Платинената карта

1.

Когато преди месец мистър Лайъм Плат пристигна в Москва, не си представяше, че идва в Русия за последен път, както и че никога повече няма да му се наложи да пътува за някъде.

В оня слънчев ден той бе настроен напълно оптимистично и беше изпълнен с надежди и страсти. Мистър Плат обичаше живота във всички негови прояви. Той обожаваше вкусната храна, добрите коли и красивите жени. Беше богат, приказно богат, но никога не се перчеше с богатството си, защото разбираше, че парите идват и си отиват, а човекът остава. И според това доколко правилно и истински е изживял живота си, ще му отсъдят участта в задоблачните висини след неговата смърт.

Не би могло да се каже, че мистър Плат бе религиозен. Не. Но като бизнесмен, а по определение това означаваше предвидлив и внимателен, той напълно допускаше съществуването на отвъден живот и беше надеждно застрахован за подобен случай. Изхождайки в голяма степен от такива опасения, мистър Плат бе възприел девиза: „Ако ти е провървяло и си станал богат — помогни на онзи, който е беден и нещастен.“

С леки изключения мистър Плат постъпваше точно така.

Мистър Плат бе голям филантроп. При това си идване в Москва той докара няколко картини на руски и чуждестранни художници, купени от него на търгове извън Русия. Мистър Плат имаше намерение да ги дари на Третяковската галерия и музея „Пушкин“.

Представителите на духовния елит на Русия, зарадвани от подобен обрат на нещата, устроиха галавечеря в един от най-добрите ресторанти на Москва. Мистър Плат дойде на вечерята, но се държа скромно и с голямо достойнство. Той отговаряше на всичките благодарности с донякъде смутена усмивка, повтаряйки в разни вариации една и съща фраза: „Това е мой дълг, господа. Дългът на един порядъчен човек и гражданин на света.“

Публиката реагираше на неговите скромни реплики с бурни аплодисменти. В края на вечерта малко момиченце с бяла рокличка се приближи до мистър Плат и му поднесе рисунка, направена с туш върху картон. Рисунката представляваше тревна ливада, слънце и бял кон, който пасеше на ливадата.

— Аз го нарисувах — каза момиченцето. — Подарявам ви го.

Мистър Плат бе трогнат. Той вдигна момиченцето и веднага притвори очи от блясъка на десетките фотоапарати. Журналистите не биха могли да пропуснат толкова мелодраматична сцена.

Мистър Плат се върна в хотела уморен, но щастлив.

Покрай филантропичните си мисии мистър Плат искаше да уреди и нещата около своя фонд в Русия. До него бяха стигнали слухове (подкрепени от крещящи факти), че фондът, основан за финансиране на проекти на руски учени, кротко се разграбва от руските му ръководители.

Мистър Плат не би могъл да допусне това.

Въпреки всичките си положителни качества той беше решителен, а понякога и безжалостен управител. До неотдавна всички световни вестници се скъсваха да пишат за това, че Плат е поел отговорността за падането на американския долар. А преди два месеца в интервю пред една от телевизиите Плат заяви, че вече играе за понижаването на руската рубла.

Той отдавна имаше световната слава, че е „грабителят на национални банки“. Такава известност му донесе атаката срещу английската лира, която той предприе преди десет години. Тази атака бе дотолкова успешна, че Великобритания бе принудена да напусне европейската валутна система. Господин Плат се сдоби с милиардни приходи и заповед за арест на територията на Великобритания. Тогава той избра „късата доларова позиция“, тоест реши да продава американска валута, купувайки не само евро, но също така канадски, новозеландски и австралийски долари, както и злато.

Обаче славата на филантроп изместваше всеки от финансовите подвизи на мистър Плат и той изпитваше скрито удовлетворение от това.

Лайъм Плат се настани в един от най-добрите московски хотели. Прозорците на хотела гледаха към Москва-река. Плат обичаше реките. Той често цитираше на руски стиховете на един руски поет, лауреат на Нобелова премия. А стиховете бяха следните:

Какво обичаш повече от всичко на света? Улиците и реките — най-дългото през нашия живот. При това мистър Плат замислено се усмихваше и тъжно въздишаше, показвайки, че тези редове са свързани с извънредно топли интимни спомени.

След банкета мистър Плат прекара нощта много приятно. Той взе гореща вана, след това се разходи гол из апартамента (наричаше това „да вкусиш въздуха“), след това известно време медитира, седейки върху леглото в поза „лотос“, после си легна и спа до сутринта със здравия сън на младенец — без пробуждане и сънища.

Утрото започна с многобройни обаждания по телефона, които секретарят на мистър Плат бе подбрал. Секретарят имаше строго нареждане — да пренасочва към шефа само важните обаждания. Но почти всички те бяха свързани с бизнес или изкуство и така или иначе бяха извънредно важни за мистър Плат.

Плат бе особено заинтересован от едно от обажданията. Беше някой си Акишин. Бил директор в холдинга „Информинвест“. Блокиращият пакет акции на холдинга принадлежеше на мистър Плат. Акишин говореше трескаво и непоследователно, но мистър Плат разбра две важни неща: в холдинга се извършват някакви безобразия, поради които той, мистър Плат, би могъл да изгуби доста пари.

— Окей — каза мистър Плат. — Разбрах ви. Можем да се видим още днес, някъде към… — Плат прехвърли наум предстоящите си ангажименти и завърши: — В единадесет. При мен, в хотела. Ще ви бъде ли удобно?

— Напълно — отговори Акишин.

— Единственото, за което ви моля, е да не закъснявате — предупреди го Плат. — Днес имам да върша много неща.

Акишин се зарече да не закъснява и мистър Плат затвори телефона.

2.

Следващите няколко часа бяха заети с делови преговори, откриване на изложби и разни други приятни и недотам приятни неща.

При пътуванията по офиси и изложбени зали мистър Плат бе съпровождан от преводача си Никита. Познаваха се още от предишното му идване в Москва. Мистър Плат харесваше този неразговорлив, непрекъснато съсредоточен в мислите си човек. Всички преводи на Никита бяха лаконични и педантично точни. Никога не си позволяваше да импровизира и лесно запомняше цели откъси от това, което казваше Плат, след което ги превеждаше дума по дума.

След поредното посещение те останаха в колата и пиеха кока-кола, която мистър Плат обичаше много. (Той имаше предубеждение относно кафето, като в същото вре ме мистър Плат бе сигурен, че кока-колата оказва върху организма същото ободряващо въздействие като кафето, но с по-малко негативни последствия за сърдечния мускул.)

— Ник, гледам ви и си мисля — проговори мистър Плат, хвърляйки по някой поглед към преводача си. — Все пак вие сте щастлив човек! Нямате някакви особени грижи. Или казано по-точно — всичките ви грижи и проблеми са прости и разбираеми, те… как бих могъл да го кажа по-добре… те имат естествен произход. За разлика от моите проблеми, които аз си създавам сам, преследвайки печалби, които изобщо не ми трябват.

— Струва ми се, че донякъде опростявате всичко — възрази Никита. — Това, че печеля по-малко пари от вас, не означава, че живея безоблачен живот. По-скоро обратното. Винаги съм мислил, че човек се нуждае от пари, за да избегне проблемите. В този смисъл богатите хора са най-щастливите на този свят. Там, където аз трябва да пробивам стена с главата си, вие просто си купувате танк и той го прави вместо вас. Казвам го образно — обясни Никита.

Мистър Плат леко се усмихна.

— Освен другото вие сте и философ, Ник! И въпреки това, независимо от огромната разлика ние с вас имаме почти еднакви житейски възгледи. Какво означава това? Означава, че човекът си е винаги човек. А дали има повече или по-малко пари — по принцип това няма значение. Всички се блъскаме, за да оцелеем.

„Ще ми се да те видя как ще блъскаш с моята заплата“ — без никаква злоба си помисли Никита, но премълча. В неговите очи мистър Плат бе детенце — пораснало и глезено. А какво можеш да обясниш на едно дете?

Мистър Плат се върна късно в хотела. Какво да се прави — задръстванията в Москва бяха жестоки.

Забеляза посетителите веднага щом влезе във фоайето. Те също веднага го видяха. Станаха от фотьойлите и се отправиха към него. Единият от тях бе среден на ръст и доста пълен. Ако се съдеше по това, че вървеше малко по-напред от придружителя си, очевидно това беше Акишин. Външността му бе доста неприятна — рядка светла коса, старателно вчесана на път; светлосини, почти безцветни очи. На всичко отгоре устата на Акишин бе малка като дупенце и някак мокра, като че ли собственикът на тази уста беше изял нещо мазно и бе забравил да използва салфетката.

Спътникът на Акишин изглеждаше съвършено различен. Беше тъмнокос и къдрав като италианец. А в погледа му имаше нещо злъчно и непристъпно като на всеки от злите чиновници-мизантропи, които за нещастие на околните са облагодетелствани с прекалено голяма власт.

— Извинете за закъснението — каза Плат с виновна усмивка, стискайки ръцете на посетителите. — Бързах, доколкото бе възможно. Вие ли сте господин Акишин? — попита той светлокосия.

— Да — потвърди той. — Сергей Михайлович Акишин. А това е Иван Петрович Кожухин. Председател на Съюза на инвеститорите в Русия.

— О! — усмихна се Плат. — Много се радвам да се запозная с вас, господин Кожухин. — Плат премести погледа си върху кожената чанта, която носеше Акишин, и добави: — Виждам, че не сте дошли при мен с празни ръце?

— Да, мистър Плат. Тук е цялата необходима документация.

— Тогава, ако нямате нищо против, господа, нека се качим в моя апартамент. Там никой няма да пречи на разговора ни.

Те влязоха в асансьора и потеглиха нагоре.

Разговорът между Плат и руските бизнесмени продължи около два часа. За това време бизнесмените успяха да изпият литър портокалов сок. А към края на разговора, възбудени и развълнувани, си позволиха по чашчица коняк. Тогава мистър Плат вдигна тост:

— Господа, радвам се, че се срещнах с вас. Нашият разговор промени възгледите ми за руския бизнес. Отсега нататък ще бъда по-взискателен и предпазлив. В отворено писмо до главния мениджър аз ще го поканя да проведе извънредно заседание на директорския борд и на това заседание… — тук мистър Плат вдигна чашката си — на това заседание ще изясним кой е ху, както бе казал някога вашият велик президент Горбачов. Предлагам да пием за това!

Акишин и Кожухин не се възпротивиха и пъргаво надигнаха чашите си.

Те си тръгнаха от хотела зарадвани и почти щастливи. Иван Петрович Кожухин дори не би могъл да предположи, че само след няколко дни ще плува в Истринския язовир с разбита глава. А ако в този слънчев ден някой би казал на световноизвестния финансист, милиардер и филантроп, че ще се отправи на оня свят, отровен от своята любима пъстърва със стафиди, той щеше да се изсмее в лицето на подобен глупак.

Разговорът със скандалджията, а по съвместителство — ръководител на фирмата „Уралинтек“, Игор Адамски, който бе арестуван за сбиване на собствената си сватба, потвърди подозренията на Александър Борисович Турецки.

Той и преди интуитивно усещаше, че убийството на милиардера Плат, удавянето на председателя на Съюза на инвеститорите Кожухин и отвличането на „независимия“ директор Акишин са здраво свързани помежду си. Но нямаше никакви доказателства.

Това, което разказа Адамски, ясно очертаваше конфликта между „независимия“ Акишин и ръководството на холдинга „Информинвест“. Акишин ратуваше „Информинвест“ да избере в качеството на системен интегратор не фирмата „Устойчиви технологии“, оглавявана от някой си Сергей Александрович Галин, а „Уралинтек“, на Игор Адамски, в която самият Акишин участваше като консултант.

Александър Борисович нямаше никакво основание да не вярва на Игор Адамски.

Оказа се, че Яков Наумович Херсонски, ръководител на холдинга „Информинвест“, е извън града и Турецки, за да не губи напразно времето си, сам се обади на заместник-председателя на Съюза на инвеститорите и си уговори среща с него.

Заместникът на Кожухин Дмитрий Лвович Дмитриев правеше впечатление на тих и интелигентен човек. Строг делови костюм, очила с дебели лещи, ситни бръчици по бледото лице. При това говореше с тих глас, почти лишен от интонация.

Той настани Турецки на фотьойла, извика по интеркома някаква Яна и поръча две чаши от „фирменото“ кафе. Турецки още не бе успял да обясни на Дмитрий Лвович причините за своето посещение, когато вратата на кабинета се отвори и в стаята влезе красиво момиче. Тя остави на масичката поднос с две чаши черно кафе. Подари на Турецки дежурна усмивка и излезе.

— Би трябвало да ви хареса — каза Дмитриев, премествайки една от чашите по-близо до Турецки. — Разбрах, че вие водите делото на Иван Петрович Кожухин, лека му пръст. Бих се радвал да ви помогна, но доста малко знам относно всичко това.

— Какво значи „всичко това“? — попита Турецки, опитвайки кафето си.

— Имам предвид нещата, с които се занимаваше Иван Петрович — спокойно отговори Дмитриев.

Турецки се усмихна.

— Това е забавно. Не сте ли вие неговата дясна ръка?

— Аз съм само заместник — отговори Дмитриев, като му върна усмивката.

Турецки отпи от кафето си и кимна.

— Кафето наистина е великолепно. Кажете ми, Дмитрий Лвович, не се ли страхувате от нещо?

— Да се страхувам? — Дмитриев леко сви рамене. — Никак. От какво би трябвало да се страхувам?

— Какво ли не… Между другото, не сте ли рибар?

— Рибар? — Дмитриев повдигна вежди, но след това схвана същността на въпроса и се усмихна. — А, разбрах какво имате предвид. Не. За разлика от Иван Петрович аз съм ловец. И се осмелявам да ви уверя, че стрелям доста добре.

— Тогава би трябвало да се чувствате в пълна безопасност — каза Турецки.

— Точно така се чувствам — съгласи се Дмитриев.

Турецки остави чашата си с кафе на масичката, внимателно погледна Дмитриев и каза необичайно твърдо:

— Тогава за какъв дявол се опитвате да ме будалкате? За да дойда при вас, отложих куп спешни неща, но не съм се разкарвал, за да слушам дежурни фрази. Дойдох да разбера истината. Нали добре ме чувате — истината! И вие ще ми я кажете. Или тук, или в прокуратурата. — Турецки се надигна от фотьойла. — Още утре ще получите призовка — студено каза той на Дмитриев. — И да не ви дава господ да я игнорирате. Тогава лично ще се заема с вас.

— Това заплаха ли е? — учуди се Дмитриев.

Турецки врътна глава.

— Не е, гражданино Дмитриев. Аз не съм мафията, за да ви заплашвам. Това е предупреждение. Както ви е известно, прокуратурата е наказателен орган. Така че като ви предупреждавам за възможните наказателни мерки, аз не превишавам правата си.

Турецки се обърна, за да си тръгне.

— Почакайте — каза Дмитриевич. — Не бързайте, не се горещете. Вие дори не опитахте кафето. Нашата Яна прави прекрасно кафе.

— Вие да не би да сте отворили тук кафене? — сухо попита Турецки.

— Не, но… — Гласът на Дмитриев стана по-мек, дори умолителен. — Останете, Александър Борисович. Моля ви, седнете. Нека продължим разговора.

Турецки сви рамене и седна на фотьойла.

— Разбирам, че делото, което водите, не е от най-простите — продължи Дмитриев с елеен глас. — Но разберете и мен. Аз съм само…

— Заместник — довърши вместо него Турецки. — Това вече го чух.

— Е, да — разсеяно кимна Дмитриев. — А вие какво очаквахте да чуете? Дали някой е заплашвал Кожухин? Не знам. Дали той е заплашвал някого? Нямам представа.

— Искам да ми разкажете за голямата сделка на холдинга „Информинвест“ — каза Турецки.

— Сделката за доставка на техника и програмно осигуряване във филиалите?

— Именно — каза Турецки.

Дмитрий Лвович преметна крак върху крак и почеса с пръст набръчканото си чело.

— Какво толкова мога да кажа за нея? Сделка като всяка друга. Вярно, че е голяма. Между другото ние доста често се занимаваме с анализ на големи сделки.

— Съюзът на инвеститорите имаше ли конфликт с „Информинвест“ относно тази сделка?

— Ами… — Дмитриев отново почеса челото си с пръст. — Общо взето — да. Имаше известни противоречия.

— В какво се състояха те?

Дмитрий Лвович изглеждаше озадачен и разсеян.

— Не знам как бих могъл да ви го обясня, без да ползвам специални термини… Добре, ще се опитам. Сделката с фирмата „Dulle“, която се готвеше да осъществи „Информинвест“, беше сделка „със заинтересованост“. Терминът „със заинтересованост“ се отнася до такава сделка, която става не чрез конкурс, а по препоръка на експертите. Без одобрението на независимия директор сделката „със заинтересованост“ би могла да бъде обявена за недействителна…

— И такъв независим директор беше Сергей Акишин — довърши Турецки вместо Дмитриев. — По-нататък.

— Работата е там, че Иван Петрович Кожухин относно тази сделка… как да го кажа по-добре… тя не му харесваше особено.

Турецки леко присви очи.

— По-подробно, моля ви.

Дмитриев въздъхна, за да покаже, че Турецки му възлага неизпълнима задача. След кратък размисъл продължи:

— Претенциите бяха съвсем обикновени. Всяка голяма сделка на едно акционерно дружество е разход, който в края на финансовата година води до понижаване на дивидентите, изплащани според дохода от всяка акция. Рискът от провала на тази сделка трябваше да бъде доведен до минимум. Е, Иван Петрович не беше убеден, че „Информинвест“ гарантира това.

Турецки започна да губи търпение от продължителните предисловия на Дмитриев.

— Не бихте ли могли да ми кажете какво точно не харесваше Кожухин? — леко повишавайки глас, попита той.

— Е… — Дмитриев сви рамене. — Например не му беше напълно ясна процедурата на избор на системата за програмно осигуряване, както и на генералния доставчик. Защо именно фирмата „Dulle“, а не някой друг? Технико-икономическата обосновка на проекта също му се струваше недостатъчна.

— Какво представлява тази обосновка?

— Ами… Да кажем, че това е представата какви ще бъдат размерите на сделката след закупуването на компютрите, внедряване и поддръжка на програмно осигуряване, ще бъдат ли ефективни тези разходи, както и кога ще започнат да носят приходи… Горе-долу такива неща. Ако трябва да го кажа по-кратко, Кожухин не възприемаше прекалено големия риск проектът да се провали. — Дмитрий Лвович отпи от кафето си и допълни с миролюбив глас: — Но разберете, Александър Борисович, за такива неща не убиват. Подобни спорни въпроси се решават на съвещание на борда на директорите.

— Между другото относно съвета на директорите — незабавно реагира Турецки. — Независимият директор Акишин трябваше да разреши или да наложи вето върху сделката, така ли?

— Точно така — кимна Дмитриев.

— Кожухин предяви ли му своите претенции?

— Разбира се. Обикновено работехме така. Досадна дейност, но иначе и не можеше да бъде. Ние защитаваме правата на инвеститорите, стараем се да ги предпазим от неоправдани рискове. Разбира се, Кожухин преговаряше с Акишин.

— И до какви изводи стигнаха?

— До какви изводи? — замислено повтори Дмитриев.

— До никакви, доколкото знам. Работата тъкмо беше вече в разгара си. Общо взето, точно с тия неща се занимаваше Иван Петрович, аз не се интересувах от детайлите. Така че… — Дмитриев многозначително погледна часовника си.

— Мисля, че не мога да добавя нищо повече. Извинете ме, Александър Борисович, но след малко имам важно заседание, за което не бива да закъснявам.

Очевидно аудиенцията бе приключила.

3.

Беше красив този нахален мъж, безусловно бе красив.

Ирина Хенриховна Турецка високомерно сви устни и се извърна към прозореца, без да удостои нахалника с отговор. Наоколо сякаш плуваше нощната Москва с неоновите си витрини, фирмени надписи и рекламни билбордове. Мъжът се бе надвесил над Ирина, хванал се за ръчката на стола, и се усмихваше като чеширския котарак.

— И все пак ми се струва, че някъде сме се виждали с вас — отново каза той. — Случайно да се наричате Оля?

Сега вече Ирина не издържа.

— Младежо, запазете евтините си трикове за някоя по-млада и наивна — тихо и студено каза тя.

— Едновременно две грешки — усмихна се непознатият. — Първо, вече не изглеждам твърде млад. На четиридесет и две съм. И второ, вие надценявате собствената си възраст. На колко сте? На тридесет и две? Тридесет и четири?

— По принцип жените не бива да бъдат питани за такива неща — сърдито отговори Ирина. — Особено от непознати.

— Нека тогава се запознаем!

— Не обичам новите запознанства — отряза Ирина.

— Всяко ново познанство в края на краищата става старо. Достатъчно е малко търпение. И така, да започнем. Казвам се…

— Не ме интересува как се казвате — сухо каза Ирина.

Непознатият се усмихна.

— Ще ви е по-удобно. Няма през цялото време да ме наричате „младежо“ или „ей, вие“. Казвам се Леонид. А вие?

— Ирина Хенриховна — неочаквано за самата себе си призна Ирина.

— „Хенриховна“ отхвърлям веднага и невъзвратимо — твърдо каза Леонид. — А относно Ирина… Красиво име. Много подхожда на очите ви.

— Името не е като очилата — с лека насмешка отбеляза Ирина. — То не би могло да подхожда на очите.

— Зависи. Например, когато чувам името Ала, аз си представям пълна жена с подпухнали, зачервени от сън очи. А когато чувам името Ана, представям си строго сухо лице със сиви очи. А когато чуя името Ирина…

— Е? — насмешливо попита Ирина. — И какви асоциации предизвиква у вас името Ирина? Какво лице си представяте?

— Такова като вашето — отвърна Леонид. — Красиво, аристократично и леко… надменно.

— Ама че описанийце — изсумтя Ирина. — Получи се направо някаква княгиня Тараканова.

Тролейбусът иззвъня и спря.

— Това е моята спирка — каза Ирина, надигайки се. — Сбогом!

Тя слезе на улицата и с удоволствие вдъхна прохладния вечерен въздух.

— Няма да стане — чу тя до самото си ухо. — Няма да ми се измъкнете толкова лесно.

Ирина се обърна и видя пред себе си „тролейбусния красавец“ Леонид.

— Вие да не би да ме преследвате? — строго попита Ирина.

Леонид кимна.

— Точно така. Преследвам ви. Не мога да позволя на една красива жена да си отиде просто така.

— Какво означава „просто така“? — намръщи се Ирина Хенриховна.

„Тролейбусният красавец“ сви рамене.

— Например, без да съм й предложил вечеря.

Турецка внимателно се вгледа в лицето му. Нямаше какво да се каже, то бе много симпатично — възслабо, загоряло, с решителна брадичка и пълни чувствени устни. Тя се усмихна.

— Това да не би да е покана?

— Именно! — кимна Леонид.

— Хм… Между другото аз съм омъжена — показа Ирина халката си на „тролейбусния красавец“.

— Това не ме плаши — спокойно отвърна той.

— Вие сте смел човек — поласка го Турецка.

— Това е едно от множеството ми достойнства — отговори Леонид. След това леко склони глава встрани и се усмихна ослепително: — Е, какво? Ще се съгласите ли да обядвате с мен?

— Искахте да кажете „да вечеряте“?

— Извинете ме, нещо блокирах. Разбира се, че да вечеряме.

Турецка се замисли.

Да вечеря с почти непознат човек. Ей така, направо да я задигнат от улицата. Но напоследък тя бе все по-склонна да преоцени своите жизнени ориентири. „Я по дяволите всичко! — помисли си Ирина. — Така или иначе всъщност нямам мъж. Защо да съм длъжна да седя по цели вечери вкъщи между четирите стени и да се блещя в поредния тъпанарски сериал по телевизията?“

— Добре — каза Турецка. — Ако няма къде да си дявате парите, ще вечерям с вас. Дяволски съм гладна.

— Правилно решение — кимна Леонид. — Обичате ли пица?

— Аха.

— Аз също. Наблизо има едно превъзходно италианско ресторантче. — Той се извърна настрани и направи кръг с ръка. — Ако искате — каза той с усмивка на Ирина, — можете да ме хванете под ръка.

Турецка се замисли за секунда, след това каза:

— Защо не, сигурно ще го направя. Но само защото е тъмно и пътят е лош. Както казват, нищо лично.

— Нищо лично — с усмивка кимна Леонид.

Ирина го хвана под ръка и те тръгнаха.

Докато чакаха пиците си, се разговориха. Стана ясно, че Леонид е бизнесмен, собственик на верига от магазини, продаващи компактдискове, аудио- и видеокасети. Външният му вид съответстваше: хубав скъп костюм, копринена риза, идеална прическа, поддържани нокти. Лицето на Леонид бе мургаво и слабо. Черните му вежди бяха леко повдигнати. Няма какво да се каже, този тролейбусен сваляч бе действително красив.

— Бизнесмен значи? — каза Ирина, поглеждайки недоверчиво своя нов познат. — А предпочитате да пътувате с тролейбус?

Леонид сви рамене.

— Общественият транспорт ми допада — спокойно каза той. — Но този път попаднах случайно в тролейбуса. Виждате ли, Ирина, повреди ми се колата. Повиках пътна помощ, но тези кретени заявиха, че колата има нужда от основен ремонт.

— Бихте могли да хванете такси — отбеляза Турецка.

— Можех — кимна Леонид. — Но не поисках. От сто години не бях се качвал в тролейбус, реших да си припомня усещането. Знаете ли, Ирина, преди десет-петнадесет години тролейбусът беше най-доброто място да завържеш романтично запознанство.

Ирина прихна.

— „Романтични запознанства“ — насмешливо повтори тя. — Да бяхте го казали по-просто: натискали сте момичетата в тролеите.

— Случвало се е — усмихна се той. — В ония времена красивите момичета все още не бяха достъпни за простосмъртните. — Той покри ръката й с дланта си. — Радвам се, че и в наше време се случват приятни сюрпризи.

— Какво намеквате? — с престорена строгост каза Ирина. — Искате да кажете, че съм твърде достъпна?

Игор поклати глава.

— Не. Искам да кажа, че сте твърде красива.

Ирина измъкна ръката си.

— Ясно — каза тя. — Решили сте да си припомните миналото?

— Аха. И както виждате — ненапразно. Между другото, а защо вие не сте с кола? Съпругът още ли не ви е купил?

Ирина поклати отрицателно глава.

— Имам кола, но не обичам да се разкарвам из града в пиковите часове. Ненавиждам задръстванията и когато имам възможност да пътувам с метро или тролей, не ме е гнус.

— Това е подход, който издава умен човек, лишен от предразсъдъци — констатира Леонид.

Дойде сервитьорката и сложи върху масата бутилка вино и две чаши. Отвори виното и наля по малко в чашите.

— Храната ще е готова след десетина минути — съобщи тя с извиняваща се усмивка.

— Няма страшно, не бързаме за никъде — успокои я Леонид. — Та — продължи той разговора, след като сервитьорката си отиде — вие какво работите?

— Педагог съм — каза Турецка.

— О! Най-необходимата професия на земята!

— Зависи според кого — каза Ирина и поясни: — Уча децата на музика.

— Много благородно от ваша страна — каза той. — А мъжът ви? С какво се занимава този щастливец?

— Той… — Турецка се обърка. — Той работи в сферата на услугите.

— Така ли?

— Да. Ликвидира… мръсотията.

— Да не е химическо чистене? — уточни Леонид.

— Нещо такова — с усмивка отвърна Турецка.

— Сигурно е голям чистник и педант — предположи Леонид.

— Има нещо такова — отново се съгласи Ирина.

Той вдигна чашата си и каза:

— Ирочка… — Ирина неприятно бе потисната от тази малка фамилиарност. — Да пием за запознанството ни. Каквото и да казвате, но ни събра съдбата. Ако по улиците нямаше толкова много задръствания, ако колата ми не се бе повредила, то ние с вас нямаше да се срещнем.

Турецка също вдигна чашата си. Те се чукнаха и отпиха.

— А как прекарвате свободното си време? — попита Леонид.

Турецка присви очи.

— Това да не би да е разпит?

— Отгатнахте. Как иначе бих могъл да разбера вашите увлечения и вкусове?

— А защо трябва да знаете моите увлечения и вкусове?

— Как защо? — учуди се той. — Ако обичате опера, ще ви поканя в Болшой театър. Там днес дават Стравински.

— Стравински може и да дават, но се страхувам, че на нас никой няма да ни даде билети — въздъхна Ирина. — Освен може би за места до оркестрината, където, освен краката на артистите нищо друго не можеш да видиш.

Без да казва нито дума, Леонид измъкна от джоба си мобилен телефон и набра номер. Сложи апарата до ухото си.

— Ало, Витя?… Здравей, скъпи. Аз съм Льоня Арсениев… И тебе също. Слушай, трябват ми два билета за днешния спектакъл… Не… Не… Да, много… Напълно… Благодаря ти, скъпи, няма да бъдеш забравен. Всичко добро.

Той прибра телефона в джоба си и каза:

— Воала.

Докато Леонид говореше по телефона, Ирина го наблюдаваше с нескриван интерес. Сега тя попита учудено и недоверчиво:

— И какво, наистина ли ще отидем на тази опера?

Леонид се усмихна.

— Единствено ако не размислите.

— Вие да не би да сте вълшебник?

— Как не. Джузепе Балсамо. Както и Кристобал Хунта.

— Я почакайте… — Ирина намръщи чело. — Нещо ми е познато… Това не беше ли на Стругацки?

Леонид кимна.

— „Понеделник започва в събота“. На млади години това ми беше любимата книжка.

— Както и на мен — каза приятно учудената Ирина.

Интересът в очите й се засили.

— Осигурен, образован, с връзки — бавно изброи тя достойнствата на своя нов познат. — И без халка на пръста. Как би могло да се обясни нещо такова?

— Не знам. Вероятно излишна взискателност. Едно време имаше и халка. Но ако позволите, засега не искам да говоря за това.

— Защо? Да не би да сте Синята брада и да се боите от разобличаване?

— Не, само че…

Засвири бавна музика. Леонид остави чашата си, усмихна се и въпросително погледна към Ирина.

Тя надникна в очите му и когато разбра какво има предвид, поклати глава.

— О, не — каза тя.

— О, да — кимна той. — Тук може да се танцува, само че не всички го знаят.

Той стана от стола си, заобиколи масата и протегна ръка на Ирина.

— Позволете да ви поканя.

Нямаше какво да се прави. Ирина стана, той обгърна талията й, тя положи ръката си върху неговото силно рамо и започнаха да танцуват. След няколко минути неловкостта отмина и Ирина разбра, че това ужасно й харесва. Да танцува в ресторант с красив, внимателен и почти непознат мъж — такова нещо не й се бе случвало от много години.

4.

Александър Борисович Турецки, за разлика от жена си не си падаше по италианската храна. Далеч повече му допадаха блюдата от руската кухня, при това в понятието „руска кухня“ той включваше не само пачата, сельодката и пелмените, но и украинския борш, и кавказкия шашлик, и дори татарските чебуреки. Разбира се, това бе повече „съветска“, отколкото руска кухня, но Турецки питаеше към нея отдавнашна и силна любов.

Същата любов към „съветската“ кухня хранеше и генералният директор на представителството на фирмата „Dulle“ в ОНД Николай Иванович Кретинин. Затова нямаше нищо чудно, че бяха си уговорили среща в ресторант „Самовар“, където закоравелият ерген имаше навика да вечеря всяка вечер.

Разговорът течеше вече двадесет минути, но Кретинин (независимо от неблагозвучната си фамилия) се оказа хитър и гъвкав мъжага.

— Александър Борисович — радушно говореше той, докато пълнеше чашката на Турецки със студена водка, — пожалете ме, нали за всичко това вече говорихме. Сделката бе взаимноизгодна. Ако не вярвате — попитайте Херсонски.

— Няма го в града.

— Много жалко — каза Кретинин и остави гарафата на масата. Присви сивите си очи и шеговито добави: — Той щеше да успее да ви убеди.

— Но аз и така ви вярвам, Николай Иванович. Това, че съм дотолкова пристрастен, не означава, че ви подозирам в нещо. Просто искам да знам всички детайли.

— Разбирам. И съм готов да ви сътруднича. Но доста уморително занимание е да отговаряш на един и същи въпрос десетина пъти. При това влияе зле върху храносмилането. За разлика от водката. — Той вдигна чашата си. — Да сме здрави!

— Наздраве! — отговори Турецки.

Пиха. Замезиха със студена пача и солени гъби.

— Разбирате ли, Александър Борисович, имам усещането, че вие се опитвате да ме хванете в нещо.

— Как може така, Николай Иванович. Опазил ме бог! Просто моята работа е да разпитвам.

— Да, но моята работа не е да ви отговарям — шеговито отвърна Кретинин. — И въпреки това виждате, че съм напълно лоялен с вас.

— Казвате, че Херсонски не е имал никакви други причини да търси контакт с вас, освен пряката и явна изгода?

— Точно така! — кимна Кретинин. — Фирмата „Dulle“ се представя отлично на руския пазар. Между другото вече ви го казах. Няма нищо странно, че ръководството на „Информинвест“ е взело решение да сътрудничи точно с нас.

— Да, но не е имало конкурс. Вие не сте имали конкуренти.

— И какво от това? Вижте, Александър Борисович, нека допуснем, че искате да подарите на жена си за рождения й ден някакъв портрет. Харесали сте си двама художници. Единият се нарича Иля Глазунов, а другият — Вася Пупкин. Кого ще предпочетете?

— Онзи, който рисува по-добре.

— Точно така! — кимна Кретинин. — Очевидно по-добре рисува този, който е по-известен. Репутация не се придобива току-така, тя се доказва години наред. Затова и главните мениджъри на „Информинвест“ начело с Яков Наумович Херсонски избраха нашата фирма.

— А какво ще ми кажете за независимия директор? Струва ми се, че Акишин не споделяше същите възгледи като вас и Херсонски. Той беше против сделките между „Dulle“ и „Информинвест“.

Кретинин остави вилицата си в чинията и недоумяващо се втренчи в Турецки.

— Кой ви е казал подобна глупост?

— Хората — простичко рече Турецки.

— Лъжат — убедено каза Кретинин. — Възползват се от това, че Акишин изчезна.

— Той не е изчезнал — отвлекли са го и искат откуп.

— Да, да, разбрах за това… — Николай Иванович тъжно въздъхна и хвана гарафата. Наля водка в чашките и каза: — Нашият спор е съвършено нелеп. Веднага щом похитителите освободят Сергей Михайлович, той ще потвърди думите ми.

— Ами ако не го пуснат?

— Кого? — разсеяно попита Кретинин.

— Акишин.

— Какво означава да не го пуснат? Ще го пуснат като нищо. Вече не сме през деветдесетте. Сега бандитите играят по общите правила.

— И все пак? — отново попита Турецки. — Едва ли ще чакате неговото завръщане, нали? Сделката ще бъде ли сключена?

— Сигурен съм в това — каза Кретинин и с една глътка изпразни чашата си.

5.

Няколко часа преди срещата си с хлъзгавия Кретинин Турецки разговаря с шефа на фирмата „Устойчиви технологии“ (същата, заради която отблъснали фирмата на скандалджията Адамски — „Уралинтек“).

Самият Сергей Александрович Галин, шеф на „Устойчиви технологии“, изглеждаше съвсем внушително и солидно. На пръв поглед беше типичен рафиниран интелигент. Галин имаше една особеност доста неприятна за неговите събеседници: постоянно вмъкваше в думите си афоризми и поговорки, като че ли апелираше към тях като безусловни и неоспорими авторитети.

— Ролята на системния интегратор в тази сделка е една от най-главните! „Информинвест“ се заинтересува от нас. Мисля, че няма нищо чудно в това. Ние сме много уважавана фирма в професионалните среди.

— Така ли? — усъмни се Турецки. — А пък аз със сигурност знам, че независимият директор Акишин е желаел „Информинвест“ да работи с „Уралинтек“, а не с вашата „уважавана“ фирма, но достатъчно влиятелни хора, като Херсонски и Кретинин, са били против това…

— Може би, може би… — философски отговори Галин. — Но както се казва — който изпревари… Има доста авторитетни фирми, но Херсонски поиска от нас да му помогнем. Не знам какви други съображения е могъл да има, освен онези, които вече ви изброих. Виждам, че не ми вярвате особено много.

— Почти никак — честно си призна Турецки.

— А не бива. Както е казал Ларошфуко, разговорът се поддържа не с ум, а чрез взаимно доверие. — Галин вежливо се усмихна. — Извинете, Александър Борисович, вие срещали ли сте се с Акишин?

— Не. Отвличането му осуети срещата ни.

— Тогава защо с така увереност твърдите, че Акишин е бил против нашето участие в тази сделка?

— Колегите на Акишин ми обясниха неговата гледна точка по този въпрос — каза Александър Борисович. (Това беше напълно вярно — през последните дни Турецки успя да се срещне и да разговаря с десетки мениджъри, събирайки информацията капка по капка.)

— И какво? — повдигна вежди Галин.

— Акишин е критикувал избора на „Информинвест“ за системен интегратор. Казвал е на Херсонски, че „Устойчиви технологии“ и вие лично, като шеф на тази „уважавана“ фирма, не сте най-добрият, най-известният и далеч не единственият играч на този пазар. Акишин е бил убеден, че Херсонски поддържа рискова стратегия на внедряване и че за компанията ще е по-добре, ако прибегне до услугите на „Уралинтек“ и нейния шеф Игор Адамски.

— Може би… Сигурно и нашата фирма има своите недостатъци. Но винаги е по-добре да си ъгловат с нещо, отколкото кръгъл без нищо…

Разговорът с Галин, също както и с Кретинин не доведоха доникъде. Бизнесмените умело заобикаляха „проблемните точки“, измъквайки се с общи фрази и съветвайки Турецки да намери колкото може по-бързо Акишин, за да може самият той да постави всички точки над и-то.

Когато се връщаше вечерта вкъщи, Александър Борисович се чувстваше напълно скапан. Не стигаше това, че основните фигуранти в делото бяха високомерни и несговорчиви, ами и като капак на всичко главният прокурор взе делата за убийствата на Плат и Кожухин под своя „личен и пряк“ контрол. Днес сутринта на Турецки недвусмислено му дадоха да разбере, че тези дела се движат прекалено вяло и от него, Александър Борисович Турецки, началството очаква повече хъс и повече служебно старание.

Интуицията подсказваше на Турецки, че нищо в това дело не е толкова еднозначно, колкото изглежда. По време на дългите си години работа като следовател той бе привикнал да не се доверява на първоначалното си впечатление, колкото и неоспоримо да изглеждаше то.

Със сигурност зад убийствата на Плат и Кожухин се мяркаха черните сенки на Херсонски, Галин и Кретинин, но сянката затова е и сянка — има очертана фигура, но не можеш да видиш лицето й.

Сетивата на Турецки му подсказваха, че освен кълбото, което свързваше „фигурантите по делото“ в единно и неразделимо цяло, съществува още нещо — някаква отвъдна тъмна сила, която лесно би могла да се възползва от очевидните обстоятелства в качеството на димна завеса, за да извърши черното си дело.

За да се решиш да премахнеш от хоризонта такава забележителна (и дори знаменита) фигура като Лайъм Плат и да се надяваш, че ще избегнеш разобличаването, трябваше да си или пълен идиот, или гений.

Бизнесмените и мениджърите, с които се срещна Турецки, нямаха вид на идиоти.

Вглъбен в мислите си, Турецки едва не задмина мястото за паркиране. Наложи се да върне малко назад. Прозорците на апартамента му бяха тъмни — изглежда, Ирина още не беше се върнала.

След като паркира колата, Александър Борисович запали цигара и известно време остана в купето, пушейки и размишлявайки. След това се измъкна на свеж въздух, включи алармата на колата и се отправи към входа.

„А за какъв дявол трябва да се прибирам? — хрумна му изведнъж. — Къщата е празна, Ирина я няма. Да седя в кухнята на чаша чай и да гледам някакво идиотско предаване?“

Изведнъж на Турецки тази идея му се стори отвратителна. Той спря до входа за няколко секунди. След това се обърна, пъхна ръце в джобовете си и с бавна походка се отправи към изхода на двора.

След като отмина по този начин две пресечки, Турецки усети глад. Докато бяха в „Самовара“, не хапна както трябва. Да пийнеш водка с човек, който ти е неприятен — както и да е, но да седиш и да предъвкваш в присъствието на неприятен човек, като по този начин започваш някак си да приличаш на него — за Турецки това щеше да бъде нещо особено неприятно.

Той знаеше наблизо няколко добри и евтини кафета. Но за да стигне до тях, трябваше да се връща, а на Александър Борисович някак не му се искаше да върви в посока към къщи.

Пред себе си той забеляза кървавочервените неонови букви на ресторанта „Прелетна пица“.

— Ега ти тъпия каламбур — измърмори Александър Борисович и въздъхвайки, се отправи към ресторанта.

Турецки влезе в „Прелетна пица“ и седна на първата свободна маса, покрита с чиста покривка на червено-черни карета.

Александър Борисович още не бе успял да извади цигарите си, когато до масата му се изправи хубавичка сервитьорка. Тя остави пред Турецки менюто и се накани да тръгне, но Александър Борисович я хвана за ръката. Момичето спря и учудено го изгледа.

— Как се наричате? — попита Александър Борисович.

— Ами Альона. И какво?

— Много сте красива, Альона — каза Турецки. — Кажете ми, ангел мой, за какъв дявол работите тук?

— И какво? — попита сервитьорката.

— Струва ми се, че момиче с такова лице е достойно за нещо повече.

Сервитьорката внимателно изгледа Турецки и за всеки случай се усмихна.

— А вие можете ли да ми предложите нещо друго? — игриво попита тя.

— Всичко, което е по силите ми.

Бузите на хубавицата леко порозовяха. Тя бързо се обърна, след това леко се наведе към Турецки и бързо прошепна:

— С кола ли сте?

— Да — излъга Турецки.

— Смяната ми свършва след три часа. Ако искате, можем да се повозим някъде.

— Страхувам се, че днес няма да стане — каза Турецки, като пусна ръката на момичето.

Сервитьорката се изправи и се усмихна презрително.

— Което и трябваше да се докаже — насмешливо каза тя. — Сега вече ясно ли ви е защо работя тук? — Тя извади от джоба си бележник и молив. — Ще поръчате ли нещо?

— Да — каза Турецки. — Халба бира. И освен това… някаква пица.

— Каква точно?

— Каквато решите вие.

— С гъби става ли?

— Напълно.

Сервитьорката записа в бележника си пица с гъби.

— Колко голяма? — попита тя.

Турецки постави между устните си цигара и каза:

— Колкото да ме нахрани.

Момичето тръгна. Александър Борисович запали цигарата си и започна разсеяно да оглежда залата.

В очите му влезе дим от цигарата и те се насълзиха.

— По дяволите! — каза Турецки, извади от джоба си кърпичка и изтри очите си.

Сервитьорката се върна, тропна на масата халба бира.

— Приятен апетит — студено пожела тя.

— Благодаря, Альона.

Сервитьорката се отдалечи. Турецки отпи от бирата, след това извади бележника си и химикалката. Разтваряйки на чиста страница, той се зае да схематизира отношенията между Плат, Кожухин, Акишин и бизнесмените, с които бе успял да поговори през последните дни.

Когато танцът завърши, Ирина Хенриховна и Леонид не седнаха веднага на масата. Известно време постояха в полумрака на залата. Леонид нескрито се любуваше на лицето на Ирина. На свой ред тя, омагьосана от танца, не смееше да отстрани ръката му от талията си.

Най-сетне тя каза:

— Леонид, вече ни гледат. Нека седнем.

— Смущавате ли се от погледите на другите? — попита той.

— Честно казано, да — призна си Ирина.

Леонид я доведе до масата, целуна й ръка, настани я на стола, след което и той седна.

Върху масата вече ги очакваше топла храна. Леонид напълни чашите с вино.

Пицата беше страхотно вкусна и италианското вино й пасваше просто възхитително.

— Е, как е? — весело попита Леонид. — Ненапразно ви доведох тук, нали?

— Наистина — съгласи се Ирина, изтривайки ръцете си със салфетката. — Пицата наистина е много добра.

— А останалото как ви се струва?

— Останалото? — усмихна се Ирина. — Какво имате предвид?

— Нашия танц — отвърна той, леко понижавайки гласа си.

— Търсите си комплименти?

— Търся ги — кимна той.

— Танцът беше прекрасен. Но не и музиката.

— А каква музика обичате? Само не ми казвайте, че е класическата — бързо добави той, забелязал веселия блясък в очите на Ирина.

Турецка лукаво въздъхна.

— С вас е абсолютно невъзможно да се говори. Вие предугаждате всички мои реплики.

— Имам една идея — каза Леонид и стана от масата. — Стойте тук, веднага ще се върна.

Той се отдалечи. Няколко минути Ирина остана на масата сама и с разсеяна усмивка отпиваше от виното си. „Да се запознаеш с някакъв мъж на улицата и веднага да отидеш с него на ресторант… — мислеше си тя. — Какво ти става, Турецка? Да не би да е кризата на средната възраст? Но тя май се случваше само на мъжете? Ако сега можеше да те види дъщеря ти…“

Леонид се върна. Седна на масата и каза с интригуващ глас:

— Гледайте ръцете ми! — Той вдигна юмрука си и започна да брои, като изправяше пръсти. — Едно! Две! Три!

От високоговорителите се разля нежна и красива музика, обработка на нещо класическо, чието название Ирина не успя да си спомни.

— Как е? — попита той. — Успях ли да ви угодя?

— Вие сте просто вълшебник! — каза Ирина. — Да не би да сте успели да ми поръчате и музика?

— Аха. Направих им предложение, на което не можеха да откажат. Имате дълг към мен.

— Така ли? И какво трябва да направя?

— Няма да ви откажа, ако ме поканите на бяло танго6.

Леонид подаде ръка на Ирина.

— Е, добре — предаде се Турецка. — Но това ще е последният танц за тази вечер.

Ирина стана от масата и изведнъж погледът й стана стъклен, а устата й се отвори от изумление.

— Какво ви е? — тревожно попита Леонид. — Изглеждате така, сякаш сте видели привидение!

— Точно това видях — бързо изговори Турецка и неочаквано седна.

— Ама… — започна той, но Ирина не му позволи да довърши.

— Седнете! — тихо заповяда тя. — Хайде!

Той послушно седна.

— Не разбрах какво…

— После ще ви обясня всичко. Поседете минута мълчаливо.

Леонид сви рамене и посегна към бутилката.

— Не! — каза Ирина. — Не се навеждайте. Останете изправен.

Върху лицето на Леонид се появи искрено изумление, обаче и този път се подчини. Само тихо рече:

— Обаче…

И веднага млъкна, натъкнал се на отчуждения студен поглед на Ирина.

По лицето й пробяга облак.

До масата близо до входа стоеше младичка сервитьорка. Тя тихо се уговаряше за нещо с посетителя, който поради неразбираеми причини беше хванал ръката й. Посетителят изглеждаше значително по-възрастен от сервитьорката. Беше зрял симпатичен мъж с уморено, донякъде присмехулно лице.

Турецка не откъсваше очи от двойката и лицето й ставаше все по-студено и студено.

— Всичко това не ми харесва — обидено изрече Леонид, уморен от неизвестността. — Ирочка, вие ме правите на идиот.

— Ако той ви забележи, ще ви направи на котлет — студено каза Ирина. — Така че ще е по-добре да си останете идиот.

— Какво значи всичко това? — намръщи се Леонид. — Кой е този — той?

— Мъжът ми — просто отговори Ирина.

— Мъжът ви? Какъв мъж? Почакайте… — Най-сетне се усети. — Той да не би да е тук?

— Да — тихо каза Ирина.

Леонид леко подсвирна, изправи гръб и замря. След това попита, без да извърне глава:

— Извинете, а той много ли е ревнив?

— Непременно ли трябва да сте наясно?

— Знаете ли, ще ми се — отвърна Леонид. — Между другото, сам ли е?

— Не знам. Току-що разговаря със сервитьорката и я държеше за ръка.

— С коя сервитьорка? С оная сексапилна хубавица с миниполата?

Ирина премести погледа си върху Леонид и присви очи.

— А вие откъде знаете? Тя не обслужваше нашата маса.

Той се усмихна насила. Сви рамене.

— Е… ние с вас сме тук повече от половин час. Трудно е да не я забележиш. Значи вашият мъж също обича италианската кухня?

— Не може да я търпи — каза Ирина.

— Тогава какво прави тук?… Чакайте… Мисля, че разбрах. Мъжът ви има роман със сервитьорката!

Леонид мръснишки се ухили. Лицето на Ирина стана още по-сурово.

— Престанете да дрънкате глупости! — каза тя със силен шепот.

— А тогава как ще обясните това, че той й държи ръката?

Ирина не отговори. Тя продължи да наблюдава мъжа си. Сервитьорката си тръгна, при това изглеждаше недоволна. Мъжът й запали цигара и зарея поглед из залата. Ирина набързо се скри зад Леонид.

— Какво прави? — тревожно попита кавалерът й.

— Оглежда залата.

— Може би ви е проследил?

— Пълни глупости! — намръщи се Ирина.

Леонид сви рамене:

— Просто предположих.

На масата на мъжа й отново се появи оная развратна сервитьорка и остави пред него халба бира. Те размениха няколко реплики, след това сервитьорката се оттегли, а мъжът й извади бележник и започна замислено да чертае нещо.

Ирина се усмихна. „Той и тук работи“ — иронично си помисли тя.

— Както виждам, това страхотно ви разсмива — отново се обади Леонид. — Но трябва да си призная, мене никак.

— Не се страхувайте — успокои Ирина „тролейбусния красавец“. — Попаднал е тук случайно. Живеем наблизо. Сигурно се е върнал вкъщи, видял е, че ме няма, и е тръгнал да хапне някъде.

— Но нали не обича италианска кухня?

— Не я обича — съгласи се Ирина. — Най-вероятно се е замислил и се е отдалечил прекалено много от къщи. Домързяло го е да се върне и затова се е отбил точно тук.

— Разсъждавате като следовател — забеляза Леонид.

— Какво да се прави — усмихна се Ирина. — Съпругата на следователя също е донякъде следовател.

— Чакайте… — издължи се лицето на Леонид. — Какъв следовател? Нали казвахте, че той е… Той наистина ли е следовател?

— Аха. От Главната прокуратура.

Очите на кавалера й тревожно зашариха. Той внимателно се извърна и погледна към Турецки. По всяка вероятност това, което видя, не му достави никакво удоволствие.

— Як тип — тихо промърмори Леонид. Той отново се обърна към Ирина и насилено усмихвайки се, каза: — Вижте какво… Хайде аз полека да стана и да се разкарам. Все едно не ме е имало, а?

— Вие какво, страхувате ли се от него?

Леонид смутено помръдна рамо.

— Не толкова, че се страхувам, но… Не обичам да си изяснявам отношенията със съпрузи.

— Значи не ви е за първи път? — студено запита Ирина.

— Това няма значение. Преместете се мъничко вдясно и той няма да ви забележи. А аз… Извинете ме, Ирочка, но трябва да тръгвам. Жена ми ме чака вкъщи.

— Така ли стана?

— Да. Беше ми приятно да се запозная с вас, Ирочка.

Леонид бързо стана от масата, искаше да махне на Ирина с ръка, но след като извъртя поглед към Турецки, се отказа.

— Извинете — каза той, обърна се и бързо закрачи към изхода.

Ирина го изпрати с поглед, усмихна се и тихо произнесе:

— Толкова се изплаши, че дори не плати вечерята.

Леонид набързо се шмугна покрай Турецки, отвори вратата, пъхна се в отвора й и изчезна.

Ирина премести поглед към мъжа си. Турецки продължаваше да чертае своите схеми в бележника. Лицето му беше замислено и съсредоточено като на математик, който решава сложна задача.

— Шерлок Холмс — тихо, с мека усмивка рече Ирина.

Тя повика сервитьора и го помоли да й донесе сметката. След това плати, стана и без да се крие, се отправи към масата, на която седеше мъжът й. Вглъбен в мислите си, Турецки не обърна никакво внимание на нейната поява.

Ирина Хенриховна спря до масата на съпруга си. Както и преди, той не я забелязваше. Тя премести стола и седна. Александър Борисович вдигна поглед към жена си и се втрещи.

— Ти ли си? — учудено попита той.

— А ти кого очакваше да видиш? — отговори Ирина.

Турецки смутено сви рамене.

— Аз? Ами… никого. А ти какво правиш тук?

— А ти? — попита Ирина.

— Отбих се да хапна.

— Аз също — каза Ирина. — Поръча ли си вече нещо?

— Аа… да. Пица.

Ирина Хенриховна внимателно погледна омрачнялото уморено лице на мъжа си. Очите му бяха възпалени: през последните две нощи Турецки спа зле. Непрекъснато ставаше от леглото и ходеше да пуши в кухнята.

— Бедничкият — тихо каза Ирина Хенриховна и ласкаво помилва мъжа си по главата. — Не те хранят вкъщи, нали? Няма нищо. Днес ще уредим всичко.

— В какъв смисъл? — не разбра Турецки.

— В прекия. Да се махаме оттука.

— Аз вече изобщо…

Ирина Хенриховна извади от портмонето си няколко стотачки и ги остави на масата.

— Това ще стигне ли? — попита тя.

— Би трябвало — смутено отвърна Турецки.

— Прекрасно. А сега да си ходим. Ще ти направя луксозна вечеря.

Относно луксозната вечеря Ирина Хенриховна не излъга. Само след час в апартамента на Турецки на масата имаше блюдо с горещи пелмени (какво от това, че бяха полуфабрикат), купичка сельодка с горчичен сос, чинийка с имамбаялдъ и изпотена от студ бутилка „Гжелка“.

— Ти така и не ми каза по какъв повод е целият този банкет — попита Александър Борисович, сядайки на масата.

Ирина седеше с лакти върху масата, подпряла с длани красивото си слабо лице.

— А нима трябва да има някакъв повод? — замислено тихо каза тя. — Да не би една жена да не може да нахрани любимия си мъж без всякакъв повод?

— Хм… Такава ли била работата?

— Ние прекалено много се карахме през последните дни — меко каза Ирина Хенриховна. — Бях престанала да бъда добра съпруга.

— Глупости! Ти си най-добрата съпруга от всички на този свят!

Александър Борисович се наведе и силно я целуна по устните.

След половин час той бе сит и весел. Очите му блестяха като на момченце, което е намерило пиратско съкровище.

— Разбираш ли — разказваше той на жена си, — има много странни неща в това дело. Първо, главният готвач на ресторанта, Марат Соколов. Той е бил опитен готвач, печелел е достатъчно, не е имал повод да се оплаква от живота.

— И все пак се е съгласил на престъпление — каза Ирина.

— Точно така! И то на страшно престъпление. Хората, които са убедили Соколов да сложи отрова в рибата, е трябвало да му предложат не само добри пари, но и да съумеят да го убедят! Те не биха могли да бъдат само бандити, разбираш ли? За да се реши на нещо такова един успяващ човек, той трябва да усеща сериозна подкрепа, да се усеща защитен. Трябва да чувства, че зад гърба му стои някаква система, дори това чувство да е абсолютна фикция.

Турецки боцна с вилицата си един пелмен и го отправи в устата си.

— А и самият стил на престъплението… — продължи той с натъпкана уста. — Твърде необичаен е за бандити. Ами отровата!

— Какво за отровата? — попита Ирина.

— Отровата е много рядка. Такава не може да се купи в някоя аптека. Готвачът се е престарал с дозата, иначе всичко щеше да изглежда като обикновен сърдечен пристъп. Убийството на Кожухин също бе уредено най-грижливо. Както се казва, според всички закони на жанра. А и около отвличането на Акишин далеч не всичко е съвсем просто. Нали все пак там е имало свидетели. Да! Две жени. Те единодушно твърдят, че всичко е изглеждало като операция на спецназ. Даже не са имали някакви съмнения по този въпрос.

— Мислиш ли, че зад всичко това стои някоя от спецслужбите?

— Едва ли. Но хората, които са организирали тези престъпления, имат отношение към спецслужбите. Всъщност това е само версия. — Турецки погледна жена си и виновно се усмихна. — Знаеш ли какво… Няма да кажа нито дума повече относно всичко това. Наистина!

— Изобщо или само днес?

— За „изобщо“ не обещавам, но „днес“ — със сигурност. И изобщо… — Очите на Турецки се присвиха и страстно заблестяха. — Не ти ли се струва, че и двамата сме уморени и трябва да си легнем да спим по-рано?

— Струва ми се — каза Ирина. — Но първо ще измия съдовете.

— По дяволите съдовете — изръмжа Турецки. Той се наведе към жена си, прегърна я през кръста и хрипкаво каза: — Ела при мен.

6.

Ако старши следователят от Главна прокуратура Турецки бе присъствал на разговора между Плат, Акишин и Кожухин, той нямаше да прати своята интуиция (която му подсказваше, че в тази история е замесена някаква неизвестна досега „трета“ сила) по дяволите.

Плат прие гостите си радушно. Като привърженик на здравословния живот той предложи не алкохол, а да си изберат между портокалов сок, минерална вода и кола. Гостите предпочетоха сок.

— Господа, много се радвам, че се отбихте при мен — каза Плат. Той бе явно възбуден след всички срещи и банкети, устройвани в негова чест. — Много е важно хора като вас и мен да се срещат по-често. Ние с вас сме стълбовете на обществото. Не интелектуалците, не фермерите и работниците, а именно ние — топмениджърите и бизнесмените. Само ние сме способни да направим нашето общество отворено.

— Вие сте прав — каза мургавият като циганин Кожухин, отпи от сока си и се намръщи. — Но съществуват сили, които се опитват да ни попречат. Точно затова дойдохме…

— Именно! — възкликна Плат. — Точно така!

Плат започна да крачи из стаята с чашата портокалов сок в ръка.

— Човешката общност трябва да бъде демократична и отворена — бърбореше той. — В основите й трябва да лежат либералните ценности. Вие знаете, господа, аз винаги съм смятал, че за живите същества солидарността има значително по-голяма роля, отколкото антагонизма.

— Въпросът е спорен, но… — започна Кожухин, обаче Плат, който никога не изпускаше възможността да пропагандира мислите си, не му позволи да довърши.

— Не бива! — каза той. — Не бива да мислите така. На мен всичко това ми се струва дотолкова очевидно, че всеки спор на тази тема губи смисъл. Аз, приятели мои, съм убеден, че развитието на социалния живот се състои в разширяването на световната среда, тоест на кръга от хора, съзнаващи общите си интереси и способни да ги съгласуват помежду си!

Акишин и Кожухин се спогледаха.

— Виждам, господа, че моите мисли ви изглеждат само една празна абстракция — констатира Плат, забелязал как гостите му се споглеждат. Той снизходително се усмихна. — И въпреки това аз смятам, че при нормални условия подобряването на качеството на социалния живот се намира в пряка зависимост от нивото на етичната култура. А материалният прогрес се постига не само чрез технически и организационни мероприятия, той зависи и от способността на хората да си сътрудничат, от тяхната преданост към обществените интереси. От тази гледна точка съвременният свят се нуждае предимно от етични принципи!

— Господин Плат, безусловно всичко е така — вежливо заговори външно благодушният Акишин. — И ние сме съгласни с вас напълно. Но с моя колега дойдохме да поговорим на друга тема.

— Да, разбира се, вие дойдохте при мен по някаква важна работа. — Оптимистичната усмивка изчезна от устните на Плат. Той делово се намръщи. — Така се изморя вам от цялата тази светска суматоха, че ми се завива свят и съм неспособен да се съсредоточа — оплака се той. — И така, господа, за какво става дума?

— Става дума за една сделка — каза Кожухин. — По-точно даже не и за сделка, колкото за методите на управление в една фирма.

— Фирмата „Информинвест“ — поясни Акишин.

Плат седна във фотьойла и кръстоса крак върху крак.

Погледна към гостите си и каза:

— Продължавайте, господа.

Говореше предимно Кожухин. Акишин кимаше утвърдително, като само понякога вмъкваше свои реплики. С всяка минута лицето на Плат ставаше все по-мрачно и по-мрачно. Кожухин подробно му обясни своите (и на Акишин) претенции към тази сделка към „Информинвест“, към фирмите „Dulle“ и „Устойчиви технологии“, а също така и лично към господата Херсонски, Кретинин и Галин.

— Не знам как ще тръгнат нещата по-нататък — каза Кожухин, — но на този етап моето мнение напълно съвпада с мнението на Сергей Михайлович Акишин. Не говоря само за личното си мнение, но и за позицията на Съюза на инвеститорите в Русия, който представям.

— Да — потвърди Акишин. — След като разбрахме, че имаме еднакви възгледи по този въпрос, ние решихме да апелираме към консорциума „Samstcom“, който е ваша собственост. Все пак вашият консорциум владее блокиращия пакет акции на „Информинвест“.

Плат слушаше внимателно, без да ги прекъсва. Най-сетне Кожухин млъкна. Плат остана известно време мълчалив, обмисляйки чутото, след това каза:

— Значи в „Информинвест“ се вършат тъмни дела…

— Да — кимна Акишин. — Става дума не само за съмнителни сделки, но и за такива елементарни неща като плащане на данъците.

— Да — още повече се навъси Плат, — вече ми споменахте за това. Какво пък, господа, харесва ми идеята ви за въвеждането на прозрачност без изключение за всички руски бизнес структури. Това напълно съвпада с моите идеи.

— Богатите трябва да помагат на бедните — каза Кожухин, отчасти резюмирайки своите бележки, а и за да угоди на милиардера.

Плат кимна в съгласие.

— Да. Богатите трябва да помагат на бедните. И ако професор Акишин предлага в Русия да бъде въведена системата на прозрачност, аз напълно одобрявам тази идея, тъй като в този случай бедните ще спечелят. Монополистите са длъжни да споделят с тях своите огромни доходи чрез данъчната система. След вашите думи аз разбирам диспозицията на силите. Разбирам каква лична изгода имат от тази сделка Херсонски и неговите приятели. Между другото за фирмата „Устойчиви технологии“, ръководена от господин Галин, аз също съм чувал доста лоши неща.

— Точно заради това аз предложих на Херсонски да привлече в качеството на системен интегратор друга фирма — „Уралинтек“ — каза Акишин. — Добре познавам работата на тази фирма. Самият аз им бях консултант. Ръководителят на фирмата — Игор Адамски, е доста странен човек. Но знае работата си до съвършенство.

Плат повъртя в ръката си празната чаша и каза:

— Какво пък, вярвам ви, господа. Разбира се, подробно ще проверя всички ваши думи. Ако проверката даде положителен резултат, на заседанието на директорския борд на „Информинвест“ ще подкрепя вашето предложение за сключването на договор с фирмата „Уралинтек“.

— На някои това никак няма да им хареса — жлъчно се усмихна Кожухин.

— О, да — каза Плат и също се усмихна. — Аз, като собственик на блокиращия пакет акции на холдинга „Информинвест“, ще се обърна към главните мениджъри на холдинга с отворено писмо и ще им предложа да разкрият детайлите на сделката за закупуване на програмното осигуряване от „Dulle“.

— В най-близко време ще се състои заседание на съвета на директорите на холдинга, на което този въпрос ще бъде обсъждан — напомни Акишин.

— Ще поискам от Херсонски в едноседмичен срок да обясни схемата и параметрите на сделката с „Dulle“. — Плат говореше студено и твърдо, той вече не приличаше на оня мечтател отпреди четиридесет минути.

— Господата Херсонски, Кретинин и Галин ще изпаднат в ярост — с мрачно злорадство отбеляза Кожухин. — В случай че тази сделка не се състои или стане не по техните правила, те ще загубят милиони долари.

Плат намръщи косматите си вежди и твърдо каза:

— Не знам за вас, господа, но лично мен това изобщо няма да ме огорчи. Между другото, с какво имате намерение да се занимавате в събота? Смятам да ви поканя на откриването на една картинна изложба и на банкета по този случай.

— Не знам за Сергей Михайлович, но аз отивам на риболов — каза Кожухин. — Ще се опитам да бия собствения си рекорд.

— А какъв е вашият рекорд? — попита Плат.

— По пет килограма на пръчка — обяви Кожухин.

— Това много ли е или малко?

— Задоволително — каза Кожухин.

— Добре тогава, късмет! — Плат се обърна към Акишин. — А вие?

— Имам намерение да прекарам уикенда с дъщеря си. В последно време се виждаме прекалено рядко.

— Разбирам. В такъв случай ви желая успех, господа. — Плат закачливо присви очи. — Имам отличен коняк. Няма ли да пийнем по чашчица, за да отбележим нашата среща?

— Аз не възразявам — каза Акишин.

А Кожухин разтегли твърдите си устни в усмивка и кимна.

— Защо не.

Бизнесмените пиха за дълъг и щастлив живот, без да подозират, че съдбата вече бе отредила двама от тях да бъдат лишени от него.