Платинената карта

1.

Вера Акишина и Турецки седяха в неговата кола. Момичето не пожела да разговаря със следователя вкъщи, „за да не травмира близките си“. (Татяна Олеговна и Артур имаха наложена мярка за неотклонение „подписка“ и появата на Турецки можеше наистина да ги докара до нервен шок.)

Преди да започне разговора, Турецки запали цигара. Предложи и на Вера, но тя отказа.

— Не искам. Но вие пушете.

Момичето бе много красиво. Овално лице с красиво очертани скули, големи очи, очертани с дълги, пухкави мигли, изящен нос, пищна светла коса, разстилаща се върху раменете й. Докато гледаше Вера, Турецки усети в сърцето си някакво старо парливо усещане, което поразява всеки мъж, видял пред себе си красива и недостижима — поради разнообразни причини — жена.

— Вера Сергеевна — започна Турецки, — знам всичко за „Платинената карта“ и за вашето участие в този… — Турецки се поусмихна — проект.

— Все едно ми е — равнодушно отвърна Вера, без да погледне Турецки. — Готова съм да отговарям за всичко, което съм извършила.

— Дойдох не за да ви обвинявам в нещо — меко каза Александър Борисович. — Разследвам убийството на един човек. Вие можете да ми помогнете.

Вера се извърна и погледна Турецки.

„Ангел — помисли си Александър Борисович. — Истински ангел!“

— Готова съм да ви помогна — каза Вера. — Но не съм сигурна, че ще мога. За кого говорите?

— Наричаше се Лайъм Плат.

Вера кимна.

— Чувала съм това име. Той е някакъв милиардер, нали?

— Беше — отговори Турецки. — Докато не го убиха.

Вера смръщи тънките си тъмни вежди.

— Едва ли бих могла да ви помогна — тихо каза тя. — Никога не съм виждала Плат. Защо дойдохте точно при мен?

— Защото познавате отблизо човека, който… който е бил свързан с Плат.

— Свързан? — Вера се замисли. След това миглите й трепнаха, в очите й се появи разбиране и тя попита: — За Дейвид Флин ли става дума?

— Да — отвърна Турецки. — Ако не греша, вие сте се запознали с него в Париж.

Вера студено се усмихна.

— Да, това се случи в Париж. Тогава той се представи като служител на фирма, която иска да купи наши програми. Но после се оказа, че това е било само примамка. Той просто искаше да се сближи с мен. Бях му харесала, нали разбирате?

— Прекрасно го разбирам — кимна Турецки.

— По-късно пристигна в Москва и ми предложи да се омъжа за него. Аз му отказах. — Вера отмахна от челото си дълъг кичур коса. Погледна Турецки и присви красивите си очи. — Извинете ме, нали вашето име е Александър Борисович?

— Да — кимна Турецки.

— Александър Борисович, аз не познавам добре историята на техните взаимоотношения. Имам предвид Дейвид и този човек… — Плат. Момичето намръщи високото си чисто чело. — Само веднъж съм чувала от Дейвид това име — замислено произнесе тя. — И беше доста отдавна. Някъде преди около половин година.

Очите на Турецки хазартно заблестяха, както винаги му се случваше, когато се озоваваше пред лицето на тайна, с която си беше блъскал главата дълго време и от която зависеше разплитането на някое дело.

— Не бихте ли могли да си спомните в каква връзка спомена Дейвид това име?

Вера разсеяно погледна димящата цигара на Турецки и внезапно каза:

— Бихте ли ми дали една цигара?

— Да, разбира се. — Турецки извади от кутията една цигара и я подаде на Вера. — Моля!

— Благодаря — каза момичето, хвана цигарата с дългите си тънки пръсти и внимателно я постави между устните си.

Турецки поднесе запалката си към цигарата. Вера запали, вдъхна дълбоко и притвори очи. Турецки очакваше тя да се закашля, но не се случи нищо подобно. Оказа се, че това крехко на вид момиче притежава не само елмазен мозък, стоманени нерви, но и железен организъм.

— Преди няколко години — започна разказа си Вера — Дейвид разработил за нуждите на Плат програма за игра с борсови акции. Играта се отнасяла до манипулации, свързани с повишаването и понижаването на цените на нефта, продаван от водещите нефтени компании в света.

— Това Дейвид ли ви го каза?

Вера учудено погледна Турецки.

— Да. Кой друг? Освен това Дейвид помогнал на Плат да спечели един милиард в играта срещу английската лира. Имаше и някаква друга история, свързана с френска банка, от която Плат бил спечелил няколко милиона долара. Когато ми разказваше за всичко това, Дейвид беше пиян и говореше несвързано. Затова и не обърнах внимание на подробностите.

— Между тях имало ли е някакъв паричен конфликт?

— Със сигурност — да. Дейвид ми казваше, че между него и Плат има неофициален договор. Били си дали дума. Но Плат нарушил този договор и не сдържал думата си.

— Знаете ли за какво се е отнасял този договор?

Вера замислено присви очи, сякаш превърташе в главата си запис на думите на Дейвид, които бе чула преди половин година.

— Дейвид каза, че Плат му бил обещал при сполучлив завършек на операцията да му преведе десет процента от печалбата. Всичко приключило успешно, но Плат не се издължил. Дейвид бе страхотно вбесен. Когато ми разказваше за всичко това, свиваше юмруците си. Ето така — Вера сви тънките си длани и леко ги разтърси пред лицето си. Беше много, много вбесен — повтори тя.

Турецки кимна разбиращо.

— Как няма да е. И какво, имаше ли намерение да отмъсти на Плат по някакъв начин?

— Не ми е споменавал нищо подобно.

Турецки се облегна на седалката и с любопитство погледна към Вера.

— Казвате, че Дейвид е говорил за това само веднъж?

Вера кимна.

— Да. Но тогава не му обърнах особено внимание.

— В такъв случай имате много добра памет — похвали я Турецки.

Вера бавно изпусна дима и сви рамене.

— Аз никога нищо не забравям. Наистина понякога отпъждам спомените си… Знаете ли, това е като да блокираш отделен участък, след като предварително си го изолирал така, че блокировката да не доведе до разпад на цялата система. Горе-долу така го правя. Но след като сега ме попитахте, веднага си спомних всичко. — Вера угаси цигарата в пепелника и погледна Турецки с продължителен откровен поглед. — Помогнах ли ви с нещо, Александър Борисович?

— Да — каза Турецки. — Да, разбира се.

— Мислите ли, че Дейвид е убил Плат?

— Това все още предстои да бъде изяснено.

С това разговорът между Вера Акишина и Турецки приключи. Вера се прибра вкъщи, а Турецки още дълго седя в колата си, подръпвайки от цигарата, като си припомняше големите сини очи на момичето, с които то надзърташе право в душата му.

2.

Бившият готвач в московския ресторант „Иволга“ и настоящ главен готвач на ресторант „Бисер“ в Сочи Марат Соколов, нисък млад мъж с черни мустачки и малка брадичка „катинарче“, седеше в бара на брега на морето и с наслада отпиваше от коктейла си с романтично название „Полъхът на бриза“. Носеше бял костюм и бежови велурени мокасини.

В главата на Марат се въртяха различни мисли и далеч не всички от тях бяха особено приятни. Например той и досега (макар че вече бяха минали три дни) изключително много се тревожеше заради онази проклета картичка, която бе изпратил на приятелката си в Москва.

Разбира се, не си струваше да се перчи чак толкова, но първо, беше достатъчно пиян, за да мисли за някаква опасност, и второ, прекалено голяма бе съблазънта да сподели с някого своето малко постижение. Макар че не беше чак толкова малко. Все пак шестдесет хиляди в зелено — това са си доста пари. За да ги изкара в ресторанта, щеше да му се наложи да бачка няколко години, отказвайки се от всякакви удоволствия.

„Дреболии — утешаваше се Марат, — и без това никой не знае, че Янка ми е приятелка. А дори и някой да знае… Тя не е чак толкова глупава, за да се запъти с картичката в милицията. Да не би да е враг на самата себе си? Нали й писах, че ще се оженя за нея?“

На това място Марат се усмихна. В действителност той нямаше намерение да се жени за Янка, просто му бе приятно да си мисли, че някъде там си има годеница. Беше му приятно да осъзнава статуса си на „сгоден“, тоест на човек, от когото имат нужда, за когото мислят по нощите и относно когото си планират разни неща. Беше приятно да съществуваш в нечии мисли и сънища. Това здравата го спасяваше от самотата, с която Марат изобщо не можеше да свикне.

„Да, солени ми излязоха тия пари“ — помисли си Марат. Споменът за това, което бе извършил, предизвика болезнен спазъм в сърцето му, но не след дълго това парещо усещане изчезна.

„Какво толкова? — мислеше си Марат. — А колко човека е претрепал този мръсник? Още Балзак е казал, че зад всяко голямо състояние се крие престъпление. Зад милиардите на Плат съществуват стотици, ако не и хиляди погубени животи и строшени глави. Иначе не би могло и да бъде.“

Както винаги, тази мисъл веднага го успокои. От моралните му терзания не остана и следа.

— Извинете, имате ли огънче? — чу се близо до ухото на Марат тих мъжки глас.

Марат вдигна поглед към човека, застанал пред него. Мъжът бе висок, възслаб и светлокос.

— Да, разбира се — отговори Марат. Извади от джоба си запалка.

Мъжът пъхна цигара между устните си и се наведе. Марат щракна със запалката, натъкмявайки пламъка под цигарата, като с другата си ръка го прикриваше от вятъра. В същия миг върху слабите му мургави китки щракнаха белезници.

— Благодаря — ухилено изрече русолявият непознат и хвърли цигарата в урната.

Марат трепна, но почти не се изплаши. Очевидно беше, че вътрешно отдавна се е подготвил за нещо подобно. Само хрипливо въздъхна и затвори очи.

Още същия ден Марат Соколов бе изпратен в Москва. А вечерта с разпита му се зае следователят със странната фамилия Турецки.

Отначало Марат се опитваше да се измъкне, но следователят бързо го притисна до стената. Бяха му достатъчни само няколко думи:

— Въобще няма да ви лъжа — чака ви сурово наказание. Имате късмет, че в страната ни е обявен мораториум върху смъртното наказание. Обаче никой още не е отменил доживотния затвор. — Следователят зловещо дръпна от цигарата си и изпусна струйка дим. Турецки не сваляше погледа си от лицето на Марат. И от тези сиви, втренчено жестоки очи и както на Марат му се струваше, пронизващи го целия, изведнъж му се прииска да заплаче.

Изведнъж той разбра, че повече няма да види нито майка си, нито Янка, нито… Господи, та той повече нямаше да види нито една жена на този свят! През целия си останал живот щеше да гледа само сивите бетонни стени, оплетени с бодлива тел. Ще яде шчи7 или някакъв друг затворнически буламач и ще спи в ужасната казарма, пълна със страшни и груби мъжища, които вонят на пот и мръсни чорапи и които ще го бъхтят по лицето всеки ден. И така до самата му смърт!

— Имате само един шанс — сухо каза Турецки, сякаш бе прочел мислите на Марат. — И ако не го използвате, няма да ви помогне нито дяволът, нито Аллах.

— Добре — с треперещ глас отвърна Марат. — А ако… ако ви разкажа всичко, то ще ме… — Марат направи мъчително усилие, за да не се разплаче. — Нали тогава няма да ме затворят за цял живот?

— Това зависи от съда. Но, разбира се, заседателите ще го вземат предвид. Мисля, че няма да е за цял живот.

Марат облекчено въздъхна.

— Тогава ще ви разкажа — изрече той с поукрепнал глас. — Някакви милиционери ме накараха да сложа отрова в рибата. Единият се казваше Сергей Сергеевич, а другият — Георгий Иванович. Караше ме да го наричам Гера. Платиха ми шестдесет хиляди, за да… е, за да направя онова, което направих.

— Какви са фамилните им имена?

Марат замислено намръщи чело.

— Ами… Не им знам фамилиите. Но имам номера на мобилния телефон на Сергей Сергеевич, на който се обаждах.

— Можете ли да го разпознаете по снимка?

— Разбира се! — кимна с готовност Марат. — Спомням си ги прекрасно.

— В такъв случай тръгвате с мен.

Марат се смути и попита с тих и вял глас:

— Александър Борисович, може ли един въпрос?

— Слушам ви.

— Кажете ми, вие… как ме намерихте?

— Приятелката ви Яна Поповкина ни донесе вашата картичка от Сочи — каза Турецки. — Тя каза, че ви обича, но не иска да се омъжва за човек, върху чиято душа тегне камък. Тя смята, че този камък може да отрови съвместния ви живот.

— Каква глупачка… — прошепна Марат, свивайки юмруци. — Господи, колко е глупава.

Турецки се усмихна.

— Защо? Просто много ви обича. Между другото Яна каза, ще ви чака да се върнете от затвора толкова, колкото се наложи. Помислете за това през свободното си време, Соколов. От днес нататък ще го имате предостатъчно.

3.

Ден преди да се състои този разговор, сътрудниците на Главното управление за вътрешна сигурност в Министерството на вътрешните работи (чийто заместник-началник бе генерал-майор Вячеслав Иванович Грязнов) арестуваха майор Юрий Устюгов по подозрение за връзка с криминалната групировка на Десантника.

Бандитът Рябчук, вече напълно съвзел се след клофелиновия шок, разпозна Устюгов като човека, идвал във вилата с Десантника.

Майор Устюгов не отричаше — той призна, че е организирал убийството на Кожухин и отвличането на Акишин, но заяви, че няма никакво отношение към убийството на милиардера Плат.

В този момент Турецки и без обяснението на Устюгов бе сигурен, че убийството на Плат е организирано от Дейвид Флин.

Сергей Сергеевич и Гера се оказаха сътрудници на МУР — полковниците от милицията Сергей Сергеевич Борисов и Георгий Иванович Овчинников. „Отровителят“ Марат Соколов ги разпозна по снимките от служебните им досиета.

Преди седмица те си взели отпуск (двамата били приятели и често почивали заедно) и заминали в неизвестна посока, без да казват каквото и да било някому. (Статусът им на неженени въпреки напредналата възраст им позволявал да правят това без излишни проблеми и скандали.)

Борисов и Овчинников бяха обявени за федерално издирване, но и главният злодей — „поръчителят“ на убийството на Плат, хакерът от международна класа Дейвид Флин все още се разхождаше на свобода.

Това се превърна в много сериозен повод за негодуването на Денис Грязнов. Той бе приел твърде лично делото на Акишини. И за това си имаше причини.

Докато седеше в кухнята на апартамента на Турецки, Денис, забележимо разгорещен и изнервен, неотклонно поддържаше собствената си линия.

— Александър Борисович, ако нито Интерпол, нито милицията могат да хванат този нехранимайко, тогава ще го пипна аз! Имам предвид — заедно с моите момчета.

— Денис, на твое място аз не бих се вълнувал чак толкова — меко каза на Грязнов Ирина Хенриховна, доливайки горещ чай в чашата му.

— Точно така — потвърди Турецки. — Ти, Дениска, трябва да слушаш тази жена. Тя не те съветва за лошо.

— Стига шеги — изръмжа Денис. — Аз съм напълно сериозен. С неговите пари няма да му е никакъв проблем да си купи нови документи и да изчезне от Русия, както преди се е изпарявал от Лондон и Париж. Тогава какво ще правим?

— Денис, искам да разбереш, че трудността не е в това да се арестува Дейвид Флин. Но задържането му трябва да стане в присъствието на съдебен изпълнител от Франция. Френският съд е вече информиран. Всеки момент в Москва ще пристигне френски полицейски дивизионен комисар.

— Точно така. Остава да добавите, че при вас всичко е под контрол.

— Абсолютно вярно! — усмихна се Турецки. — Муровците не свалят очи от конспиративните квартири на Флин. Особено внимателно следят жилището му на Таганския площад, в което е водил Вера.

При споменаването на Вера лицето на Денис стана още по-недоволно и мрачно.

— Саша, по-полека! — строго каза на мъжа си Ирина Хенриховна.

— Саша съм от четиридесет и седем години — също толкова строго я парира Турецки. — Денис, престани да се измъчваш. Ти свърши твоята работа. Семейство Акишини се събраха, вече няма отвлечени. Получи си хонорара. Останалото ще свършим ние.

— Сигурно ще го направите — избоботи Денис, въртейки в ръцете си чаената чашка. След това остави чашата върху чинийката, погледна Ирина Хенриховна и каза: — Аз като че ли трябва вече да тръгвам. Благодаря за чая и сладките.

— Как така ще тръгваш? — плесна с ръце Ирина Хенриховна. — Ами тортата? Ще е готова само след петнадесет минути!

— Да, Денис, добрите хора не се отнасят така помежду си — подкрепи жена си Турецки. — Остани поне още половин час.

— Не мога — каза Грязнов и положи длан върху гърдите си. — Наистина не мога. Очертава се нов клиент. Трябва да проведа съвещание.

Вече в антрето, докато се сбогуваше с домакините, Денис каза:

— Александър Борисович, нали ще ми се обадиш, когато хванеш Флин?

Турецки се закле да позвъни и Денис си тръгна дълбоко недоволен от себе си, от Турецки, а и от Ирина Хенриховна, която му попречи да наложи своята линия.

4.

За Турецки следващият ден започна с две новини, едната от които криво-ляво поносима, но втората бе особено неприятна. Тя беше следната: в Москва бе пристигнал френският дивизионен комисар, но нямаше кого да арестуват в негово присъствие — Дейвид Флин бе изчезнал. Яко дим. Вечерта мошеникът се прибрал в една от наетите квартири — на „Голяма Грузинска“, а на сутринта, нахлувайки в жилището, оперативниците намериха празна стая и старателно оправено легло.

Апартаментът беше празен. При това англичанинът не бе оставил никакви следи от присъствието си в него.

Нито компютри, нито мръсни чаши, дори и в кофата нямаше боклук.

Докато претърсваха входа, милиционерите откриха зад радиаторите черна перука и очила със златна рамка и едва тогава един от оперативниците се сети, че един час след като Флин влязъл във входа, оттам излязъл висок младеж със спортно яке, с буйна рижа коса и голям спортен сак в ръката. Зад ъгъла младежът бил задържан за проверка на документите. Те били напълно в ред.

— Говореше ли руски? — попита старшият на екипа оперативния, който бе проверявал рижия.

— Както ние с вас, другарю майор — отговори той.

— Мда… — замисли се майорът, след което мрачно констатира: — Флин е изпратил някой, който да го подмени. И ние се хванахме. Поне спомняш ли си името му?

Оперативният потиснато поклати глава.

— Не мога да си спомня точно, другарю майор. Нещо като Петров или Петруев, или Петрунин. Беше нещо близко до Петър. Тия дни спирахме доста хора.

Милиционерите бяха разстроени, майорът — сърдит. Присъстващият дивизионен комисар, мосю Леже, след като изслуша превода на казаното от майора, мрачно се навъси и изгледа нашенските оперативници с такова нескрито негодуване, че те по неволя сведоха очи.

Вера Акишина излезе от вратите на университета и замря от учудване. От пейката насреща се надигна Дейвид. Изглеждаше доста странно: кафяво, леко протрито кожено яке, намазана с гел коса, причесана назад, къса тъмна брадичка. На ухото на Флин се поклащаше обица, а очите му, дотогава тъмнокафяви, сега бяха яркосини — като две незабравки.

— Здравей, Вера — каза Дейвид на руски, но със силен английски акцент.

— Здравей, Дейвид — отвърна Вера, между другото съвсем не приветливо. — Какво е станало с теб? Защо си такъв… странен?

Дейвид се усмихна и сви рамене.

— Извини ме, не те разбрах.

Вера си спомни, че Дейвид не знае руски, и му повтори същото на английски.

— А, това ли било… — каза той с привичната си безгрижна усмивка. — Просто смених имиджа. Нищо особено, сега мнозина го правят. Можем ли да поговорим някъде?

— Да, разбира се. Да отидем в градинката. Макар че днес е доста хладно.

— Нищо, няма да ти отнема много време — увери англичанинът Вера.

Отидоха в градинката.

От деня на последната им среща дърветата бяха доста оголели и градинката, полята от неотдавнашния дъжд, изглеждаше влажно неприветлива. Пейките бяха мокри, затова им се наложи да говорят прави.

— Аз заминавам — каза Флин, държейки Вера за ръката, търсейки погледа й.

— Прибираш се вкъщи? — попита Вера.

Дейвид кимна.

— Да.

Известно време Вера не каза нищо, след това изрече:

— Знаеш ли, че милицията те търси?

— Знам, мъничката ми — отвърна Дейвид, разглеждайки с любов лицето на Вера. — Ти ми ги прати, нали?

Вера не направи опит да го скрива и кимна утвърдително. Лицето на Дейвид не се промени, то продължаваше да бъде открито, мило и дружелюбно.

— Не трябваше да го правиш, Вера — каза Дейвид. — Всъщност не те обвинявам. Не си имала друг изход. А и нищо страшно не се е случило. Сега имам друга външност и други документи. Дойдох при теб, за да поговорим за нещо друго.

— Така ли? — Вера погледна пръстите на Флин, стиснали китката й. След това премести поглед върху новото лице на Дейвид. Това лице й се стори смешно и тя не сдържа усмивката си. — За какво става дума?

— За двама ни — каза Дейвид. — Не бях ти казвал преди, но аз… — Той се смути. — Направих нов паспорт не само за себе си, но и за теб. — Дейвид извади от джоба си документа и го подаде на Вера. — Ето, погледни.

Вера взе паспорта и го разтвори. На снимката бе нейното собствено лице. В графата „Фамилия, име, бащино име“ вдясно от снимката пишеше: „Елена Сергеевна Иванова“.

Вера затвори паспорта и погледна Дейвид.

— Това пък защо? — попита тя неразбиращо.

— Как защо? — Дейвид объркано се усмихна. — Искам да дойдеш с мен. Заедно с мене, разбираш ли? Искам никога повече да не се разделяме. Вера, малката ми, ние ще сме добре заедно! Ние си приличаме с теб, Вера!

Вера безмълвно поклати глава.

— Не, Дейвид. Няма да тръгна с теб.

— Но защо?

— Не те обичам и ти го знаеш.

— И какво от това? Ако сега не ме обичаш, ще ме обикнеш после! — Дейвид я прегърна през раменете. — Хлапе, помисли си: какво можеш да правиш в тази страна? С твоя талант би могла да преобърнеш планини! И аз ще ти помогна. Вера, ние заедно сме непобедими. Повярвай, мъничката ми, знам какво говоря. Ще имаме всичко, което поискаме. Трябват ти брилянти? Ще имаш брилянтите! Искаш коли и самолети — ще ги имаш! Ще имаш всичко, абсолютно всичко!

— Но аз не искам нищо подобно — равнодушно отговори Вера. — И без това имам всичко, което ми трябва. Не мога да изоставя майка ми, нито баща ми и брат ми. Искам всичко да си остане както е.

Известно време Дейвид внимателно се вглеждаше в очите й. Вера спокойно издържа погледа му. Тя не чувстваше нищо спрямо Дейвид, за нея той бе празно място, точно колкото Стас Тоцки или който и да било друг мъж. Тя отдавна бе разбрала, че е неспособна да обича и се беше примирила с това.

Внезапно устните на Дейвид потрепераха. Очите му се разшириха и се обвиха във влажна пелена. Изразът им и техният блясък предизвикаха отвращението на Вера.

— Не можеш да ми откажеш това — каза Дейвид с някакъв странно глух глас. — Не можеш, чуваш ли? Ти си всичко, което имам. Плюя на парите, плюя на всичко. Или си тръгваме заедно оттука, или…

— Или какво?

— Или аз няма да замина никъде — каза Дейвид.

Внезапно подухна вятър и дългата светла коса на Вера се изви нагоре — превърна се в нещо като облак или корабно платно. Вера я прибра с ръка и като че ли в продължение на небрежния си жест сви рамене.

— Твоя работа, Дейвид. Ако искаш — остани в Москва, ако искаш — заминавай. Все едно ми е.

— Ти не ме разбра — с гробищен хлад в гласа си каза Дейвид. Той пъхна ръка в джоба си и повтори: — Ти изобщо нищо не разбираш.

— Извини ме, Дейвид, но трябва да се прибирам. — Вера се извърна, за да си тръгне, но Дейвид я стисна за ръката и със сила я обърна към себе си.

Вера изкрещя.

— Никъде няма да ходиш — злобно изрече Дейвид. — На този свят още не се е появил човекът, който ще ми противоречи!

— Дори Плат? — без какъвто и да било присмех попита Вера.

Дейвид се озъби с дяволска усмивка.

— Той посмя — присмехулно процеди Дейвид. — За което си плати. Нали не искаш да постъпя с теб както с него?

Поредният порив на вятъра разроши косата на Вера, но тя не я приглади. Стоеше изправена и гледаше Дейвид, насилвайки се да разбере какво всъщност иска той, какво иска от нея тоя странен, налудничаво изглеждащ човек.

Зад гърба на Дейвид изпращя клонка. Той светкавично се извърна и придърпа Вера, предпазвайки се с тялото й от възможния нападател. Черното дуло на пистолета се вряза в слепоочието на момичето.

— Stop! — яростно изрева Дейвид, опрял оръжието до главата на Вера.

Денис Грязнов се измъкна иззад дървото и замря неподвижно.

— Who are you?

— Казвам се Денис Грязнов — отвърна Денис на английски. — Аз съм детектив. Не правете глупости, Дейвид, хвърлете оръжието!

Флин се засмя.

— Дотолкова ли сте самоуверен? — насмешливо попита той. — А ако й продупча главата? Едва ли за това ще ви похвалят!

— Няма да го направите — твърдо каза Денис.

— Хайде де! Я да проверим? — Той премести ръката си с пистолета, като опря цевта в бузата на Вера. Тя мълчеше. Върху побледнялото й лице нямаше страх, личеше само учудване. — А сега как е? — попита Флин. — Иска ли ви се да проверите?

— Дейвид, това е безсмислено — потрепвайки нервно с бузата си, каза Денис. — Така или иначе няма как да избягате.

— Кой знае! Възможно е да се окаже, че съм по-умният. — Флин насочи пистолета към Денис. — Покажете си ръцете!

Денис вдигна ръце и показа празните си длани.

— Къде ви е оръжието? — попита Флин.

— Нямам — отвърна Денис.

Флин се усмихна.

— Направо ви повярвах. Я си вдигнете пуловера!

Денис послушно запретна пуловера си. Зад колана на джинсите му нямаше нищо.

— Обърнете се гърбом! — настоя Флин.

Денис се подчини.

— Като че ли наистина сте невъоръжен — неразбиращо рече англичанинът. — Хм. Тогава как смятате да ме арестувате, детективче?

— Паркът е обкръжен от мои хора — каза Денис. — Няма как да избягате.

Флин светкавично се огледа наоколо. Отново премести погледа си върху Денис.

— И каква е причината да ви вярвам, детектив?

— Защото нямате друг изход — навъсено отвърна Денис. — Първо пуснете момичето. Нали вече разбрахте, че нямам оръжие.

— Момичето ще дойде с мен! — яростно изкрещя Флин.

Вера вдигна ръце и обхвана с тънките си бели пръсти лакътя на Флин.

— Не, Дейвид — тихо изрече тя. — И без това няма да дойда с теб. Ако искаш — убий ме.

Известно време Флин размишляваше. Високото му чело бе прорязано от дълбоки и отчетливи бръчки. След това той потръпна, като че ли току-що се бе събудил, погледна Денис с тежък поглед и внезапно изкрещя:

— Искаш Вера? Вземи си я тогава!

Флин с рязко движение блъсна Вера настрани — достатъчно силно, за да я събори на земята. Денис се втурна към Флин, но той бързо вдигна пистолета и натисна спусъка.

Гръмна изстрел.

Тежкият черен пистолет падна от ръката на Флин и глухо изтропа върху асфалта. Главата на англичанина клюмна и той падна на колене, като че ли имаше намерение да се помоли. Денис изрита пистолета. Флин се вгледа в червеното петно, което се разстилаше върху тънкия му бял пуловер на нивото на сърцето, вдигна глава и се втренчи в Денис с мътен поглед. След това побледнелите му устни бавно се изкривиха в някакво жалко подобие на усмивка и той каза:

— That’s all…

След което Флин рухна ничком и притихна.

Денис приклекна и докосна с пръсти шията на англичанина.

След това се изправи, погледна Вера и каза:

— Мъртъв е.

5.

Навън страшно застудя, но в кабинета на Меркулов бе топло и уютно. Турецки седеше във фотьойла си с чаша кафе в ръката и замислено мърдаше вежди. Меркулов го наблюдаваше с усмивка.

— Е какво, Саня, можем ли да приключим това дело? Арестувахме Борисов и Овчинников — признаха си всичко.

Турецки леко повдигна вежди и погледна косо Меркулов.

— Да, Костя, вече можем — отвърна той без всякакъв ентусиазъм.

— Тогава защо си толкова мрачен?

Турецки отпи от кафето си.

— Как да ти кажа… Това дело ми струва много нерви, Костя, прекалено много… — Той сви рамене. — Дали не остарявам?

— Поне е сигурно, че не се подмладяваш — съгласи се Меркулов. — Но като за старче все още вършиш работа.

— Благодаря ти за комплимента, но като честен човек аз ще го преадресирам към Денис Грязнов. Без него аз…

— Знам, знам… — махна с ръка Меркулов. — Но ти, Саша, си като вълк единак в гората — награби здравата нещата, изпоплаши всички.

Турецки изсумтя:

— Падаш си по преувеличенията.

— Брой! — Меркулов започна да свива пръсти. — Намери убиеца на Плат. Това първо. Успя да осветлиш сенчестите места в управленията на големите компании в Москва. Второто. Направи прозрачни всички комбини на най-мощните фирми монополисти в страната. Трето поред. Четвърто: доказа неплатените данъци от нефтените, металургичните, газовите, търговските и разни други магнати. Не си струва да скромничиш, Саня. Ти помогна на държавата, която ще налее в бюджета си милиарди долари. А това така или иначе е един голям успех.

— Ама че гръмко — усмихна се Александър Борисович.

— И трябва да се отбележи — всичко е справедливо.

— Само че ти забрави още едно име — Сергей Михайлович Акишин. Ако съм успял да постигна нещо, то е било само чрез неговата помощ.

— Няма проблеми — кимна Меркулов. — Но благодарение на кого той се оказа на свобода? Ако не бяхте вие с Денис, той нямаше да е между живите. Въобще нямаше да го има. Между другото, той как е?

— Разведе се с жена си, всичко останало е нормално. А какво стана с хулигана Адамски?

— Освободиха го. Делото е прекратено. — Меркулов погледна към чашата с кафе, която Турецки държеше, и внезапно попита: — Слушай, ти сега вкъщи ли си отиваш?

— Аха — кимна Турецки. — И какво?

Меркулов помръдна с ъгълчето на устните си.

— А, нищо особено.

— Тогава защо попита?

— Няма нищо.

Турецки презрително присви очи.

— Стига, Костя, говори. Имаш някакви предложения?

— Имах една мисълчица. Но и без това си достатъчно уморен. Пак ще трябва да си лекуваш нервите. Иди си вкъщи, пийни мляко с мед преди сън и си лягай. — Меркулов иронично погледна почервенелия Турецки и неочаквано се предаде: — Добре бе, невротико, така да е. Имам една бутилка отлично вносно лекарство. Но не съм напълно сигурен дали си го заслужил. Нали сам казваш: Денис, Акишин…

— Вносно, казваш — недоверчиво повтори Турецки.

— Точно така — кимна Меркулов. — Френско. Искаш ли да го пробваш?

Александър Борисович въздъхна.

— Не съм сигурен дали ще помогне… Добре де, така да е… Хайде.

Меркулов извади от шкафчето продълговата правоъгълна кутия и я сложи върху бюрото.

— „Чи-вас Ри-гал“ — прочете етикета Турецки. — Ти какво, Константин Дмитриевич, да не си минал от коняк на уиски?

— Подарък ми е — обясни Меркулов. — От един далечен английски приятел. Между другото предназначено е и за двама ни. Заради Флин.

— Нима? Тогава какво чакаш? Наливай!

Меркулов сложи чашите върху бюрото си, отвори бутилката и наля.

— За какво пием? — попита Турецки, вдигайки чашата си.

Меркулов сви рамене.

— За шанса, за какво друго? И за твоята интуиция! Закъде сме без нея?

— Точно с това ми е трудно да не се съглася — с усмивка отвърна Турецки.

Колегите се чукнаха и отпиха.