Платинената карта

1.

Лекото вълнение, набръчкващо спокойната повърхност на големия язовир, пречеше на Иван Петрович Кожухин да наблюдава съсредоточено плувките. Когато дъждът започваше да ръси, за известно време вълнението утихваше и в душата на Иван Петрович пламваше надеждата, но веднага след като дъждът спираше, вятърът се разбесняваше с нова сила.

След един подобен порив Иван Петрович въздъхна, погледна към клатушкащите се клони на дърветата и навъси черните си цигански вежди.

— При такъв вятър риболовът изобщо отпада — промърмори той.

В бялата пластмасова кофичка, изправена до самата вода, припляскваха три малки караса — целият му улов за два часа.

— Провали ми се неделята — отново се оплака Кожухин. — Скапаните синоптици, да пукнат дано!

Някъде зад гърба на Иван Петрович се дочу тихо покашляне. Кожухин се извърна. По разкаляната от дъжда пътечка към него се приближаваше млад мъж с черно яке и вдигната качулка. След като стигна до Иван Петрович, той се спря и весело попита:

— Какво, татенце, не кълве ли?

— Кълве — мрачно отвърна Кожухин. Той не можеше да търпи неканени гости — нито вкъщи, нито сред природата.

„От вас живот няма, уроди такива“ — помисли си Иван Петрович и отново се загледа в плувките. Обаче младежът не бързаше да си тръгва. Зад гърба на Кожухин щракна запалка, а след това го обгърна вонящ тютюнев дим, от който на Иван Петрович му прилошаваше.

„Тоя докога ще се мотае тук?“ — гневно си помисли Кожухин. Изчаквайки още минута, не издържа и се извърна към неканения гост:

— Слушай, момче, да беше престанал да ми светиш, а?

Лицето на младежа не се виждаше заради ниско нахлупената качулка, но по всичко личеше, че той се присмива.

— Иначе какво?

— Ами нищо — отвърна злобно Иван Петрович. — Нервираш ме, не разбра ли?

Лицето на Иван Петрович бе зачервено от гняв. Обаче това въобще не изплаши младока.

— Май не обичате да ви дишат в тила? — ухилено попита той.

Кожухин още повече се навъси и изръмжа:

— Никак не обичам.

Момъкът разбиращо кимна и веднага добави:

— А да ви гръмнат изотзад?

Мургавото лице на Иван Петрович потъмня още повече. Очите му заблестяха, широките му ноздри се раздуха.

— Пошегувах се — бързо рече младежът, преди да го обсипят с псувни. — Шегичка. Добре де, татенце, извинявай. Не исках да ти преча.

Кожухин вече бе готов да се нахвърли върху нахалния пикльо с цялата мощ на своя бушуващ гняв, но той възкликна и посочи с пръст:

— Татенце, май кълве!

Иван Петрович погледна плувките. Една от тях наистина потъна по-стремително отпреди. Иван Петрович се наведе към въдицата, закрепена върху парче бетонна арматура, стърчаща от водата, и сграби пръта. Плувката отново трепна.

— Какво чакаш, тегли! — викна младежът.

— Я млъквай! — изръмжа Кожухин.

Той бързо изправи пръта и се зае да навива макарата. Кордата се опъна. От притеснение по широкото чело на Кожухин избиха едри капки пот.

— Май че е едра! — каза младежът зад гърба му.

Иван Петрович не успя да отговори, както не успя да изтегли и рибата. Силна, тренирана ръка го обхвана през шията и го хвърли във водата. Кожухин падна в изгарящо ледените вълни, но веднага опита да се изправи. Младежът хвана Кожухин за косата и го повлече към стърчащото от глината парче арматура, при това толкова бързо, че Иван Петрович дори не успя да схване какво става с него. Едва когато видя желязото пред себе си, Кожухин осъзна какви са намеренията на младежа.

Ударът бе много силен, но Иван Петрович не изгуби съзнание. Той опита да се изтръгне от стоманените пръсти на младежа, но не му провървя. Непознатият го награби още по-яко за косата и натисна лицето му под водата. Известно време Кожухин бъхтеше с ръце по повърхността, после притихна.

За да е сигурен, младежът изчака още минута, след това отпусна Иван Петрович и псувайки на всички майки студената вода, се измъкна на брега.

Това, което само преди няколко минути бе Иван Петрович Кожухин, сега леко се поклащаше върху вълните. От водата стърчеше прът арматурно желязо, облян с алена кръв.

Младежът изцеди полите на якето си, погледна удавника, след това се ухили и изрита с крак пластмасовата кофичка. Тя се преобърна и ошашавените караси, след като попляскаха по тинестия бряг, се гмурнаха в тъмните дълбини на водата.

— Свободни сте, момчета — тихо промълви младежът и зиморничаво свил рамене, потегли нагоре по пътеката, която го бе довела дотук преди десетина минути.

2.

Следователят от Истринската прокуратура Юрий Алексеевич Мордвинов бе в лошо настроение. Първо, от сутринта ръмеше отвратителен дъжд, който настройваше чувствителната душа на следователя меланхолично. Второ, решил сутринта да пропъди сънливостта си с по-силно кафе, Мордвинов откри, че кутията с нескафе, купена само преди седмица, е вече празна.

„Така ще си докара и сърдечен пристъп“ — помисли си Юрий Алексеевич, унило втренчен в празната кутия. Проблемът бе в това, че дъщерята на Мордвинов, Марина, трето денонощие се бъхтеше над някакъв важен реферат, от който, според собствените й думи, зависело нейното бъдеще. По цял ден Марина се занимаваше дявол знае с какво и едва в началото на нощта засядаше над учебниците и книгите и за да поддържа тонуса си на нужното ниво, поглъщаше по две-три чаши кафе на час.

— Край, стига толкова — изръмжа Мордвинов. — Повече никакво кафе нощно време. Ще й купя един бидон доматен сок, нека си го пие ако ще с литри.

Излизайки на улицата и наближавайки своята белоснежна „десетка“, Юрий Алексеевич с ужас откри, че две от четирите му гуми бяха пробити от нечия силна и умела ръка.

— Мръсници — тъжно издума Юрий Алексеевич. — Ако ги пипна — ще ги претрепя.

На практика не съществуваше никаква надежда злосторниците да бъдат открити. Следователят Мордвинов беше пресичал пътеките на мнозина. Прекалено много дела бе довел до съд, осигурявайки на „клиентите“ си дълъг и благочестив живот на държавна сметка в някои не толкова отдалечени места.

И тъй, денят не потръгна от сутринта. Затова когато Мордвинов разбра, че в бурните води на язовира е намерен удавник, и то не кой да е, а ръководителят на Съюза на инвеститорите в Русия, и че именно на него, следователя Мордвинов, му предстои да води това дело, изобщо не се учуди.

След това му се наложи половин ден да скита по хлъзгавия разкалян бряг на реката, разговаряйки със свидетелите, открили трупа, и с оперативниците, дошли първи на местопроизшествието. Юрий Алексеевич вършеше работата си спокойно и старателно. Благодарение на това след няколко часа той имаше приблизителна и, да си кажем право, доста точна представа какво всъщност се бе случило в това ранно утро на брега на язовира.

В четири следобед Юрий Алексеевич похапна в кафе „Ундина“ борш, две кюфтета и порция картофено пюре.

След като обядва, той се зае да прави справки за загиналия рибар. И едва след това се захвана с писмената работа, която зае доста повече време от „пленера“, както го наричаше самият Мордвинов.

Около седем часа той имаше собствена версия за станалото, в чиято правилност изобщо не се съмняваше.

Същия ден надвечер Юрий Алексеевич седеше в кухнята с жена си и пиеше чай. Той обичаше такива вечери, когато зад прозореца е облачно и дъждовно, докато тук, в кухнята, е топло и уютно. Чайникът е на масата, до него купичка с вишнево сладко и чинийка с бисквити. Срещу него е седнала любимата му съпруга, която въпреки годините е опазила и лицето, и фигурата си, и чаровността на първата си младост (в крайна сметка поне Юрий Алексеевич бе напълно убеден в това).

Жена му отпи от чая си и попита:

— Значи смяташ, че Кожухин е бил убит? Защо реши така?

Юрий Алексеевич въздъхна и отговори:

— Не съм напълно сигурен. Просто не изключвам такава възможност.

— Да, но откъде се взе тази версия? Да не би да имаш някакви улики?

Мордвинов остави чашката върху чинийката, помисли малко и мъдро отвърна:

— Представи си, че стоиш на брега на езерото и ловиш риба. И изведнъж ни в клин, ни в ръкав — падаш във водата, при това дотолкова сполучливо, че си надяваш главата върху стърчащата от водата арматура.

Жена му сви рамене.

— Е, и какво? Не ти харесва такова съвпадение?

— Нали знаеш, че изобщо не обичам съвпаденията. Каквито и да са те — отговори Юрий Алексеевич.

— Но в живота те съществуват — възрази жена му. — Миналата седмица отидох в банката, за да изтегля пари за семестриалната такса на Маринка, специално за това си взех свободен ден и изведнъж… — тя направи пауза, за да пийне от чая, и продължи: — Изведнъж, можеш ли да си представиш, се оказва, че квитанцията, която са издали на Маринка от университета, вече е остаряла. Станала е невалидна именно в този ден. Разбираш ли? Ако бях отишла ден по-рано, щях да успея да платя и нямаше напразно да си губя времето.

— Преди да вземеш свободен ден, е трябвало първо да проучиш всичко останало — поучително рече Юрий Алексеевич.

Жена му се поусмихна и махна с ръка.

— Не говори щуротии. Не можеш всичко да предвидиш. Животът се състои от случайности и съвпадения. Същото е и с твоя Кожухин. Това, че е паднал и ударил главата си в арматурата, е само стечение на обстоятелства.

Юрий Алексеевич леко намръщи вежди, давайки да се разбере, че е недоволен от упорството на жена си, след това кимна и каза:

— Добре, да допуснем. Но я ми обясни, защо му е притрябвало да пада?

— Не знам — помръдна рамо жена му. — Може да му се е завило свят. Или го е присвило сърцето и е изгубил съзнание.

Мордвинов снизходително се усмихна.

— Да бе! — рече той. — Работата е там, че Кожухин се е радвал на прекрасно здраве! Занимавал се е със спорт и редовно се е подлагал на медицински изследвания.

— Е… — не се предаваше жена му. — Тогава вероятно рибата го е повлякла.

Юрий Алексеевич отново се изсмя:

— Кожухин беше около деветдесет килограма живо тегло — каза той. — Такива риби у нас не се въдят. Но има и още нещо.

— Какво? — веднага попита жена му.

— Върху кофичката, в която Кожухин е прибирал уловената риба, има следа от боти. Отпечатъкът от обувката не съвпада с отпечатъка на подметката на ботушите, които е носил Кожухин. Затова пък по брега намерихме още няколко отпечатъка от същата обувка.

От любопитство съпругата на Мордвинов даже леко се приведе напред — тя обичаше да е вътре в делата, с които се занимаваше мъжът й.

— Мислиш, че този, с ботите… е помогнал на Кожухин да падне във водата? — развълнувано запита тя.

— Да падне — може би — спокойно отвърна Юрий Алексеевич. — А може би и да се фрасне. От тила на Кожухин е изтръгнат кичур коса, при това с кожата — до кръв. Разбира се, и това може да е случайност, но на мен ми се струва, че някой…

— Човекът с ботите — подсказа жена му.

Мордвинов кимна.

— Човекът с ботите го е сграбчил за косата и е блъснал главата му в арматурата. Кожухин е изгубил съзнание и се е удавил. А ако не е изгубил съзнание, то неизвестният му е помогнал да си сръбне водица, държейки главата му по-надълбоко.

— Ти си гений — каза жена му, повдигна се леко и разцелува Мордвинов по плешивото чело. — А защо колегите ти мислят, че смъртта е била случайна?

— Защото Кожухин се е ударил в арматурата само веднъж. Те смятат, че ако е имало убиец, той би трябвало да млати главата на бизнесмена в стърчилото, докато ръката му не отмалее.

— Имат известно основание — каза жена му.

— Наистина ли мислиш така? — присви изпитателно очи Мордвинов.

— Аха — кимна жена му. След това се усмихна и добави: — Ако предположим, че убиецът е бил пълен идиот.

Веднага щом жена му си легна да спи, Юрий Алексеевич отиде в кухнята и без да пали лампите, зае пост до прозореца. Седеше напълно неподвижно, сякаш потънал в транс. Изглеждаше като че ли е спрял да диша и да мига. Тази методика Юрий Алексеевич бе научил от един бивш съученик, който преди осем години се бе увлякъл от будизма, а сега преподаваше йога в местния спортен клуб. Един път седмично Мордвинов посещаваше неговите занимания. Неведнъж придобитите там навици за самоконтрол го бяха избавяли от неприятни ситуации.

Както и сега Мордвинов с помощта на специални дихателни упражнения се вкара в състояние на транс, при който вече напълно не усещаше тялото си, като можеше да концентрира цялото си внимание върху бялата „десетка“, паркирана на двора.

Минаха не по-малко от два часа, преди злосторниците да се появят близо до колата.

И двамата бяха облечени с черни якета и черни джинси. Преди да се приближат до „десетката“, те спряха и внимателно се огледаха. След това старателно се втренчиха в прозорците на апартамента, в който живееше Мордвинов. Предусещайки намерението им, Мордвинов леко се отдръпна от прозореца.

Веднага щом хулиганите се успокоиха и се приближиха до колата, Юрий Алексеевич се плъзна от стола си и като безшумна сянка се прокрадна в коридора. След по-малко от минута той беше на входната врата.

Гадовете вече бяха плътно до колата. Единият остана да дебне, връткайки главата си във всички посоки, докато другият клекна до една от оцелелите гуми на „десетката“ и извади нож от джоба си.

— Ама че тъпак — тихо промърмори той. — Изобщо не се е сетил да вкара бричката си на паркинга. Както и да е, сам си е виновен. Ако и тоя път не се размърда, ще я запаля тази барака, мамка му мръсна.

Вратата се отвори почти безшумно. Дебнещият отстрани хулиган забеляза само някаква плътна тъмна сянка, която се нахвърли върху него. Ловка подсечка повали хулигана, а ударът между очите го изпрати в дълбок нокаут.

Дочул шума, бърникащият гумите злосторник надигна глава. До него стоеше едър възрастен мъж с очила.

— Е, и какво? — спокойно изрече мъжът. — Тоя път май хлътна.

Злосторникът светкавично се изправи и безмълвно хукна да бяга. Зад него се дочу шляпане на пантофи. До желязната ограда оставаха не повече от два метра, когато силна мъжка ръка го хвана за яката и го просна върху асфалта.

Момчето измъкна от джоба си нож и натисна бутона му. Острието със сухо щракане излезе от ръкохватката.

— Пусни ме, копеле! Ще те заколя! — изкрещя злосторникът.

Юрий Алексеевич Мордвинов (защото това беше точно той) се опита да изрита ножа от ръката на момчето, но не се справи. Хлапето замахна. Мордвинов усети изгаряща болка в левия хълбок.

Юрий Алексеевич леко охлаби захвата си. Момчето веднага се изтръгна, скочи на крака, прехвърли се през оградата и изчезна.

Мордвинов подпря рамо на желязната ограда и мръщейки се от болка, пъхна ръка под пуловера си. Имаше много кръв, но ударът беше неточен и се оказа, че раната изобщо не е страшна.

Мордвинов оправи пуловера си и бавно, с накуцване се отправи към колата. Все още се надяваше, че другият хулиган продължава да лежи върху асфалта, но не позна. И той, както първия, се бе изпарил. Юрий Алексеевич се наведе да огледа гумата, пред която допреди няколко минути клечеше злосторникът. Беше пробита.

— Ама че гадини — измърмори Мордвинов.

Внезапно погледът му се спря върху неголям предмет, останал на мястото, където само преди минути си „почиваше“ проснатият хулиган. Юрий Алексеевич вдигна предмета и го приближи до очите си. Беше някаква карта.

Мордвинов обърна картата към уличната лампа и прочете: „Александър Борисович Турецки. Старши следовател от Главна прокуратура.“ От снимката към Мордвинов гледаше симпатично присмехулно лице, което би подобавало повече на учител по физика или химия.

— Ама че находка — издума Юрий Алексеевич, пъхна картата в джоба си, като се постара да не я изцапа с кръв, и се помъкна към къщи.

3.

Телефонът в дома на следователя Турецки звънна рано сутринта.

— Ало — отговори Александър Борисович със сънлив глас.

— Здравейте. Мога ли да говоря със следователя Турецки?

— Вече го правите — отвърна Александър Борисович, прикри телефонната слушалка с ръка и сладко се прозина.

— С вас разговаря следователят от Истринската прокуратура Юрий Алексеевич Мордвинов.

— Истринската? Хм… Слушам ви внимателно.

— Александър Борисович, вчера вечерта случайно намерих нещо, което сте изгубили.

— Да съм загубил? — Турецки се намръщи, опитвайки се да си спомни какво всъщност е изгубил, но така и не успя. — Извинете, какво точно съм загубил?

— Картончето — отговори Мордвинов.

— Картонче? — Турецки замислено потърка челото си. — Извинете ме, но съм сънлив и не мога да схвана. Стори ми се, че казахте „картонче“. Правилно ли съм разбрал?

— Точно така.

Мордвинов млъкна. Турецки се надяваше той да изясни още нещо, но следователят от Истринската прокуратура запази мълчание. Тогава самият Турецки каза:

— Извинете, Юрий Алексеевич, не бихте ли могли да ми спестите загадките? Кажете ми направо — какво точно сте намерили?

— Хм… Нали вече ви казах — служебната ви карта. Обадих се в службата ви и дежурният ми даде номера на домашния ви телефон.

— Почакайте една секунда.

Турецки скочи от леглото и бързо отиде в антрето. След малко оттам се чу побеснелият му глас:

— Майната ви! Да пукнете дано, гадини!

Той се върна в спалнята.

— Какво става? — разтревожено попита Ирина.

— Нищо страшно. Просто… — навъси се той. — Както изглежда, вчера вечерта са ми откраднали портфейла с документите.

Турецки взе слушалката.

— Ало, Юрий Алексеевич? Ще ми кажете ли къде намерихте картата?

— На двора пред моя блок.

— И живеете в Истра?

— Да.

Турецки учудено погледна Ирина и шепнешком повтори:

— В Истра! — След това отново каза на Мордвинов: — Юрий Алексеевич, а да сте намирали наблизо един кафяв портфейл?

— Не. Само картата.

Турецки въздъхна.

— Добре де, майната му на портфейла. Благодаря ви, че се обадихте, Юрий Алексеевич. Как и кога мога да си прибера картата?

— Мога още днес да се отбия при вас.

— Би било страхотно! В колко можете да дойдете?

— Около единадесет-дванадесет, кога ви е по-удобно?

— Нека тогава да е около единадесет — каза Турецки. — Да, и… ще трябва да почерпя, Юрий Алексеевич.

— Естествено — Мордвинов дори не направи опит да възрази.

— Какво предпочитате — водка или коняк?

Мордвинов размисли и каза:

— Уиски, „Чивас Ригал“.

Турецки неволно подсвирна.

— Шегувам се — каза Мордвинов. — Ще мине и без нищо. Идвам при вас в единадесет.

— Знаете ли как да ме намерите?

— Разбира се. Довиждане!

— Довиждане.

Мордвинов затвори телефона. След него и Турецки.

— Колко пари имаше в портфейла? — попита Ирина Хенриховна.

— Около четиристотин рубли — отвърна Турецки. — Дреболия, естествено, но все пак е гадно. — Той се плесна по челото: — Ама и аз съм един кретен! Как може да съм такъв наивник! А уж съм следовател… Добре, че тоя човек е намерил картата ми. Странно съвпадение, нали?

— Да бе — отвърна Ирина, протегна се и добави: — Какво ли не се случва на този свят.

Турецки бе седнал зад бюрото в кабинета си и разглеждаше фотороботите на „добре облечените бизнесмени“, които бяха посетили господин Плат в хотела му. Те изглеждаха съвсем прилично и изобщо нямаха бандитски вид.

Върху бюрото вдигаше пара черна чаша с ароматно кафе. Александър Борисович внимателно взе чашата, отпи малка глътка и в този момент на вратата се почука.

— Влезте — властно изрече Турецки.

Вратата се отвори и в кабинета влезе висок суховат очилатко със спокойно и умно лице и широко чело с напредващо оплешивяване.

— Здравейте! — каза той. — Аз съм Мордвинов.

— А, радвам се да ви видя!

Турецки се изправи, за да го посрещне. Двамата здраво стиснаха ръце.

— Настанявайте се — каза Турецки, посочвайки с жест кожения фотьойл.

Мордвинов седна на фотьойла и обгърна с поглед кабинета.

— Уютно е при вас — отбеляза той. — Не е като в моя кабинет.

— Опитваме се да правим впечатление — присмехулно отвърна Александър Борисович. — Нали знаете с кого обикновено се налага да имаме работа.

Мордвинов кимна разбиращо.

— Чувал съм. Позволих си да направя някои справки за вас. Казват, че се занимавате с убийството на милиардера Плат?

— Занимавам се — отвърна Александър Борисович — Наистина до този момент без особен успех. Донесохте ли картата ми?

— А, да, извинете. — Юрий Алексеевич извади от джоба си служебната карта и я подаде на Турецки.

Турецки пое картата, разтвори я, хвърли един поглед, кимна и я прибра в джоба си.

— Казвате, че просто се е валяла на двора? — попита той.

Мордвинов се усмихна и поклати глава.

— Не беше чак толкова лесно, Александър Борисович. За да отвоювам картата ви, се наложи да ме наръгат с нож в левия хълбок.

— Нож в хълбока? — намръщи се Турецки.

Юрий Алексеевич махна с ръка.

— А, не се тревожете, просто драскотина.

— Защо не казахте предварително? Аз сам щях да дойда в Истра!

— Изобщо не се безпокойте. Така или иначе трябваше да пътувам до Москва — по работа… Общо взето, рядко се домъквам дотук. — Мордвинов се усмихна. — Сега може да се каже, че съм се възползвал от случая.

Турецки тревожно погледна левия хълбок на следователя и каза:

— Не би трябвало да се разкарвате по улиците с рана. Не дай боже…

Мордвинов се намръщи и нетърпеливо изрече:

— Нали ви казах — дреболия, само драскотина. Забравете за това. Самият аз вече почти напълно съм я забравил.

— Добре, ще се опитам — каза Турецки. — Но все пак разкажете ми какво точно се случи.

Мордвинов леко се изчерви. Беше очевидно, че спомените за предишната вечер не му доставят никакво удоволствие.

— Завчера през нощта някакви хулиганчета бяха продупчили гумите на „десетката“ ми. Реших да не прибирам колата на платения паркинг, подозирах, че тия гадове ще се върнат. Реших да ги проследя. И ги пипнах. Проснах единия, но докато се опитвах да хвана и другия, първият изчезна. А другият ме хакна с ножа си в хълбока и също се изпари. На моите години не е толкова лесно да преследваш млади хулигани. Та на мястото, където се въргаляше единият от тях, лежеше и вашата бумага. Вероятно е паднала от джоба на тоя боклук.

— Жалко, че не сте успели да хванете самия него — рече Турецки. — Добре, Юрий Алексеевич, благодаря за картата. Струва ми се все пак, че нещо ви дължа…

Мордвинов искаше да възрази, но Турецки го спря с жест, след това отвори шкафчето, извади оттам продълговат хартиен плик и го подаде на Мордвинов.

— Ето — каза той. — Това е за вас. От сърце.

Юрий Алексеевич погледна плика, след това се втренчи в Турецки, намръщи се и поклати глава.

— Ама сте и вие, Александър Борисович! Аз само се пошегувах.

— Вие може и да сте се шегували, но аз не съм. Вземете го, ако не искате да ме обидите.

Мордвинов пое пакета и го претегли на ръка.

— Какво е това? — попита той.

— Отворете го и вижте.

Мордвинов разгърна плика, видя бутилката „Чивас Регал“ и подсвирна (също както го направи Турецки рано сутринта).

— Хайде бе! — възкликна той.

Александър Борисович се усмихна.

— Радвам се, че ви харесва.

Мордвинов отново се навъси и подаде бутилката на Турецки, но той не му позволи да каже ни дума.

— Изобщо не се опитвайте да възразявате! Сам знаете, че картата ми струва значително повече. Ще си го пийнете вкъщи за мое здраве.

Мордвинов въздъхна и отдръпна ръката си.

— Добре — каза той. — Ще взема бутилката, но само при едно условие. Ако веднага му ударим по чашчица.

— Аз съм на работа — припомни Турецки.

— По петдесет грама — каза Мордвинов. — Иначе няма да я взема.

Александър Борисович за малко се замисли, след това небрежно махна с ръка.

— Добре, господ да ни варди. Обаче само по петдесетак.

Турецки извади две чаши и ги постави върху бюрото. След това отиде до вратата и я заключи.

В същото време Мордвинов отвъртя капачката на бутилката и напълни чашите до половината.

— Мамка му — тихо напсува той. — Намокрих ви документацията.

Внезапно Мордвинов се втренчи в един от листовете, лежащи върху бюрото.

— Леле, майчице — кротко издума той.

— Какво има — запита веднага Турецки, приближавайки се до бюрото.

— Откъде сте се сдобили с тази физиономия?

Мордвинов бодна пръст върху фоторобота на единия от двамата добре облечени бизнесмени.

— Какво толкова ви заинтригува? — поинтересува се Турецки, присвил очи.

— Интересът ми е чисто професионален — отвърна Мордвинов. — Вчера сутринта намериха този човек в Истринския язовир. Аз съм следователят по делото за неговата гибел.

Александър Борисович се усмихна и учудено поклати глава.

— Неслучайно са забелязали, че светът е малък. Та казвате, че се е удавил?

— Аха — кимна Мордвинов. — Или са му помогнали да се удави.

Турецки настръхна.

— Помогнали са му? Искате да кажете, че са го убили?

— Може ли това да значи нещо различно? — отвърна на въпроса му с въпрос Мордвинов. Но след това леко охладня и добави: — Обаче май не всички са съгласни, че е станало така.

— Но все пак вие имате основание за подобна версия? — попита Турецки.

— Естествено — отвърна Мордвинов и му разказа за намерения труп, следите от чужди боти и изтръгнатия кичур коса.

— Е, да — рече Турецки, замислено почесвайки брадичката си. — Наистина съществуват основания. Юрий Алексеевич, сам господ ви прати. Вече изяснихте ли си кой е убитият?

— Разбрахме. Имаше в себе си документи. Някой си Иван Петрович Кожухин, председател на Съюза на инвеститорите в Русия. След един час имам среща с жена му. Макар че отпреди две години те са разведени… Я чакайте, Александър Борисович, ама вие така и не ми казахте какво търси портретчето на моя мъртвец върху бюрото ви?

— Според вас той може и да е мъртвец. Но за мен е просто заподозрян.

— Делото за убийството на Плат? — попита Мордвинов.

— Същото — кимна Турецки. — Тъй че ние ще отидем при съпругата на Кожухин заедно. След това ще нагледаме офиса му и ще се поразговорим с неговите колеги. Е, а сега… — Александър Борисович вдигна чашата си. — След като вече сме си налели, да му пийнем.