Платинената карта

1.

Докато Турецки търсеше убиеца на Плат, момчетата от детективската агенция „Глория“ вече със сигурност знаеха, че Артур, братът на Вера, е участвал в нейното отвличане. За това им помогна един подслушан разговор с тайнствения Андрей. „Твоето не се губи — каза Андрей на Артур. — Всичко е наред, няма проблеми. Яде, пие, чете, работи. Между другото, става все по-красива. Другото ще ти го кажа, когато се видим.“

Този разговор се състоя същата сутрин и почти в същия момент, когато Игор Адамски, програмист и хулиган, бе вкаран в кабинета на Меркулов, за да го светне относно „важна държавна тайна“ в замяна на личната си свобода.

Артур Акишин и тайнственият непознат, наречен Андрей, се уговориха да се срещнат в кафе „Виктория“ точно в четири следобед. Петнадесет минути преди определеното време оперативниците на „Глория“ Филип Агеев и Сева Голованов влязоха в кафето и заеха масичката в ъгъла до прозореца. Оттам прекрасно се виждаше цялото помещение и част от улицата, която водеше до кафенето.

Безделното чакане беше доста скучно. Каквото можеха, колегите си го бяха казали по пътя дотук. Сега седяха одрямани на масичката, лениво пийваха биричка и разсеяно се оглеждаха.

— Добре бе, Головач, ами ако въобще не е ставало дума за Вера Акишина? Ние няма за какво друго да се хванем.

— Какво толкова? — сви рамене Сева Голованов. — Ако сега нямаме — утре ще се появи. И след като не са се появили други версии, това означава, че нашата е най-вярната. Тъй или иначе днес ще се изясни.

Филя погледна приятеля си и се усмихна.

— Ако изобщо нещо у теб ми харесва, колега, това е самоувереността ти и неизчерпаемият оптимизъм. Много ми е интересно за какъв дявол му е притрябвало да отвлича собствената си сестра? Дори не е поискал за нея пари от татенцето.

Сева отново невъзмутимо сви рамене.

— Може да не е имал кога да го направи — предположи той. — Кой да е знаел, че бащата ще го задигнат три дни след дъщерята?

— Смяташ, че Акишин и дъщеря му са похитени от различни хора?

Сева кимна.

— Точно така.

— И защо си толкова сигурен?

Сева се усмихна и рече:

— Интуиция!

Филя пийна от бирата, остави халбата върху масата, погледна през прозореца, след това отново се обърна към Голованов:

— Между другото, мога да ти кажа един виц по този повод. Имало едно време една бабичка. Тя била доста възрастна, малко повече от осемдесетте, но дотогава никога не се била разболявала и не била ходила на лекар. Но един път решила да отиде на медицински преглед…

— Защо? — попита Сева.

Филя помръдна рамо.

— Де да знам. Просто отишла.

— Може да е искала да си вземе шофьорска книжка — предположи Сева.

— Вероятно това е било — кимна Филя. — Общо взето, отишла тя да я прегледат, минала през всички лекари и накрая влязла в кабинета на гинеколога…

— Значи не е ставало дума за книжка — поклати глава Сева. — За книжка гинеколог не й трябва. Очевидно е искала да си извади карта за басейн.

— Може и да е било за басейн — съгласи се Филя. — Абе влязла тя в гинекологическия кабинет. А гинекологът — младо момче, горе-долу колкото нас…

— Че ти да не се имаш за млад? — ухили се Сева.

— Ако продължаваш да ме прекъсваш, повече нищо няма да ти кажа — с преувеличена строгост заяви Филя.

Сева покорно вдигна длани.

— Добре де, млъквам. Карай нататък, Никулин.

— Та така — продължи Филя. — Както се полага, гинекологът прегледал бабичката отвън и отвътре. Старицата, разбира се, доста се учудила, но не протестирала. Взела си заключението, сбогувала се и си тръгнала. След минута вратата на кабинета се отваря и бабичката наднича вътре. Гледа доктора, лукаво се усмихва и казва: „Абе, синко, майка ти знае ли какви ги вършиш тука?“

— Това ли беше? — попита Сева без дори сянка от усмивка.

— Ами това е — кимна Филя.

— И какво общо има с това отвличането на семейство Акишини?

— Как какво общо има? Да не би татенцето Акишин да знае с какво се занимава синчето му в свободното от работа и учене време?

— Аха, разбрах — усмихна се Сева. — Вярно, че анекдотчето си пасва с темата. Обаче не е в твоя стил.

— Точно си е в мой стил. Само че ти бавно схващаш. И два пъти да чуеш някой виц — няма гаранция, че ще си схванал нещо.

— Един на един — миролюбиво каза Сева и хвана халбата си.

— Ето го — каза Филя Агеев, кимвайки с брадичка към витрината. — Пристига!

Високо и слабичко блондинче наближи вратата на кафето с припряно забързана походка. Преди да влезе в кафето, набързо се огледа, проверявайки дали някой не го следи. И едва след това отвори вратата.

— Направо Щирлиц — усмихна се Филя. — Само дето му няма парашута.

Влизайки в кафето, блондинчето обгърна с поглед помещението, след това отиде до бара и каза нещо на бармана. Той кимна одобрително, напълни халба с бира и му я подаде. След като получи бирата си, светлокосият младеж се отправи към една от свободните масички и седна с лице към входа.

— Пичът обаче е умен — похвали го Сева. — Видя ли каква изгодна позиция зае? Хем контролира входа, хем лампата свети зад него. Докато събеседникът му ще се блещи в лампата, самият той ще може прекрасно да го разглежда.

До масата на Артур Акишин се приближи сервитьор и постави пред него чинийка със солени бисквити.

Артур очевидно нервничеше. Той се въртеше върху стола, поглеждайки ту към витрината, ту часовника си. Дори веднъж изтърва салфетката на пода, наведе се, за да я вдигне, и когато се изправи, болезнено чукна главата си в ръба на масата.

— Явно на момчето днес не му е ден — изкоментира Сева Голованов. — Трябва да си полекува нервите, да пийне топло млекце преди лягане.

— Абсолютно вярно — кимна Филя. — А още по-добре би било да се поразходи из природата и да се откаже от секса и филмите на ужаса.

— Това пък защо?

— За да се наспи като хората — обясни Филя.

— Да бе, разбрах — измърмори Сева. — Щом е така — може. Въпреки че би могло и да е по-малко радикално. Вместо филми на ужасите да си пуска приказки за Кошчей и Баба Яга, а наместо секс — да клякат три пъти на ден по петнадесет пъти. Подобрява кръвообращението.

Продължавайки по същия начин да се подиграват над нищо неподозиращото момче, колегите допиха бирата си и си поръчаха по още една халба.

Не след дълго до масичката, на която седеше Акишин, се приближи нисък як младеж с червена бейзболна шапка и рижава брадичка като четчица, увиснала под долната му устна.

Младежите се здрависаха. След това четкобрадият седна до масичката, взе халбата на Акишин и отпи здравата от нея. Артур не се възпротиви. Момъкът върна халбата на Акишин, извади от джоба си цигари и запали.

Около две минути говориха спокойно, след това разговорът започна да се нагорещява. Акишин говореше възбудено, макар и тихо, кротките звуци, които издаваше, бяха замествани от активна жестикулация.

Събеседникът на Акишин, четкобрадият момък, се държеше външно спокойно, обаче ако се съдеше по крака му, който потропваше, както и по честото дърпане от цигарата, явно и неговите нерви бяха изпънати до предела. След като изпуши цигарата си до филтъра, той веднага запали нова.

— Спорят за нещо — изкоментира Филя. — Вероятно съвестта на Артур се е разбудила и той настоява този Андрей, който и да е той, да освободи сестра му.

Сева широко се усмихна.

— Да бе, отвори торбата. При тебе, Агеев, нещастието е, че прекалено идеализираш днешната младеж. А те са далеч по-твърди и решителни от нас. Между парите и сантиментите винаги ще изберат парите.

— Сигурно знаеш и за какво спорят — подкачи го Филя.

— Ако не знам, поне се досещам — отговори Сева. — Обсъждат как да изстискат повече полза от похищението на Вера. И по всяка вероятност мненията им не съвпадат.

Филя иронично изпръхтя.

— Я слушай, познавачо на човешките души, да не би случайно твоята фамилия да е Достоевски? — заядливо попита той.

— Фамилията ми все още е Голованов — спокойно отвърна Сева. — А това все пак означава нещо.

— Как не — кимна Филя. — Главата ти, Сева, наистина е голяма. Голяма като камбана и също толкова празна.

— Два на два — каза Сева, без да изпуска от погледа си Акишин и неговия събеседник. — Филя, май днес нещо си прекалено агресивен. Какво се е случило? Да не би пак да си се скарал с гаджето и да те е пратила да спиш на балкона?

— Много смешно — озъби се Филя. — С твоето чувство за хумор направо можеш да водиш „Смехопанорамата“. Достойна смяна на Петросян.

— За пръв път през живота си оценяваш моите достойнства според истинската им величина — парира Сева. — Чувствам се изключително удовлетворен.

— Аха — кимна Филя. — Особено ако се вземе пред вид, че аз съм първият човек на тази планета, който е открил в теб някакви достойнства. При това…

— Почакай — прекъсна колегата си Сева. — Струва ми се, че завършиха разговора си.

Артур Акишин гаврътна бирата си и стана. Четкобрадият му каза нещо, но Акишин решително завъртя глава. Тогава четкобрадият сви рамене, бръкна в джоба на якето си, извади някакъв малък предмет и го пъхна в джоба на якето на Акишин. Акишин презрително погледна към издулия се джоб, но не каза нищо.

Четкобрадият подаде ръка на Артур. Той с инстинктивно движение скри ръка зад гърба си, но след това се осъзна и очевидно преодолявайки нежеланието си, стисна ръката на своя събеседник.

След това се обърна и с бързи крачки се отправи към вратата. Четкобрадият се извърна и внимателно го изгледа, като че ли искаше да е сигурен, че Акишин наистина излиза навън, а няма да влезе в тоалетната или кухнята.

— Ще отида да сменя моя агент — каза Филя, стана от масата, намигна на Сева и също се отправи към изхода на кафето с бавна, клатушкаща се походка.

Веднага щом вратата се затвори след Артур Акишин, четкобрадият повика келнера и когато той дойде, си поръча нещо, сочейки в менюто с късия си пръст.

Сева Голованов също си поръча малка бира. Така си и седяха: младежът с брадичката — пушейки цигарата си, а Сева в очакване на своята бира. През цялото време Сева щракаше малкия, незабележим цифров фотоапарат, монтиран в гривната на часовника му. Кадрите бяха един от друг по-хубави.

След няколко минути сервитьорът сложи бирата пред Голованов, а не след дълго и четкобрадият дочака своята чиния с пасти.

Докато младежът се хранеше, Сева изпрати в офиса на „Глория“ направените снимки — слава богу, техниката, за която Денис Грязнов не жалеше служебни пари, можеше да върши и далеч повече неща.

След малко младежът извика сервитьора и плати. (Сева Голованов бе оправил сметката си две минути преди това.)

След като излезе от кафето, младежът с брадичката се отправи към спирка „Курска“ на метрото. Сева не изоставаше (на носа си бе нахлузил леко затъмнени очила, а якето бе съблякъл и го носеше в ръка). Не след дълго вече се клатушкаха във вагона. Сева бе застанал на няколко крачки от четкобрадия. Той извади от джоба си малка книжка и се задълбочи в четене. След „Новослободска“ четкобрадият се премести от околовръстната линия на пряката и се отправи към северната част на столицата.

Както и преди, Сева го следваше, поддържайки почтително разстояние от младежа, но без да го изпуска от погледа си нито за минута.

Друсаха се още десетина минути във вагона. Четкобрадият бе напълно спокоен. Имаше възпълно, загладено и самоуверено лице, гъсти рижи вежди и също такава рижа брадичка. Докато четеше книжката, младежът от време на време се усмихваше; устните му бяха много красиви, а усмивката му неприятна като на вампир.

Той слезе на „Тимирязевска“, извървя стотина метра по Дмитровското шосе и свърна в едно зелено дворче. Голованов го следваше. През цялото време, докато вървяха, четкобрадият не се обърна нито веднъж. Беше напълно сигурен в себе си.

След като стигна до крайния вход на един девететажен блок, четкобрадият приближи до ключалката магнитна карта и тежката желязна врата с писукане се отвори.

— Почакайте, не затваряйте! — подвикна на младежа Сева Голованов.

Той хвърли небрежен поглед към Сева и задържа вратата.

Почакаха малко пред асансьора. Младежът разсеяно разглеждаше обявите, забодени с кабарчета на дъската, Сева триеше очилата си със салфетка.

Четкобрадият влезе първи в асансьора. Влезе и почти без да погледне към Сева, попита:

— На кой сте?

— На осмия — каза Сева.

— Аз съм преди вас — каза четкобрадият и натисна бутона на петия етаж.

Вратичките се затвориха и асансьорът, страховито тресейки се, бавно потегли нагоре.

Четкобрадият слезе на петия. Сева успя да забележи в каква посока свърна. След това Голованов се качи до осмия етаж, слезе на долната площадка и известно време изчака.

После отново се отправи надолу. На петия етаж, без да спира, той запомни номера на апартамента, в който влезе момчето.

2.

След като излезе от блока, Сева се отби в градинката на двора, извади телефона си и набра офиса на „Глория“ (вече знаеше, че прозорците на апартамента, в който влезе четкобрадият, гледат към магистралата, а не към малката улица).

— Ало, Макс ли е?

— Да не би да мислиш, че е английската кралица? — отвърна вечно навъсеният компютърджия.

— Абе, приятелче, я ми проучи едно апартаментче.

— Във връзка с какво?

— Ами кой го обитава.

— Хайде, диктувай.

Сева продиктува адреса.

— Записах — отвърна Макс. — Веднага ли ти трябва?

— Общо взето, да.

— Ще отнеме известно време — предупреди Макс. — Възможно е кодът на базата данни да е променен. Ако е така, ще ми се наложи да го пробивам.

— Троши, скъпи, разбивай. Аз ще почакам.

Сева затвори и сложи апарата в джоба си. От входа на четкобрадия излезе старица с пръчка в ръката. Подпирайки се тежко на нея, стигна до близката пейка. Там тя дълго се настанява и най-сетне успя да седне, протягайки болния си крак. След две минути към нея се присъедини друга старица. Поговориха си малко, след това втората, която дотогава стоеше права, също приседна и двете продължиха разговора си.

В това време Сева държеше в ръце вестник, поглеждайки от време на време часовника си, като се преструваше на човек, който очаква някого.

Макс се обади след около половин час.

— В апартамента живее Андрей Максимович, донякъде мой адаш.

— Каква е фамилията му?

— Максимович — това е фамилията — обясни Макс. — А бащиното му име е Андреевич. Андрей Андреевич Максимович. Регистриран е в апартамента като единствен обитател. Тридесетгодишен. Неженен. Живее в апартамента от пет години. Между другото проверихме фотографията, която ти ни изпрати. Наложи се да приложим търсачката, която разработих… — Макс направи пауза, за да може Сева да се преизпълни с уважение и възхищение от изобретението на Макс. — Та моята система откри момчето в интернет. Името му е неизвестно, а никнеймът му е „Терминатор“.

— Какво е това „никнейм“ — прякор?

— Нещо подобно. Между другото намерих физиономията на твоя Терминатор в един доста забавен сайт.

— Що за сайт? — попита веднага Сева.

— Тъкмо сега се оправям с него — отвърна Макс. — Ще ти се обадя веднага щом постигна нещо. Между другото на този сайт намерих и Вера Акишина. Познах я по стила на работа. Нейният ник е „Златокоска“.

— Красиво — одобри Сева. — Между другото точно: твоят Терминатор е Андрей Максимович. Добре, продължавай да търсиш, а аз ще се опитам да разузная нещо за този Терминатор. Филя Агеев още ли не се е появявал?

— Обади се преди двадесет минути. Изпратил е Артур до университета, сега пие кафе с пастички в студентското кафене.

— Късметлия — завистливо коментира Сева. — Вечно на него се падат удоволствията. А аз стърча на улицата като свещичка на вятъра. Добре, Макс, дочуване. Ако откриеш нещо интересно — обади се.

След като поговори с колегата си, Сева Голованов захвърли вестника и се приближи до старицата с тоягата, която в този момент седеше на пейката сама.

— Здравейте, бабче — поздрави я той.

— Здравей, синко.

— Може ли да поседна до вас?

— Няма нищо… сядай. Да не би пейката да е само моя, нали е за всички?

Бабичката с любопитство се втренчи в Голованов.

— Чакаш ли някого, или живееш тук? — попита тя.

— Не, не живея тук. Аз, бабо, съм от милицията.

— От милицията?

Сева си придаде суров вид и кимна.

— Аха.

Бабичката запремигва.

— Вие на кой етаж живеете? — строго, но вежливо я попита Голованов.

— На третия.

— Отдавна ли сте тук?

— Ами смятай вече петнайсет години. Защо, какво има?

Сева леко се наведе към нея.

— Познавате ли всички жители по лице?

— Всички, освен новите.

— Новите?

— Ами да. Наемателите. Вече е модерно да се дават апартаментите на наематели. Случва се за година през един апартамент да минават и по две семейства. Как да ги запомниш всичките? Ама какво е станало, синко?

— А, имаме едно сигналче. Казват, че във вашия вход на петия етаж се събират разни наркомани и пушат трева.

— Наркомани? — изохка бабичката. — В кой апартамент?

— Още не сме сигурни — отговори Сева. — Тъкмо исках да ви попитам дали не сте забелязали нещо?

Старицата се замисли, след това енергично поклати глава.

— А, синко, само дрънкат. Там няма никакви наркомани. На петия етаж всички са стари. В смисъл че живеят там отдавна. В триста двадесет и шести са семейство Дорофееви. Майката, бащата и дъщеря им с малко детенце. Уважавани хора. От тях няма кой да пуши трева. В съседния има един дядо — инвалид от войната. Между другото бивш генерал.

— А в триста двадесет и осми?

— В триста двадесет и осми… Я почакай… — Бабичката смръщи и без това сбръчканото си чело. — А, да, там има едно младо семейство! Имат куче, как му викаха… да бе, доберман! Не, синко, тия не могат да пушат наркотици. Светлана всеки ден се разхожда тук с детенцето си.

— А как е в триста двадесет и девети?

— Там живее един младеж. Андрюша. Също е много приличен човек. По-рано там живееше баба му, а той беше при родителите си. Постоянно идваше при нея, помагаше й. Добър момък, нищо не мога да кажа. А след като баба му умря, той се премести тук. Преди пет-шест години. И оттогава си живее тук.

— Сам?

— Ами да, сам. Гаче ли досега не се е женил. Макар че… — Бабичката млъкна, но съдейки по това как хазартно пламнаха очите й, имаше какво да разкаже за личния живот на тридесетгодишния Андрей Максимович. Въпреки че бабичката нямаше търпение да посплетничи, за всеки случай тя реши да бъде по-внимателна. — Ама ти, синко, наистина ли си от милицията? — попита тя Голованов (между другото не особено подозрително).

— Да, бабче, наистина. Мога и документ да ти покажа. — Сева се престори, че бърка в джоба си за картата, но бабичката го спря.

— Добре де, синко, не си давай труд. Тъй или иначе съм толкова стара, че нищо няма да видя. Вярвам ти на думата.

Старицата изчака паузата, събирайки мислите си, след това каза:

— Идва една при него. Пристига с кола. Вечно я качва на тротоара — ни да минеш, ни да заобиколиш.

— Тъй-тъй — поощряващо кимна Сева Голованов. — А не помните ли каква кола беше?

— Една такава голяма, вносна. На средата й има нарисувани пръстенчета.

— Ауди? — не толкова попита, колкото констатира Сева.

— Кой да я знае — ауди, шмауди. Не им разбирам.

— Ясно — каза Сева. — Та често, казвате, идва тук?

— Има-няма — два пъти седмично. Понякога по-рядко. Все пак не седя през цялото време тук. Може и по-често да идва, ама да не съм я видяла.

— А откъде знаете, че идва при Андрей?

— Че нали той понякога я изпраща чак до колата. А няколко пъти се качиха заедно вътре.

— Ясно — каза Голованов, изписвайки върху лицето си задълбочен размисъл. — И дълго ли остава при него?

— Не — поклати глава старицата, — не за много. Час-два. — Старицата лукаво се усмихна. — Стига им за годеж.

— А вие какво, през цялото време ли седите навън?

— Защо?

— Откъде сте сигурна, че жената идва при него само за един час, а не за три?

— Ей ги къде са ми прозорците. — Старицата ги посочи с ръка. — Ако не съм навън, ще съм в кухнята. А от кухнята виждам целия двор. Ти, синко, да не си помислиш, че съм някаква клюкарка или шпионка. Моите по цял ден са на работа, а аз не мога да гледам телевизор, от него започват да ме болят очите. И си седя до прозореца. На мене, старицата, много не ми трябва. Даже листенцата да затрептят на вятъра — пак ми е драго.

— Ама аз, бабо, не ви упреквам в нищо. Това е напълно нормално — да наглеждате двора. Все пак някой трябва да гледа дали навън всичко е наред. Младите все нямат кога, по цял ден са на работа — пари печелят. Забелязват собствения си двор едва когато им разкопаят пътя към гаража.

— И това е вярно, синко. Ние, бабичките, сме като пазачки. Вардиянки. Да ме нямаше мен, никой нямаше да може да ти каже нещо за наркоманите.

— Права сте, бабче — с мека усмивка кимна Сева. — Абсолютно сте права. Но нека се върнем към нашите неща. Казвате, че понякога при Андрей идва жена…

— Ти, синко, напразно се захващаш за тая жена. Тя не може да е свързана с наркотици. Твърде е хубава и гледана. Само че…

— Какво?

— Не е тя за Андрюша. То и не ми е работа, но не е за него.

— Това пък защо?

— Че тя е по-стара от него с десетина години, да не е и повече. То днес вече никой не гледа годините, но все едно, не е на добро това. Изглеждат много различни. Тя вечно е със скъпи дрехи: през зимата с кожи, през лятото с велурено палто. И ботушки с ей такива токове. Истинска мадам! Докато Андрей — през лятото по тениска и шапка, през зимата с някакво яке с капси. На всичко отгоре и обица се клати на ухото му. Как намират общ език — представа нямам. Макар че… — Старицата отново се усмихна лукаво. — Има и такива неща, за които разговорите не са нужни. Нали ме разбираш, синко?

В отговор Сева се усмихна и кимна.

— Разбирам те, бабче. Значи тази мадам изглежда шикозно. А откога започна да идва при него?

— Не мога да ти кажа съвсем точно, синко. Може би отпреди половин година. А може и повече. Но ти напразно я забъркваш. Не може тя да е наркоманка. Все пак е вежлива — винаги поздравява. Не — поклати глава старицата, — нищо лошо не мога да кажа за нея. Нито за нея, ни за Андрей. Навярно са те излъгали, синко. Или са се объркали. В нашия вход нивга не е имало наркомани, всички са прилични хора.

— Е, какво пък… Много ми е драго да го чуя. Във всеки случай бях длъжен да проверя постъпилия сигнал. Такава ми е, бабче, службата.

— Разбирам те.

Сева стана от пейката.

— Довиждане — каза той вежливо на бабичката.

— Всичко хубаво и на тебе, синко — кимна в отговор тя. — Ако има още някакви въпроси, пак ела. Аз редовно си седя тук, на пейчицата, докато не хванат студовете.

Сбогувал се със старицата, Сева Голованов се отби в съседното кафе и похапна здравата. След това се обади по телефона на Агеев. Филя не бе успял да изрови нищо ново. Дори Артур да беше замесен в отвличането на сестра си, то ролята му в цялата тази работа щеше да се окаже незначителна. Най-вероятно бе само посредник. Трябваше да бъде „разработен“ Андрей Максимович.

Докато Сева разговаряше със старицата и похапваше в кафето, момчетата от агенцията понаучиха едно-друго за Максимович. Официално той работеше в сайта на интернет списанието „Омега“. Беше дизайнер и редактор на новинарската колона. Често сам пишеше ревюта за стоките. В същия сайт Макс намери стари познати (в интернет брадатият отшелник имаше хиляда пъти повече познати, отколкото в реалния живот), и те споделиха с него информация.

Андрей Максимович бе зает със своята работа не повече от два-три часа дневно. Не се знаеше с какво се занимава през останалото време. („Как да не се знае — възмути се Филя по телефона. — Отвлича красавици и пие кръвта им! Не видя ли какви устни има рижият дявол?“)

Следобед Сева Голованов се върна до жилището на Максимович. Старицата вече я нямаше на пейката, затова пък близо до входа, с качени върху тротоара колела (бабичката не бе преувеличила), бе спряно великолепно черно ауди. В колата нямаше никой. Сева извади от джоба си бележник и записа номера на колата. След като прибра бележника, той постоя известно време в размисъл — струва ли си да почака прекрасната непозната „с кожи и велур“, или овреме да се разкара?

Докато стърчеше, от небето, отдавна обгърнато от черни облаци, започна да ръми дребен, гаден дъждец. Това реши изхода на нещата.

Голованов вдигна яката на якето, напъха ръце в джобовете си, обърна се и се помъкна към метрото. Поне беше наблизо.

3.

Обаче Голованов не успя да стигне до метрото. След като се отби отново в същото кафе, той се обади на Филя Агеев и му даде няколко разпореждания.

След четиридесет минути Агеев спря колата до кафето и натисна клаксона.

— Къде, по дяволите, скитосваш? — такива бяха първите думи на Голованов, когато се намъкна в колата. — Едва не пукнах от скука!

— Да беше му цапнал една-две бири, веднага щеше да ти олекне — парира го набързо Филя.

— Донесе ли това, за което те бях помолил?

— Разбира се, бос. Ако искаш мнението ми, твоята идея ми изглежда леко глуповата. Но практиката е доказала, че в истинския живот именно такива идеи обикновено успяват.

Без да се вслушва в дрънкането на колегата си, Сева Голованов отвори куфарчето и се хвана за работа. Първо съблече якето и пуловера си и облече униформен елек, който извади от куфарчето. След това се преобу със стари, изтъркани маратонки. Нахлупи на главата си износена бейзболка. Накрая Сева залепи на горната си устна гъсти мустаци, с които веднага заприлича на украинския поет Тарас Шевченко. След секунда размисъл той добави към този маскарад очила със стъкла без диоптри в дебела черна рамка. Едно от стъклата бе леко пукнато в края.

— Е, как е? — попита той Филя.

— Първокласно — одобри Филя. — Абсолютно крими. Трябва малко да порепетираш убедителното произнасяне на фразата „Да сте викали водопроводчик?“ и можеш да нахлуеш във всеки апартамент без никакъв шум и врява.

— Не съм водопроводчик, а съм представител на телефонната компания — поправи колегата си Сева. — Да тръгваме. Сега ще им пробутаме малко спектакълче.

Преди да отвори, Максимович дълго разглежда Голованов през шпионката. След това попита:

— Кой е?

— От телефонната централа — отговори Сева.

Ключалката щракна и вратата се отвори. Четкобрадият бе облечен с червен халат, който прекрасно хармонираше с яркочервените му устни и рижи коси.

— Какво искате — мрачно попита младежът.

Голованов се усмихна между гъстите си мустаци и каза:

— Проверчица.

— Що за проверчица? — учуди се Максимович.

— Обикновена, на телефона — отвърна Голованов. — Ама вие не се безпокойте, всъщност нищо няма да проверявам. Това е само формалност. Просто ще подпишете в дневника и си отивам.

— Да се подпиша? — Максимович разсеяно почеса челото си. — Е, добре. Къде е дневникът?

— Ето го. — Сева извади от чантата дневника и го подаде на Максимович. — Там, където е чавката — препоръча той, подавайки на младежа химикалката си.

Максимович взе писалката от Сева и се подписа.

— Това е — удовлетворено рече Голованов, затвори дневника и го прибра в чантата си. — Сега всичко при мен е пито-платено. Както се казва, имах честта.

Сева се обърна, за да си тръгне.

— Един момент! — спря го Максимович. — В какъв смисъл „пито-платено“?

— В най-прекия — каза Голованов. — Ако по време на следващите няколко дни връзката ви изчезне, аз имам писмено потвърждение, че сте се отказали от профилактичен преглед. — Като доказателство на думите си Сева потупа с длан чантата и добави: — Ей къде е личният ви автограф. Довиждане.

И отново се отправи към асансьора.

— Почакайте! — извика му четкобрадият. — Недейте бърза! Какво означава това — връзката ми да изчезне?

— Ама не се тревожете — ухили се Голованов. — Може би няма да се разпадне. Поне следващите един-два месеца. На ваше място аз не бих се безпокоил чак толкова. Добре, както се казва, благодарско и довиждане.

И Сева за трети път се отправи към асансьора.

— Ей, вие! — за трети път го спря Максимович. — Ама почакайте!

— Какво има? — обърна се Голованов.

Четкобрадият бе излязъл на площадката, имаше недоволен и разтревожен вид.

— Ако трябва да оглеждате нещо, то огледайте го — сърдито каза той. — Трябваше веднага да ми обясните, вместо да ми пъхате дневника си.

Сева се намръщи, после въздъхна („Всякакви нахалници има“ — говореше неговият вид) и с глас, преизпълнен с досада, каза:

— Добре де. Да вървим да огледаме връзката ви.

Разбира се, „връзката“ на Максимович се оказа в аварийно състояние. Сева внимателно огледа телефонния кабел, а след това и самия телефонен апарат.

Той не видя жената, която бе пристигнала с аудито, но ако се съдеше по тънкия аромат на скъп парфюм, тя беше в апартамента. Четкобрадият не разреши на Сева да влезе по-навътре от антрето. Там той забеляза остроноси дамски обувки. („Номер тридесет и седем — тридесет и осем“ — отбеляза си Голованов.) И върху закачалката — светъл лек шлифер.

По време на огледа Максимович почти през цялото време беше наблизо — стоеше облегнат на рамката на вратата с димяща цигара между зъбите и замислено наблюдаваше Сева. В действителност погледът му бе скучаещ и незаинтересован.

— Има ли още много? — нетърпеливо попита четкобрадият, изпушил цигарата почти до филтъра.

— Не, ей сега свършвам. Дали не може… това де, да си намокря гърлото.

— Вода ли искате?

— Може и вода, ако няма нищо друго. От сутринта съм се скапал от суша.

— А, да, разбрах — усмихна се Максимович. — Да беше си казал веднага, вместо половин час да човъркаш с отвертката. Правеше се на усърден или какво?

Вместо отговор Сева глуповато и угоднически се усмихна.

— Стой тук. Сега ще ти донеса — каза Максимович, обърна се и изчезна в кухнята.

Нямаше го две минути. Това време бе напълно достатъчно за Сева, за да завърши работата си.

Максимович се върна от кухнята с чаша в ръка. Подаде я на Голованов:

— Изтрезнявай, нещастнико.

Сева взе чашата, наполовина пълна с кафява течност.

— Какво е това? — стана му интересно.

— Не ти ли е все едно? — флегматично се заинтересува четкобрадият. — Не се бой, няма да се отровиш. Коняк. Между другото, френски.

Сева надигна чашата към устата си.

— Е, стопанино — каза той задушевно, — всичко ти най-добро!

Максимович изгледа как Сева изпразва чашата и произнесе с отвратена усмивка:

— Тази сладка дума „аванта“!

Голованов върна чашата на Максимович и изтри устни в ръкава си.

— Хубава е, гадината! — доволно каза той. (А вътрешно си помисли: „Френски коняк? Копеле лъжливо! Обикновен «Московски», при това наполовина изветрял!“)

— Свърши ли си работата най-сетне? — попита Максимович.

Сева кимна.

— Сега вече да. Още един автограф и си отивам. Максимович се подписа в дневника, а Сева напусна апартамента напълно доволен от свършената работа.

4.

Първия важен разговор на Максимович с неизвестния му съучастник записаха още същата вечер. Първи се обади Максимович. Разговорът бе следният:

— Ало, Грув, здрасти. Аз съм Андрей.

— Здрасти, Андрон! — Гласът на съучастника бе тих, мек и ненатрапчив. — Откъде се обаждаш? От вас?

— Да.

— Няма ли да се отбиеш у дома?

— Не, Грув, уморен съм. Ще намина утре сутринта. Как е Верочка?

— Нормално. Вече привикна. Не мога да я отлепя от компа. Чуй ме, Андрон, според мен тя вече е наша. Може би ще й позволиш да се поразходи навън?

— Засега не бива. Нека се поизпоти още ден-два. Артур се кани утре да я посети.

— Отдавна беше време. Ако беше видяла познато лице, щеше да се успокои по-рано.

— Да бе. Само дето щеше първо да извади и двете очички на това „познато лице“. Как върви работата със сайта?

— Всичко е окей, Андрон. Верочка е истински гений. Още два-три дни и всичко ще е готово. Главното е, че тя се увлече.

— Не се залъгвай. Познавам Вера. За нея това е поредната задача, която трябва да реши.

— Няма страшно. Като реши тази, ще й пробутаме друга. Плюс прилично възнаграждение. Тя е умно момиче, няма да откаже.

— Да дава господ. Какво става със Стасик Тоцки?

— Вера му наприказвала нещо за някаква далечна роднина. Казала му, че се скарала с родителите си и така нататък. Общо взето, той се зарекъл да не казва нищо на никого.

— Прекрасно! Оказва се, че вече никой не се интересува от нея. Чу ли за татенцето?

— Аха. Пълна тъпня. Имам чувството, че някой се будалка с нас.

— Вероятно ченгетата са навързали двете отвличания в общ възел.

— Толкова по-добре. Ще акцентират върху търсенето на татенцето — няма да им стигне живота да ни хванат следите. А дотогава Вера сама ще се появи. Маминката не се ли тревожи?

— Не се безпокой за нея. Имай ми доверие, аз ще я утеша.

— Да бе, знаем, че си известен утешител. Други новини?

— Не.

— Тогава свършваме. Трябва да поседя още два часа над програмата. Хайде!

— Ще се чуем!

Макс, брадат и рошав като пират, чукна с пръст по клавиатурата на компютъра.

— Как ви се струва звукът? — запита той колегите си.

— Много е чист — одобри Денис. — Направи ли цифровата разработка?

Макс кимна.

— За съжаление не успях да пробия телефона на този Грув. Очевидно апаратът е включен към специално блокиращо устройство. Между другото телефонът на Максимович също не е от елементарните — снабден е със защита, но с нея нямах особено големи проблеми. Стари пинизи.

— Много самоуверено момче — отбеляза Сева Голованов. — Даже не си дава зора да предположи, че някой може да подслушва разговорите му.

— Самоуверен поради безнаказаност — каза Грязнов. — Очевидно не му е за първа година да безобразничи.

— Карай, и без това скоро ще затворим това предприятие. Между другото, имаме ли някаква представа с какво точно се занимават там?

— Всички момчета са програмисти — каза Сева Голованов. И предположи: — По всяка вероятност машинации в интернет. Смъкват пари от активирани интернет карти или нещо подобно.

Грязнов недоверчиво поклати глава.

— За нещо такова не е нужен много ум, нали? И няма да се налага да отвличат Вера.

Сева кимна.

— Така е. Какво друго тогава?

— Струва ми се, че тези момчета разбиват бази данни и продават информацията на заинтересовани лица — обади се брадатият Макс. — В днешно време това е популярен бизнес.

Денис Грязнов разроши с ръка рижата си коса и замислено произнесе:

— Защо не, напълно е възможно. В тоя „бизнес“ се въртят доста пари. Наистина и рискът не е малък. Ченгетата може и да не ги хванат, но в замяна на това разсърдени бизнесмени може да ги накажат. Има ли някакви други предположения?

Макс сви рамене и каза:

— Общо взето, биха могли да влизат в банкови сметки… Но това е сложна и трудоемка работа. При това могат не само да отнесат кютек, но и задълго да влязат зад решетките.

Голованов се усмихна.

— Смяташ ли, че съвременната младеж може да се спре пред подобни дреболии? Те са слободии момчета. Мислят си, че целият свят около тях се състои от пълни идиоти и единствено те са вундеркинди и супермени.

— Така е — потвърди Филя. — Между другото, господа, надявам се, че всички сте обърнали внимание на това, че тая младеж няма никакво отношение към отвличането на възрастния Акишин.

— Не бих твърдял подобно нещо с пълна увереност — възрази Грязнов. — Напълно възможно е Максимович просто да води за носа този Грув. Или да не му съобщава всички детайли на замислената операция. Със сигурност се знае, че Вера Акишина е отвлечена от тези момчета и им е помагал Артур Акишин. Целта на отвличането също е повече или по-малко ясна: били са им нужни способностите на Вера като програмист.

— И ако се съди по това, което каза Грув, Вера се чувства напълно добре в тази компания — отбеляза Филя.

— Кой да знае, може пък и наистина сами да я освободят. А преди да я пуснат, ще я обработят да признае, че е напуснала дома си по своя воля.

— Струва ми се, че е време да приберем Максимович — каза твърдо Голованов. — Обикновено такива корави момчета като него пасуват пред лицето на истинската опасност. Залагам си главата: само малко да го натиснем, и ще си каже всичко.

— Подкрепям — съгласи се с колегата си Филя Агеев.

— А аз съм готов да се заема с Артур Акишин. Умея да разговарям с подобни типове.

5.

Андрей Максимович никога не беше се страхувал от някого. Още когато бе малък, неговият баща му внушаваше, че страхливият човек никога няма да постигне нещо в живота си. А Андрей вярваше на баща си. Не би могъл да не му вярва.

Андрей Игоревич Максимович „избичи“ шест години в някои не толкова далечни места за злоупотреби в тъкачната фабрика, на която бе директор. Можеше да му дадат и повече, но заедно с Андрей Игоревич в това доста тъмно и доста доходно дело беше замесено и синчето на един от високопоставените съветски чиновници. Името на синчето не попадна в протокола, а на Андрей Игоревич дадоха му минимална присъда. Смекчаващ фактор се оказа и нервната болест на съпругата на Максимович, на която постоянно трябваха вносни „скъпоструващи“ лекарства. Поне така бе записано в протокола.

След като излежа присъдата си и излезе на свобода с „чиста съвест“, Андрей Игоревич не изпадна в униние, както много от останалите, постигнати от такава горчива участ. Перестройката бе в разгара си и Максимович ентусиазирано се включи в тази нова за него игра.

С останалите неконфискувани капитали Максимович организира кооперация за шиене на модни дрехи. Той примами шивачите от съседния Дом за битови услуги, а за платовете се договори с някои свои стари познати (отчасти и участници) от тъкачната фабрика, която ръководеше преди шест години. И работата потръгна.

Не след дълго Максимович се сдоби с вносна кола, с вила в Загорянка (в замяна на конфискуваната), а през лятото заведе жената и сина си в Рим. Всичко вървеше към добро, бизнесът на Андрей Игоревич се разрастваше, приходите също. Но през 1993 година се случи голяма неприятност. От успехите на Максимович се заинтересуваха едни напомпани, късо подстригани момчета, облечени в анцузи.

Оказа се, че Андрей Игоревич е налапал твърде голямо парче от общата баница и се е подложил на риска да се задави с него. Мускулестите момчета предложиха на Максимович своята помощ в тази деликатна „гастрономическа“ дейност.

Обаче се оказа, че Андрей Игоревич не е съгласен с такава постановка на въпроса. Той смяташе, че „парчето от баницата“ му е съвсем по зъбите. И когато напомпаните момчета напомниха на Максимович, че нищо на тази земя не може да бъде вечно, и особено зъбите, Андрей Игоревич не се сдържа и ги прати някъде доста надалече. На следващия ден намериха Максимович проснат в собствения му гараж със строшена глава.

Оттогава Максимович-младши заживя нов живот. Вече беше студент във Философския факултет на МГУ Като културен и смел младеж той настоя пред милицията да намерят убийците на баща му, като допълнително подсказа на следователя кого точно да търсят.

На другия ден на улицата го настигнаха две яки момчета и след като го отмъкнаха зад ъгъла, кратко и достъпно му обясниха, че не бива да се навира в игрите на възрастните.

В болницата, където Андрей се озова след разговора с яките момчета, го навести един следовател. След като остави върху шкафчето му китка банани, той каза:

— Що си се запънал бе, момко? Те са гепили всичко, не ти ли е ясно? Само да си отвориш устата, и ще знаят какво ти се е прищяло да кажеш.

— Дали не е без вашата помощ? — учтиво запита Андрей.

— Кой да ти каже… — усмихна се следователят. — Добре де, лежи, оправяй се, ние ще завършим делото и без теб. И без това няма кой знае какво да кажеш, нали? Явно е, че дори не си успял да видиш лицата на нападателите, не е ли така?

Андрей се замисли и реши да не противоречи:

— Тогава всичко е прекрасно — удовлетворено каза следователят, ставайки от стола. — Колко още ще те държат тук?

— Три седмици — отвърна Андрей.

— Ще ти дадат ли извинително удостоверение за университета?

— Би трябвало.

— Виждаш ли! — Следователят разтвори ръце. — Всичко се нарежда по най-добрия начин. Добре, няма да ти преча повече. Лежи и оздравявай. Само че… — Следователят се усмихна. — По-ле-кич-ка.

Полека-лека Андрей се оправи. След това повече не се занимаваше с милицията. Трябваше ли? Те и без това не можеха да се справят.

След гибелта на баща му много неща в живота на Максимович-младши се промениха. Като начало от бащиния му бизнес семейството не получи ни троха. Изведнъж се оказа, че баща му дължи на всекиго по нещо. И най-вече на яките момчета с анцузи (които, естествено, бяха предоставили на когото трябва каквито трябва документи), прибраха като начало фабриката на Андрей Игоревич, след това колата му, а после и вилата в Загорянка.

Така семейството му остана само с апартамента. При това, както Андрей се досещаше, единствено защото баща му не бе успял да купи новия четиристаен, тъй като мислеше, че това не е спешно. Старото тристайно апартаментче в също толкова стара, подлежаща на ремонт кооперация не беше привлякло вниманието на новоизпечените кредитори.

Освен апартамента Андрей наследи и още една вещ, с която не би се разделил за нищо на света — великолепен и почти нов компютър пентиум, подарък на Андрей от баща му за двадесетгодишнината.

Между другото болестта на майка му се усложни. Депресиите й ставаха все по-дълбоки и продължителни. По време на пристъпите си тя не искаше да вижда никого, включително и сина си, затваряше се в спалнята и се тъпчеше с шепи антидепресанти.

Андрей, който безкрайно много обичаше и уважаваше майка си (шест години тя го беше носила него, лентяя, на гърба си, работейки като проста медицинска сестра в поликлиниката), се опитваше, доколкото може, да я окуражава. Когато тя реши да се върне на работа, той категорично й забрани. На тъжния и напълно основателен въпрос на майка му: „Тогава с какво ще живеем?“ — Андрей отвърна: „Както сме живели досега, така и ще я караме. Заклевам се, че няма за какво да се безпокоиш.“

И Андрей започна да работи. Не се отказа от университета. Вярно, наложи се да се премести в друг факултет, защото във философския нямаше вечерни курсове, но това дори беше за добро. След като изхвърли книжките на Аристотел и Хегел на тавана, Андрей Игоревич се захвана яко с програмиране.

През деня Андрей работеше като програмист в една малка фирма, където го приеха само заради това, че правилно произнасяше думите „бейсик“, „фортран“ и „дънна платка“, а вечер ходеше на лекциите в университета. Не след дълго стана ясно, че с помощта на компютъра може доста добре да се печели.

Като начало Андрей направи малка програмка за начинаещи счетоводители. Програмката бе купена от една фирма, която се занимаваше с повишаване на квалификацията. Зарадван от първия си успех, Андрей създаде простичка, но извънредно увлекателна компютърна игра, нещо като кръстчета и нули, но за ерудити. Успя да продаде играта на чуждестранна фирма, с която се бе свързал чрез един приятел — канадец, с когото в свободните си дни се боксираше на ринга, като участник в студентския отбор.

След това направи компютърната игра „билярд“, след това „ъгълчета“, а след това една много мощна фирма, занимаваща се с програмиране, покани Андрей на работа. От този момент нататък животът на Андрей Максимович и майка му потече без проблеми. Оттогава вече нищо не им липсваше.

Преди няколко години в жилището на Андрей дойде висок, възрастен мъж с тъжно лице.

— Дмитрий Олегович — представи се той. — Колега на вашия баща.

Майка му беше вкъщи, но вече спеше, затова Андрей покани госта в кухнята.

— Искате ли кафе? — попита.

Той поклати прошарената си глава.

— Премного съм ви благодарен, Андрей Андреевич, но предпочитам чай. Ако може, нека да е по-силен. По две чаени лъжички на чаша.

Андрей се учуди, но не възрази.

Дмитрий Олегович с удоволствие отпи от силния горещ чай, цъкна с устни и каза:

— Вие много приличате на вашия баща Андрей Андреевич. Макар че аз го поназнайвам от не най-хубавите му времена.

Андрей се намръщи. Той вече бе разбрал кои са тия „времена“, но все пак попита:

— Какво имате предвид?

— Ами това, скъпи мой Андрей Андреевич, че ми се наложи почти шест години да работя с вашия татко рамо до рамо. И честно ще ви кажа, това беше един от най-добрите хора, които съм срещал през живота си. Той беше бригадир в шивакия цех, а аз негов заместник. — Мъжът мрачно се усмихна. — Славно време беше. Ръкавици, ватенки, халати — шиехме всичко. Андрей Игоревич беше много добър бригадир. Мъжагите го уважаваха. За шест години не съм чул лоша дума от него.

— Да — потвърди Андрей. — Баща ми беше много добър човек.

— И много предприемчив — продължи гостът. — Бедата на Андрей се състоеше в това, че не бе способен да се огъва пред обстоятелствата. Той надделяваше със сила там, където трябваше да овладява нещата с хитрост. Знаете ли, Андрей Андреевич, аз му бях предсказал, че някой ден това качество ще му коства живота, но както се сещате, в отговор той само се изсмя.

Тъжният възрастен мъж, който смяташе себе си за по-умен от всички, започна да дразни Андрей.

— Извинете ме — сухо каза Андрей, — ако сте дошли единствено за да ми разкажете за онова време, когато баща ми е бил в затвора, то… — За миг Андрей се поколеба, но завърши твърдо: — По-добре си вървете. Баща ми не обичаше да си спомня за ония години. А след като на него не му харесваха, не виждам защо на мен…

— Да, разбира се — кимна гостът, без ни най-малко да се обиди. — Разбирам вашите чувства. Но изобщо не съм тук заради това. Виждате ли, Андрей Андреевич, вашият баща излезе на свобода няколко години преди мен. След като го пуснаха, той намери моето семейство — жена ми и сина ми. Откри ги и им помогна. Много им помогна. Та така, Андрей Андреевич, аз мисля, че сега е мой ред да ви помогна.

— Вие да ни помогнете? На нас? — Андрей едва не се разсмя. — Много ви благодаря, но ще трябва да ви разочаровам. Ние не се нуждаем от помощ. Изобщо.

— Да, да, знам — все така миролюбиво отвърна Дмитрий Олегович. — Вие имате хубава и интересна работа. И печелите доста. Обаче… Какво ще кажете, ако ви предложа работа, за която ще заплатя… ами… да кажем, пет хиляди долара?

— Месечно? — недоверчиво попита Андрей.

— Работата ще бъде еднократна — обясни Дмитрий Олегович. — От онова, което знам за вас, ще ви отнеме не повече от три-четири дни. Ще можете да го направите и вкъщи, след другата ви работа.

Андрей с подозрение изгледа госта си.

— И какво трябва да се прави?

— Практически същото, което всеки ден правите във вашата фирма. — Забелязвайки недоверието в очите на Андрей, гостът веднага се поправи: — Е, почти същото. Съществува един код, който трябва да пробиете. Ще ви предоставя цялата необходима апаратура.

— И що за код е това? — попита Андрей.

Върху устните на Дмитрий Олегович отново се появи тъжната усмивка.

— Не мога да ви кажа. Единствено заради вашата безопасност.

— Това означава ли, че работата е опасна? — присви очи Андрей.

— Ако вършите само това, което се иска от вас, няма да е такава. Андрей Андреевич, сам оценете, нима бих злепоставил сина на човека, който в труден момент е помогнал на семейството ми?

— Но все пак ще е престъпление? — с тих глас попита Андрей.

Гостът сви устни и сгъна мършавите си рамене.

— Зависи.

Андрей се замисли. След това попита:

— Веднага ли ще платите?

— Разбира се — кимна Дмитрий Олегович. — Ще получите две хиляди сега и още три, когато работата бъде завършена. — Гостът леко склони глава встрани и попита: — Е, съгласен ли сте?

— Да — кимна Андрей. — Съгласен съм. Кога започваме?

— Веднага — каза Дмитрий Олегович. — Апаратурата е в колата ми. Да вървим, ще ми помогнете да я пренеса.

Както и се очакваше, работата отне на Андрей само три дни. Дмитрий Олегович дойде да вземе готовия „продукт“, съпроводен от навъсен младеж, също толкова слаб и висок като самия него.

След като погледна монитора, младежът се извърна към Дмитрий Олегович и каза:

— Всичко е наред. Направил го е.

„Разбира се, че съм го направил — помисли си Андрей. — А вие какво си мислехте? Да видим сега ще ми платите ли паричките или не.“ В случай че гостите откажеха да платят, Андрей държеше зад вратата новичка, още миришеща на машинно масло брадва. Разбира се, Андрей не се канеше да убива никого, но можеше да се наложи да ги поизплаши, за това решителността на Максимович-младши щеше да му стигне.

Но не се наложи да пуска в действие брадвата. Дмитрий Олегович се разплати докрай. Плати, след което посочи възслабия младеж и каза:

— Запознайте се, Андрей, това е синът ми.

— Грув — каза младежът и подаде на Андрей дългата си слаба длан.

— Това прякор ли е? — полюбопитства Андрей, стискайки ръката му. Пръстите на момчето бяха сухи и студени.

— Така ме наричат — каза Грув. — Или така, или никак.

„Щом е Грув, нека си е Грув. Все ми е тая“ — помисли си Андрей. А гласно изрече:

— Добре, Грув. Приятно ми е да се запознаем.

— И аз разбирам малко от това — каза Грув, кимвайки с глава по посока на монитора. — Не е зле направено, Андрей. При това достатъчно бързо.

— Три дни — отговори Максимович. — Според уговорката.

Младежът се усмихна. За разлика от баща му неговата усмивка изобщо не бе тъжна, а обратното — закачлива и дръзка.

— Ние предложихме минималното време само за да те проверим — каза Грув. — На мен щяха да ми трябват два-три дни повече.

— Това означава, че още има да се учиш — отговори Андрей.

Оттогава Андрей Максимович започна постоянно да работи с Дмитрий Олегович Янковски и неговия син с прякор Грув.

Всъщност тази работа не беше постоянна и изобщо не беше дори редовна. Горе-долу веднъж на два-три месеца (доста рядко повече) Дмитрий Олегович се обаждаше на Андрей и му съобщаваше, че съществува поредната възможност „да се поглези със зелено“. След това се срещаха някъде на неутрална територия — обикновено в кафене или ресторант. Янковски връчваше на Андрей плик от плътна хартия.

След като се споразумяваха относно работата, те изпиваха по чашка коняк и се разделяха, за да се срещнат отново след няколко дни в същото кафе. Тогава Андрей предаваше на Дмитрий Олегович плик с резултатите от своя труд, а в замяна получаваше друго едно пликче — малко, но натъпкано с банкноти.

Майката на Андрей Максимович не се досещаше за нищо. Синът й продължаваше да ходи на работа и да носи заплатата си в края на всеки месец. Така продължи година и половина.

Всичко приключи толкова внезапно, както и започна. Един път Андрей, както обикновено, свърши работата си, напъха плика в джоба си и се отправи към близкото кафе, където Янковски му бе определил среща.

Наближавайки кафето, той забеляза милиционерска кола и линейка. След като стигна дотам, видя милиционерски бариери, а не след дълго и носилка с трупа на слаб прошарен човек, която двама яки санитари вкарваха в линейката.

След като схвана кой лежи върху носилката, Андрей се обърна и пробивайки си път през тълпата от зяпачи, се разкара оттам. Реши засега да не се връща вкъщи. Слава богу, майка му бе заминала при дядото и бабата в Орьол, така че можеше да не се тревожи поне за нея.

Като начало Андрей три часа скитосва из Москва, присядайки на пейките из вътрешните дворове и градинките, като отчаяно се опитваше да реши какво точно трябва да прави.

Когато мина и третият час, Андрей си спомни, че пликът с изпълнената поръчка все още е в джоба му. Тогава той свърна зад едни гаражи, запали плика, почака, докато пламъкът не стигна до пръстите му, хвърли горящия плик върху асфалта и почака, докато се изпепели.

„Край — каза си Андрей. — Други улики няма.“

След което изведнъж и внезапно се успокои. Върна се вкъщи, пи чай, изтръгна от контакта телефонния кабел (знаеше, че Грув ще се обади, но не искаше да говори с него, преди да е успял да се концентрира), след това се просна в леглото и заспа здравия сън на младенец.

На сутринта отново включи телефона и той само след минута отчаяно зазвъня. Беше Грув.

— Ало, здрасти, Андрей. Може би вече знаеш какво стана!

— Да — честно отвърна Максимович. — Видях как натовариха баща ти в линейката.

— Наистина, беше неприятно — каза Грув. — А какво стана с плика? Успя ли да му предадеш плика с поръчката?

— Не — каза Андрей. — Разбира се, това не е моя работа, но как можеш в подобен момент да мислиш за плика? Току-що убиха баща ти!

— Първо, не са го убили — спокойно отвърна Грув. — Той умря от сърдечен пристъп. И второ, аз се запознах с него половин година преди тебе. Той ни изостави, когато нямах и три години. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Плюя на това животно. В момента ме вълнува само едно нещо.

— Какво? — попита отново Андрей.

— Ще можем ли да работим и без него? В мобилния на татенцето намерих телефонния номер на посредника, от когото бащата е получавал задачите и парите и на когото е предавал готовите резултати.

— За какво става дума тогава? — запита Максимович.

— Ами за това, че аз не умея да общувам с хората. Или веднага се затварям, или започвам да се държа като истински клоун. Нужен е спокоен и авторитетен човек. Такъв като тебе.

„Абе, глупако! — прииска му се на Андрей да попита Грув. — Откъде-накъде, мамка му, аз ще съм спокоен и авторитетен?!“ Но вместо това неочаквано за себе си каза:

— Добре, съгласен съм. Намини надвечер, ще го измислим.

Така двамата започнаха да работят заедно. И работиха още половин година, докато не се запознаха с Артур Акишин.

Артур Акишин се появи в живота им като дяволче от магическа кутия. Всичко стана в компютърния клуб, където се сражаваха любителите на играта „Quake“. Напоследък Андрей и Грув обичаха да се отбиват в този клуб, за да свалят напрежението след поредната извършена работа. Те предизвикваха на битка всеки от присъстващите и неизменно го побеждаваха без особени усилия. Първият, когото не успяха да победят, бе Артур Акишин.

„Сополанкото“, както веднага го нарече Грув, играеше бързо и решително. Той предпочиташе да не стои в засада и да чака противникът му да направи грешка, а се устремяваше в челна атака срещу врага под град от куршуми. Колкото и да бе странно, тази тактика вършеше работа. Младото блондинче с капризно и студено лице успя да разстреля Андрей и Грув от упор.

Играеха на по халба бира. След като играта завърши, Грув се измъкна от клуба и потегли по някакви негови работи, а Андрей поведе своя нов познат в бара, за да го почерпи със спечелената бира.

— От момчетата съм чувал някои неща за вас — каза блондинчето, пийвайки от студената бира и внимателно изучавайки Андрей със сините си очички-свределчета.

— Така ли? — усмихна се Максимович, пощипвайки рижата си брадичка. — И какво точно си чувал?

— Чувал съм, че вие, приятелчета, печелите доста добре. При това припечелвате единствено с помощта на собствените си мозъци.

— Направо ме смая — отново се усмихна Максимович. — В наше време даже водопроводчиците изкарват повече благодарение на собствения си мозък.

— Момчетата казват, че сте хакери — набързо изрече Акишин. — И аз им вярвам.

Андрей не отговори нищо, само извади от джоба си цигарите и бавно запали. „На ти тебе тайна със седем печата — със сарказъм си помисли той. — Конспиратори смотани.“

— Не би трябвало да се страхувате от мен — каза Артур, вглеждайки се внимателно в лицето на Максимович. — Няма да ви издам. Нещо повече, бих искал да работя с вас.

— Да работиш с нас? — иронично повтори Максимович. — Нещо бъркаш, приятел. Ние с нищо такова не…

— Я стига — намръщи се Акишин. — Не съм дошъл тук, за да ме будалкаш. Работата е там, че… — Сините очи на Акишин хазартно заблестяха, а гласът му спадна до хрипкав шепот. — Става дума за това, че имам идея как може бързо да се забогатее. Но за нейната реализация ми трябват партньори.

„Странно момче — мислеше си Максимович, присвил очи и втренчил се в младежа през сивото облаче дим. — Или е отчаян, или е глупак.“

— И каква ти е идеята? — спокойно попита Андрей.

— Идеята е гениална — отговори блондинчето, бляскайки с възбудени очи. — Но веднага трябва да ви предупредя, че работата ще бъде опасна. Вие с Грув готови ли сте да рискувате?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че сте готови — уверено изрече Акишин. — Иначе не бих разговарял с вас.

„Не, не прилича на глупак — реши Максимович. — По-скоро е шантавелник. С такива може и да хлътнеш, но може и да гепиш нещо сериозно.“

— Добре, готов съм да те изслушам — каза Максимович и натисна цигарата си в пепелника.

И Акишин започна.

Много по-късно Максимович разбра, че видимото безразсъдство на Акишин беше само своеобразна проява на присъщите му припряност и паникьорство. И че неговата храброст беше от оня вид, за който някога Лермонтов бе написал „тя не е наша, не е руска“, а по-точно — да затвориш очи и да се бухнеш във вира, пък да става каквото ще.

Обаче тази вечер Артур Акишин направи на Андрей Максимович и на Грув предложение, на което те не можеха да откажат.