелиновото отравяне, разказа на Турецки, че председателят на Съюза на инвеститорите Иван Петрович Кожухин е удавен в Истринския язовир не от кого да е, а от Григорий Вашкин, наричан още Десантника. Рябчук и Марков не са присъствали на удавянето, чакали са Десантника в една кола близо до язовира.

Десантника се върнал от „работата“ си мокър и зъл и няколко пъти повторил, че жертвата се съпротивявала и никак не й се щяло да отиде на дъното. След което през целия ден се сгрявал с водка в същата кръчма, където ставали срещите на Рябчук и Сидоренко, довели по-късно Десантника и Марков до толкова печална и за двамата развръзка.

Обаче все още нямаше отговор на въпроса кой е убил американския милиардер Лайъм Плат.