Платинената карта

1.

В онази утрин Сергей Михайлович Акишин още не знаеше, че ще престане да вижда слънцето далеч преди нощта да е настъпила. Той остави без отговор въпроса на Денис Грязнов относно мистър Плат не заради налудничавите идеи на началството си, а поради съвсем други причини. Един господ знае колко душевни усилия струваше на Сергей Михайлович да запази самообладание, когато доближи до ухото джиесема си.

— Слушам — каза Акишин.

— Добре правиш, че слушаш — чу той в отговор хрипкав и очевидно съзнателно изменен глас. — Кротувай, ако искаш да видиш дъщеря си жива.

— Няма да има проблеми — отвърна Сергей Михайлович, като с все сили се опитваше да запази спокойствие.

— Дудката ти подслушва ли се?

— Не.

— Нали не искаш да направиш лошо на дъщеря си?

— Не — потвърди Сергей Михайлович.

— Тогава се качвай в колата и пристигай във вилата в Тайнинка. Без изобщо да се бавиш. И имай предвид: ако кажеш някому дори дума за това — аз със собствените си ръце ще измъкна сърцето на момиченцето. А след това…

— Идвам веднага — прекъсна излиянията на непознатия Сергей Михайлович.

— Хайде довиждане!

Сергей Михайлович прибра телефона си, погледна към Грязнов (дали не бе забелязал нещо), след това разтвори ръце, преструвайки се, че съжалява.

— Извинете ме, Денис Андреевич, но ще ни се наложи да отложим този разговор. Както сам разбирате — шефовете не обичат да чакат.

— Вярно е — спокойно отвърна Грязнов. „Слава богу, май нищо не усети“ — помисли си Сергей Михайлович. — Кога ще можем да продължим разговора? — попита Денис.

„Де да знаех!“ — мрачно помисли Акишин, а гласно изрече:

— Може би още довечера. Веднага щом се освободя, ще ви се обадя.

— Държа да се чуем. Това е и във ваш интерес.

Веднага след като Денис Грязнов затвори вратата, Сергей Михайлович набра номера на шофьора си.

— Витя, колата да е пред входа! Излизам след две минути!

През целия път в главата на Сергей Михайлович се въртеше една и съща мисъл: „Ще им предложа за заложник себе си. Ще им обясня, че за тях е по-изгодно да искат откуп за мен. За Вера бих могъл да платя само аз, докато за мен ще плати компанията ми. Те не могат да не ми повярват. Длъжни са!“

— Давай по-бързо, Витя! — каза на шофьора Акишин, вече нямайки сили да сдържа емоциите си.

— Какво се е случило, Сергей Михайлович? Нали не бързаме за работа, а отиваме на вилата?

— Важното е да караш колкото се може по-бързо, а после ще ми задаваш въпроси.

Всичко стана, когато бялото ауди на Акишин спря на железопътния прелез. Докато чакаха влака, шофьорът Витя извади от жабката цигарите си, а Акишин отвори телефона си:

— Ало, Таня, да си се чувала с Вера?… Аз също нямам никакви новини. Сега съм с колата. Отивам към…

Акишин не успя да довърши. А Витя не успя да запали цигарата си. Близо до аудито, скърцайки отчаяно спирачки, спря черна волга със сини милиционерски номера. Вратите се отвориха и отвътре изскочиха трима мъжаги с камуфлажни униформи и черни качулки.

— Стига бе, пичове, какво ви става?! — изумено изкрещя шофьорът Витя.

Яките момчета за секунда измъкнаха недоумяващия Витя от колата и го проснаха по лице на асфалта. Тъй като беше здравеняк и смелчага, Витя се канеше да изсипе куп отчаяни псувни по адрес на „мръсните ченгета“, но една инжекция в шията доста бързо го успокои. Дотогава Сергей Михайлович вече бе преместен във волгата. За разлика от Витя той дори не се опита да продума.

Веднага щом Сергей Михайлович се озова на задната седалка на колата, един от похитителите бързо и умело върза ръцете му със скоч, а другият нахлузи върху главата му черна качулка.

— Ако седиш мирно, няма да пострадаш — каза му оня, който го върза. — Драпай, брато!

Сергей Михайлович усети, че колата тръгна, и едва тогава се осмели да зададе въпроса си:

— Какво става с Вера? — високо изкрещя той. — Жива ли е?

— Нищо й няма — отговори на Акишин същият „спецназовец“.

— При нея ли ме карате?

— Да бе. При нея.

— Момчета, много ви моля, не закачайте дъщеря ми. Готов съм да ви платя, само кажете колко.

— Брато, затвори му на тоя плямпалото, докато не съм го треснал аз.

— Стига си плещил — каза на Акишин първият. — Като стигнем до бърлогата, там ще те светнат.

— Имате ли там някакъв началник?

— При нас всеки сам си е бос. Стига си дрънкал.

Сергей Михайлович предпочете да не възразява. Стана му ясно, че си няма работа със спецназовци, а с обикновени мутри. А от тях би могло да се очаква всичко.

Двадесетина минути пътуваха в мълчание. След това вторият похитител, оня, който нахлузи качулката на главата на Акишин, внезапно каза:

— Ей, балък, мърдаш ли още?

— Да — отвърна Сергей Михайлович.

— Браво, юнак си. Я чувай, твоята щерка си я бива. За такива цици турците ще ни сипят бала мангизи.

Като че ли нещо вътре в Акишин се скъса.

— Вие… вие няма да посмеете — с усилие изговори той. — Аз…

— Добре бе, не се коси — рече първият похитител. — Дъщеря ти не е при нас. Ей, брато, за чий го пързаляш?

— Я се разкарай — отвърна му вторият похитител. — Теб какво ти пука?

— Не разбрах — каза Акишин, вече преодолял първия шок. — Какво значи всичко това? Казвате, че дъщеря ми не е при вас? Тогава къде е?

— Не сме в тая тема — отговори му първият. — Аверчето те пързаля само за майтап. И да ти кажа честно, не знаем нищо за малката. Дрънкахме за нея само за да те изкараме от бърлогата.

— За да ме примамите? — Сергей Михайлович отново усети в гърдите си огромна празнина. — Тогава как сте разбрали, че Вера е отвлечена?

— Откъде, че и как… Нали ти, смотаняко, сам раздрънка всичко. А и по жицата само за дъщеря си плямпаш. Как да не разбере човек?

— Да, но аз…

Единият от похитителите късо и рязко удари Акишин с лакът в лицето и Сергей Михайлович се задави.

— Много дърдориш, маймуно — изрече похитителят. — След малко пристигаме.

2.

В кабинета на оперативника беше много задимено от цигарите. Димът висеше в средата на стаята като дрипав сив облак и се разстилаше по тавана. Татяна Олеговна слушаше оперативника мълчаливо, стараейки се да не го прекъсва. Под очите имаше тъмни вадички от разтекла се козметика. Очите на Акишина бяха полупритворени, като че ли бе изпаднала в транс.

Обратно, лицето на Денис Грязнов бе нервно и оживено. Той току мръщеше вежди, прехапваше долната си устна и изобщо се държеше така, като че ли нямаше търпение да скочи от мястото си и да се втурне да търси изчезналия бизнесмен.

Докато говореше, оперативникът от време на време хвърляше неприязнени погледи към Грязнов, сякаш искаше да му покаже, че неговото присъствие в кабинета е съвсем излишно.

— Станало е горе-долу така — завърши оперативникът. — Татяна Олеговна, нямате ли някакви подозрения или догадки относно всичко това?

Акишина изхлипа и прокара кърпичка по зачервените си от плач очи.

— Какви догадки бих могла да имам? — изрече тя с треперещ глас. — Само за няколко дена отвлякоха дъщерята и мъжа ми, а вие искате да седя тук и да правя предположения?

— Ако само роните сълзи и се оплаквате от съдбата, едва ли ще успеем някога да намерим близките ви — строго рече оперативникът.

— Андрей, карай по-деликатно — помоли го Денис Грязнов.

— А ти, Грязнов, не си отваряй много устата — мрачно реагира оперативникът. — Имай предвид: ако ни се пречкаш в краката, ще ти забраним достъп до делото. И изобщо ще затворим вашата кантора, мамка й. Само частни детективи ми липсват тук.

Денис се усмихна:

— Е, чак пък да ни затворите — за това няма да ви стигнат силите.

— Какво няма да ни стигне? — присви очи оперативникът.

— Пълномощията — доуточни Денис. — И надали можеш да ми забраниш да се занимавам с това дело. Искаш ли един добър съвет, Андрей?

Оперативникът се ухили и леко склони глава встрани, все едно че казваше: „Целият съм внимание.“

— Та така — продължи Грязнов, — ние при всички случаи ще продължим да се занимаваме с това дело… Ако, разбира се, самият Сергей Михайлович не ни се обади и не отмени поръчката си. И затова, вместо да се караме, предлагам да обединим усилията си.

— Доколкото разбрах, Акишин ти е възложил да намериш дъщеря му, тогава заминавай да я търсиш. А що се отнася до отвличането на самия Акишин…

— Една минута… — прекъсна оперативника Татяна Олеговна, изваждайки от чантичката телефона си. Тя приближи слушалката до ухото си. — Слушам ви… Да… Да… Моля ви, не му причинявайте болка! Ще ви платя каквото поискате!…

Оперативникът Андрей и Денис Грязнов настръхнаха.

— Да, в милицията съм… — продължи разговора Акишина. — Не, не съм се разприказвала… Не… — Внезапно лицето на Татяна Олеговна побеля като хартия. — Колко? — изохка тя. — Вие какво… Откъде мога да намеря такива пари?… Не… Да, ще се опитам… Чакайте! Не затваряйте! Кажете как е дъщеря ми?

Татяна Олеговна бавно отпусна ръката си, трескаво стиснала телефона.

— И какво? — нервно попита оперативникът.

— Нищо не ми казаха — отвърна Акишина. — Нищо за Вера.

— А за съпруга ви? Поискаха ли пари?

— Да — кимна Татяна Олеговна. — Три милиона долара.

Оперативникът подсвирна.

— Яко — каза той. — Вие наистина ли имате толкова пари?

Акишина поклати глава.

— Не. Те казаха, че за Серьожа трябва да плати компанията, в която той работи. „Информинвест“… — Татяна Олеговна изтърва телефона на пода и притисна длани към лицето си. — Господи… — прошепна тя. — Какво да правя сега?

Грязнов вдигна телефона и го остави върху бюрото.

— Татяна Олеговна, опитайте да се успокоите — меко изрече той.

Оперативникът добави, отново вземайки инициативата в ръцете си:

— Да, Татяна Олеговна, трябва да се овладеете. От това как ще се държите зависи благополучието на вашия мъж.

— Те ще го убият… — измърмори Акишина, бършейки очите си с кърпичката.

Оперативникът поклати глава.

— Едва ли. Между другото, бях ви помолил да донесете снимка на мъжа си. Носите ли я?

— Да. Ето. — Татяна Олеговна вдигна от бюрото чантичката си и извади цветна снимка. Сложи я върху плота: — Това е последната му. Мъжът ми е отляво.

Оперативният взе снимката и учудено промърмори:

— Ако не греша, това е американският милиардер Лайъм Плат?

Татяна Олеговна кимна.

— Да. Те имаха общ бизнес.

Денис Грязнов посегна и безцеремонно измъкна от ръцете на оперативника снимката, след което се втренчи в нея.

— Какво си позволяваш! — разбесня се оперативникът. — Я ми я върни!

Без да каже нито дума, Денис върна фотографията. След това погледна ръчния си часовник и каза:

— Извинете ме, Татяна Олеговна, но трябва да тръгвам. Ако искате да се включим и ние в издирването на вашия съпруг, обадете ми се след около час, час и половина.

Вместо отговор Акишина кимна и отново заплака. Денис стана, взе от бюрото подписания пропуск, махна с ръка на оперативника и излезе от кабинета.

В коридора той набра номера на Турецки.

— Здравей, Александър Борисович.

— А, Денис, здрасти! Как я караш?

— По-добре от всички останали.

— А защо гласът ти е такъв пресипнал? Простинал ли си или нещо друго?

— Ами не, просто покрай мен пушиха прекалено много. Току-що излизам от една ведомствена душегубка. Александър Борисович, струва ми се, че трябва да се видим.

— Точно сега имам страхотно много работа…

— Разбирам. Но ми се струва, че имам информация, която би могла да те заинтересува. А съм сигурен, че ти имаш информация, която ще е интересна за мен.

— Олеле! Същински Щирлиц! Заинтригуван съм. Знаеш ли какво… След половин час имам намерение да отскоча до едно кафе, да му хапна нещо. Ако искаш, може да се присъединиш.

— Защо пък в кафе? Да не би вече да не ти готвят вкъщи?

— Дениска, още една такава закачка, и ще те пратя по дяволите — неочаквано сърдито отвърна Турецки.

— Добре де, извини ме. Та къде се каниш да хапнеш?

— В любимото кафе на твоя старец. „Виндава“. Знаеш ли къде е?

— Да.

— Тогава припкай там след четиридесет минути. Край, отбой.

Турецки затвори.

3.

Денис Грязнов стигна до масата на Турецки тъкмо когато му поднасяха шишчетата.

— Приятен апетит! — пожела Грязнов, настанявайки се.

— Благодаря. Няма ли да хапнеш?

Денис погледна ароматните сочни шишчета и поклати глава.

— Не, благодаря, не съм гладен.

— Губиш — каза Турецки. — Шишчетата тук са страхотни. — „Тежкарят“ вдигна от масата изпотената гарафка и напълни чашата си. — На теб не предлагам — знам, че ще ми откажеш.

— Разбира се — кимна Денис. — За мен по-добре някакъв сок. Ей! — махна с ръка той на келнера. — Може ли?

След като поръча чаша портокалов сок, Денис се извърна към Турецки, почака, докато той навъсено замези водката с шишче, и кротко попита:

— Да няма някакви проблеми вкъщи?

Турецки изтри устните си със салфетката и се усмихна.

— Ти да не би да си дошъл да обсъждаш с мен домашните ми проблеми?

Денис поклати глава.

— Не. Просто отдавна не бях те виждал в подобно състояние.

— В какво?

— Озлобено — каза Денис.

Турецки отново напълни чашата си. Вдигна я и каза с отчужден, насмешлив глас:

— Приятелче, бих ти отговорил, но се страхувам, че няма да ме схванеш. Нямаш жена, не поркаш водка. Нали не си започнал да пушиш?

— Не.

— Видиш ли — каза Александър Борисович с тон, който като че ли обясняваше всичко. Той дъхна през рамо и изпразни чашата на една глътка. След това я остави върху масата, помириса парченце черен хляб и отново погледна към Грязнов. — Добре де, старче, извинявай. Настроението ми е гадно. Та какво щеше да ми разказваш?

До масата се приближи келнерът и остави пред Денис чаша портокалов сок.

— Благодаря — каза Денис, изчака, докато той се отдалечи, и каза на Турецки: — Александър Борисович, нали ти разследваш убийството на Лайъм Плат?

— Разследвам го, Денис. Вече няколко дни.

— А фигурира ли в разследването ти Сергей Михайлович Акишин?

— Не, не фигурира. А що за фигура е?

Денис опита сока, премлясна с устни и остана доволен.

— Стопроцентов — одобри той. — Та така, Александър Борисович, преди три дена Акишин ме помоли да открия изчезналата му дъщеря. А днес самият той е изчезнал.

— Е, и какво общо имам аз с това? — сви рамене Турецки, напълвайки отново чашата си.

— Сергей Акишин работи за компанията „Информинвест“ — каза Денис, — чийто съсобственик е Лайъм Плат.

— Тъй ли? — Турецки отново, както преди пет минути, дъхна и изпи водката си. Замези си с шишче. — Казваш, че твоят Акишин днес е изчезнал? — повтори той, предъвквайки парчето месо.

Денис кимна.

— Хм… Имаш ли снимката му?

— Не.

— Опиши ми го тогава с думи.

— Среден на ръст. Набит. Сини очи, светла коса. Малка и доста неприятна уста.

— Бляскава, като че ли е намазана с масло и я мърда непрекъснато?

Денис учудено го погледна.

— Точно така. Ти да не би да го познаваш?

— Не. Но ми се струва, че си дошъл точно при когото трябва. А сега нека ние с теб да започнем всичко отначало. Слушай ме. Няколко дни преди смъртта му Лайъм Плат е бил посетен от двама души. Били са силно развълнувани. Разговорът им с Плат е продължил два и половина часа, след което двамата господа напуснали хотела в прекрасно настроение. Единият гост се е наричал Иван Петрович Кожухин. Другият — Сергей Михайлович Акишин. Както вече знаеш, след няколко дни мистър Плат е бил отровен. Неотдавна са извадили от Истринския язовир Кожухин. А както сега става ясно, Акишин е бил отвлечен. Не е зле подредено, нали?

— Дааа — замислено рече Денис. — Направо да се спукаш от смях. И с какво тази троица не е угодила на престъпниците?

— Плат и Кожухин вече никога няма да отговорят на този въпрос. А Акишин като че ли все още може. Иначе не биха го отвлекли. Между другото, това е само мое предположение. Сега най-важното е да се изясни по какъв начин са били свързани тримата бизнесмени. Допреди нещастния си риболов Кожухин е оглавявал Съюза на инвеститорите в Русия. Проучих този съюз и разбрах, че са имали някакви търкания с „Информинвест“, в който, както ти казваш, е имал непредпазливостта да работи твоят Акишин. Между другото, какъв е бил там Акишин?

— Член на борда на директорите — отвърна Денис.

— Хм… — Турецки замислено потри основата на носа си. — Май се набелязва голяма работа. Та казваш, за Акишин са поискали три милиона?

— Аха. Фантастична сума. Те наистина ли си мислят, че някой ще извади заради Акишин такива огромни мангизи?

Александър Борисович сви рамене.

— Може би да. А може би не. Възможно е това отвличане да е само трик и похитителите изобщо да не търсят пари.

— Тогава какво друго?

Турецки погледна Грязнов и лукаво присви очи.

— Точно това, Денис, трябва да си изясним заедно. Как върви работата с отвличането на дъщерята на Акишин?

— Полека-лека — отвърна Денис. — Разбрахме, че е много вероятно зад това отвличане да стои братът на Вера — Артур Акишин.

— Разбрали сте, казваш? Мога ли да знам как?

— Нека това си остане наша малка тайна.

Турецки разтегна устни в лукава усмивка.

— Несанкционирано подслушване? Или нещо подобно?

— Какво говориш, Александър Борисович! Пази боже! Моите момчета са законопослушни граждани и не се занимават с такива неща.

— Знам го аз вашето „пази боже“ — отново се усмихна Турецки. — Ако опишем всичките ви нарушения върху хартия — и голяма тетрадка няма да стигне.

— Надценяваш ни — отбеляза Денис.

— Точно така — съгласи се Александър Борисович. — Щом не са те хванали, значи не си крадец. Какви мотиви би могло да има момчето?

— Засега не е ясно — каза Денис. — Възможно е да е искал да отръска татенцето си с пари. А вероятно съществува и още нещо. Вера Акишина е първокласен програмист. Чувствам със сърцето си, че причината е в това.

— Да бях имал твоето чувствително сърце, досега да съм приключил с всички висящи дела.

— Имаш време — утеши „тежкаря“ Денис. — Я на какви години си!

Турецки се засмя.

— Благодаря за поддръжката, Денис Андреевич. И така, в дневния ред се появиха още няколко важни въпроса. Първият — за какво са разговаряли в хотела Плат, Кожухин и Акишин? Срещу кого са се обединили? Вторият — кой е похитил дъщерята на Акишин?

— И защо — добави Денис.

Турецки кимна.

— Точно така — и заради какво. Третият е: има ли връзка между отвличането на дъщерята на Акишин и убийствата на Плат и Кожухин? И четвъртият — за какъв дявол на Артур Акишин му е притрябвало да отвлича собствената си сестра? Отговорим ли на тези въпроси — смятай, че сме намерили убийците.

Александър Борисович бодна от чинийката шишче, намигна на Денис и впи зъби в крехкото телешко.

— Между другото — каза той с натъпкана уста, — отдавна не съм виждал твоя старец.

— Вярно, че е отдавна — отвърна Денис.

— Как се чувства на новата си работа?

— Нищо особено, работи. А и на теб всичко би трябвало да ти е ясно. Нали общуваш по-отблизо с него.

— Че как иначе? — иронично отвърна Турецки. — Ти дори коняк не пиеш.

— И не пуша — напомни Денис. — Както нямам и съпруга.

— Като се появи — ще пропушиш — гарантира Турецки и посегна към гарафката.

4.

Следващата сутрин Турецки се свърза с ръководителя на холдинга, в който работеше Акишин, Яков Наумович Херсонски и помоли за аудиенция. Херсонски полюбопитства какво именно интересува старши следователя от Главна прокуратура, но Турецки заяви, че това не е разговор за по телефона и ще му обясни всичко, когато се видят.

— Тогава идвайте веднага! — каза му Херсонски. — Само че побързайте. След час и половина имам важно съвещание.

Само след тридесет и пет минути Турецки вече беше в кабинета на Херсонски.

— Александър Борисович Турецки — представи се той.

— Яков Наумович Херсонски. — Ръководителят на „Информинвест“ здраво стисна ръката на Турецки. — Много ми е приятно!

Херсонски бе нисък, възслаб и много подвижен. Имаше голяма плешива глава, голям гърбав нос и големи черни очи, които през цялото време променяха не само изражението и формата си, но понякога дори и цвета си (поне така го възприемаше всеки, който разговаряше с Херсонски). Имаше нещо неуловимо във външността му, както при Протей, нещо смесено между хамелеон и амеба. Върху дебелите изпъкнали устни на Яков Наумович от време на време се мяркаше усмивка — бърза и гъвкава като змийче, — но тутакси отново изчезваше, сменена от тъжна или презрителна (в зависимост от ситуацията) извивка.

— Какъв вятър ви довя в нашите пристанища? — усмихнато попита Херсонски.

— Ще ми се по-подробно да разбера с какво се занимава вашата компания.

— И с какво толкова сме интересни за авторитетна кантора като вашата?

— Вашият сътрудник, Сергей Михайлович Акишин, е похитен. Тия, които са го отвлекли, искат за него голям откуп.

— Какво говорите? — повдигна черните си вежди Херсонски.

— А вие не знаехте ли?

Яков Наумович въздъхна и каза:

— Общо взето, знаех. Вече ми се обаждаха по този повод от МУР. Много тъжно. За съжаление не мога с нищо да ви помогна.

— А Акишин? — попита Турецки.

— Какво за Акишин?

— Бихте могли да съберете пари за неговия откуп.

— Пари? — Яков Наумович неразбиращо се намръщи, но почти веднага лицето му отново светна. — О, да, парите. Вие сте прав, сега точно с това се занимаваме. Виждате ли, Александър Борисович, три милиона долара са много голяма сума. Дори бих казал, че е извънредно голяма. Не е толкова лесно да бъде събрана, но, разбира се, ние правим всичко, което зависи от нас, за да избавим Сергей Михайлович от тая бъркотия.

— Много е забавно — каза Турецки.

— Кое? — настръхна Херсонски.

— Толкова забавно го нарекохте — „от бъркотията“.

— И какво толкова съм казал?

— Нищо особено, просто изразът ме разсмива. Кажете ми, Яков Наумович, вярно ли е, че Акишин не е бил само един от директорите на фирмата, но и неин независим директор?

Херсонски кимна.

— Точно така. Той беше наистина независим директор. Само ако знаехте какъв удар бе за нас отвличането на Сергей Михайлович. Ум не ми стига какво ще правим без него. Още повече във времена като сегашните.

Херсонски въздъхна и поклати глава.

— Какво — попита Турецки, — да не би да ви се мержелее някакъв важен проект?

— „Да се мержелее“? — Яков Наумович се усмихна с бързата си, неразбираема усмивка. — А сега вие говорите забавни неща! Е добре, ако така ви харесва, наистина се набелязва нещо. Той трябваше да вземе участие в една доста голяма сделка именно в качеството си на независим директор.

— Ясно. Яков Наумович, извинете моята недостатъчна образованост, но не бихте ли могли да ми обясните с какво независимият директор се различава от зависимия?

— Разбира се! — бързо кимна Херсонски. — Разбира се, че мога. Независимият директор е член на борда на директорите, който не се намира в зависимост от главните акционери, големите контрагенти, консултанти или конкуренти на компанията.

— А от държавата? — попита Турецки.

Яков Наумович кимна.

— Както и от държавата. Независимият директор не е представител на държавата и не влиза в изпълнителното ръководство на компанията. Той бива налаган от миноритарните акционери, но докато представлява техните интереси, с не по-малко усилия защитава и интересите на всички акционери.

Турецки помълча малко, смилайки казаното от Херсонски, след това попита:

— Що за проект беше този, в който е трябвало да участва Акишин?

— Ще е дълго за обясняване, но мога и накратко… — Яков Наумович потри чело, опитвайки се да намери някаква къса формулировка. — Накъсо казано — продължи той, — става дума за внедряването на така наречената ERP система. Програмното осигуряване от такъв клас е предназначено за създаването на система за комплексно управление на предприятия. Сергей Михайлович тъкмо се бе заел с въпроса за покупката на програмното осигуряване, произведено от компанията „Oracle“, което да създаде комплексна система за автоматизация на регионалните компании в нашия холдинг. Обясних ли го достатъчно ясно?

— Мда… — недоволно промърмори Турецки (той не понасяше ситуации, в които му се налагаше да изглежда като необразован профан). — Тук направо му липсват сто грама.

— Така ли мислите? — усмихна се Херсонски. След това се наведе, отвори чекмеджето на бюрото си, измъкна бутилка коняк и я постави върху плота. — Много добър френски коняк — съобщи Яков Наумович. — Грехота е, но в средата на работния ден обичам да глътна петдесетина грама. Няма ли да се присъедините?

Турецки поклати глава.

— Не, благодаря, по служба съм. Може би някой друг път.

— Аз също — с усмивка изрече Херсонски. — И аз съм на работа. Но както виждате, това не ме възпира.

Той отвинти капачката и напълни чашката, която извади от чекмеджето на бюрото.

— Значи, отвличането на Акишин за вас е било неочаквана неприятност? — попита Турецки, когато чашката вече бе пълна догоре.

Херсонски изгледа Турецки с бърз и внимателен поглед и едва доловимо се усмихна.

— Отново — каза той. — Пак употребихте забавен израз. Това не беше за нас „неочаквана неприятност“, а истински удар. Бяха заложени не само много пари, но и репутацията на нашия холдинг! Можете ли да разберете? Да се намери суперспециалист като Сергей Акишин е по-трудно, отколкото да намерите гениален писател!

— И колко големи пари са заложени?

— В какъв смисъл? — не разбра Яков Наумович.

— Току-що казахте, че Акишин се е изявявал като независим директор в една голяма сделка. В сделката за доставка на комплексна система за автоматизация в регионалните компании на вашия холдинг.

— А, за това ли става дума? В този случай цената е някъде около сто петдесет и три милиона долара.

— Това много ли е?

Яков Наумович снизходително се усмихна.

— Общо взето, е един от рекордите на руския софтуерен пазар.

Турецки поклати глава.

— Яко.

— Точно така! — кимна Яков Наумович. — Наистина е яко! Можете ли да си представите каква отговорност лежеше върху раменете на Сергей Михайлович и какъв проблем ни създава това идиотско отвличане? Гадове, просто гадове…

— Кои?

— Как кои? Тия, които са го отвлекли!

Александър Борисович извади от джоба си цигари.

— Ще позволите ли? — попита той Херсонски.

— Какво? Да пушите? Пушете колкото ви се иска. Ето ви пепелник.

Той приближи към Турецки малък пепелник от тъмно стъкло.

— Чак пък колкото ми се иска — усмихна се Турецки. Запали, прибра запалката в джоба си и каза: — Яков Наумович, контролният пакет на вашата компания бе собственост на Лайъм Плат, нали?

— Именно — кимна Херсонски. — Именно на Плат.

— Добри ли бяха отношенията ви?

— Забележителни. Той не беше от хората, които се навират в области, които са извън компетентността им. Поверяваше на счетоводителите да си вършат счетоводната работа, на инженерите — техническата, на мениджърите — управленската и така нататък. Доверяваше се на професионализма на наетите от него хора. Именно поради това беше толкова богат.

— А как се отнасяше той към тази сделка? Тая, за която споменахте…

— Как се отнасяше? А как би могъл да се отнася? Добре се отнасяше! Би трябвало да знаете, че господин Плат изцяло и напълно се доверяваше на руските си колеги, тоест на нас. И поради това каквото би било изгодно на компанията, щеше да е изгодно и лично на мистър Плат. Все пак той не беше само меценат, но и бизнесмен.

— Да-да. Бизнесмен… — Турецки замислено дръпна от цигарата си и направи пръстенче от дим. — Яков Наумович, може би знаете защо Акишин е ходил при Плат в хотела?

— А той ходил ли е в хотела?

— Точно така.

Херсонски се замисли.

— Хм… Знаете ли, Александър Борисович, дори нямам предположения. — Той помисли още малко, след това решително поклати глава: — Не, не знам. А кога се е случило това?

— Два дни преди убийството на Плат.

— Два дни? Може би е ходил при Плат, за да обсъдят някои детайли на сделката? Макар че защо? Плат не разбираше особено много от тия неща. Той се занимаваше с управлението на проекта като цяло. О, толкова ми е жал, че Сергей Михайлович сега не е с нас! — Херсонски вдигна чашката с коняк. Погледна към Турецки: — Не размислихте ли?

— Не.

Херсонски сви рамене.

— Всеки сам си е шеф. А аз ще вляза в грях и ще му пийна.

След като изпи петдесет грама, Яков Наумович отново започна да се окайва по повод ненавременното отсъствие на Акишин, а след като прибави още чашка към изпитото, съвсем се размаза. В крайна сметка Турецки си даде сметка, че тоя ден с ръководителя на холдинга няма да мелят брашно заедно, поради което побърза да се сбогува, като обеща на Херсонски да му съобщава как вървят нещата.

Вече до вратата, Турецки се извърна и видя, че Яков Наумович отново пълни чашката си, дуднейки под нос жалби относно нещастната си съдба.

5.

В дванадесет на обяд Турецки трябваше да се срещне с колегите на Кожухин от Съюза на инвеститорите, но час преди това телефонът в кабинета му позвъни.

— Вие ли се занимавате с делото за убийството на председателя на Съюза на инвеститорите Иван Петрович Кожухин? — попита Турецки тих и тайнствен женски глас.

— Защо пък „убийството“? — отвърна Турецки. — Официалната версия е, че той е загинал по време на риболов.

— Добре де, може и да се е удавил — съгласи се жената. — Все пак работите ли по това дело или не?

— Да — каза Турецки, — с това дело се занимавам аз. Искате да ми съобщите нещо?

— Искам.

— И какво точно?

Жената направи пауза, след което с много тих глас каза:

— Мисля, че знам кой го е убил.

Точно след час жената седеше в кабинета на Турецки.

Изглеждаше на около двадесет и осем години, но съдейки по жестовете, тона и маниерите й, в действителност беше с пет години по-възрастна. Спокойното умно лице, прилежно сресаната светла коса, плавните й движения — всичко говореше, че нервите на жената са напълно в ред и тя няма склонност към паника. И името й подхождаше — Елвира Генадиевна Кутепова.

— И така, Елвира Генадиевна — започна разговора Турецки, — бих искал да ми разкажете подробно за всичко.

— Точно затова съм дошла тук — каза жената. — При вас пуши ли се?

— Понякога даже е задължително — отговори Турецки и приближи пепелника към Елвира Генадиевна.

Тя извади от чантичката си пакет „Малборо лайт“, с небрежно-елегантен жест изтърси една цигара и запали с изящна малка запалка.

След като всмукна с наслада, тя изпусна дима, усмихна се и каза:

— Добре. Сега вече съм готова да говоря. Всичко започна преди няколко години. Тогава, ако не знаете, умря жената на Кожухин. Иван Петрович я обичаше много. Двадесет години те живяха в любов. И всичко свърши само за час. След една разходка сред природата Лена, съпругата на Иван Петрович, се разболя от инфекциозна пневмония и умря само за една седмица.

Турецки слушаше, без да я прекъсва. Елвира Генадиевна тръсна пепелта от цигарата, намести върху коленете чантичката си и продължи:

— Няма да разказвам колко се измъчваше той. Бихте могли да си представите. Но след още една година на Иван Петрович му се случи ново нещастие. Взеха сина му Петя в армията. Разбира се, Иван Петрович би могъл да го измъкне, но не пожела. Той смяташе, че всеки здрав мъж трябва да е служил в армията. Но всичко стана не както го очакваше Иван Петрович. Изпратиха Петя в Чечня и след половин година той загина. Натъкнал се на мина…

Елвира Генадиевна отново млъкна. По напрегнатото й лице Турецки разбра, че тя се бори с напиращите сълзи. След малко успя да се съвземе, без да заплаче.

— След смъртта на сина си — продължи Елвира Генадиевна — Иван Петрович напълно се промени. Стана жлъчен, раздразнителен, непоносим за общуване. Той намрази целия свят, разбирате ли?

Турецки кимна.

— Разбирам. Наложило му се е да преживее много.

— От добър и спокоен човек той се превърна в жлъчен и зъл шеф на голяма организация.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза Турецки извинително. — Елвира Генадиевна, а вие каква му се падате?

— Аз? — учуди се жената. След това се усмихна и каза: — А, да, извинете, не ви казах нищо за себе си. Бях му любовница. Любовницата на Иван Петрович Кожухин. Малцина знаеха за нашите отношения, ние никога не афиширахме връзката си.

— Извинете ме, Елвира Генадиевна, а вие… Тоест искам да кажа, вече имахте ли връзка, когато…

— Когато умря съпругата на Иван Петрович? — Елвира Генадиевна поклати глава. — Не. Аз бях само приятелка на семейството. Едно време с Лена учехме заедно в медицинския. Наистина в различни курсове, тя беше по-възрастна от мен. Когато Лена почина, Иван Петрович започна често да ми се обажда, говорехме си много дълго по телефона. След това започнахме да се срещаме. Немного често, разбира се, а само така… от време на време. Иван Петрович беше много зает човек. Освен това ми се струва, че дълбоко в душата си той се срамуваше от нашата връзка. Като че ли му се струваше, че е предал паметта на Лена…

— А как се отнасяше към нея младшият Кожухин?

— Нормално. Той смяташе, че това помага на баща му да се държи на повърхността. Но ние с вас се разсеяхме. — Елвира Генадиевна угаси цигарата в пепелника и запали следващата. — Не говорим за главното — повтори тя. — За убийството на Иван Петрович.

— Слушам ви много внимателно — каза Турецки.

— Преди една година Иван Петрович внезапно забеляза един младеж… Сергей Свиридов. Момчето работеше в офисната охрана на Съюза на инвеститорите. Та веднъж Иван Петрович срещнал във фоайето Свиридов и лицето му се сторило познато. Няколко дни Иван Петрович не можеше да си спомни къде е виждал младежа. След това изведнъж си припомни — на снимката, която Петя бе изпратил от армията. Сергей Свиридов бил командир на взвода, в който служил Петя. И именно той изпратил Петя в оная къща… в къщата, която била минирана.

— Откъде е знаел това Иван Петрович?

— Петя беше писал в писмо, че взводният го ненавижда. И че използва всяка възможност, за да го тормози.

— Защо оня е мразел Петя Кожухин?

— Не харесвал Петя поради всичко. Че чете много книги, че носи очила. Че е влязъл в армията, след като е завършил университет. При това Петя имаше много независим характер. Очевидно и това е била една от причините. Петя беше писал, че взводният нарочно го изпраща на най-опасните места.

— Ясно — намръщи се Турецки. — Та значи Свиридов се оказа същият командир на взвод.

Елвира Генадиевна кимна.

— Да. Иван Петрович поиска личното му досие и разбра, че Свиридов е служил в Чечня точно по същото време, когато Петя загина.

Жената замълча, замислено втренчена в някаква точка върху бюрото. Турецки изчака известно време, след това попита:

— И какво направи след това?

Елвира Генадиевна трепна и вдигна очи към Александър Борисович.

— Извинете ме, не разбрах какво казахте?

— Попитах: какво направи Кожухин, след като неговите подозрения се потвърдиха?

Елвира Генадиевна въздъхна измъчено.

— Иван Петрович изпадна в ярост. Никога не бях го виждала толкова озлобен. Крещеше, че ще унищожи това нищожество, че ще го смачка, ще го затрие от лицето на земята. Казваше, че ще заведе дело срещу него, а ако не успее, ще наеме килър, който да се оправи със Свиридов. Още същия ден той извика при себе си началника на охраната и му нареди веднага да докара Свиридов. Но точно тогава младежът бил взел свободен ден — трябвало да заведе бременната си жена в болница. След като разбра, че жена му е бременна, Иван Петрович донякъде охладня. Но не задълго. Той прекалено много обичаше Петя, за да прости на Свиридов неговата смърт.

— Но нали не е имало доказателства, че именно Свиридов е виновник за смъртта му?

Елвира Генадиевна тихо се усмихна.

— Преки не, но косвени… Грубо казано, на Иван Петрович не му и трябваха някакви доказателства. Бяха му достатъчни снимките и писмата. Общо взето… — Лицето на Елвира Генадиевна леко побледня. — Още същия ден Иван Петрович нареди да уволнят Сергей Свиридов. Да го уволнят заради отсъствие от работа.

— А какво направи началникът на охраната? Нали самият той е дал свободен ден на Свиридов заради жена му?

— Какво би могъл да направи? Думата на шефа е закон.

— Да — замислено произнесе Турецки. — Не особено приятна история.

— Разбира се — каза Елвира Генадиевна. — Нищо в тази история не е приятно. Но вие още не сте чули нейното продължение. Сергей Свиридов се оказа момче с характер и заведе дело срещу Иван Петрович. Можете ли да си представите как се разбесня Иван Петрович, когато разбра за това?

— Досещам се.

— След това между Сергей Свиридов и Кожухин започна истинска война. Свиридов си намери работа в друга фирма, но Иван Петрович се обади там и наговори за него всякакви небивалици. Сам разбирате, не биха могли да не повярват на Иван Петрович. Все пак беше председател на Съюза на инвеститорите в Русия.

— Представям си как са се учудили на факта, че такъв голям човек се е заел със съдбата на един прост охранител.

— Това не знам — каза Елвира Генадиевна. — Истината е, че Иван Петрович бе решил на всяка цена да унищожи младежа. Но веднъж… — Тя дръпна от цигарата си дълбоко и изпусна дим през потрепващите си ноздри. — Веднъж се случи нещо непредвидено. Тогава ние бяхме с Иван Петрович в моята вила. Той освободи охраната… И същата нощ… — Елвира Генадиевна нервно прекара ръка по лицето си. — През тази нощ Свиридов се промъкна при нас в спалнята. Когато се събудихме, той седеше на фотьойла и ни гледаше. В ръката си държеше пистолет. Беше ужасно.

Жената млъкна, съвземайки се, за да успее да продължи разказа. Турецки не я притесни. Най-сетне тя се овладя.

— Иван Петрович искаше да скочи от леглото, но младежът насочи пистолета си към него и нареди да не мърдаме. Тогава Иван Петрович го попита какво иска. И той отвърна… Той каза: „Уволнихте ме от работа, докато жена ми беше в родилния дом. Подло, но както и да е. Искам само едно — повече да не се месите в живота ми.“ В отговор Иван Петрович му закрещя, че Свиридов е убил сина му и ще отговаря за това. Но младежът поклати глава и каза, че не е убивал никого, а че ако Петя Кожухин е загинал — за това са виновни онези, който са го изпратили в оная кланица.

— Твърде сериозни думи — отбеляза Турецки.

Елвира Генадиевна поклати глава.

— Иван Петрович не го възприе така. Той каза, че ще направи всичко възможно да провали живота на Свиридов и неговата курвица, жена му. Не бих искала да описвам лицето на младежа, когато Иван Петрович изрече ония жестоки и несправедливи думи.

Елвира Генадиевна угаси в пепелника втората си цигара и въздъхна.

— Какво стана после? — попита Турецки.

— След това? След това младежът каза: „Ако още веднъж ми минете път, ще се върна и ще ви убия.“

— Така ли каза? — присви очи Турецки.

Елвира Генадиевна кимна.

— Да. Дума по дума. После хвърли пистолета върху масичката и се отправи към изхода. Иван Петрович беше бесен. Той скочи от леглото, взе пистолета на Свиридов и започна да стреля в гърба му.

— Да стреля? — изуми се Турецки.

— Да. Само че се оказа, че пистолетът не е истински. Беше просто модел, играчка. Могат да се намерят във всяка будка. Оня ден ние с Иван Петрович много се скарахме. Казах му, че ми е гадно да гледам как мачка момчето. Че това е жестоко и подло. Че Иван Петрович трябва да забрави за Свиридов, иначе… иначе аз повече никога няма да се виждам с него.

— И какво направи Иван Петрович?

— Взе си нещата и си тръгна. Оттогава повече не се срещахме.

Елвира Генадиевна отново с бързо нервно движение прокара длан по лицето си и се извърна към прозореца.

— Кога се случи това? — тихо попита Турецки.

— Преди три месеца.

— И оттогава нищо ли не сте чували за Свиридов?

Елвира Генадиевна поклати глава.

— Не. — Тя се обърна и погледна Турецки. — Иван Петрович не беше от ония, които се отказват от целите си. Винаги стигаше докрай.

— Значи мислите, че конфликтът между Кожухин и Свиридов е продължил и че в края на краищата Свиридов е изпълнил своето обещание?

— Не само че го мисля — тихо каза Елвира Генадиевна. — Напълно съм сигурна в това. Отначало не исках да казвам на никого. Разбирате ли, беше ми жал за момчето. Човек би могъл да го разбере. Отмъщението на Кожухин беше подло и почти непредизвикано от нещо конкретно. Той просто искаше да прехвърли върху някого натрупалото му се озлобление. Злоба срещу Бога, злоба срещу съдбата. И Свиридов му се оказа подръка. Не трябваше да притиска момчето в ъгъла, разбирате ли? На него не му оставаше нищо друго, освен да убие този, който го е обидил. Младежът нямаше друг изход.

— Изход винаги има — възрази Турецки. — Иначе хората щяха от сутрин до вечер да се гърмят по улиците.

Турецки приближи телефона до себе си.

— Знаете ли къде живее този Свиридов? — попита той.

Елвира Генадиевна поклати глава.

— Не. Никога не съм знаела.

— А къде работи сега?

— И това не знам. Не бяхме се виждали с Иван Петрович от три месеца. Оттогава изтече много вода. Но можете да се обадите в охранителната служба на Съюза на инвеститорите. Само че имам една молба към вас… Не казвайте на никого за това, което ви разказах.

— Елвира Генадиевна, извинете ме, но се страхувам, че е невъзможно. Работата е прекалено сериозна. Ако всичко е така, както казвате, ще се наложи да ви призовем като свидетел.

— Когато арестувате младежа — ще се явя. Но докато той е на свобода… — Елвира Генадиевна млъкна и тихо поклати глава.

— Добре — кимна Турецки, — докато Свиридов е на свобода, ще мълча. Но веднага щом го задържим, вие ще трябва да потвърдите показанията си. Става ли?

— Става.

Турецки вдигна телефона и набра номера на оперативниците.

Пътят до дома на Сергей Свиридов им отне около четиридесет минути. По време на цялото пътуване Турецки бе мълчалив. Настроението му беше отвратително. Първо, младежът наистина имаше всички причини да пречука скандалджията. Още повече като се вземеха предвид и разклатените му след Чечня нерви, бременната жена и проблемите с намиране на работа. „Не съм много сигурен как самият аз бих постъпил на негово място“ — мрачно си мислеше Турецки. Разбира се, всичко това не оправдаваше убиеца, но така или иначе бе неприятно. Александър Борисович винаги се отнасяше с голям пиетет към хората, воювали в горещите точки. Каквито и да бяха станали в следвоенния си живот, по време на службата си те бяха имали възможността да докажат предаността си към родината не на думи (както е прието при политиците и чиновниците от всички цветове и рангове), а на дело. И щом като са преминали през това изпитание с чест, това означава, че в душата им има нещо здраво и непобедимо; нещо, което превръща момчетата в истински мъже.

Второто… Странно, но Турецки беше донякъде разочарован. Разбира се, трябваше убиецът на Кожухин да бъде намерен и беше прекрасно, че това стана толкова лесно. Но ако този младеж наистина бе убил Кожухин, смъртта на бизнесмена изобщо не бе свързана с убийството на Плат и отвличането на Акишин. А това значително усложняваше задачата.

Скоро те наближиха къщата, в която живееше Свиридов.

Преди да влязат във входа, Турецки предупреди оперативниците:

— Момчета, първи влизам аз. Вие — след мен. Да не се предприемат активни действия без моя команда. Е, с бога напред.

Качиха се пеш до втория етаж и Александър Борисович натисна бутона на звънеца.

Вратата отвори младичка, миловидна жена по пеньоар и с малко бебе в ръцете.

— Здравейте — каза донякъде обърканият Турецки.

Жената учудено погледна Александър Борисович и попита с унило тих глас:

— Извинете, кого търсите?

— Мога ли да видя Сергей Свиридов? — отвърна Турецки.

Жената учудено изгледа оперативните зад гърба на Турецки.

— Извинете, а вие кои сте?

— Старши следователят от Главна прокуратура Турецки — представи се Александър Борисович.

— Какво се е случило? — попита жената с прималял от лоши предчувствия глас.

— Искам да поговоря със Сергей — каза Турецки. — Той вкъщи ли си е?

Жената кимна нерешително.

— Да. Но… той спи.

— В такъв случай ще се наложи да го събудим. И за бога, не се безпокойте, ние ще го направим сами.

— Добре — дръпна се домакинята, за да направи път на неканените гости. — Само че много ви моля, събуйте се, току-що измих пода.

Оперативниците погледнаха Турецки. Той се усмихна.

— Няма какво да ме гледате. Събувайте се.

След като се събуха, мъжете влязоха в хола.

— Къде е спалнята? — попита Турецки.

Жената кимна към вратата.

— Ето я. Само че аз не…

— Шшт — каза Александър Борисович, като допря пръст до устните си.

Александър Борисович внимателно отвори вратата и надникна в спалнята. След това отново затвори и се обърна към жената на Свиридов. В очите на следователя се четеше неразбиране.

— Отдавна ли е така?

Жената притисна детето към гърдите си и също толкова тихо отговори:

— Вече два месеца.

Александър Борисович погледна оперативниците и тихо заповяда:

— Вървете при колата. Идвам след пет минути. И не тропайте.

Те учудено се спогледаха, но не възразиха. След няколко минути напуснаха апартамента, а той и жената, в чиито ръце все още тихичко сумтеше бебето, се преместиха в кухнята. Турецки седна на един стол, а тя остана права, облегнала се на стената.

— Как се казвате? — попита Турецки.

— Катя — отвърна тя. — А вие?

— Александър Борисович — представи се Турецки.

— Ще ми обясните ли какво се е случило? — попита Катя, без да сваля от Турецки тревожния си поглед.

— Да — кимна Александър Борисович. — Но първо ми обяснете какво се е случило с него?

В очите на Катя се мярна хлад.

— Странно е, че не знаете — сухо каза тя. — Би трябвало точно вие да сте наясно при кого отивате.

— Разкажете ми — помоли Александър Борисович, без да обръща внимание на враждебния й глас.

Катя помълча известно време, след това седна на един стол и изгледа Турецки с пронизителен поглед, изпълнен с мъка.

— Случи се преди два месеца — каза тя. — Със Серьожа отивахме при родителите ми и близо до гарата видяхме запалена къща. Серьожа отби от пътя. Молех го да не се намесва, но той не ме послуша. Когато наближихме, чухме силни викове. Там вече имаше няколко мъже, но те не предприемаха нищо. Серьожа им се разкрещя, но те казаха, че вече са извикали пожарната и повече нищо не могат да направят. Тогава… — Катя преглътна сълзите си. — Тогава Серьожа влезе в къщата. Първо изнесе една жена… Остави я на тревата и отново хукна вътре. Дори не успях да кажа нещо. След това изнесе едно момиченце… То вече не се движеше и не дишаше. Той започна да й прави изкуствено дишане, но тогава от къщата се дочу детски плач. Серьожа ме извика, показа ми какво трябва да правя, а той отново влезе в къщата. След това… — Катя с инстинктивно движение здраво притисна към себе си спящото дете. — След това Серьожа се появи на прозореца и подаде на другите мъже едно малко дете. В този момент покривът на къщата рухна…

Катя млъкна. Турецки се опитваше да не я гледа в очите, беше непоносимо.

— Мъжете успяха да измъкнат Сергей от огъня — продължи Катя с прехрипнал, безжизнен глас. — Но той беше много обгорял. След това го закараха в болницата. После ми казаха, че Серьожа ще остане инвалид за цял живот.

Без изобщо да знае какво да каже, Александър Борисович се намръщи и разбиращо поклати глава. Катя мълчаливо гледаше спящото бебе. Когато паузата стана непоносима, Александър Борисович смутено попита:

— Има ли надежда, че Сергей ще може да ходи?

— Лекарите казаха, че няма да може — тихо отговори Катя. — Но аз все пак се надявам.

Александър Борисович си тръгна от жилището на Свиридови натъжен и ядосан. Беше огорчен, че му се наложи да се намеси грубо в един чужд и крехък живот. А относно яда му… В душата си Турецки усещаше срам, макар с ума си да разбираше, че не е извършил нищо осъдително. И въпреки всичко се чувстваше много гадно.