Платинената карта

1.

Няколко пъти Дейвид Флин усещаше порива да разкаже на Вера кой е всъщност. Но… не можеше. Не можеше, но не от страх. Дейвид Флин не се боеше никога и от нищо. Просто не знаеше с каква гарнитура да й го поднесе.

Дейвид бе твърдо убеден, че е гений. При това признат гений. Но качествата на неговата гениалност не бяха такива, че да ги обявява на всеки ъгъл. А ако се наложеше, то щеше да бъде само с гръмки вестникарски заглавия: „Полицията не е в състояние да открие тайнствения гений!“, „Криминалният гений отново прекара спецслужбите!“. И други такива.

Дейвид не се страхуваше да признае на Вера кой е всъщност, но не знаеше как точно да й го каже, без да изглежда кретен или самохвалко.

А имаше какво да разкаже.

Вестникарите заявяваха, че според най-скромните пресмятания дейността на Дейвид Флин струва на английската, германската и френската икономика общо двадесет и пет милиона евро. Дейвид бе склонен да се съгласи с тях.

Специализацията на мистър Флин беше същата като тази на Грув и Максимович — банкови афери с електронни плащания, кредитни мошеничества и така нататък. Но англичанинът работеше с едно ниво по-високо. Той беше „гросмайстор“ на банковото хакерство.

Всичко започна през деветдесетте години. Тогава скромният програмист Джон Уотсън (чиято единствена гордост бе това, че има еднаква фамилия със знаменития литературен герой) живееше в Лондон и работеше в малка компютърна фирма.

Живееше скромно, но беше доволен от живота си. Поточно си мислеше, че е доволен, защото просто не познаваше друг живот. Имаше малко апартаментче, в което никога не допускаше никого. Разбира се, Джон Уотсън общуваше с хората, имаше приятели и познати, но се срещаше с тях или в града, или в техните домове. Джон възприемаше своето апартаментче като една малка църква, в която спокойно може да се моли на своя бог. Наистина вместо олтар Джон имаше бюро с компютър, а вместо икони — лазерни дискове.

Бащата на Джон бе голям човек. И въобще не от бедните. Работеше като бизнес консултант. Но след смъртта на майка му отношенията между Джон и бащата не потръгнаха. Баща му много обичаше неговата майка и не можа да прости онази катастрофа.

Онази съдбовна вечер колата на майка му се бе повредила и тя помоли Джон да я откара до магазина с неговия мотоциклет.

— Добре, мамо — каза той, — само да се преоблека.

След като майка му затвори вратата, Джон вдигна от пода недопитата бутилка с бира и я пресуши на няколко глътки. Че как иначе? Нали бирата щеше да изветрее.

Едната каска бе изчезнала някъде. Джон подаде на майка си неговата, но тя му отказа.

— На тебе ще ти е по-нужна — каза тя. — Навън има силен вятър и ще ти духа право в лицето.

Джон се съгласи и си сложи каската. Обаче вместо вятър навън валеше.

— Ще се намокриш — каза Джон на майка си.

Тя се усмихна и махна с ръка.

— Няма страшно. Магазинът е на две крачки.

Магазинът наистина бе на две крачки, но те не успяха да стигнат до него. Мотоциклетът се подхлъзна върху мократа настилка и се заби в един стълб на километър разстояние от магазина. Майка му загина на място, а Джон се отърва със счупване на ръката и няколко синини.

След погребението баща му го повика в кабинета си, втренчи в него тежкия си мрачен поглед и каза:

— Ти я уби. Бил си пиян. И не си й дал каска. Ако имаше каска, щеше да е жива. Махай се от къщата ми, не искам повече да те виждам.

Знаейки тежкия и безкомпромисен характер на баща си, Джон не посмя да му противоречи. Още същата вечер събра нещата си и напусна дома.

По това време той учеше в трети курс на Математическия факултет в Оксфордския университет. След като излезе от къщи, му се наложи да изостави и университета…

Продължи да живее, без да пречи някому, без никого да засяга, задоволявайки се със скромното положение на редови програмист.

От време на време Джон се срещаше с момичета. Най-често това бяха проститутки, те не му отнемаха много време и струваха значително по-евтино от нормалните приятелки. Джон два пъти преживя истински романи. И двата пъти приятелките му го напуснаха. Захвърлиха го, защото не искаше да ги допусне в личния си живот дотолкова, че да имат правото да престъпят прага на жилището му.

Джон не се отчая. Важното бе, че компютърът винаги е до него.

2.

Програмите, които Джон създаваше само за себе си, бяха съвършени. Той направи една програма, която пишеше музика — всякаква: популярна, класическа — с няколко зададени параметъра, а след това записваше върху музиката гласове. Програмата сама подбираше текстовете на композициите — тя ги вземаше от база данни на световната литература, а самата база Джон събираше троха по троха в продължение на четири месеца.

Нищо не можеше да се каже, това бе една съвършена програма. Джон я унищожи, когато разбра, че ако програмата види бял свят, композирането на музика няма да има никакъв смисъл. От това човечеството щеше да загуби много, а Джон Уотсън нямаше да получи нищо.

Джон дълго мисли върху това. Нима само един-единствен човек може дотолкова да промени света? И главното бе, че за това не бяха необходими почти никакви усилия. Тази мисъл и изплаши, и развесели Джон. За пръв път в живота му се бяха проявили месиански наклонности, за които той по-рано не бе подозирал.

Веднъж Джон седеше в офиса и от нямане какво да прави зареди в компютъра игра, която сам беше измислил и върху която бе работил през последните няколко месеца. Играта се наричаше „Анархия“. Главни действащи лица в нея бяха убийци, изнасилвачи, маниаци, извратени типове, крадци и проститутки. Играещият сам можеше да избере какъв иска да бъде. Смисълът на играта беше за минимално време да се нанесат колкото може повече вреди на обществото. Дали чрез масови убийства или чрез грандиозни афери, или просто с помощта на малък държавен преврат, който след това се превръщаше в грандиозен пожар, изгарящ съвременната цивилизация.

Увлечен от играта, Джон не забеляза, че шефът му е спрял до него. Той не знаеше откога шефът е зад гърба му, наблюдавайки действието, което се развиваше на екрана.

— Забавно нещо — избоботи шефът.

Джон трепна и набързо затвори играта.

— Сам ли я измисли? — попита шефът.

— Да — кимна Джон.

— Хм… Интересно. А защо? Нали разбираш, че не можем да пуснем на пазара подобна игра?

— Да, знам — каза Джон.

— Тогава защо си я направил? Играта е сложна, употребил си много време и сили. Не ти ли беше жал да ги губиш за такава глупотевина?

— Направих играта в свободното си време — каза Джон.

— Толкова по-зле за тебе.

Известно време мълчаха. След това шефът каза:

— Странен тип си ти, Джони. Нима ти доставяше удоволствие да осакатяваш и убиваш ония ученички?

(В днешната игра Джон си бе избрал ролята на маниак-касапин.)

— Шефе, това е само игра — сви рамене Джон. — Тук нищо не става наистина.

— Не е истинско, казваш? Маниаците в истинския живот също мислят точно така. На тях също им се струва, че проливат неистинска кръв. Струва им се, че всичко, което правят, е само игра.

— Мистър Бигъл, но аз…

— Млъкни! Самият аз имам две дъщери. И ще изтръгна краката на всеки, който се осмели да ги докосне. Чу ли ме, Джони?

— Да, шефе, чух ви.

— Е, след като си ме чул, то изтрий тази мръсотия! Веднага!

Джони я изтри.

— Сега е добре — каза шефът, внимателно наблюдавайки действията на Джон. — Ако те хвана още веднъж, ще те изхвърля на улицата със собствените си ръце.

— Разбрах — кимна Джон.

Шефът се обърна и се отправи към вратата, сърдито мърморейки нещо под нос. „Скапан извратеняк“ — дочу Джон.

На другия ден Джон бе уволнен.

Два дни Джон лежа на дивана, втренчен в тавана. Не ядеше почти нищо, само пушеше и размишляваше за случилото се с него, както и за странното устройство на този свят. На третия ден Джон реши — стига толкова! Стига! Стига е подскачал под свирката на всякакви идиоти! След като него, човекът, който нито веднъж не бе закъснял за работа, нито веднъж не бе забатачил някоя от поръчаните му задачи, го изхвърлиха от работа с ритник в задника, той има пълното право да се чувства с развързани ръце.

След като другите се държат скотски с Джон, той също нямаше намерение да се церемони с тях.

Джон стана от дивана, изми се, избръсна се, облече най-хубавия си костюм и отиде на ресторант. В ресторанта поръча най-скъпите деликатеси. След като изяде всичко, поръча бутилка френско вино, която струваше сто и петдесет долара. На масата той изпи само една чаша, останалото вино допи на улицата — направо от бутилката.

Изхвърли празната бутилка в кофата за боклук и се огледа. Животът му се стори чудесен! За пръв път през живота си той бе свободен.

Вечерта Джон седна пред компютъра. Да влезе в базата данни на фирмата, която се отнесе толкова зле с него, за него не беше никак трудно. Около един часа през нощта Джон свали новите разработки и ги препрати на главните конкуренти на фирмата. След това си легна да спи в прекрасно разположение на духа.

Сутринта на вратата на Джон се позвъни.

Джон отвори облечен единствено с гащетата си. Беше сънлив, при това поради махмурлука съобразяваше бавно, иначе непременно щеше да погледне през шпионката. Но той не погледна.

Първият удар просна Джон на пода. След като се съвзе, той видя надвесеното над себе си тлъсто лице на своя шеф.

— Как е, приятелче, добре ли се позабавлява? Решил си да отмъщаваш, а?

— Не разбирам за какво говорите — отвърна Джон.

— Ах, не разбираш! — Шефът хищно се засмя. — Нищо, сега ще разбереш. Сега ще ти разяснят всичко. — Той се изправи и погледна якия бияч, който стоеше зад гърба му. — Майкъл, проветри мозъка на това кутре.

Биячът се наведе над Джон, сграбчи го и с един замах го изправи на крака.

— Доста си навредил на мистър Бигъл — каза биячът. — Това не е хубаво. Знаеш ли защо?

— Защо? — тъпо попита Джон.

— Защото заради теб мистър Бигъл изгуби много пари. И сега ще трябва да му ги върнеш.

— Но аз… не разбирам за какво става дума — мрънкаше Джон.

— Е, малкият, сам си го изпроси.

Биячът го млати дълго и бавно. Биеше опитно, притискайки го до стената, за да стои изправен. След това извади от джоба си бутилка с минерална вода и я изля върху главата на Джон.

— Освежи ли се?

— Да — изфъфли Джон с разбита уста.

— Прекрасно. Сега слушай и запомняй: ако до две седмици не донесеш на мистър Бигъл петдесет хиляди, лично аз ще ти изчовъркам очите. А след това ще ти счупя врата. Разбра ли ме?

— Разбрах. Но аз… аз не мога да намеря толкова пари.

Дангалакът се усмихна.

— Ако искаш да живееш — ще ги намериш. — Той погледна към шефа. — Мистър Бигъл, малкият май всичко разбра. Разкайва се и моли за прошка.

— Предай му, че му прощавам — каза шефът, гледайки с отвращение окървавеното лице на Джон.

— Мистър Бигъл ти прощава — каза биячът. — Така че можеш да дишаш спокойно, няма да отидеш в ада. Но помни: след две седмици идвам за парите. И не дай боже да избягаш.

След като свърши с Джон, биячът започна да рови нещата му. В най-горното чекмедже на бюрото той намери кутия от пури, в която Джон пазеше всички свои спестявания — десет хиляди лири. Дангалакът даде парите на мистър Бигъл.

— Жалки грошове — недоволно каза мистър Бигъл, прибра парите в джоба си, след което се обърна и излезе от апартамента.

— Да, момко, не ти завиждам. Добре, довиждане след две седмици. И си оправи къщата, живееш като свиня.

Биячът се обърна и последва шефа си.

Оставайки насаме, Джон заключи вратата, след това отиде в банята и се изми със студена вода. От огледалото го гледаше чуждо лице — подпухнало, със счупен нос и разкъсана устна. Джони изплакна устата си със студена вода, след това внимателно опипа зъбите си с език — един липсваше.

— Мръсници — яростно изсъска Джон и веднага се намръщи от болката, която прониза устата и бузата му.

Два дни той въобще не излезе на улицата, налагайки лицето си с ледени компреси. Измъкна се навън едва когато хранителните му продукти свършиха. Минувачите се дърпаха встрани като от чумав. А близо до магазина го спря полицай и докато разглеждаше подозрително лицето му, го попита дали всичко с него е наред.

— Добре съм — отвърна Джон. — Катастрофирах. Преди три дена. Сега ми е вече по-добре.

Джон кимна на полицая и влезе в магазина.

Накупи пълен пакет с храна. Прибра се вкъщи, свари си овесени ядки с плодове. Похапна. След това изпи чаша много силно кафе и седна да работи.

Първата нощ седя до шест сутринта. Целия следващ ден проспа като мъртъв. Събуждайки се в пет вечерта, Джон обилно яде, изпи две чаши кафе и отново седна пред компютъра.

След пет дни грижлива работа Джон разби първата си банка. Приходът възлезе на шестдесет и пет хиляди лири. Нужни му бяха още няколко дни, за да ги превърне в брой.

3.

Мистър Бигъл въобще не се учуди, когато видя парите.

— Ето, виждаш ли — удовлетворено каза той. — Винаги съм знаел, че си долен крадец.

— Но вие сам ме накарахте да го направя — мрачно отвърна Джон.

— Това е лъжа — каза мистър Бигъл и се намръщи. — Аз само ти наредих да ми върнеш парите, които открадна от мен.

— Нали знаете, че при мен не е имало ваши пари. Вие взехте всичките ми спестявания.

По устните на мистър Бигъл пробяга тънка, хлъзгава и отровна като змия усмивчица.

— Ще трябва да се съгласиш, малкият, че това са твои проблеми — каза той. — Ти сам създаде такава ситуация и няма защо да обвиняваш някой друг.

Джон разбра, че е безполезно да разговаря с Бигъл. Беше все едно да блъскаш с глава бетонна стена. Ще си разбиеш главата до кръв, а на стената й е все едно.

— Донесох ви парите — каза Джон. — А сега довиждане.

Той се обърна и тръгна към вратата. Бигъл не го спря.

Вечерта мистър Бигъл се обади на Джон.

— Искаш ли да изкараш малко пари? — простичко попита той.

— Смятате да ми предложите работа?

— Да.

— Това пък защо?

— Аз сгреших спрямо тебе, Джони. Ти не си пълно говно, в тебе все още е останало нещо човешко. Не мога да допусна окончателно да се сгромолясаш в пропастта.

— Затова ли толкова усърдно ме подтиквате към нея?

Бигъл се разсмя.

— Я стига, Джони. Да изкарваш пари с мозъка си — това е далеч по-добре, отколкото да млатиш чекии пред монитора.

Джон разбра, че Бигъл има предвид „Анархията“, заради която се случи цялата тази неразбория.

— Ти си талантливо момче, Джон — продължи мистър Бигъл. — Учудвам се как досега не съм те забелязвал. Смятах те за обикновена посредственост.

— Това да не е признание, че сте сбъркали, като ме изгонихте? — попита Джон и така силно стисна в юмрук ръката си, че ставите му побеляха.

— Интересен въпрос, Джони… Ако това ще те утеши — да, признавам. Сега доволен ли си?

— Не съвсем — каза Джон. — Искате отново да ме назначите ли?

— Не, малкият — весело отвърна Бигъл. — За теб имам една по-интересна работица! На твоята възраст е вече време да се занимаваш с истински неща. И да печелиш истински пари, а не жалките грошове, които изкарваше при мене във фирмата.

Оттогава за Джон започна нов живот. Мистър Бигъл даваше на Джон задачи, а той ги изпълняваше прилежно и в срок. Мистър Бигъл също плащаше прилежно, но в сравнение с онова, което получаваше самият той, парите, заплащани на Джони, бяха жалки трохи от господарската маса. Съзнанието за това беше нещо непоносимо, но Джон, стиснал зъби, продължаваше неблагодарната си работа.

Не след дълго той напусна мистър Бигъл. Защо да дели парите си с кретен, който всъщност не е повече от нула без единици отпред? Не, по-добре щеше да е, ако прибира „честно припечелените пари“ в собствения си джоб. Бигъл се опита да заплаши Джон, но той вече имаше някакви пари и известни връзки, затова нае три яки момчета и още същия ден мистър Бигъл бе откаран в болница с тежка черепно-мозъчна травма.

А Джон започна да действа самостоятелно.

Първата си грандиозна афера Джон организира през 1990 година. Чрез подставени лица той вложи в няколко английски банки ценни книжа на една известна американска фирма. Книжата бяха изкусно подправени и докато успеят да го разобличат, Джон отхапа солиден къс. За кратко време Джон се превърна в осигурен човек, а не след дълго и в богаташ. Разбира се, това не можеше да не огорчи Скотланд Ярд. През 1992 година го обвиниха в мошеничество и го осъдиха на две години лишаване от свобода.

Бащата на Джон не се появи в съда. В интервю пред телевизията той заяви, че се отказва от такъв син — крадец и убиец. Джон не се впечатли особено, през последните няколко години той практически беше забравил за баща си, а ако си спомняше, то бе с отвращение и ярост.

Джон не изпитваше особени неудобства в затвора. Беше свикнал с аскетичния живот. При това само след няколко седмици в килията го назначиха като служител в затворническата библиотека и го допуснаха до компютъра.

Колкото и дълго да се точеха тези две години, в края на краищата свършиха. Излизайки на свобода, Джон продължи своята дейност в сферата на „пласиране на чуждестранни инвестиции на родна територия“. Този път обаче действаше по-хитро и гъвкаво. Джон разработи компютърна програма, с помощта на която от банкови сметки можеха да бъдат отмъквани големи суми. После реши да се заеме с подправянето на голяма серия електронни карти на една известна френска телефонна компания.

Ирония на съдбата бе, че тази телефонна компания сама поръча на Джон подготовката на картите. Потърсиха го, защото бе смятан за един от най-добрите специалисти по съвременни технологии. Поръчката бе изпълнена за рекордно къс срок. Електронните карти за плащане на телефонни разговори съответстваха на световните стандарти и притежаваха надеждна система на защита. Обаче парите от тях невинаги стигаха до сметките на телефонната компания. Част от сумите изчезваше безследно.

В крайна сметка сумата на липсите достигна петна десет милиона долара. Този път правоохранителните органи във Франция се захванаха сериозно с компютърните фокуси на мистър Джон Уотсън. Осъдиха го на пет години лишаване от свобода. Обаче Джон, след като обжалва, излезе на свобода под солидна парична гаранция.

Скоро след това „подсъдимият Уотсън“ изчезна безследно. Вместо него на бял свят се появи свободният човек Дейвид Флин. А Уотсън бе обявен за международно издирване.

След като пристигна в Москва, Флин беше много предпазлив. Квартирата, в която той се срещаше с Вера, не бе единствена. Дейвид нае още няколко жилища, като оставаше във всяко не повече от седмица.

Докато ухажваше Вера, Флин продължи своята „експроприация на експроприаторите“. И докато английското и френското правосъдие го търсеше в Латинска Америка, той продължаваше от самото сърце на Русия да премята както англичани, така и французи.

Никой, абсолютно никое земно същество не се досещаше, че освен да прелъстява Вера Акишина, той имаше в Москва и друга, по-малко благородна, но не по-малко съществена цел.

4.

Вера и Стас седяха в студентското кафене. Пред всеки имаше по чаша с кафе. Стас дори не поглеждаше кафето си, а Вера разсеяно въртеше чашката върху чинийката.

Лицето на Стас бе бледно и напрегнато. Вера, наопаки, изглеждаше прекрасно. Този ден тя бе много красива — фино лице, дълга светла коса, плавни аристократични движения.

Гледайки я, Стас изведнъж изпита остро, парещо чувство на болка. Изведнъж разбра (за пръв път през живота си), че той и това момиче са абсолютно различни, че са замесени от различно тесто, че нямат и не могат да имат нищо общо. И че въобще е неразбираемо как, по какъв начин и защо съдбата ги бе събрала заедно.

Паузата стана тягостна. Вера нямаше намерение да нарушава напрегнатата тишина, затова Стас реши да заговори пръв.

— К-къде беше? — попита той с треперещ, леко истеричен глас.

— Едва ли ще ти е интересно — апатично отвърна Вера.

— Що за г-глупости говориш? Как така ще ми е неинтересно? Нали си моето момиче?

Вера лениво сви рамене (изобщо не й се искаше да говори на тази тема).

— Е, и какво? Днес съм аз, утре ще е някоя друга…

Тоцки учудено се втренчи в нея.

— За какво н-намекваш?

— За нищо. Просто животът е такъв, Стас. Хората се срещат и се разделят. И в това няма нищо страшно.

— Мислиш ли, че не съм се тревожил? М-място не можех да си намеря! Знаеш ли колко се т-тревожих?

Вера се усмихна. Изведнъж Стас й се стори ужасно скучен и досаден.

— И какво? — попита тя.

— Ами аз… — Тоцки млъкна. Явно не знаеше какво повече да каже.

Вера равнодушно чакаше, докато той събере мислите и силите си.

— Аз дори щях да ходя в м-милицията! — изстреля най-сетне Стас. — Исках да настоявам да започнат да те т-търсят! Но баща ти ми забрани. Каза, че м-милицията само ще п-попречи. И че п-похитителите могат да се разсърдят и да ти п-причинят болка.

„Болка“ — помисли си Вера. Тя си спомни веселите лица на Грув и Максимович, припомни си с какъв жаден интерес те обсъждаха новите идеи на Вера и думите на Тоцки й се сториха чудовищно глупави и безсмислени.

— Излишно си се тревожил — спокойно каза Вера. — Нищо не ме заплашваше.

— Как така не те е заплашвало? — учуди се Стас. — Нали беше отвлечена?

— Не — твърдо каза Вера. — Никой не ме е отвличал. Сама напуснах дома си.

Беше смешно да гледаш Стас. Бузите му се покриха с розови петна, а очите му бяха учудени и изплашени като на кученце.

— Но з-защо не ми каза н-нищо? — възмутено каза той. — Защо не си казала нищо и на родителите си? З-зна-еш ли колко се вълнувахме з-заради тебе? А когато от-твлякоха и Сергей Михайлович, ние с майка ти едва не се побъркахме!… — Споменавайки за бащата на Вера, Стас веднага разбра колко нетактичен е бил и мъчително почервеня. — Между другото, има ли нещо н-ново за него? — тихо попита той.

Вера поклати глава.

— Не. Похитителите са поискали пари, но не са казали къде и кога трябва да бъдат предадени.

— Странно — каза Тоцки. — Всичко това е много странно.

— Кафето ти изстива — каза Вера.

— Кафето? — разсеяно повтори Стас. Той смутено погледна чашата си. След това премести погледа си върху Вера и нервно се намръщи. — К-какво общо има тук кафето? Ние г-говорим за тебе. Напуснала си дома си, и т-това мога да разбера. Но къде си била? Къде беше, Вера?

— Където съм била, там вече ме няма — неочаквано рязко отвърна Вера. — И знаеш ли какво… Вече не искам да съм твоето момиче. Не ме търси повече, разбра ли?

Лицето на Тоцки се вцепени.

— Н-нищо не разбирам. Не иск-каш да се виждаме повече? — смутено попита той.

Вера кимна.

— Н-но защо?

— Защото си ми омръзнал — кратко отвърна Вера. След това добави с малко по-мек глас: — Стас, вече не те обичам, разбери го! Било, каквото било. Отношенията се изчерпаха. В това няма нищо странно и страшно.

Тоцки изглеждаше окончателно объркан.

— Им-маш си д-друг? — попита той с помъртвял глас.

„Не“ — искаше да му каже Вера, но вместо това неочаквано изрече:

— Да, Стас. Има друг. И аз искам да се омъжа за него. Извини ме, че не ти казах по-рано.

Стас леко разтърси глава, като че ли прогонваше нещо натрапчиво, и тихо каза:

— Луд-дост някаква… Откъде се взе? Нали досега го нямаше?

Вера се усмихна.

— Много смешно го каза, Стас. Вярно е, по-рано го нямаше, но сега го има. Такъв е животът.

— И как се казва? — попита Стас, съвземайки се и гледайки към Вера изпод смръщените си вежди.

— Казва се Дейвид. Дейвид Флин. Той е чужденец.

Самата Вера не знаеше защо каза на Стас името на англичанина.

— Виж ти — тихо произнесе Тоцки. — Интересно… Много интересно. И откъде се появи?

— Това няма значение, Стас. Важното е, че ние повече няма да се срещаме. Искам да си напълно наясно с това. — Вера вдигна ръка и погледна часовничето си. — Трябва да тръгвам — каза тя. — Не се сърди. Няма, нали? Така или иначе не аз съм момичето, което ти трябва.

Вера стана, целуна Стас по бузата, обърна се и си тръгна, без да погледне нито веднъж към него, а той я изпрати с поглед до вратата с надеждата, че тя ще се опомни и ще се върне — тогава цялото това натрапчиво и глупаво видение ще изчезне яко дим.

Но Вера си замина.

Стас разсеяно отпи от чашата с изстинало кафе, след това извади от джоба си джиесем и визитната картичка на Денис Грязнов.

— Ало, Денис Андреевич?… Здравейте, аз съм Стас Тоцки… Да-да, същият… Трябва спешно да поговоря с вас… Когато ви е удобно… Добре, става. Довиждане.

5.

Стас Тоцки и Денис Грязнов се срещнаха в градинката до кино „Пушкин“. Грязнов отиде до пейката, на която го чакаше Тоцки, стисна му ръка и седна до него.

— Кажете, Стас, какво толкова важно имате да ми съобщите?

Тоцки се навъси, помълча малко, след това проговори с такъв глас, като че ли всяка дума излизаше от гърлото му с неимоверно усилие:

— Вие знаете къде е б-била Вера през цялото това време, нали?

— Ще си позволя да оставя въпроса ви без отговор — каза Денис.

— Т-така си и мислех. — Тоцки разроши с пръсти косата си. — Н-не бих казал, че т-това е честно от ваша страна, но… След като не казвате, значи имате основателни причини.

Денис неопределено сви рамене.

— З-значи ги има — усмихна се Стас. — Добре. Кажете ми, Денис Андреевич, познато ли ви е името Дейвид Флин?

— Дейвид Флин? — Денис си спомни своя отдавнашен разговор с приятелката на Вера — Ина Шилова. Тогава тя спомена някакъв Дейвид, но не уточни фамилията му. — Не — каза Денис. — Не познавам никакъв Флин. А вие защо попитахте?

— Работата е там, че Вера ме напусна. Изостави ме заради този Флин.

— Така ли?

— Да — кимна Тоцки. — Каза ми, че ще се женят. — Стас потри слепоочията си с пръсти и мъчително се намръщи. — Нали разбирате, аз м-много обичам Вера — продължи той. — И за мене е важно кой ще бъде с нея.

— Стас, аз не знам нищо за Дейвид Флин — повтори Денис. — Уверявам ви, че нейното, аа… изчезване не е било свързано с никакъв Флин.

— Ясно — въздъхна Стас. — Надявах се да знаете нещо. Но щом е така, то… — Той млъкна и оброни глава.

„Жалко за момчето — мислеше си Денис, гледайки Тоцки. — Изглежда, наистина е луд по това момиче. А и този Флин е прекалено загадъчна личност. Вера Акишина се готви да се омъжва за него, а в същото време никой нищо не знае за тоя тип. Не са на хубаво всички тия тайни, никак не са на хубаво.“

— Вижте какво, Стас — каза Денис на Тоцки. — Мога да се опитам да направя някакви справки за този Флин. По собствените си канали.

Тоцки вдигна глава и недоверчиво погледна Денис.

— Наистина ли ще го направите — попита той с надежда.

— Ще го направя — кимна Денис. — Изобщо не е ясно дали този ваш Флин съществува. Но ако го има, аз ще разбера кой е той.

— И ще ми кажете?

— После ще видим — каза Денис. — Това ли е всичко, което искате да ми разкажете?

— Това е — отвърна Тоцки.

— В такъв случай аз трябва да тръгвам. Благодаря за обаждането. Ако разберете нещо ново — информирайте ме.

Тоцки обеща. Денис здраво стисна ръката му и си тръгна, оставяйки момчето насаме с неговите тъжни мисли.

6.

Майор Муравьов имаше мургаво лице с резки, сякаш изрязани с нож черти, черна коса и черни офицерски мустаци. Той подаде на Денис широката си и твърда като камък длан и се представи:

— Муравьов.

— Грязнов — отвърна Денис.

— Радвам се да се запозная с вас, Денис Андреевич — каза сътрудникът на Интерпол.

— Взаимно е — отвърна Денис.

Муравьов седна на фотьойла и огледа офиса на „Глория“.

— Уютно е при вас — одобри той.

— Стараем се — с лека ирония отвърна Денис.

След като се наслади на изгледа на стените, тавана и пода, Муравьов насочи погледа си към директора на агенцията.

— Вячеслав Иванович ми предаде вашето запитване по повод Дейвид Флин — каза той.

— И какви са резултатите? — полюбопитства Денис.

— Резултатите са такива, че заради тях ми се наложи да дойда при вас лично — отговори той, като преметна крак върху крак и разхлаби вратовръзката си. — Кажете ми, Денис Андреевич, защо ви заинтересува личността на Дейвид Флин? Споменава ли се неговото име в някое от делата, които водите?

— И да, и не — уклончиво отговори Денис.

Муравьов склони глава встрани и сухо се усмихна.

— Денис Андреевич, разбирам, че това е конфиденциална информация. Но на мен можете да кажете. Дейвид Флин е фалшивото име на човека, когото Интерпол вече няколко години търси безуспешно. Той е мошеник от международна класа. И нашите западни колеги са много учудени, че неговото име е известно в Москва.

— Така ли? — каза Денис. — Хм… Виждам, че работата е сериозна.

— И още как — кимна Муравьов.

Известно време Денис внимателно разглеждаше суровото лице на човека от Интерпол, опитвайки се да разбере дали той говори сериозно, или просто го будалка, за да измъкне необходимата му информация, но лицето на посетителя бе спокойно и уверено, погледът му искрен.

— Добре — каза Денис. — Няма да крия нищо. Но преди това ми обяснете какво знаете за Флин. Кой е той и в какво го подозират?

— Търсен е от френската полиция за кражба на петнадесет милиона евро — каза Муравьов.

Денис подсвирна.

— Охо! Да не би да е ограбил банка?

Муравьов поклати глава.

— Не.

— Какво тогава?

— Дейвид Флин е крадец от последно поколение — каза майорът. — Оръжието му не е пистолет, а компютър, свързан с интернет.

— Компютър? — Денис учудено повдигна вежди. — Ето за какво става дума! Значи Дейвид Флин е хакер?

— Не само хакер, а гениален хакер. Той е голям интелектуалец, с математическо образование. Прекрасно се справя с най-новите технологии. Финансовите му машинации бяха в центъра на вниманието на английските средства за масова информация, но Флин обжалва повечето от обвиненията и почти навсякъде постигна успех. Ако се вярва на вестникарите, дейността на Дейвид Флин е струвала на английската, германската и френската икономика някъде около двадесет и пет милиона евро.

„По дяволите — помисли си Денис. — Сега става ясно защо Вера се е запознала с него на компютърната изложба. Може ли да бъде свързан по някакъв начин с «Платинената карта»? Или няма никаква връзка и това е само съвпадение?“

— Как точно Флин е прибирал парите? — попита Денис.

Ъгълчето на устните на Муравьов потрепна, по което личеше, че изброяването на „подвизите“ на мошеника далеч не му доставя удоволствие, и едва след това отговори:

— Кредитни мошеничества, банкови афери с използване на електронни разплащания и други подобни. Би могло да се каже: стандартният комплект на всеки напреднал хакер. Сега ще ми кажете ли къде сте чували името на този човек?

— Разбира се. Дъщерята на човека, когото търсим, е казала на бившето си приятелче, че ще се омъжва за Дейвид Флин.

Този път беше ред на Муравьов да се учуди.

— Да се омъжи? Казахте, че ще се омъжва?

— Точно това казах.

— Шантава история. Оказва се, че Флин е дошъл в Москва, за да се ожени?

— Така излиза — усмихна се Денис. — Момичето се нарича Вера Акишина. Запознала се с Флин в Париж преди година на една изложба на компютърни технологии.

— Аха — каза Муравьов и замислено подръпна мустака си. — Значи връзката е отдавнашна. Извинете, вие казахте, че търсите бащата на момичето?

— Да. Бил е отвлечен.

— Чакайте… Фамилията на момичето е Акишина? Значи Акишин, за когото похитителите искат няколко милиона, е неин баща?

— Точно така.

— Да — замислено каза майор Муравьов и отново подръпна мустака си. — Право да си кажем, доста объркана историйка. И какво, имате ли вече някакви съображения по въпроса?

— Уви, не. Надявах се вие да ми помогнете да се ориентирам в нещата.

Муравьов се облегна на гърба на стола и погледна Денис с лукаво присвити очи.

— Хм… — каза той. — Да си призная честно, когато Вячеслав Иванович ми предаде вашето запитване относно Дейвид Флин, ние с колегите ми направихме нещо като мозъчна атака. Чували ли сте този израз?

— Това е, когато всеки произнася на глас всичко, което му хрумне във връзка с поставения проблем. Ние също често правим такива атаки.

— Да, нещо подобно. С последващ анализ и резюмета. Та ние анализирахме какво би могло да доведе човек като Дейвид Флин в Москва. Естествено, не знаехме нищо за приятелката му.

— Естествено — кимна Денис. — И какви съображения ви дойдоха наум?

— Имаше всякакви съображения. Но само едно от тях вършеше работа. Наистина не знам дали то вече има смисъл сега, когато ми обяснихте истинското положение на нещата.

— Не се знае — каза Денис. — Може би да. А може би не. Във всеки случай си струва да го огласите.

Муравьов се усмихна.

— Така и ще направим. Нали сте чували, че наскоро в Москва бе убит американският милиардер Лайъм Плат?

— Разбира се, че знам. А това какво отношение има към Флин?

— Доста повърхностно. Нашите английски колеги притежават снимка, на която Плат и Флин са заедно. Правена е на някаква изложба преди няколко години. Не ни е известно какво ги е сближило. Напълно е възможно да се окаже, че са били заедно случайно. Плат е популярна личност. Мнозина биха искали да се снимат с него за спомен.

Денис рязко се наведе напред.

— А кой е правил снимката?

Муравьов погледна към Грязнов под насмешливо извитите си вежди и каза:

— Я как се впрегнахте! Виждам, че действително харесвате работата си. Снимката е направена от наш агент. Пълно е с тях на всяка международна изложба. Мотаят се с камери в ръката, правят се на журналисти. След това снимките се анализират и отиват в архива. Понякога това ни помага в работата — да се установят връзките между различни хора, да се наблюдават отношенията им, да се създават версии и така нататък.

— И това ли е всичко? — разочаровано попита Денис.

Муравьов кимна.

— Засега толкова.

— Не е кой знае какво — въздъхна Грязнов.

Муравьов се усмихна и сви рамене.

— Предупредих ви. А сега ми разкажете всичко още веднъж, само че вече с всички подробности.

— Добре де… — Денис Грязнов въздъхна, предчувствайки уморителното и досадно ровичкане в дребните детайли. — Щом настоявате, ще ви разкажа…

Разговорът им продължи още половин час, след което Муравьов си замина, пожелавайки на Денис успехи в „лова на особено опасните твари, които ни тровят живота“. Без да уточнява кои са тия „ние“.

7.

Още същия ден Денис Грязнов преразказа своя разговор с Муравьов на Турецки.

— Филмчето е интересно — резюмира Александър Борисович, след като изслуша младия си колега. — Милиардер и компютърен мошеник — какво би могло да ги свързва?

— Щеше ми се да знам — изръмжа Денис. — Всичко това ми е вече дотука — чукна той с ръба на дланта си по шията. — Първо дъщерята, след това бащата, сетне цялата тази банда млади хакери. А освен това и някакъв гений от световен мащаб. Колкото по-навътре в гората, толкова повече вълци.

— Странно е, че хората на Интерпол няма за какво да се хванат — продължи разсъжденията си Турецки. — По всичко изглежда, че ще трябва да се срещнем с този Муравьов.

— Точно така — потвърди Денис, — да се срещнем и да поговорим с него както трябва. Как е при теб с това дело? Нещата движат ли се?

Мрачното лице на Турецки показваше доколко му е омръзнало да отговаря на този въпрос. Обаче на Грязнов все пак отговори:

— Как да ти кажа, Дениска… Има някакъв напредък. Наскоро например стана ясно, че някакви хора са ходили при готвача Соколов. Не са изглеждали като бандити. По-скоро са били ченгета.

— Драматично! Наистина ли си убеден, че в тая история са забъркани и ченгета?

Турецки недоволно поклати глава.

— Нищо не мисля, Денис. Нямам достатъчно информация. Просто събирам факти и се опитвам на тяхно основание да построя версия. Няма какво да ти обяснявам, не си новак в тия неща.

— Което си е вярно, вярно е — съгласи се Денис. — Говори ли с чичо ми за тия неща?

— Говорих — каза Турецки. — Проверява информацията. Между другото обади му се. А още по-добре ще е, ако му отидеш на гости. Според мен той и досега не се чувства на мястото си, след като го преместиха в Главното управление за вътрешна сигурност.

— Всеки би го разбрал — философски изрече Денис. — На кого му е приятно да арестува своите хора?

Турецки гневно го изгледа.

— Не говори глупости, Денис! Може ли един престъпник да ти е близък?

Денис видимо се смути.

— Имах предвид, че престъпниците, които той сега преследва, също носят пагони.

— Носят — съгласи се Турецки. — Но това не ги прави недосегаеми. Бандитът винаги си е бандит, каквато и кожа да навлече. Стига толкова. Надявам се, че вече си организирал следенето на Вера Акишина?

— Разбира се — кимна Денис.

— Мисля, че и ония от Интерпол са направили също то. И доста ще се вкиснат, ако твоите момчета започнат да им пречат.

— Нали ги знаеш моите, Александър Борисович. Те са по-незабележими от сянка.

— Да бе! Как се държи Татяна Акишина? Виждала ли се е с Херсонски?

— Не. Даже и по телефона не си говорят. Възможно е да са усетили, че ги следим.

— Едва ли. По-скоро са предпазливи. Къде е тя сега?

— На работа.

— В музикалната школа?

— Да.

— Кой я наблюдава?

— Филя Агеев.

Турецки кимна одобрително.

— Добре. Нека да продължават наблюдението. А аз ще прескоча до училището й — ще ми се да си поговорим. Събрах известна информация за нея. Убеден съм, че Татяна Олеговна няма да откаже да си побъбрим.