Платинената карта

1.

Тази вечер Александър Борисович Турецки бе решил да уреди на жена си малък празник. Сутринта се сети, че напоследък й отделя твърде малко внимание. Тази мисъл не му хрумна току-така. Вече втори ден Ирина практически отказваше да разговаря с него. На всеки негов въпрос тя отвръщаше с „да“ или „не“. Приготви някаква вечеря от идиотските полуфабрикати, които вече няколко дни отлежаваха в хладилника. И след като хапнаха, веднага се прибра в спалнята.

Разбрал, че с жена му не всичко е наред, Александър Борисович набързо си взе душ, обръсна се, освежи се с одеколон и след десетина минути се изправи пред очите на любимата си съпруга в цялото си мъжко великолепие.

Но жена му вече бе заспала.

На сутринта, приготвяйки се за работа, тя продължаваше да се държи извънредно странно. Мълчеше, мръщеше се и когато Турецки директно я попита за причините, предизвикващи странното й поведение, тя отвърна:

— Като живееш с вълци, ще виеш по вълчи.

И отиде на работа.

Загадъчната реплика на жена му напълно извади от равновесие Александър Борисович. През целия ден той размишляваше за настъпилите промени, като се опитваше да си припомни с какво би могъл да обиди жена си. Не успя да си спомни нищо подходящо.

Меркулов обаче успя да хвърли светлина върху ситуацията. След като забеляза, че Турецки е в лошо настроение, той шеговито се поинтересува:

— Какво става, мъченико? Ирина пак ли те е заяла, че отделяш малко време за семейството си?

В отговор Турецки студено се усмихна и отвърна:

— Константин Дмитриевич, както знаеш, аз нямам семейни проблеми. Радвам се единствено на тихи семейни удоволствия.

По този начин неприятната тема бе приключена. Обаче от думите на началника в душата му остана някаква мътилка. След като прекара остатъка от работния ден в тягостни размишления (слава богу днес нямаше кой знае какво да се върши), надвечер Турецки реши, че е крайно време да действа.

На връщане от работа той се отби в супермаркета и накупи всякакви вкуснотии — пушено месо, пилешки рулца, сельодчица във винен сос, малко плодове, малко сладкиши, мъничко хайвер и голямо парче свинско месо. След като поразмисли, той добави към всички тия елементи на сладкия живот две бутилки шампанско и бутилка водка (все пак бе длъжен да помисли и за себе си).

Завръщайки се вкъщи, Александър Борисович, без да пророни ни дума на жена си, се упъти към кухнята и се залови за работа. По време на целия час, който Турецки прекара около масата и печката, жена му само веднъж се мярна на вратата на кухнята. Появи се, изгледа смаяно произвола, който се извършваше в нейната епархия, усмихна се и се оттегли в хола.

И ето че часът на разплатата настъпи. Александър Ворисович тържествено положи върху масата блюдото със свинско, задушено с горчица. Към основното ястие той добави още няколко чинийки с доста апетитни нещица. А след това шампанското и водката.

Турецки седна срещу Ирина, прекара длан по изпотеното си от нечовешките усилия чело и рече:

— Уфф…

— Тъй де — отвърна Ирина и насмешливо присви очи. — И какво трябва да означава всичко това? Да не са те повишили в службата?

Турецки поклати глава.

— Не.

— Или са те уволнили?

Александър Борисович се ухили.

Ирина замислено набръчка чело.

— Плашиш ме, Турецки. Мисля, че изредих всички възможни радостни събития. Какво още би могло да се случи?

— Нищо — отвърна Александър Борисович. — Просто се сетих, че отдавна не сме сядали така с тебе… кротко, по семейному.

— Ама какво ти става? — плесна с ръце Ирина. — Да не би това да ти е липсвало?

— Не си струва да ме иронизираш — спокойно рече Турецки. — Помниш ли колко обичахме на млади години да се заседаваме така? Тогава ти не харесваше ресторантите и кафенетата. Казваше, че нищо на този свят не е по-вкусно от онова, което е сготвил любимият ти мъж. Да не би оттогава вкусът ти да се е променил толкова много?

Ирина печално въздъхна.

— Не, вкусът ми изобщо не се е променил. Мъжът ми се промени — там е бедата.

— В такъв случай смятай тази вечер за едно малко пътешествие в миналото!

Александър Борисович вдигна бутилката с шампанско и след като се потруди няколко секунди върху тапата, наля шумолящата, пенлива и благоуханна напитка във високите чаши.

Обаче Ирина не беше готова да се укроти.

— Всичко това не ми харесва — подозрително изрече тя.

— Всичко това? — въпросително каза Турецки, посочвайки с жест отрупаната маса.

— Не говоря за храната, а за самия пир. Имам чувството, че нещо ме будалкаш. Или се опитваш да притъпиш бдителността ми. Шурик, кажи ми честно, случило ли се е нещо? Да не би да те изпращат в дългосрочна командировка?

— Успокой се, ангелче мое — меко отвърна Турецки. — Никъде не ме пращат. Обещавам, че от днес нататък редовно ще ти организирам по един такъв мъничък пир.

— Редовно? Веднъж годишно или повече?

Турецки поклати глава отрицателно.

— Нее…

— Още по-често?

Той кимна.

— Аха…

Ирина взе чашата с шампанско, премести се от масата на дивана, усмихна се и прегърна с гъвкавите си тънки ръце шията на мъжа си.

— Радост си ми ти…

— Не е вярно — възрази Турецки. — Ти си моята радост. А аз съм само едно лайно, което ти вгорчава живота.

— Глупчо. — Ирина нежно целуна мъжа си по бузата. Може и да не ми повярваш, но от тебе съм виждала не само гадории. Понякога ми е било страхотно, че и още по-добре да прекарвам времето си единствено с теб.

— Нима? — престорено се учуди Турецки.

Ирина кимна.

— Да.

— Вероятно в моментите, когато съм спал с лице, озъбено към стената.

— И в тези моменти също.

— Тогава нека пием за това, че в нашия съвместен живот ще има все повече радостни моменти! — провъзгласи Турецки.

— Хайде!

Те се чукнаха и отпиха от чашите си.

— Е, как е? — попита Турецки.

— Страхотно — каза Ирина и целуна мъжа си по устните. — Хубаво е, че Нинка е при баба си, нали?

— Да не си мислиш, че тя можеше да ни попречи?

Очите на Ирина заблестяха.

— Зависи как възнамеряваш да продължиш тази вечер — каза тя с нисък, гръден глас.

Турецки изгледа жена си и хищно присви очи.

— Тази вечер се каня да те изям! — заплашително измърка той.

Ирина наклони глава към лицето на мъжа си и се усмихна.

— Звучи обещаващо — промълви тихо тя. — А не те ли е страх, че може да се задавиш?

Без да сваля от жена си влюбен поглед, той леко поклати глава.

— Ами! Я виж какви са ми остри зъбите!

— Леле, колко сме страшни — прошепна Ирина.

Тя остави чашата си с шампанско върху масата. И в този многообещаващ за Александър Борисович момент телефонът иззвъня.

— Я върви на майната си! — каза Турецки, сграбчил в прегръдките си своята жена.

Ирина поклати глава.

— Ами ако е Нинка?

Тя се измъкна и тръгна към телефона.

— Да, моля. — Лицето на Ирина помрачня. — Добре, сега ще го извикам. — Тя погледна хладно към Турецки и каза: — За тебе е.

Псувайки наум, Александър Борисович взе слушалката. Най-лошите му очаквания се сбъднаха — обаждаше се Меркулов.

— Здрасти, Саня, отдавна не сме се виждали…

— Да бе — изръмжа Турецки. — Отпреди три часа.

— Толкова отдавна? Не може да бъде! Както и да е, появи се повод да се срещнем. Не си ли гледал днешните новини?

— Не. Какво е станало?

— Чувал ли си за Лайъм Плат?

— Разбира се. Милиардер и меценат. Влага пари в икономиката на Русия.

— Вече няма да влага — каза Меркулов. — Преди два часа умря.

— Съжалявам много. Аз какво общо имам с това?

— Нищо. Ако не се брои, че ти ще разследваш това дело.

— Мамка му… — Турецки погледна към Ирина. Тя бе по-мрачна от облак. Очите на жена му, допреди малко толкова топли и блестящи, бяха станали студени и неприязнени.

— Значи баровецът е опънал петалата в Москва? — унило промърмори Турецки. — Каква работа е имал тука?

— Трябва ти да разбереш.

— Може ли поне да знам от какво е умрял?

— Прилича на сърдечна криза, ял риба в ресторант, хванал се за гърдите и умрял.

Ирина въздъхна и се извърна към прозореца. В душата на Турецки се смрачи.

— За какъв дявол съм ти притрябвал, ако е било сърдечен пристъп? — нервно попита той.

— Съществува подозрение, че е бил отровен. Главният готвач се е смотал. А точно той е поднесъл рибата. Оперативниците вече са предали за анализ посудата и чашите, които е използвал Плат. Виж, нямам повече време. Изпратих ти кола, идваш в управлението, там ще разбереш за какво точно става дума. Хайде!

Отсреща се чуха кратки сигнали.

Турецки бавно остави слушалката. Ирина го изгледа внимателно и сухо се усмихна.

— Доколкото разбирам, романтичната вечер се отлага?

Александър Борисович въздъхна, седна на дивана и се опита да прегърне жена си, но тя се изплъзна от обятията му и се изправи рязко.

— Заминавай. Опитай се да не вдигаш шум, когато се прибираш. Искам да спя.

2.

Следващият ден, за разлика от предишния, се оказа облачен и ветровит. Слънцето почти не се показваше иззад тъмните, космати облаци. Малко преди обяд започна да ръми ситен гаден дъждец, който така и не успя да се превърне в порой.

Преводачът Никита Андреевич Сергеев се беше сгърбил под бодливия поглед на Турецки. Интериорът в кабинета на следователя от прокуратурата явно му действаше потискащо. От време на време той допираше длан до лицето си — върху скулата на преводача личеше доста голям синкав оток. Турецки наблюдаваше движенията му с иронична насмешка. Сергеев реагираше с мрачни гримаси.

— Все пак вие не за първи път работите с Плат? — попита Турецки след един подобен жест.

Преводачът сви рамене.

— Бях негов преводач и при предишното му идване в Москва.

Турецки се облегна назад върху стола и замислено склони глава.

— Никита Андреевич, мога ли да знам какво точно сте празнували заедно?

— Нищо — мрачно отвърна преводачът. — Просто вечеряхме.

— Винаги ли вечеряте с клиентите си?

— Не.

Александър Борисович кимна, сякаш Сергеев бе потвърдил някакви негови подозрения.

— Плат никога по-рано не ви е канил в ресторант, нали? — сухо попита Турецки.

Преводачът се намръщи. Беше явно, че този разговор не му доставя никакво удоволствие.

— Не. С изключение на светските купони, по време на които ми се е налагало да превеждам.

— Какво се случи този път?

— Не знам — отвърна Сергеев.

Турецки отвори горното чекмедже на бюрото си, извади от него смачкан чек и го сложи върху плота.

— Бодигардовете на Плат споделиха, че сте разговаряли с него за някакви пари — каза Турецки. — Дали не е ставало дума за тези?

Сергеев погледна накриво чека и преглътна — острата адамова ябълка подскочи нервно върху шията му.

— Добре — с усилие произнесе той. — Добре де, всичко ще ви разкажа. Мистър Плат ми подари този чек. Оплаках му се, че не ми дават банков заем, и той ми подписа чека.

— Просто така — взе и го подписа? — усмихна се Турецки.

Преводачът нервно се намръщи.

— Казвам ви истината — промълви той. — Не съм го молил за тези пари. Мистър Плат обичаше да се прави на Багдадския халиф. Беше му приятно да се усеща благодетел. Всеки със слабостите си — не мога да го осъждам за това. Но честна дума, наистина не съм го молил за тези пари. Казах му, че няма да успея да ги върна бързо, но той само пренебрежително махна с ръка. Каза, че това ще е подарък за рождения ми ден.

— Хм… Доста великодушно. А кога е рожденият ви ден?

— Не е скоро.

Сергеев улови недоверчивия поглед на следователя и искрено се възмути.

— Не ме гледайте така! Кълна се в Бога, това е самата истина! Той подписа чека и след това предложи да отпразнуваме събитието в ресторант. Не знам защо настояваше толкова. Вероятно е бил в добро настроение и му е трябвал човек, с когото да го сподели. Никога ли не ви се е случвало нещо подобно?

— Защо не, случвало ми се е. Разбира се, не съм имал възможност да хвърлям наляво и надясно хиляди долари, но аз все пак не съм милиардер.

— Вие не ми вярвате — наскърбено отвърна Сергеев. — Но не сте прав.

Всъщност Турецки вярваше на преводача. По време на дългите години работа в прокуратурата се бе научил да разбира добре хората. Понякога само един поглед му стигаше, за да определи кой стои срещу него — честен труженик или човек, който е направил сделка със собствената си съвест. Някои го наричаха интуиция. Александър Борисович го възприемаше като обичайната професионална проницателност.

Турецки внимателно се вгледа в лицето на Сергеев.

— Значи рибата ви поднесе самият главен готвач?

— Да.

— Опишете ми го.

Лицето на преводача изразяваше висша степен на недоволство.

— Вече разказах на оперативния работник от МУР1 — рязко отвърна той.

— Сега го разкажете и на мен.

Сергеев сви рамене.

— Няма кой знае какво за разказване. Плат поръча на келнера и докато приготвяха ястието, той ни донесе сок и бира. След това готвачът дойде с рибата и се съсипа от любезности. Заяви, че рибата е подарък от заведението.

— Поради какви заслуги? — попита Турецки.

— И Плат запита същото. А оня му каза: заради това, че вие сте един от нашите най-добри постоянни клиенти.

— И как го възприе Плат?

— Донякъде се впрегна. Каза, че не е свикнал да получава подаръци. Спомена нещо за руското „даром“ и… По дяволите, защо не попитате за всичко това самия готвач?

— Ще го разпитаме… Когато го намерим.

От учудване очите на Сергеев се окръглиха.

— Да не би да е изчезнал?

— Точно така. В неизвестна посока. Веднага след смъртта на Плат.

Високото бледо чело на преводача се изпоти.

— Мамка му… Значи все пак са го отровили. Би могло и аз да съм на неговото място.

— В какъв смисъл?

— Ами ако този гаден готвач беше сбъркал чиниите?

— Все пак не е сгрешил — с лека насмешка отбеляза Турецки. — Ще ми кажете ли за какво си говорехте с Плат?

— Нищо важно. Той държа реч за руския език. За това колко е красив и изразителен. Спомена Томас Ман.

— Само толкова ли?

— Само това.

— Нищо ли не спомена за опасността, която го заплашва?

Сергеев се замисли, след това сви рамене.

— Като че ли не. Напротив, беше в прекрасно настроение. И се нахвърли върху рибата така, като че ли не беше ял от три дни. Разбира се, отначало се учуди, че готвачът му прави подарък; пусна шегичка по повод на това, че вероятно рибата не е прясна, но след това я опита и остана доволен.

Сергеев поразмисли още малко и приключи:

— Това е всичко, което знам. Нямам какво повече да добавя.

Разговорът продължи още пет минути, след което Турецки удовлетворено кимна и посегна към писалката си, за да подпише пропуска.

— Трябва ли да се върна в ареста? — потиснато попита Сергеев.

Турецки с размах подписа пропуска.

— Нямаме причини да ви задържаме, Никита Андреевич. Постарайте се през следващите две седмици да не напускате Москва. Възможно е отново да ни потрябвате.

— В качеството на свидетел? — предпазливо попита Сергеев.

— Ако всичко, казано от вас, се потвърди — да.

Сергеев се смути.

— А какво ще стане с… чека? — леко изчервен, попита той.

— Ще си го вземете, но не преди да завърши следствието. Ще ви се наложи здравата да се поизмъчите, докато го превърнете в наличност. — Турецки подаде пропуска на преводача. — Лек път. И занапред бъдете внимателен, когато ядете риба с милиардери.

— Никога повече няма да вкуся риба — мрачно обеща Сергеев.

3.

Персоналът на хотел „Балчуг“, в който мистър Плат живееше преди неочакваната си смърт, разглеждаше Турецки с внимателно страхливи очи.

— Нямаше нищо необикновено — увери Турецки управителят, нисък дебелак с розови кукленски бузи. — Обикновено мистър Плат излизаше рано и се връщаше късно. Нали ги знаете бизнесмените…

— Колко време престоя в хотела?

— Три дни.

— Посещавал ли го е някой?

Мениджърът разпери ръце.

— Честно казано — не знам. Нека попитаме портиера.

Слабоватият бледен портиер, изглеждащ като пълната противоположност на управителя, меланхолично извъртя очи, пошава с тънките си устни и като изпули отново очи изпод вежди, съобщи:

— Тъй вярно. Идваха. Завчера. Двама господа. Чакаха го половин час във фоайето.

— Така ли? Значи не са имали предварително уговорена среща с Плат?

Портиерът отново извърна очи, но този път възстанови фокуса доста по-бързо.

— Стори ми се, че срещата бе уговорена. Когато мистър Плат се видя с господата, не се учуди, а започна да се извинява за закъснението си.

— Ясно — кимна Турецки. — След като тези господа са чакали половин час във фоайето, би трябвало добре да сте ги запомнили?

Хилавият портиер погледна към розовобузестия управител. Той сурово свъси вежди.

— Изобщо не съм ги заглеждал — каза портиерът. — Но имам добра памет. — Портиерът отново, за трети път през последните пет минути, извъртя очи, а устните му изразително замърдаха: — Единият бе нисък и набит. Светла коса, сини очи. Устата му… Устата му бе неприятна — малка и лигава. Когато говореше, имах чувството, че устните му пълзят във всички възможни посоки. Другият… Другият, наопаки, беше брюнет. Възмургав, с нещо циганско. Леко къдрава коса, прошарена по слепоочията. Русият носеше чанта. Кафява, кожена, с позлатени закопчалки.

Турецки възторжено поклати глава.

— Вие би трябвало да работите в милицията!

— Няма нищо свръхестествено — възрази портиерът. — Обичайната професионална памет. Между другото и двамата бяха облечени доста добре. Изглеждаха като преуспяващи бизнесмени. Само че лицата им бяха тревожни.

— Тревожни, казвате.

Портиерът кимна.

— Тъй вярно. Докато седяха и чакаха, през цялото време тихо си шептяха. Май спореха за нещо. А когато мистър Плат влезе, и двамата скочиха от фотьойлите, като че ли бе настанало явлението на Исуса Христа.

— Той учтиво ли ги посрещна?

— Да. Усмихна се, подаде ръка и на двамата господа, извини се за закъснението си. След това влязоха в асансьора и се качиха при мистър Плат.

— Много ли се забавиха?

Портиерът намръщи чело.

— Час или два. И двамата на излизане бяха доволни. Очевидно мистър Плат им бе казал нещо, което доста ги беше зарадвало. Светлокосият дори потриваше ръце — тоест това, на което се е надявал, е станало.

— Това ли е всичко, което си спомняте?

Слабичкият портиер изпъна ръце по кантовете на панталона и кимна.

— Тъй вярно. Това е всичко.

— Отлично. — Турецки повдигна ръка и погледна часовника си. — Кога свършвате работа?

— След два и половина часа — отвърна портиерът.

— Бихте ли могли да се отбиете в следствения отдел на Главна прокуратура, за да съставим фоторобот на тези господа?

Портиерът отново погледна към дебелия управител. Той сви рамене.

— Какво пък — рече портиерът. — Щом се налага, ще намина.

Турецки извади от портфейла си визитка и я подаде на хилавия портиер.

— Обадете ми се, преди да дойдете. Ще ви обясня как по-лесно да ме намерите.

Портиерът прибра визитката в джоба си. Турецки се вгледа в мрачното му, сухо лице с неизразителни сини очи щеше да е прекрасен страж в средновековна тъмница и се усмихна.

— Между другото — попита Турецки. — Защо непрекъснато употребявате „тъй вярно“? Да не би преди да сте били военен?

— Тъй вярно — рапортува портиерът. — Бившият прапоршчик Свиридов.

— Какво ви домъкна в този хотел?

Портиерът се замисли за секунда, а след това философски изрече:

— Явно съдбата го е пожелала.

Разговаряха с Меркулов в края на деня. Константин Дмитриевич бе строг и ироничен. Общо взето, както винаги. Той погледна насмешливо измъчения Турецки, прекара длан по посивялата си коса и попита:

— Е, господин „тежкар“, какво успяхте да научите?

Турецки извади от чантата си няколко листа, скрепени с кламер, и ги сложи на бюрото.

— Това е експертизата. Рибата, която господин Плат благоволил да похапне, е съдържала отрова. Ако те интересува каква точно, можеш да прелистиш тия документчета. Там всичко е подредено по лавичките, само дето няма химическите им формули.

Меркулов взе експертизите, нахлузи очилата си и набързо ги прегледа.

— Хм… Интересно. — Той свали отново очилата и ги постави върху бюрото. — А какво става с оня… Как беше…?

— Марат Соколов? — Турецки мрачно се усмихна. — Изчезна, готвачът му с готвач. Като риба във водата. Живеел е сам. Ни жена, ни дете, ни коте. Няма роднини. Съседите му от етажа казват, че понякога са го срещали на входа, но не знаят нищо за личния му живот. Колегите му в ресторанта казват, че е бил отличен работник. По време на двете години работа в ресторанта не е закъснял нито веднъж, никой не се оплаквал от него. В книгата за отзиви на ресторанта по повод неговите бъркочи има само хвалебствия. Господин Соколов е бил много добър по рибните блюда.

Меркулов погледна заключението на експерта още веднъж и мрачно каза:

— Трябва ли от това да следва, че нашият Марат Соколов не е влизал в никакви подозрителни връзки?

— Чист е като кристал — потвърди Турецки.

— Как келнерите не са се учудили, че сам се е захванал да поднася храната на мистър Плат?

— Не е било странно. Това е обичайна практика при тях. Главният готвач често обслужва най-добрите клиенти. Келнерите не за пръв път са сервирали на мистър Плат и, разбира се, чудесно са знаели кой е той.

— Тъй, тъй… — Меркулов отново надяна очилата си и пак прегледа експертизите, като че ли се надяваше да намери в тях отговора на всички загадки. Обаче отговора го нямаше там. Меркулов въздъхна, свали очилата и замислено започна да почуква с тях по бюрото. — А какво имаме относно мотивите на убийството? — попита той.

— Трудно е да се определят някакви мотиви. Плат беше крупна личност в международния бизнес. Разбираемо е, че ще се намерят стотици, ако не и хиляди хора, които са имали нещо против него. — Турецки погледна потропващите по бюрото очила и добави: — Да се качиш на такива височини е възможно само ако стъпваш върху главите на останалите.

— Най-лесната работа — додаде Меркулов. — Интересното е дали са го очистили наши бандюги, или са си напъхали ръчичките вносни гастрольори?

— И рече дядо гатанка — промърмори Турецки. — Костя, имам чувството, че с това дело ще хлътнем до немай-къде.

— Абе сигурно е, че няма да скучаеш. Радвай се, Саня, другите изобщо няма какво да правят, а при тебе на работата краят й не се вижда. Трябва да се чувстваш щастлив.

Александър Борисович се усмихна не особено весело.

— Освен всичко останало вие сте и циник, господин държавен съветник от правосъдието първи клас.

В отговор Меркулов небрежно се ухили.

— Вместо да ме псуваш, по-добре ми разкажи какво е правил в Москва твоят милиардер.

— Като че ли не знаеш. По телевизията само за това се дърлят. Както предполагам ти е известно, мистър Плат е бил голям филантроп и е донесъл в Москва няколко картини на руски и западни художници, закупени на търгове извън Русия. Плат е възнамерявал да ги подари на Третяковската галерия и музея „Пушкин“. Освен това Плат е искал да инспектира дейността на собствения си фонд в Русия. До него са достигнали слухове, че фондацията „Плат“, създадена, за да финансира работата на руски учени, кротко е разграбвана от тукашните й шефове.

— Аха! Струва си да се заеме човек с това!

— Абе за какво можеш да се хванеш — махна с ръка Турецки. — Едва ли би докопал нещо сериозно. И сам знаеш как стават тия неща в Русия — по-добре не се навирай! А и едва ли те ще афишират тъмните си дела по такъв глупав начин. Ясно е, че ще проверя версията, но не ми се струва, че има особен смисъл да се ровя в тази посока.

— А кое би си струвало?

Турецки въздъхна и сви рамене.

— Да знаех, веднага щях да се хвана за лопатата. Както обикновено, щях да се заема с първите три версии, които ми идват наум. Първата е фондът на Плат. — Турецки се приведе в реверанс в посока на Меркулов. — Втората са картините, които Плат е имал намерение да подари на Третяковската и музея „Пушкин“. По някакъв начин може да са свързани.

— А третата? — попита Меркулов.

Турецки сви рамене и каза:

— Разправии на битово ниво.

Меркулов се засмя.

— Какво имаш предвид? Мислиш ли, че Марат Соколов е имал причини за лична неприязън?

— Кой знае — опитвайки се да имитира шефа си, отвърна Александър Борисович. — Може би при предишното си гостуване мистър Плат е напсувал фирменото блюдо на ресторанта. А може би е свалял жената на Соколов.

— Или е отровил любимото му куче — добави Меркулов. — Защо не, провери и това. Милиардерите непрекъснато и навсякъде отравят чужди кучета. И веднага щом приключат с нещо такова, се захващат със съпругите.

— Стига бе! — шеговито възкликна Турецки.

— Ама разбира се!

Турецки направи сериозна физиономия и рече:

— В такъв случай ще възприема версията с кученцето като фундаментална.

По пътя за вкъщи Турецки реши да се отбие в цветарския магазин.

Той избираше цветята дълго и придирчиво. Някои имаха увехнали листенца. Други бяха с прекалено къси стъбла. На трети Александър Борисович не хареса цвета, на четвъртите — аромата. Накрая измъчената продавачка попита:

— По какъв повод ви трябват? За рожден ден или за банкет?

— Нито едно от двете — отвърна Турецки.

— Без повод?

Турецки се усмихна и кимна.

— Без повод.

— А за кого? За приятелка или за съпруга?

— За любимата ми жена — отвърна Турецки.

Продавачката се усмихна.

— Вероятно искате да се сдобрите?

— Защо решихте така? — Александър Борисович бе впечатлен от проницателността на продавачката.

— Като че ли това е единственият случай, в който мъжете стават толкова старателни. Обикновено купуват каквото им падне. Мислят си, че главното е да поднесат цветя без значение какви са.

— За мен има значение — каза Турецки.

— Хм… — Продавачката замислено огледа съдовете с цветя. — Във вашия случай е по-добре да избягвате агресивно ярките багри. Като че ли най-подходящи ще са ето тези рози. Те имат много нежен, психологически неутрален цвят. — Тя посочи букета от големи, цикламенобели рози и добави: — Ако моят мъж ми подари такъв букет, бих му простила греховете за пет години напред!

Турецки се усмихна и каза:

— Опаковайте ми ги.

Той спря на входа на магазина и пое с пълна гръд вечерния въздух на улицата. Ако Турецки бе малко по-внимателен и ако големият ароматен букет от рози не заслоняваше полезрението му, той, разбира се, щеше да обърне внимание на ниския пъргав младеж с черно яке, който, минавайки покрай следователя, за секунда се засуети, преструвайки се, че разглежда табелката с работното време на магазина. Но Александър Борисович бе твърде вглъбен в собствените си мисли, за да обръща внимание на подобни дреболии. А трябваше.

Вкъщи Турецки бе посрещнат от неочаквана неприятност. Още на влизане той усети, че нещо не е наред. Но понеже беше професионален детектив, както се полага, преди да си направи някакви изводи, той провери старателно всичко. Надникна в кухнята, в хола, в спалнята, в стаята на дъщеря си… Ирина я нямаше никъде.

Уморено се отпусна на фотьойла и подпря брадичката си с юмрук. Няколко минути Турецки поседя мълчаливо, размишлявайки къде би могла да бъде жена му. Не му хрумваше нищо разумно. Тогава вдигна телефона и набра мобилния на жена си. Първи сигнал… втори… трети… Жена му благоволи да се обади едва след четвъртия.

— Ало.

Гласът на Ирина бе весел и както на Турецки му се стори, не особено трезвен.

— Ира, къде си? — смаяно попита той.

— А, Сашка… Правим си тука малко купонче. Ще се върна след час-два. Не ме чакай. Яденето е в хладилника, вчерашното. Стопли си го и яж…

— Я чакай. Какво значи това — ще се върна след час-два? Какъв е тоя купон? Ти въобще имаш ли представа колко е часът?

— Около осем?

— Девет без малко!

— Е, и какво? Вече съм голямо момиче и знам как да се прибера. — В слушалката се дочу нечий жизнерадостен смях. — Добре, миличък, извинявай, тук ме карат да вдигам тост. Ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Ира, почакай, аз…

Ирина не отговори.

— Готино филмче — избухна Турецки и също затвори телефона.

След това, колкото и да се опитваше, не успя да се свърже с жена си. Ирина бе изключила телефона.

Тя се върна почти в полунощ. Александър Борисович вече бе задрямал на фотьойла с вестник в ръка. Очилата се бяха плъзнали на края на носа му, устата му бе полуотворена и от нея се разнасяше тихо, но доста внушително хъркане.

— Какво си се сврял в тъмното? — игриво попита Ирина, светвайки полилея.

Турецки стреснато отвори очи. Намести очилата си, приглади с длан коса и погледна строго жена си. След това хвърли поглед към часовника и лицето му се вкамени.

— Тъй, тъй, тъй… — заплашително изрече Александър Борисович. — И къде скитосваме до полунощ, уважаема Ирина Хенриховна?

— Вие може би скитосвате, Александър Борисович, но аз просто културно прекарвам времето си в компанията на близки хора.

— Близки значи — иронично уточни Турецки.

Ирина кимна.

— Точно така.

Александър Борисович саркастично се усмихна.

— А не можа ли да се обадиш и да ме предупредиш? Между другото, аз вече се безпокоях. Място не можех да си намеря.

— Турецки, не преувеличавай! Намерил си мястото си, при това възможно най-удобното. Даже си заспал на него. И изобщо, скъпи, хайде не се прави на примерен съпруг, става ли?

— Какво значи да се правя? — навъси се Турецки.

— Ами това, че на мен ми омръзна да седя всяка вечер вкъщи в горда самота и да очаквам кога моят велможа ще благоволи да се върне от работа.

Турецки нетърпеливо се намръщи.

— Старата песен.

— Може и да е стара, но в нея се пее за главното. Общо взето, мили мой, взех решение: отсега нататък приключвам с живота на отшелница. Ще отивам навсякъде, където ме повикат: при приятелки, при колеги, на купони — навсякъде! Оттук нататък ние с тебе сме равноправни.

— Глупости! За какви права говориш, по дяволите? Като че ли аз всяка вечер се шляя по купони с приятели!

— Това вече няма значение — отряза Ирина. — Всеки от нас отдавна има свой собствен живот. Нека не си правим илюзии. — Ирина притисна длани до челото си и уморено произнесе: — Господи, колко съм скапана. Боли ме главата и искам да спя.

Александър Борисович погледна побледнялото лице на жена си и реши да й спести подготвената гневна тирада.

— Виждам, че в момента не си в състояние да мислиш трезво — сърдито каза той. След това стана, приближи се до жена си и обгърна раменете й. — Хайде да те сложим да спиш… гуляйджийко. Но ти обещавам, че утре този разговор ще продължи.

Последната реплика прозвуча като заплаха, но в отговор Ирина Хенриховна само немощно се усмихна.