Платинената карта

1.

Директорът на частната охранителна фирма „Глория“ Денис Грязнов обичаше летните кафенета. Въобще той предпочиташе ветровитите столични улици пред потискащите стени на кабинета си. Харесваше му да се среща именно тук с клиентите на детективската агенция, както обикновено наричаха „Глория“.

Мъжът, седнал срещу него, бе бледен и уплашен. Бъбреше нещо, като непрекъснато го избиваше на жалостиво охкане и ахкане. Лицето му бе пухкаво, а очите — сини като чисто лятно небе. Единственото неприятно нещо във външността му бе неговата малка и влажна уста. Прекалено подвижна, тя мърдаше някак не в такт с произнасяните думи. Изглеждаше така, сякаш устните имаха някакъв собствен и не напълно разбираем за собственика им живот. Мъжът се наричаше Сергей Михайлович Акишин.

— Успокойте се — внушително му препоръча Денис. — Точно сега най-малко би трябвало да се вълнувате.

— Лесно е да се каже — оплака се Акишин. — Все пак не вашата дъщеря е изчезнала!

Лицето на Грязнов бе сериозно и съсредоточено — от собствен опит Денис знаеше, че именно такива лица, а ла майор Пронин2, допадат най-много на клиентите на агенцията.

— Обещавам ви — продължи солидно Грязнов, — ние ще направим повече от възможното, за да я намерим. Но трябва да ми разкажете всичко поред.

— Добре… — избъбри Акишин. — Добре де, ще се опитам. Антонов ми препоръча да ви потърся. Той е мой приятел отдавна, а вие… вие сте му помогнали здравата преди две години.

— Да, спомням си. Продължавайте.

— Дъщеря ми, тя… — Гласът на Сергей Михайлович затрепери. — Знаете ли… ще е по-добре, ако ми задавате въпроси.

— Става — кимна Денис. — Да започнем отначало. Дъщеря ви Вера е изчезнала. На осемнадесет години е. Преди колко време?

— Завчера. Отначало с жена ми се надявахме, че е останала да нощува при някоя приятелка…

— Случвало ли се е и преди?

Акишин врътна глава.

— Не. Всъщност… случвало се е, разбира се, но тя винаги предупреждаваше, че ще се забави. А сега никакво обаждане, изобщо нищо.

— Проверихте ли при приятелите й?

— Разбира се. Но никой нищо не знае. Даже звънях по моргите… — Сергей Михайлович подсмъркна и леко побледня. — И сега се обръщам към вас. В милицията не смея — може похитителите да разберат и да убият момичето ми.

— Това означава ли, че сте сигурен, че Вера е отвлечена?

— Господи, вече не знам какво да си мисля — избъбри Акишин.

— Имате ли снимка на дъщеря си?

— Да, разбира се. — Сергей Михайлович извади от портфейла си фотография и я подаде на Денис.

На снимката Грязнов видя красива блондинка с проницателни, дръзки очи и леко вирнат нос. „Направо Клаудия Шифър, само дето гледа по-умно“ — впечатли се Денис. Продължавайки да изучава лицето на момичето, той каза:

— Опишете ми я. Ръст, тегло, особени белези.

Акишин се замисли.

— На височина е малко повече от мен. Това означава… ааа… метър и седемдесет и два — метър и седемдесет и пет. Теглото… Господи, откъде мога да знам колко тежи? Вера е стройно и крехко момиче. Освен това няма особени белези. Нито шевове, нито… Почакайте, има бенка на лявото си ухо, върху самата обичка.

— Това ли е всичко?

Сергей Михайлович присви масивните си рамене.

— Това е.

Денис отново погледна снимката и попита:

— Дъщеря ви не е ли фотомодел?

— Не, как можахте да го кажете! — в гласа на Акишин звучеше възмущение, като че ли предположението на Денис го бе оскърбило. — Тя е моята умница. Може да се каже, че е вундеркинд. Миналата година взе първо място в състезание за програмисти в Париж. Само да видите какви програми прави!

— Интересно — промърмори Денис.

Наистина беше интересно, защото напълно променяше представата на детектива за отвличането на момичето. Ако Вера Акишина бе само красива, щеше да е напълно логично да се предположи, че са я отвлекли, за да я замъкнат през границата и да я продадат в някой преуспяващ публичен дом, чиито клиенти са дебели, космати турци.

Но ако момичето наистина беше толкова талантливо, както твърдеше баща му, това означаваше, че… Всъщност вероятно всичко беше далеч по-просто.

— Сергей Михайлович — обърна се отново Денис към Акишин. — Кажете ми нещо за себе си. Какъв сте, какво работите?

— Разбирам — кимна Акишин. — Вие си мислите, че са я отвлекли заради откуп. Но мога да ви уверя, че не съм милионер. Никога не съм имал кой знае колко много пари.

— Но нали сте бизнесмен?

— Да де, бизнесмен. И какво от това? Има всякакви бизнесмени.

— Разкажете ми все пак нещо за вашата работа — меко настоя Грязнов.

— Е, добре. Преди всичко аз съм доктор на техническите науки. Достатъчно известен в компютърния свят. Трябва да призная, че длъжността ми не е от най-гръмките — аз съм само един от директорите в борда на компанията „Информинвест“. Фирмата ни е стара и авторитетна. Вероятно сте чували за нея.

— Знам я — каза Денис. — Но похитителите биха могли да мислят и иначе. Още повече, длъжността ви е напълно подобаваща. И ако те ви поискат сто хиляди долара, вие със сигурност ще можете да ги съберете за няколко дни. Нали?

Акишин се намръщи. След което с обиден и донякъде гневен глас изрече:

— Денис Андреевич, държите се като че ли самият вие сте похитител.

— Извинете ме, не желаех да ви засегна. Просто се опитвам да разбера кой и защо е отвлякъл дъщеря ви. Ако, разбира се, наистина са я отвлекли.

От последната фраза Акишин бе напълно изваден от равновесие. Лицето му посивя, раменете му се сгърчиха, по бузите му потекоха сълзи.

— Господи — произнесе той с треперещ глас, — ако нещо се случи с дъщеря ми, сигурно няма да го преживея.

— Да се надяваме, че все още е жива и здрава — успокои го Денис. — Дъщеря ви работи или учи?

— Учи. В университета, във факултета по информатика и кибернетика. Вечерно.

— Докарва ли си по нещо допълнително?

— Не си докарва — тя работи. В една фирма, която се занимава с разработка на компютърни програми. Общо взето, има свободен график на работа, с изключение на дните, в които има презентации. А и изобщо би трябвало да ви е ясно, че Вера може и да не работи. Аз и жена ми я осигуряваме с всичко необходимо.

— Тогава защо работи?

— Мисля, че е въпрос на характер и амбиции. Вера е самостоятелна и горда. Няма да понесе да ни виси на шията.

— Всичко е ясно. Напоследък не е ли имала конфликти с някого?

Акишин се замисли, след което решително поклати глава.

— Не, доколкото знам. А и с кого да влезе в конфликт? Вера е добро и умно момиче. Има много приятелки. Не се събира с лоши компании. Дори не й остава време за това. Все пак тя учи и… много обича работата си. Честно казано, тя си ни е домошарка. Може с часове, какво говоря, способна е по цели дни да седи пред компютъра.

— Ясно — каза Грязнов. — Съгласен съм, Сергей Михайлович, ще се заема с тази работа. Като се надявам на вашата помощ и разбиране.

— Ако става дума за пари, аз съм готов…

— Паричния проблем вече го обсъдихме — прекъсна дебелака Денис. — Петнадесет процента от хонорара ще прехвърлите през следващите три дни на сметката, която ви дадох. Парите за текущи разходи — в брой. Останалите петдесет процента ще ми преведете след седмица, независимо от резултатите на разследването. Ако момичето се върне по-рано вкъщи — авансът остава за нас. Приемате ли тези условия?

— Напълно — кимна Акишин.

— Освен това — ако някой, аз или мои колеги, ви помолим за помощ, вие ще трябва да ни я окажете. Даже и ако молбата ни не е съвсем…

— Етична? — нетърпеливо добави Акишин.

— Законна — поправи го Денис.

— Прекрасно — съгласи се Сергей Михайлович. — Обещавам ви, че ще направя всичко, за което ме помолихте. Само намерете дъщеря ми. Моля ви, намерете я!

2.

На заседанието в кабинета на Денис Грязнов присъстваше целият състав на агенцията „Глория“, с изключение на Алексей Петрович Кротов, който както винаги имаше спешна и абсолютно неотложна работа.

— Е, момчета… — Денис хвърли насмешлив поглед към колегите си. — Май вчера някои от вас ми казваха, че им е домъчняло за работа?

— Ако сме напълно точни — мрачно реагира брадатият компютърджия Макс, — то би трябвало да кажа, че ми е домъчняло за пари.

— Корекцията е правилна — подкрепи го оперативният работник Филип Агеев. — Както казваше дядо ми, „работата не е нещо, което би трябвало да ти липсва“. — Филя лукаво присви очи. — Какво бе, Денис, да не ни очакват големите мангизи?

— Поне ще са съвсем прилични.

Грязнов назова сумата на хонорара — тя напълно удовлетвори колегите му.

— Казвай за какво става дума — басово попита приседналият във фотьойла добродушен оперативник Володя Демидов. — Не обичам дългите прелюдии.

Денис се протегна на стола, сложи лакти върху бюрото и сключи пръсти.

— Едно момиче е изчезнало. На осемнадесет години е. Много красива и много умна.

— Прилича на началото на фантастичен роман — изсмя се ръководителят на оперативниците Сева Голованов.

— Стига бе, красотата и умът са две неща, които взаимно се изключват — подхвърли Филя Агеев.

— И въпреки това е вярно — каза Денис. — Момичето е заело първо място на състезание между програмисти в Париж.

— Да не би да е Вера Акишина? — учудено каза компютърният спец Макс.

Колегите му се втренчиха в него.

— Познавате ли се?

Макс завъртя рошавата си глава.

— Не лично. Но в компютърния свят всички се познават задочно. Преди половин година Вера Акишина пусна в мрежата доста добра игричка. Игричката елементарна, но решението е много оригинално. Момичето наистина е доста талантливо.

— И наистина ли е красива? — веднага уточни Филя.

Макс смутено сви масивните си рамене.

— Не знам нищо относно външните й данни. Никога не съм я виждал на живо, а на снимките в мрежата тя винаги е с тъмни очила.

— В такъв случай ще продължа аз — прекъсна го Денис. — Момичето е изчезнало завчера. Родителите й не са се обаждали в милицията — страхуват се, че това ще ядоса похитителите. Разбира се, ако те изобщо съществуват. Бащата на Вера също е програмист. Той работи във…

Денис Грязнов подробно и обстоятелствено разказа на колегите си всичко, което бе научил. Те го слушаха, без да го прекъсват.

— По такъв начин — резюмира разказа си Денис, — като работни могат да се приемат три версии. Първата е най-мрачна. Момичето е убито, а тялото му са го скрили някъде. Ако е бил някакъв маниак, не можем да предприемем нищо, докато не се появи тялото. Ако този идиот е някой от познатите на Вера — ще го намерим. Втората версия — момичето е отвлечено с цел откуп. Но тогава е неразбираемо защо похитителите досега мълчат. Всяко тяхно забавяне в такъв момент би било пагубно. Бащата може да се паникьоса, да привика милицията и така нататък. Общо взето, ще се създаде нежелателна суматоха. Въпреки това не бива да се изключва и тази версия. Бащата е влиятелен и богат човек. Третата версия не ми се струваше достатъчно основателна, докато Макс не потвърди, че момичето наистина е талантливо…

— Така е — кимна Макс. — Наистина досега не е направила нищо значително, но е важен самият подход. Тя никога не минава по вече прокарани пътища, винаги търси свои собствени. Това й помага да намери оригинални и непредсказуеми решения.

— Точно за това говоря — продължи Денис. — В днешно време един талантлив програмист е далеч по-полезен от когото и да било.

— Може ли да се окаже, че Вера е била отвлечена, за да използват таланта й по пряко предназначение? — избоботи Володя Демидов.

Денис сви устни.

— Не бих казал, че влизането в чужда база данни е прякото предназначение на един програмист.

— И въпреки това повечето от талантливите програмисти с това си осигуряват живота — отбеляза Сева Голованов. — Напълно е възможно да са използвали Вера като хакер. Затварят я в някаква стая, слагат й компютър с интернет връзка и я принуждават да работи. Ако момичето наистина е отвлечено. На тази възраст хлапетата често бягат от къщи. Как ти се стори Акишин?

Денис Грязнов потри с пръст челото си и каза:

— Външно е доста неприятен субект. Лицето му е прекалено… нервно. Като след контузия. Устните му непрекъснато се движат, дори когато Акишин мълчи. А иначе… — той сви рамене. — Напълно нормален човек.

— Какво знаем за жена му? — попита Филя.

— Разговарях с нея — отвърна Денис. — Татяна Олеговна Акишина е интересна жена. Първо, много е красива…

— Ясно е на кого прилича дъщерята — забеляза Филя.

— Второ, тя се държа далеч по-спокойно от мъжа си. — Денис отново потри с пръсти чело и замислено изрече: — Да, доста сложна жена. От нея се излъчва някаква сила. Вероятно е и много добра актриса. Все пак усещах, когато ме разиграваше, но, общо взето, имам богат опит. Обаче съм сигурен, че пред другите всичките й трикове минават незабелязано.

— В какви моменти ти се стори, че фалшиви? — попита Сева Голованов.

— Когато казваше, че семейството им е много сплотено. И когато твърдеше, че никога не са имали конфликти помежду си. Акишини имат и син — Артур. Двадесетгодишен, студент в МГУ3. Не успях да поговоря с момчето, беше на лекции. Възнамерявам да го направя утре. Между другото, днес вечерта имам среща с приятелката на Вера. Надявам се, че тя ще знае нещо повече за „извънсемейния“ живот на Вера Акишина.

— Това се подразбира — съгласи се Сева. — Тогава очертавай фронта на работата и да се захващаме.

— Окей! — кимна Денис. — Та така…

Съвещанието продължи още час, след което колегите пиха по още една чашка кафе и се заеха с работа — всеки със своята.

3.

Денис се срещна с Ина Шилова, най-добрата приятелка на Вера Акишина, в първи хуманитарен корпус на университета, в библиотеката. Забелязал слабичкото, късо подстригано тъмнокосо момиче с червен пуловер, той се отправи към нея, лавирайки между редиците от маси, зад които унило бяха залегнали зад учебниците си студентите.

Мястото до Ина бе свободно. Денис седна и надникна в разтворената книга, която четеше момичето.

„Ако в някой човек се всели Дева Граха, то неговото лице напомня разцъфнал лотос; той има добър поглед; никога не е зъл или мълчалив; потта, изпражненията и урината му се отделят в малки количества…“

Момичето се откъсна от четивото си и погледна недоволно към Денис.

— Вие ли сте Ина Шилова? — шепнешком попита той.

Лицето на момичето се успокои. Тя се усмихна приветливо.

— Точно така. А вие би трябвало да сте Денис Андреевич.

— Същият — кимна Грязнов. — Мога ли да знам що за ужаси четете?

— Подготвям курсова работа по аюрведическа демонология — отвърна Ина. — Имам изпит по културология.

— Преча ли ви?

Ина внимателно се вгледа в лицето на Денис, след това загадъчно се усмихна и бавно поклати глава.

— Изобщо не. Трябва да я представя след два дни. Дотогава ще се справя хиляда пъти. Знаете ли… хайде да отидем да запалим по цигара и ще си поговорим.

След няколко минути те бяха на безлюдното стълбище. Ина извади кутия „Вог“, измъкна тъничка бяла цигара и я пъхна между ярко оцветените си устни. Погледна въпросително към Денис. Той извади от джоба си запалка, поднесе я към цигарата на момичето и врътна колелцето.

Ирина запали и кимна.

— А вие? — попита тя, пускайки облаче дим.

— Аз не пуша — отговори Денис.

— Така ли? — тънките вежди на момичето учудено се вдигнаха нагоре. — Тогава защо имате запалка?

— Точно за такива случаи — каза Денис.

— Хм… — Ина леко се усмихна. — Явно сте предвидлив човек.

— Старая се… — отвърна Денис. — Но за съжаление не всичко може да се предвиди.

Ина кимна, след това погледна през прозореца и замислено произнесе:

— Казвате, че Вера е изчезнала…

— Напълно е възможно — отговори Денис. — Вече два дни не се е прибирала вкъщи.

— Странно… — Ина тръсна пепелта от цигарата си в ламаринената урна. — Не е в нейния стил. Тя дори не ходеше по нощните клубове.

— Защо?

— Съвременната музика я дразнеше. Наричаше я „млатилка“. Освен това в клубовете винаги е опушено и всички поркат бира. А Вера не понася алкохол. А и тютюневият дим я дразнеше. Даже няколко пъти се карахме заради това.

— А как се отнасяше към момчетата? — попита Денис. — Все пак Вера е много красиво момиче.

Ина въздъхна.

— Така е. Спомням си, че в първи курс нашите момченца даже се сбиха заради нея.

— Само в първи курс ли? А как са нещата сега?

— Хм… — Ина дръпна от цигарата си, протегна я настрани и издиша дима през ъгълчето на устата си. — Денис Андреевич, не ви ли се струва, че нямам правото да разгласявам чуждите тайни. Особено когато се отнасят до любовните интриги на приятелката ми?

Денис отрицателно поклати глава.

— Не, не мисля така. Напълно е възможно да се окаже, че от това, което сега ми разкажете, ще зависи животът на Вера. Оценявам вашата преданост към приятелката ви, но в дадения случай дискретността е неуместна.

Ина се усмихна.

— Защо не — казахте го достатъчно ясно и разбираемо. Е, добре. Вера сега си има постоянно гадже. Въпреки че в този случай думата не е съвсем точна.

— Защо?

Ина погледна право в очите на Денис и каза:

— Може и да греша, но според мен Вера въобще не е спала с него.

Денис не се сети как да изкоментира тази реплика, затова реши да измени посоката на разговора.

— Не сте особено разтревожена за това, което се е случило с Вера — отбеляза той. — Все пак е изчезнала най-добрата ви приятелка, а вие го възприемате спокойно и хладнокръвно.

— Грешите — възрази Ина. — Просто не желая да показвам чувствата си пред всеки срещнат. — Ина сухо се усмихна. — При това аз съм й толкова най-добрата приятелка, колкото Стасик Тоцки е нейно гадже. Знаете ли, Денис… Извинете, забравих бащиното ви име.

— Само Денис.

— Знаете ли, Денис, Вера е момиче, което си е самодостатъчно. Не я интересуват околните. Тя предпочита да прекарва времето си пред компютъра, а не с приятелки и приятели.

— Не е ли затворена и комплексирана?

— Откъде-накъде? — учуди се Ина. — Не е. Изобщо не е. Тя е момиче, което е напълно уверено в себе си и общува с останалите леко и непринудено. Но само ако тя самата го е поискала. Проблемът е единствено в това, че рядко й хрумва.

— Кажете, Ина, Стас Тоцки във вашия курс ли е?

— Не — отвърна момичето. — Той е във философския факултет. Вера се запозна с него в стола. — Ина се усмихна широко. — Беше смешна история. Стояха един до друг на опашката и Стас изля върху джинсите й чаша компот. След това се втурна да я изтрива с кърпичката си, но бутна подноса и преобърна върху Вера чиния със супа. — Ина поклати глава. — Общо взето, глупчо. Не знам какво намира в него. По принцип е доста симпатично момче, но иначе е пълен загубеняк.

— Забавно — каза Денис. — Как бих могъл да го намеря?

— Съвсем лесно — сви рамене Ина. — Качете се на единадесетия етаж и погледнете програмата на лекциите му. Той е в трети курс. Ще го хванете в паузите и ще си поговорите. Макар че, честно казано, не виждам за какво. Вероятно Стасик нищо не знае.

Ина дръпна от цигарата си, след това я хвърли в урната, усмихна се и добави: — Пълен цървул.

— Казахте, единадесети етаж? — повтори Денис.

— Точно така. Можете веднага да се качите и… — Ина се сепна. Тъмните й очи заблестяха. Тя докосна ръкава на Грязнов и каза: — Знаете ли, Денис, имаше още една история… Вярно, че беше доста отдавна. Толкова отдавна, че почти бях забравила за нея. Кой знае, може това да има някаква връзка с изчезването на Вера.

— Слушам ви внимателно — каза Денис.

— Става дума за това, че миналата година Вера бе в Париж…

— На конкурса за програмисти? — уточни Денис.

Ина кимна.

— Да. Но отначало тя отиде в Париж, за да свърши някои неща за фирмата, в която работеше. Там правеха някаква изложба — не знам как точно я наричаха. Изложбата беше организирана в компютърния промоционален център, а Вера работеше като мениджър на щанда на тяхната фирма. И така, по време на някакво мероприятие някакъв мъж отишъл при Вера и я заговорил на английски. Казал й, че се интересува от руски фирми. Вера го насочила, обяснила му всичко възможно. Но по-късно се оказало, че човекът се интересува не толкова от руски фирми, колкото от едно определено руско момиче. И това момиче се наричало Вера Акишина.

— Започнал да я сваля? — попита Денис.

Ина прекара връхчето на езика по устните си и се усмихна.

— Точно така. Ходил подир нея, подарявал й цветя… Но след като изложбата свършила, Вера се върна в Москва.

— С това ли е завършил романът им?

— Де да беше така. Само след един месец чужденецът се появи в Москва и предложи на Вера ръката и сърцето си. Можете ли да си представите?

Денис подсвирна.

— Не може да бъде! А Вера?

Ина въздъхна.

— Отказа. Тя вече си имаше Стас Тоцки.

— А нейните родители знаеха ли цялата тази история?

Ина се замисли за секунда, след това поклати глава.

— Едва ли. Вера никога не посвещаваше старците в личните си неща. Обикновено оня я пресрещаше пред университета, след това отиваха да се разхождат по площада. Така скитосваха около две седмици, после чужденецът изведнъж изчезна някъде. Спомням си, че попитах Вера къде се е дянал, а тя ми отвърна, че се е прибрал вкъщи, в Лондон. След това не съм го виждала. А и Вера вече не го споменаваше.

— Не си ли спомняте как се казваше?

Ина намръщи челцето си.

— Мм… Като че ли името му бе Дейвид. А фамилията… така и не разбрах фамилията му.

— А кой друг, освен вас знаеше за съществуването на Дейвид?

— Нямам представа. Може би брат й, Артур… Но едва ли. Вера не си общува много с него.

— Защо? Нали казахте, че Вера е дружелюбно и общително момиче?

Ина замислено намръщи красивите си веждички.

— Ама че въпроси задавате, Денис. Откъде да знам какво не е наред между тях? Може да я е влачил за косите, когато са били малки. А може и да са се скарали заради някое момче — всичко е възможно.

— Той да не би да е хомосексуалист?

Ина разпасано се ухили и сви рамене:

— Не знам, не съм проверявала. В днешно време е трудно да се открие нормално момче. Има вид на мачо, а като ти влезе в леглото, се превръща в плужек. Или е направо педал.

— Да, явно частният ви живот не е лесен — не без ирония отбеляза Денис.

Ина присви блестящите си кафяви очи.

— Мисля, че не си струва да ме иронизирате — не съм го заслужила, нали?

Денис кимна покорно и каза помирително:

— Добре, няма повече. Извинете ме. Значи Вера не се разбира особено с брат си. Доколко не се разбира?

— Въобще — отговори Ина. — Общуват си като всеки брат и сестра. Но крият тайните си един от друг и всеки живее собствения си живот. Характерите им са различни, нали разбирате?

— Всичко е ясно — каза Денис.

— Нека ви посъветвам: когато разговаряте с Артур, не се опитвайте да се шегувате с него. Той е много самолюбив и обидчив, като момичетата е.

— Благодаря ви за съвета, Ина. Както и за разговора.

Тя махна с тънката си ръка.

— Добре де, всичко е наред.

Денис подаде ръка на момичето. Тя се усмихна и пъхна дланта си в лапата на Грязнов. Смутен за секунда, Денис повдигна към лицето си ръката на Ина и леко я докосна с устни. Бузите на Ина леко порозовяха.

— Странен човек сте вие, Денис Андреевич — каза с усмивка тя.

4.

Грязнов се срещна със Стас Тоцки на следващата сутрин. Младежът явно бе учуден.

— Ч-частен детектив? — не повярва той на ушите си. — А пък аз си м-мислех, че те съществуват само във филмите.

Тоцки леко заекваше, а гласът му, независимо от незабележимата външност, бе басов като на медна туба.

— Понякога се срещат и в реалността — каза Денис, внимателно разглеждайки гаджето на Вера Акишина.

Момчето бе високо, със светла коса и светлокафяви очи. Аморфни устни, безволева брадичка. Както отбеляза Ина — нищо особено. От външността единствено хубавото бяха очите му — големи и добри като на крава, обрамчени с дълги, пухкави мигли.

— Ще ми отделите ли петнадесетина минути? — попита Денис.

— Общо в-взето, мога н-няколко — отвърна Стас, продължавайки да разглежда Денис с кравешко учудване. — Но бих могъл и малко да закъснея. Мисля, че н-нищо страшно няма да стане.

— Прекрасно. Бих искал да си поговорим за вашата приятелка, Вера Акишина.

— За Вера? — Тоцки недоумяващо размаха миглите си. — А какво се е с-случило?

— Надявам се, нищо страшно. Просто от три дни вече не се е прибирала вкъщи. Не знаехте ли?

— Не — врътна глава Стас. — И какво, ок-казва се, че е и-изчезнала?

— Нещо такова — кимна Денис. — Нямате ли някаква представа къде би могла да бъде?

— Не. Нямам понятие. — Внезапно в очите на Тоцки се мярна тревога. Изглеждаше така, като че ли едва сега схваща истинския смисъл на думите на Денис. — Ама че работа! И къде би могла да е отишла?

— Ако знаех, нямаше да ви питам същото — строго каза Грязнов. — Кога се видяхте за последен път?

— Аа… — Тоцки се почеса по тила. — Видяхме се точно преди три дни. Я почакайте!… Да, преди три дена! Онази вечер си загубих м-мобилния телефон.

— Откраднаха ли ви го?

— Ами да — кимна Тоцки. — Малко след това трябваше да се срещнем с Вера на „Пушкинския“. Бяхме се разбрали да ходим на кино. Вера вече закъсняваше доста. Потърсих в джоба си м-мобилния, за да й се обадя, обаче го нямаше. Отначало помислих, че съм го забравил вкъщи, но с-след това, когато се прибрах, разбрах, че е изчезнал.

— Мобилният, разбира се, е нещо нужно. Струва си човек да се разтревожи за нещо такова. Но се питам защо не ви е интересувало това, че Вера не е дошла на срещата?

— З-защо да не съм се интересувал? Интересувах се. Исках да й се обадя от автомат, но не можах да намеря наблизо. Вера всеки момент можеше да се появи до киното и след като не ме намери, да си замине. Страхувах се да не се разминем. След това почаках още двадесет минути — за да съм сигурен, и едва после отидох до телефонния автомат… Господи! Нима са я отвлекли същата онази вечер?

— Така изглежда. И какво стана после? Не успяхте ли да се свържете?

— Защо? Успях. Артур, братът на Вера, ми каза, че тя не се чувства добре и си е легнала да спи по-рано. Освен това ми каза, че Вера цялата вечер ме е търсила по мобилния, но никой не й отговарял.

— А на следващия ден? — настояваше Денис. — Не й ли звъннахте на другия ден?

— Ама р-разбира се! И отново се обади Артур. Каза ми, че Вера е в банята. — Тоцки развълнувано разроши с длан косата си. — По-късно пак й звънях и Артур отново ме разкара. Каза, че Вера вече си е легнала и че все още не й е д-добре. Това се случи… з-завчера. Вчера имах много работа и забравих да й се обадя отново. А днес сутринта не се обадих, защото си мислех, че вероятно още спи. Не исках да я съб-буждам, нали разбирате?

— Разбирам — с лек присмех отвърна Грязнов. — Това означава, че нямате представа къде би могла да бъде?

— Никаква!

— Добре. Тогава още един въпрос: не знаете ли дали между познатите на Вера няма един англичанин на име Дейвид?

Тоцки се замисли, след това решително поклати глава.

— Не го знам. А кой би трябвало да бъде?

Денис Грязнов надникна в кафявите, бездънно наивни очи на Стасик Тоцки и каза:

— Общо взето, никой. Добре, ако си спомните нещо важно — обадете ми се. Ето визитката ми. — Денис я подаде на младежа. — И още: не казвайте на никого, че Вера е изчезнала. Няма смисъл предварително да се вдига паника.

— Да, да, разбира се! — разгорещено го увери младежът.

— Довиждане.

Когато Денис се качи в асансьора, Стасик Тоцки все още стоеше на площадката и ошашавено се взираше във визитната картичка на детектива.

Разговорът с брата на Вера Акишина, Артур, трая малко по-дълго, отколкото със Стас Тоцки, но в крайна сметка се оказа също толкова беден откъм информация.

Артур, високо светлорусо момче със студени сини очи, бе немногословен и неприветлив.

— Предполагам, че баща ми ви е казал всичко, което трябва. Аз изобщо нямам какво да добавя.

— Баща ви е едно, вие сте друго. Имате ли някакви предположения къде може да е Вера?

Артур погледна Денис, намръщи белезникавите си вежди и завъртя глава:

— Не.

— Чували ли сте някога за англичанина Дейвид? — попита Денис, внимателно наблюдавайки реакцията на момчето.

— За Дейвид? — Артур замислено подъвка долната си устна и сви рамене. — Като че ли не. А той какъв е? Познат на Вера?

Дори Артур да беше чувал за Дейвид, той с нищо не го показа. Денис леко поклати глава:

— Няма значение. По-добре ми кажете: и вие ли ще ставате програмист?

— Абсолютно вярно — усмихна се Артур. — Също като Вера. Знаете ли, ние с нея решихме да вървим по стъпките на баща ни. Защо, това да не предизвиква у вас някакви криминални идеи?

— Я стига, Артур — по-добре ми кажете през последните дни говорили ли сте с приятеля на Вера Стас Тоцки?

Артур кимна.

— Разбира се. Той ми се обади вечерта, когато Вера изчезна. Казах му, че си е легнала.

— Не се ли учудихте, че Тоцки пита за Вера, когато би трябвало да е в киното и да гледат заедно филма?

По лицето на Артур не трепна нито един мускул.

— Не знаех нищо за плановете на Вера — сухо отвърна той. — Тя би могла да се намира където и да било.

— Тогава защо сте излъгали Тоцки?

— Защото не ми харесва, ясно ли ви е? — рязко каза Артур, леко повишавайки глас. — Не мога да го търпя тоя червей!

— Защо? — спокойно попита Денис.

Артур схвана, че е прекалил, и отново понижи глас.

— Нищо конкретно. Нали знаете как става — определен човек не ви харесва и толкова. На физиологическо ниво е.

— Какво пък, наистина се случва — съгласи се с младежа Денис. — Артур, вие работите ли някъде?

— Нима баща ми не ви е казал?

— Забравих да го попитам за това — вежливо отвърна Денис.

Артур кимна.

— Да, работя. Едни мои приятели имат малка фирма… Водя се там на половин заплата. Адаптираме чуждестранни компютърни програми.

— Какви например? — запита Денис.

Артур сви рамене.

— Всякакви. От обучаващи програми до игрички.

— И харесва ли ви?

— Работа като всяка друга — неохотно отвърна Артур. — Случват се и по-лоши, но има и по-добри.

— И това е вярно — Грязнов отново се съгласи с младежа. — Не бихте ли могли да ми оставите телефоните си? Мобилен, служебен? Ако разбера нещо ново — ще ви се обадя веднага.

Молбата на детектива леко учуди Артур Акишин, но той не възрази.

— Да, разбира се. Записвайте.

Денис записа номерата, продиктувани от Артур.

— Нещо друго? — попита младежът.

— Като че ли не. Важното е да поддържаме връзка. Довиждане.

След като се разделиха с Акишин-младши, Денис Грязнов се отби в кафето и изпи чаша портокалов сок с кроасан, размишлявайки върху неприятното впечатление, което му бе направил Артур.

След това Денис Грязнов се отправи към офиса на Акишин-старши, където проведе с него дълъг и подробен разговор относно онова, с което се занимаваше Сергей Михайлович. В началото Акишин приемаше въпросите на Денис на нож, но след това Грязнов напомни на бизнесмена за обещанието му да помага с каквото може и Сергей Михайлович се укроти.

— Би трябвало да разбере невъздържаността ми, Денис Андреевич — жалостиво изрече той. — Аз и жена ми вече две нощи не спим, дежурим до телефона. Току-виж, Вера се обадила. Дори не бих ходил и на работа, но не ми се ще да подвеждам хората.

Сергей Михайлович извади кърпичка от джоба си и шумно се изсекна.

— Питате ме с какво се занимавам сега? Моля, ако това ще помогне с нещо на разследването, ще ви отговоря с удоволствие. Въпреки че не разбирам с какво може да ви е полезна тази информация…

Докато слушаше Акишин, Денис мислено се похвали, че не бе пратил при бизнесмена Филя Агеев или Сева Голованов. Оперативниците нямаше да изтраят икономическите термини, с които изобилстваше словото на Акишин. Пред теоретичните размишления те предпочитаха екшъна. След речитатива на Сергей Михайлович щяха да са грохнали и да се проснат в дълбок сън.

— Почакайте… — внезапно прекъсна Денисов Акишин.

— Споменахте, че в цялата тази работа е замесен милиардерът Лайъм Плат, който умря тия дни?

— Не само че е замесен, но е и главният наблюдаващ. Блокиращият пакет акции на нашата компания е негова собственост.

Очите на Денис лакомо заблестяха — той усети, че е напипал своята плячка.

— Всъщност какво е вашето положение в компанията? — попита Денис.

Акишин се смръщи.

— Вече ви казах.

— Казахте доста неща, но аз не всичко разбрах — невъзмутимо заяви Денис. — Бъдете така добър да повторите, много ви моля.

Акишин въздъхна и отново повтори:

— Аз съм независим директор. Занимавам се със закупуването на програмно осигуряване, което би могло да създаде комплексна система за автоматизация на регионалните клонове на компанията. Обяснявам ли разбираемо?

Денис учтиво се усмихна в отговор.

— Та така, програмното осигуряване…

— Сергей Михайлов — прекъсна Грязнов бизнесмена, — не бихте ли могли да се спрете по-подробно на отношенията ви с мистър…

В джоба на Акишин записука телефонът му.

— Извинете — каза той и притисна апарата към ухото си. — Слушам ви… Да, разбира се… Не… Не… Идвам веднага. — Акишин прибра телефона в джоба си, погледна виновно Грязнов и разпери ръце: — Моля да ме извините, Денис Андреевич, но ще се наложи да продължим нашия раз говор по-късно. Нали ме разбирате — шефовете не обичат да чакат.

— Така е — кимна Денис, скрито вбесен от непредвидената пречка, която прекъсна разговора точно когато нещо започна да се прояснява. — Кога ще можем да продължим разговора?

— Може би още довечера — отвърна Акишин, след като помисли малко. — Веднага щом се освободя, ще ви се обадя.

— Държа да се чуем. Това е и във ваш интерес.

Акишин стана от стола и подаде ръката си на Денис, показвайки, че аудиенцията е приключила.

5.

За един ден колегите на Денис Грязнов свършиха доста работа. Така или иначе парите, които Акишин-старши даде за текущи разходи, им позволиха да разгърнат работата си на широк фронт. И още вечерта трудът на детективите донесе първите си плодове.

Преди да натисне бутона „enter“, Филя отправи към колегите си тържествуващ поглед.

— Бих помолил хората със слаби нерви да се оттеглят — рече той. После погледна към Макс и добави: — Децата също.

Макс му показа масивния си юмрук. Филя изчака още секунда, но забелязал строгия поглед на Володя Демидов, чукна с пръсти по клавишите на лаптопа. В притихналия кабинет се разнесоха гласовете на двама младежи:

Записът свърши.

— Браво — приветства чутото Володя Демидов. — Вече има за какво да се хванем.

— Лепнах му чип на пуловера — информира Филя. — Изработих го чисто. Но веднага след тоя разговор Акишин отиде в тоалетната и явно там е изтърсил чипа на пода. Ето го. — Агеев остави върху бюрото миниатюрния ретранслатор с размера на главичка на карфица.

В очите на Филя Агеев застина истинска скръб.

— Обаче вече не работи — резюмира той.

— Няма нищо страшно — утеши го Денис Грязнов, любител на техническите нововъведения. — Татенцето Акишин си плаща всичко. А ти уреди ли външното проследяване?

— Да — кимна Филя. — Закачих на Артур един мой агент. Оня пъргавеляк от Ординка. Няма да го изтърве. Аз ще го сменя след два часа.

— Страхотно — насърчи го Денис и се обърна към Володя Демидов. — Демидич, какво става със служебния телефон на Артур?

— Подслушва се — басово информира Демидов. — Бях при него в качеството на клиент. Офисът му е малък. Три хлапета седят зад компютри. Лепнах му бръмбара, докато те се ровеха в документацията.

Володя млъкна. Денис присви очи и се усмихна.

— Добър отчет — оцени той. — Нищо излишно, всичко е по същество. Голованов ли записва разговорите?

Демидич кимна с масивната си глава.

— Да.

— Отлично — отново ги похвали Денис. — Ще понагледаме Артур ден-два, ще му послушаме разговорите — току-виж сме разбрали що за карта е тая, „Платинената“.

— Прилича ми на име на банда — забеляза Филя.

— Тъй, тъй — усмихна се Демидич. — Нещо като „Черната котка“. Те поне са рисували черни котки по стените, а тия какво ще рисуват?

Филя не успя да отвърне. Телефонът върху бюрото на Грязнов звънна. Денис вдигна слушалката.

— Грязнов слуша… Здравейте, Татяна Олеговна. Слушам ви… — Известно време той мълча, свъсил възрижите си вежди. След това каза: — Добре, разбрах ви. Стойте си вкъщи. Аз ще дойда при вас.

Денис остави слушалката и погледна колегите си.

— Работата приема комичен обрат — каза той спокойно и без какъвто и да било сарказъм. — Изчезнал е Сергей Михайлович Акишин, чиято дъщеря търсим.

— Как така е изчезнал? — не разбра веднага Филя. — Кога?

— Днес сутринта — отвърна Денис. — Обадил се на жена си по телефона от колата. След това връзката внезапно прекъснала. Татяна Олеговна през целия ден опитвала да се свърже с него, но без резултат. Тя си помислила, че мъжът й е отишъл в офиса си, и звъннала там. Секретарката на Акишин казала, че днес не се е появявал. А преди половин час от МУР се обадили на Татяна Олеговна и са й казали, че при тях е шофьорът на Акишин. Похитителите са го напомпали с някаква гадост, затова той и досега не може да обясни разбираемо какво точно се е случило. Само казва, че шефът му е бил отвлечен от хора с черни маски.

— Къде е станало това? — попита Сева Голованов.

— Близо до железопътния прелез в района на Тайнинка — отговори Денис. — Вилата на Акишини е недалеч от там. Той бил тръгнал за там.

Компютърджията Макс разтри с пръсти възпалените си от седенето пред монитора очи и попита:

— Какво ще правим?

— Сега ще се отбия при Акишина — каза Денис — и заедно с нея ще отидем в МУР. Надявам се момчетата да си припомнят още някаква стара информация. А вие продължавайте да разработвате Артур. Ако има нещо общо с това, вероятно ще се размърда. Само на вид е печен, иначе е нервно хлапе и е склонен да се паникьосва. Макс, продължавай да наглеждаш всички разработки на Вера Акишина. Търси следите й по всички възможни места. Мини с дребното сито всички сайтове. Усещам, че там може и да се намери за какво да се хванем.

— Дадено — декларира готовността си Макс.