Платинената карта

1.

Хранеха Сергей Михайлович Акишин с лъжичка, като малко дете. Наистина навираха лъжичката в устата му грубо и жестоко, така че няколко пъти едва не нараниха небцето му. Както и преди, върху очите на Акишин бе нахлупена черна шапка и той не можеше да вижда нищо. Ръцете на Сергей Михайлович бяха вързани зад гърба му, така че практически той не можеше да ги движи.

— Дъвчи, смотльо — каза бандитът, тъпчейки в устата му лъжица със супа. — И гледай да не се задавиш.

— Чиж — извика бандитът един от другите, — за какъв дявол го храниш със супа? Цялата му яка е мокра.

— К’во толкоз, нека сърба. Супицата е готина, домашна. Не ти ли е мъчно за домашната храна, а, смотаняко?

— Дай му по-добре макарони. Ако не го уцелиш с лъжицата, ще си ги намотае на ухото.

— Чуй бе, смотан — каза на Акишин бандитът, който го „хранеше“, — ти к’во обичаш повече — супа или макарони?

— Все едно ми е — отвърна Сергей Михайлович.

Откакто бе разбрал, че бандитите нямат отношение към отвличането на дъщеря му, наистина му беше вече все едно. Акишин не се вълнуваше особено много за собствения си живот. Той бе разбрал, че бандитите са поискали три милиона долара, и знаеше със сигурност, че никой и никога няма да плати заради него толкова пари.

Акишин бе сигурен и в това, че бандитите не са дотам глупави, че да искат невъзможното, разчитайки на късмет. Не, тук имаше нещо друго. Бяха го отвлекли не заради парите. В крайна сметка не заради откупа. Когато за пръв път стигна до този извод, Сергей Михайлович малко се изплаши, но след това справедливо разсъди, че ако бандитите искаха да го убият, щяха отдавна да са го направили.

Акишин вече не се страхуваше от нищо, само търпеливо очакваше с какво все пак ще завърши този театър. Той се отнасяше към бандитите като към прости статисти, прекрасно съзнавайки, че в цялата тази история те са само марионетки, а някой друг дърпа конците.

Въпреки това на Акишин му беше доста неприятно да слуша от бандитите постоянни грубости и простотии.

— Слушай бе, животно! — отново му каза бандитът „хранилник“. — Я си отваряй устата. Не мога да работя само аз.

— Оставете ме на мира — уморено каза Сергей Михайлович.

— Те ти на! — ухили се бандитът. — Чу ли го бе, Бонч, смотанякът иска да го оставим на мира! Ти първо ще ни ръснеш три „лимона“, а после ще се молиш за отпуск, ясно ли ти е?

Акишин се намръщи. Той не можеше да види лицето на бандита, но можеше да си го представи според гласа му — кръгло, набръчкано, с глупави жестоки очи и дебели месести устни.

— Моля ви, не ме наричайте смотаняк — помоли Акишин.

— А стига, бе! — отново се ухили бандитът. — Смотаният го дава яко! Как да ти викам бе, тарикат?

— Наричам се Сергей Михайлович Акишин. Всъщност това го знаете и без да ви го казвам. Наричайте ме по малко и бащино име. Ако не искате, може и по фамилия.

— Акишин ли? — попита бандитът, като се изкикоти тънко. — Ти к’во бе, смотан, да не би да се кефиш от фамилията си? Ми тя ти е напълно говняна. Само я чуй: Акишин4… — Бандитът звучно плю върху пода и изкоментира с неприязнен глас: — Направо ти иде да драйфаш! Като че ли си налапал червата си. Не, смотан, по-добре е да си смотльо, отколкото Акишин. Щото ти си си смотаняк.

Някъде наблизо иззвъня телефон. Някой от бандитите вдигна слушалката.

— Ало — каза той. Слуша известно време, след което започна да говори. — Абе всичко му е добре… Да… Всъщност копелето превърта… К’во?… Добре, ще го направим. Я чувай, Акишин, с теб искат да си поприказват. Чиж, домъкни го до телефона.

— Ти да не си се смахнал? — отвърна „хранещият“ бандит. — Как да го домъкна, той е деветдесетина килограма. По-добре е да примъкнеш слушалката тука.

— Може, ама кабелчето не стига. Хващай го за яката и влачи.

— Мамка му, намерихте си хамалин — изръмжа „хранещият“. — Добре де, ще се пробвам.

Една силна ръка хвана Сергей Михайлович и го помъкна по плъзгавия дървен под. Яката на ризата на Акишин така болезнено се вряза в шията му, че той застена.

— Стига си скимтял, мършо — без злоба каза „хранителят“. — Вече си до телефона.

И тогава от слушалката на телефона се чу електронно модулиран глас:

— Сергей Михайлович — изрече гласът. — Чувате ли ме?

— Да — прегракнало каза Акишин, — чувам ви.

— Аз съм този, който организира вашето отвличане. Искам да ви успокоя. Ние нямаме намерение да ви убиваме. Само искаме чрез вас да спечелим малко пари.

— Кой сте вие? — попита Акишин. — Познаваме ли се? Кажете ми името си.

— Това не е нужно — произнесе лишеният от интонация електронен глас. — Искам да седите кротко и да не се опъвате. Скоро всичко ще свърши и ще се върнете вкъщи.

— Глупости! — рязко отвърна Сергей Михайлович. — Никой никога няма да плати за мен три милиона долара и вие прекрасно го знаете. Не бихте могли да не го знаете. По-добре е да ми кажете истината: какво преследвате с целия този спектакъл? Какво искате от мен?

— Вече ви казах: искаме да изкараме пари чрез вас.

Внезапно Сергей Михайлович почувства страхотна умора.

— Добре — тихо измърмори той. — Щом не искате, не ми казвайте. Но не може ли поне да знам… дъщеря ми… с нея всичко наред ли е?

— Нямам представа — отвърна непознатият. — Ние отвлякохме вас, а не дъщеря ви.

— А жена ми? — отново попита Сергей Михайлович с още по-тих глас. — Тя добре ли е?

— Вашата жена не ни е нужна — отвърна непознатият. — Трябвате ни вие. Не ни се иска да ви убиваме, но ако се наложи, ще го направим. Така че кротко и не се перчете. Това е всичко, край на връзката.

От слушалката се чуха кратки сигнали.

— Е, какво, скапаняко, побъбрихте ли си? — произнесе гласът на „хранещия“ бандит. — Сега си дояж супата и възнак. Уфф… Изпотих се от грижи по тебе.

— Ами ти не се грижи — спокойно каза Сергей Михайлович. — Някой да те кара?

— Кой ме кара ли? — Бандитът се изкикоти. — Лакомията, смотаняко. Единствено тя. Ако знаеше колко ни плащат за тебе, щеше да ме разбереш.

2.

Денис Грязнов бе седнал зад бюрото с кутия портокалов сок в ръка и замислено гледаше през прозореца, когато вратата на офиса се отвори и се появи светлокосата глава на Филя Агеев.

— Седиш ли си? — с неразбираема усмивка попита той. — И това е хубаво. Защото ако беше прав, щеше да паднеш.

Филя влезе в офиса и плътно затвори вратата след себе си. Приближи се до бюрото на Денис и се срина в мекото кожено кресло.

— Айде давай, не ме мъчи — поглеждайки строго към Агеев, каза Денис. — Докъде я докара? Разбра ли кой е отвлякъл Акишин? Или къде Максимович крие дъщеря му?

— Далеч повече! — каза Филя. — Или по-скоро със значително повече пикантерия — поправи се той. — Разкрих номера на аудито на любовницата на Андрей Максимович.

— Е?

— Да. Сигурно много ще се учудиш, ако ти кажа, че тя е твоя позната.

— Зависи коя точно ще се окаже — с основание реагира Денис.

— Та така, любовницата на Андрей Максимович и съпругата на отвлечения бизнесмен Татяна Олеговна Акишина са едно и също лице.

Денис смаяно поклати глава и подсвирна.

— Не може да бъде! Нещата стават все по-интересни.

— Думи нямам.

— Ще се окаже, че тя от самото начало е знаела кой е „отвлякъл“ дъщеря й? — предположи Денис.

— По всяка вероятност е точно така — кимна Филя. — Ако се вярва на бабичката, която Голованов разприказва, Татяна Акишина идва редовно при Максимович. И през зимата, както и през лятото. Не знам много за интимните им отношения, но те са стари познати.

Денис се замисли.

— От друга страна, Максимович би могъл само да я използва — предположи той.

— Възможно е — съгласи се Филя. — Но интуицията ми подсказва, че са комбина.

— Ако наистина е така, то не е изключено Акишина да познава и похитителите на мъжа си. Въпреки че както изглежда изчезването на Вера Акишина и отвличането на нейния баща не са свързани помежду си. Кога ще се заемеш с Артур Акишин?

— Още тази вечер. Знам кога е последният му семинар в университета. Ще го хвана във фоайето. Там наблизо има едно прилично кафе, ще седнем да си поговорим.

— Какво ще му предложиш?

— Записи на разговорите му, снимки. Разучих — малкият много държи на реномето си. Член е на профкомитета на факултета, обществен деятел и така нататък. Общо взето, момчето се цели нависоко и не би искал да му скапят биографията. Ще му предложа решението на всички проблеми тихо и без шумотевица. Освен това Голованов и Демидич са се захванали плътно с Максимович. Ако той си признае, ще имаме още един коз.

— Мислиш ли, че ще клъвне? — попита със съмнение Денис.

Филя кимна убедено.

— Трябва да клъвне. Разбира се, аз не съм психолог, но също разбирам едно-друго и мога да разговарям с такива юпита.

— Е, дай боже. Между другото, Голованов се обади преди двадесет минути. Проследили са Максимович до офиса на компютърната фирма „Паскал-маркет“. Същата, в която вчера твоят Артур се мота два часа.

— Помня — недоволно отвърна Филя.

(Вчерашния ден той наистина стърча два часа под арката, недалеч от желязната врата с табелка „Паскал-маркет“. Филя не успя да проникне в офиса, на позвъняванията и почукването не отговаряше никой, единствено обективчето на видеокамерата го гледаше отвисоко студено и твърдо.)

— Успя ли да разбереш нещо за тази фирма? — попита Филя.

Денис поклати глава.

— Не. Регистрирана е преди година и половина. Нищо друго не знам. Макс се опита да пробие по своите канали, но нищо не стана.

— Ясно — въздъхна Филя. — Да се надяваме, че Голованов и Демидич ще успеят да сондират този странен офис. А при теб как е с отвличането на татенцето? Имаш ли някакви насоки?

— Ще ги има утре — отвърна Денис.

Филя присви очи.

— Агентурата?

— Аха. Чичо Слава ме свърза. Наистина, ще се наложи доста да се поохарчим, но това са неизбежни разходи.

— Е, какво пък, дерзай — пожела му Филя. Усмихна се и добави: — Само че не бъди прекалено разточителен. Нали те знам, Рокфелер недорасъл. Хвърляш на доносниците парите с пачки, а собствените ти сътрудници гладуват.

— Не ми изглеждаш прегладнял — ухили се Денис. — Поне бузите ти са доста охранени и розови.

— Точно такива стават, когато човек започва да подпухва от глад — тъжно приключи Филя.

В момента, в който рошавата глава на Филя се провря през отворената врата и запита дали Денис Грязнов е седнал солидно на стола си, оперативниците на агенция „Глория“ Сева Голованов и Володя Демидов седяха в колата пред сивата къща на „Покровка“, зад една от чиито железни врати преди няколко минути бе изчезнал Андрей Максимович.

Навън беше влажно и ветровито. Ръсеше студен дъжд.

— Кой ще отиде? — попита Демидич, бегло поглеждайки към Сева Голованов.

Сева едва забележимо се усмихна.

— Разбрах — каза Демидич и въздъхна. — Вечно на мен се пада най-неприятната работа. Случайно да имаш чадър?

— Извинявай, приятелю, но нямам.

— Ясно — каза Демидич. — Е, аз тръгвам.

Той вдигна яката на сакото си и излезе от колата под дъжда.

Отиде до желязната врата на фирмата „Паскал-маркет“, хвана бравата и леко я раздвижи. Разбира се, вратата беше заключена. Тогава Демидич натисна черния бутон на звънеца. Почака малко и отново го натисна. Не отдели пръста си повече от десет секунди. И този път нямаше отговор. Демидов извади дъвката от устата си, надигна се на пръсти и я залепи върху обектива на видеокамерата.

След това се върна в колата.

— Заключено като танк — кратко съобщи на Голованов.

— Ясно — отвърна той. — Момчетата са се кодирали. Много ми е интересно как успяват да въртят търговия с компютри при такава дяволска конспирация?

— Изводът е един: те въобще не продават компютри — каза Демидич. — Струва ми се, че крият там момичето. — Демидич хвърли поглед към Голованов и шеговито попита: — Е, сега какво, командире, влизаме ли вътре заедно с вратата, или ще чакаме?

— Чакаме — каза Голованов. — Прозорците на фирмата гледат към вътрешния двор. Освен видеокамерата, която разкара, други няма. Иди до вратата. Ако до половин час Максимович не излезе, аз ще те сменя.

Демидич въздъхна, отново вдигна яката на сакото си и се отправи към желязната врата. В полумрака под ниската арка беше почти незабележим.

Към края на двадесетте минути вратата се открехна. Демидич хвана бравата и със сила я дръпна към себе си. Човекът, отворил вратата на фирмата, явно не се надяваше, че ще се натъкне на такава могъща сила, каквато притежаваше оперативникът Володя Демидов.

Не успя да пусне бравата и излетя навън като тапа от бутилка, след което се просна на асфалта. Беше Андрей Максимович.

— Здрасти! — каза му с усмивка Демидич. — Подхлъзна ли се?

3.

Когато Максимович надигна глава, за да види кой го обижда по такъв начин, той видя не един, а двама. Наблизо стоеше още някакъв, чието лице се стори на Андрей Максимович учудващо познато.

Човекът с познатото лице подаде ръка на Максимович. Обаче рижият предпочете сам да стане от асфалта.

— Какво, по дяволите, искате? — рязко попита той двамата непознати.

— Ние сме от милицията — сухо отвърна Голованов. — Търсим Андрей Андреевич Максимович. И ако не греша, това сте именно вие.

Максимович изглеждаше повече учуден, отколкото уплашен.

— От милицията? — попита той, недоверчиво оглеждайки Голованов и Демидов. — Повече ми приличате на бандити. Всъщност за какво става дума?

— За нещо жизненоважно — отговори Демидов. — При това не толкова за нас, отколкото за вас.

— Забавна история — замислено изрече Максимович, който вече бе успял да дойде на себе си. — А дали имате карти?

Голованов извади от джоба си една фалшива карта, разтвори я и я приближи към лицето на Максимович.

— Следовател… — прочете Максимович. Лицето му отново стана озадачено. — Е, щом е така, то… — После погледна изпод навъсените си вежди към Демидич и строго каза: — Може би все пак ще освободите вратата?

— С удоволствие — отговори Демидич, — но само когато и тримата се озовем зад нея. Много ми се ще да погледна вашата знаменита фирма отвътре.

— Разбира се, моля — каза Максимович и широко се усмихна, като оголи едрите си и жълтеникави зъби, каквито обикновено имат повечето рижи.

Оперативниците и Максимович влязоха вътре, след което Демидич пусна тежката желязна врата, която със сухо щракане хлопна зад гърба им.

В хола имаше голямо бюро с два телефона, а върху него табелка с надпис „Охрана“. Обаче зад него не седеше никой.

— Ха сега де — усмихна се Демидич, — а охраната къде е?

— Вероятно там, където е и „злото куче“ — отговори Голованов и се обърна към Максимович: — В момента има ли някой друг в офиса, освен нас?

— Не — мрачно отвърна Максимович.

— А сътрудниците?

— Днес е петък, намален работен ден. Всички си тръгнаха — обясни рижият програмист.

Голованов внимателно огледа полутъмния хол и каза:

— Толкова по-добре. Да влезем в офиса.

Офисът на „Паскал-маркет“ представляваше голяма, ярко осветена стая с бели стени. В стаята имаше четири бюра, няколко табуретки и черен офисен шкаф, чиито полици бяха отрупани с дебели пластмасови папки. Освен мебелите в офиса имаше и няколко компютъра и дребна офис техника: принтери, ксерокси, факсове.

Един от ъглите на офиса бе изпразнен от мебели. Там бяха подредени няколко големи неразпечатани кашона.

— Това какво е? — попита Голованов, посочвайки кашоните.

— Нови компютри — спокойно отговори Максимович. — Решихме да сменим офис техниката с по-модерна.

— Стига бе! — усмихна се Демидич. — Значи тия машинки… — той показа компютрите върху бюрата — не са достатъчно модерни?

— Техниката остарява бързо — все така спокойно отвърна Максимович. — Външно изглеждат нови, но карантията им отдавна е безнадеждно остаряла.

— Това е доста тъжно — съчувства му Демидич. — Какво толкова. Важното е, че са ви стигнали средствата, за да подмените машинния си парк. Ще ми позволите ли да ги погледна?

— Какво да гледате? — не разбра Максимович.

— Ами тези ваши нови компютри. Ужасно обичам техниката.

— Но те още даже не са разопаковани! — възрази Максимович с тревога в гласа.

— Е, и какво? — сви могъщите си рамене Демидич. — Тъкмо ще ги разопаковаме. Даже можем и да ги наредим по бюрата. Няма да ви се налага да викате хамали. Е, какво, започваме ли?

Володя Демидов се отправи към кашоните.

— Чакайте! — извика Максимович. — Нямате право! Къде ви е заповедта?! — Той се втурна да пресече пътя на Демидов, но се препъна в кабелите и се просна на пода.

— Може ли така невнимателно — каза Сева Голованов и се наведе, за да помогне на компютърджията да стане, но той отблъсна ръката му.

— Ще отговаряте за това! — заплашително изсъска Максимович.

— Ще отговарям — с усмивка кимна Сева. — Непременно ще отговоря.

Максимович се изправи, изтърси панталоните си и седна на стола, който бе точно пред кашоните, като по такъв начин прегради пътя на Демидич.

— Гледай сега какво става — тъжно рече Голованов. — В такъв случай ще бъда принуден… — Изведнъж веждите на Голованов подскочиха нагоре. — Тъй-тъй — каза той, — я да видим какво имаме тук?

Той се наведе и вдигна от пода малка чантичка-банан, която се носи на колана. Максимович се втренчи в чантичката и разтвори уста.

Голованов дръпна ципа и извади от чантичката пачка доларови банкноти, превързани с ластик. Показа я на Демидов и весело рече:

— Виждаш ли, Володя? Тук има няколко такива. Доста неочаквана находка, нали?

— Това не е мое! — припряно изрече Максимович. Въпреки че в офиса бе доста прохладно, той целият се изпоти. По високото чело на рижия програмист се хлъзна капка пот.

— Не е ваше? — повдигна вежди Голованов. — Че на кого може да е? Володя, да не би случайно ти да си го загубил?

Демидов се засмя и поклати голямата си глава.

— Не, командире. Моят портфейл си е у мен.

— Интересно, откъде ли се е взело това? — Голованов започна да вади от чантичката пачки и да ги подрежда върху бюрото, мърморейки: — Ала-бала-ница, турска паница… И още една допълнително. Общо пет пачки. Вероятно във всяка има по десет хиляди. Колко ще се получат, ако ги съберем, Андрей Максимович?

— Оставете ме на мира — уморено отвърна Максимович. — Вече ви казах, че това не са мои пари. — Това е банков кредит за развитие на фирмата.

— А, значи все пак чантичката е ваша? — зарадва се Голованов. — Слава богу тогава. А аз вече си мислех, че ще трябва да търсим собственика й.

— Всичко, което правите, е незаконно — рязко изрече Максимович. — Ще ви съдя.

— Я вземи да ни осъдиш — кимна Голованов. — Да ти помогнем ли да съставиш по-правилно жалбата?

Максимович погледна Сева изпод вежди и присви очи.

— А вие не ми говорете на „ти“. Не сме пили с вас „брудершафт“.

— Пази боже — отговори Голованов. — Аз не пия „брудершафт“ с крадци и мошеници. Никога не съм пил с такива.

Максимович леко побледня.

— С крадци и мошеници? — обади се той като тихо ехо.

Голованов кимна.

— Именно. Страхувам се, че през близките шест години ще ти се наложи да пиеш не шампанско, а чифир5. С криминалните. В зоната нямат нищо друго. А и него ще се наложи да отработваш. Не се притеснявай, ти си младо момче, в зоната ще има много клиенти за твоя задник.

Максимович изтри мокрото си от пот чело с ръкава на ризата си. След това се насили да се усмихне и изрече почти без запъване:

— Интересно… И за какво искате да ме пратите в затвора?

— Не се притеснявай, синко, списъкът е дълъг. Но аз си мисля, че ще го увеличим с още един член, след като отворим тези кашони.

Максимович отново изтри лицето си с ръкав. Потта се стичаше по него на едри капки, като че ли седеше в сауна. Без да му позволи да дойде на себе си, Голованов се доближи до него с бързи крачки, извади ръката от джоба си и почти без да замахва, шибна на момчето як плесник зад врата. Беше неочаквано — Максимович изкрещя и едва не падна от стола.

— Къде е Вера Акишина? — ревна Голованов така, че стените потрепераха. — Къде е? Къде си я откарал?

— Вие нямате…

Голованов лепна на Максимович още един шамар. Програмистът се сгърчи и закри глава с ръцете си.

— Къде е Вера Акишина? — закрещя на програмиста Голованов. — Гад такава, ще ти откъсна главата и ще я напъхам в задника ти! Къде си дянал момичето? Жива ли е още?

— Абе жива е! Жива! — Максимович вече почти плачеше. — В жилището на Грув.

— Къде живее Грув?

— В Подолск. На „Маштакова“.

Голованов и Демидич се спогледаха.

— Вие тук с какво се занимавате? — продължи Сева, без да сменя тона си. — Казвай! По-бързо! Грабите бази данни?

Максимович погледна свития юмрук на Сева и отчаяно затресе глава.

— Н-не… К-карти… Пластмасови…

— Апаратурата в кашоните за това ли е предназначена?

— Да — кимна програмистът. — Едва вчера пристигнаха. Не успяхме да ги разопаковаме.

— С кого работиш? Имената!

Неочаквано Максимович свали ръце от главата си, изправи се и втренчи поглед в оперативника.

— Излъгах ви — с неотразима омраза в гласа произнесе той. — Ние продаваме компютри. Просто продаваме компютри. А за това, че ме бихте, ще влезете в съда.

— Виждам, че се съвзе — усмихна се Голованов. — Това е хубаво. За съд ще си поговорим после, а сега… Володя — обърна се той към Демидич, — ти май имаше плейър.

— Че как иначе — басово каза Демидич. Той пъхна огромната си лапа в джоба на сакото и извади малък диктофон. — Ето, заповядай.

— Какво сега, да не би да слушаме музика? — с насмешка попита Максимович.

Голованов не отвърна нищо. Той взе диктофона от Демидич, доближи го съвсем до лицето на програмиста и натисна бутона.

4.

Сева превъртя малко касетата напред и отново натисна на „плей“.

Голованов спря записа. Погледна побледнелия Максимович и попита:

— Е, как е? Хареса ли ти? Имаме цяла колекция с такива записи. Мога да ти подаря няколко, ако искаш.

— Не разбирам за какво говорите — мрачно изсъска програмистът. — Нямам представа какво има на тази касета.

— Ясно — кимна Сева. — Сигурно и гласът не е твоят.

— Не е моят — каза Максимович.

— Така си и мислех. — Голованов върна диктофона на Демидич. — Виж какво, гълъбче, вземай чантичката с парите си и да тръгваме. Майорът ще остане при кашоните. Днес ще изпратим тук група експерти — те на бърза ръка ще се оправят с всичките тези говна.

— Къде отиваме? — изплашено попита Максимович.

— В затвора — студено и мрачно отговори Голованов. — Обещавам ти, че ще положа всички усилия той да стане твой дом. Ще си получиш максималното.

— Почакайте… — избъбри Максимович, едва сега осъзнавайки какви житейски прелести го очакват. — Почакайте… Дали не можем да решим този въпрос по друг начин?

Голованов учудено повдигна вежди:

— Например?

— Ами и аз не знам — сви рамене младежът. — Чувал съм, че чистосърдечното признание облекчава вината…

— Облекчава я — съгласи се Голованов, без да променя хладния си тон. — Но на нас не ни трябва твоето признание. Улики има колкото щеш. Достатъчни ще са, за да те тикнат за десет години без право на обжалване. Дигай гълъбите, да вървим.

— Не бързайте! Почакайте! — Максимович развълнувано скочи от стола, но Демидов постави върху рамото му тежката си длан и програмистът отново рухна върху стола. — Ама не може така! Нали ви казах всичко! И за Вера, и за Грув!

— Тъй де — кимна Голованов. — А след това си взе думите обратно. Не, приятелче, така няма да я бъде.

— Но аз съм съгласен! Ще ви кажа всичко!

— Ще го разказваш в затвора — каза Сева, усмихна се и добави: — Там си казват всичко.

— Господи! Но аз не искам! Разбирате ли, не искам в затвора! Майка ми е болна, без мен сигурно ще умре!

— Жалко — каза Голованов. — Жалко, че животът на една възрастна жена зависи от такъв негодник като теб. — Той изгледа наплашения програмист с тежкия си поглед и замислено потри брадичка с длан. След това едва забележимо се усмихна и попита: — Значи казваш, че не искаш да влезеш в затвора?

Максимович енергично завъртя глава. Вече не можеше да говори — задушаваха го сълзи.

Сева въздъхна.

— Нямам представа как мога да ти помогна, момче. Добре. Ще се опитаме да обясним всичко така — дошъл си сам в управлението и си направил чистосърдечно признание. Володя, сложи в диктофона друга касета. Сега това гълъбче ще ни попее. — Сева студено се втренчи в Максимович и заплашително добави: — И ако то издаде дори един фалшив звук, аз ще хвърля на майната си касетата с признанието, а след това ще го хвана за яката и ще го тикна в килията при най-злобните главорези. Те набързо ще му вкарат ум и разум.

Володя Демидов замени касетата на диктофона и я подаде на Сева.

— Седни зад бюрото — заповяда Сева на Максимович.

Програмистът се премести на бюрото. Оперативниците седнаха до него. Голованов сложи диктофона върху плота и попита:

— Готов ли си?

— Да — кимна Максимович.

— Тогава да започваме.

Той натисна бутона за запис. Касетата равномерно се завъртя в диктофона.

— Някъде преди около две години аз се запознах с брата на Вера Акишина — Артур Акишин. Той е много странен тип. От една страна, е смел и кадърен, от друга — пълен кретен. Често пробутваше всякакви дивашки идеи. Въпреки че между тях имаше и някои напълно разумни. Първо ни предложи да организираме пирамида в интернет. Двамата с Грув не приехме сериозно тази идея, но Артур успя да ни убеди, че това ще носи сериозни приходи и е практически безопасно…

Голованов слушаше Максимович внимателно, хвърляйки от време на време погледи към диктофона, за да е сигурен, че касетата се върти.

Максимович се усмихна.

— Колкото и да е странно, Артур се оказа прав. Няколко месеца ние изпомпвахме пари от ония кретени…

— От кои кретени? — попита Демидов.

— От тъпите юзъри на интернет — отвърна Максимович и усмивката му стана злорада. — Те изпращаха пари на наша сметка, а ние им прехвърляхме проценти. До известно време, разбира се. Когато започна да става напечено, ние тихичко затворихме сергията и изчезнахме.

— Колко наскубахте? — сухо попита Сева.

— Някъде около шестдесет хиляди долара. Дори самите ние не вярвахме на успеха си. Но все пак ни се удаде! — В жълтеникавите очи на Максимович се появи хазартен блясък.

„Момчето явно е доста честолюбиво — схвана Голованов. — Това може да се използва.“

— И какво стана с вносителите? — попита Сева.

— Всъщност в това се състоеше и целият фокус — намръщи се Максимович. — В стадото от смотаняци се намери и някакъв по-образован тип. Той нае хакер. Много добър хакер. Нямаше да е проблем, ако очаквахме някакво нападение. Но ние бяхме се успокоили. Вече празнувахме победата, нали разбирате? И точно тогава той се захвана сериозно с нас. За безопасността на начинанието отговаряше Артур. Двамата с Грув бяхме глупаци, че му се доверихме, но се смятахме за неуязвими, нали разбирате?

— Разбирам — кимна Голованов. — Всеки мошеник се чувства неуязвим, докато не го смачкат с нокът — като бълха.

Максимович хвърли на Сева поглед, изпълнен с ненавист, обаче той гледаше програмиста студено и спокойно, затова младежът отново сведе глава и продължи мрачния си разказ.

— Общо взето, този тип… хакерът… той проби защитната ни система, разбра номера на банковата ни сметка и паролата. Когато се опомнихме, беше вече твърде късно. Той беше измъкнал от сметката всичките ни пари. Всички, разбирате ли?

— Всеки майстор си намира майстора, нали? — отбеляза Демидич, потривайки широките си длани.

— Разбира се, ние се вкиснахме — продължи Максимович, умишлено не обръщайки внимание на неговата реплика. — Грув даже искаше да пребие Артур, но аз го убедих, че за всичко сме виновни самите ние. Важното е, че хакерът не беше направил нищо извънредно, беше действал според обичайния алгоритъм. Бяхме изгубили бдителността си и сами настъпихме собственото си гребло.

Максимович въздъхна и разроши с пръсти твърдата си рижа коса.

— Знаехте ли кой е този човек? — попита Голованов.

Програмистът поклати глава.

— Не. Така и не успяхме да го открием. А и това няма никакво значение. Казвам ви: той не беше направил нищо свръхестествено. Момчето беше действало примитивно и грубо и ни прекара единствено защото самите ние се държахме като тъпаци. За нас това беше добър урок.

— Не сте искали да се задоволите с постигнатото — каза Голованов.

— Постигнатото? — Максимович вдигна поглед от пода и погледна към Сева. — За какво става дума? Ние загубихме! Изгубихме всичко, което бяхме спечелили! А уж далеч не сме глупаци. Естествено, че продължихме нататък. Поредната идея отново подхвърли Артур. Той предложи да организираме интернет лотария. Идеята беше страховита!

По яркочервените устни на Максимович плъзна гадна усмивчица. Голованов се намръщи, виждайки самодоволното му лице. Както изглеждаше, Максимович се бе отдал на размишления или по-точно — беше се потопил в приятни спомени. Закръглената му охранена физиономия блестеше.

— Стига се хили — не издържа Демидич. — Разказвай по-нататък.

— По-нататък? — Максимович присви очи. — Какво по-нататък?

— Ти си знаеш — подхвърли му Демидич.

— Бих могъл да ви разкажа — кимна Максимович. — А бих могъл просто да ви пратя по дяволите и да млъкна.

Физиономията на Максимович все още продължаваше да блести от самодоволство.

— Твоя работа — каза Голованов. — Само да ти напомня, ако си забравил, че в момента се опитваш да спасиш кожата си. Ако не ти пука за нея, изключвам диктофона и те помъквам към килията. — Сева сви рамене. — Тъй че сам избирай.

След казаното от Сева Максимович отново забележимо се скапа. Вдигна ръка и разсеяно подръпна брадичката си.

— Добре — каза най-сетне той. — Ще ви кажа. Ние организирахме лотарията. Но първо свършихме още една работа, за да изкараме стартовия капитал. Беше дреболия, но ни донесе няколко хиляди долара.

— Що за работа? — попита Голованов.

Максимович пренебрежително помръдна рамо.

— Примитивна. Трябваше да влезем в базата данни на една фирма. И ние я пробихме. Дори не помня що за фирма беше. Преди години с Грув често си изкарвахме парите по подобен начин. Тъй че може да смятате, че само позабърсахме праха. След като събрахме стартовия капитал, се заехме с лотарията. — Максимович се усмихна и поклати глава: — Беше забавно. Ей богу, много забавно.

— Сигурно е било така — мрачно се усмихна Демидич. — Да пукнеш от смях. Колко смъкнахте от това?

— Не толкова много, колкото възнамерявахме — сподели Максимович. — Някъде към двадесет хиляди. Беше весело да се работи, но така не можеше да продължи прекалено дълго. Щяха да ни открият. Събирахме парите редовно, а печалбите изпращахме на несъществуващи хора. Лотарията беше пълна фикция, но за участието в нея вземахме само по долар на калпак, така че никой не се сърдеше. Повечето играеха по няколко пъти.

Володя Демидов подсвирна.

— Това означава, че сте ограбили не по-малко от десетина хиляди души.

— Бързо смятате — ухили се Максимович. — Беше добър проект. Но имаше и един недостатък. В част от измамената публика се появиха известни съмнения. Започнаха да ни проверяват за наличието на лиценз и всичко останало. Не след дълго трябваше отново да тръшнем кепенците.

— Горкичките — съжали ги Демидич. — Тези изроди не ви позволиха да се разгърнете, така ли?

— Защо пък… — сви рамене Максимович. — Ние се разгърнахме. А след това се свихме. Винаги става така — такъв е животът. Разделихме изкараните мангизи помежду си. След това цял месец стояхме без работа. — Максимович леко наклони глава встрани и внимателно се вгледа в Голованов. — Тогава на Артур му хрумна още една гениална идея. За дебитните карти. Артур си пишеше по интернет с някакъв тип от Франция. Той го посъветва да се заеме с направата на фалшиви карти. У нас това е все още нещо ново, а всичко ново е лесно да се фалшифицира.

— И вие веднага се заловихте за работа?

Максимович кимна.

— Да. Вложихме почти всичките си пари в техника.

— Тази ли? — кимна Голованов към кашоните.

— Не. Тази е нова. Тогава такива машинки не бяха по джоба ни. Вземахме ги „секънд хенд“, като половината, общо взето, бяха домашна направа.

— Откъде ги купувахте?

— Артур намери някакви майстори. Чрез оня, неговия французин. Основната част от техниката я вкараха от чужбина, а тук я сглобиха и настроиха. Всичко вървеше добре, но изведнъж работата запря…

— Защо?

— Защо? — Максимович изтри с длан потта от челото си. — Заради това, че не ни стигаше ум. По-скоро тогава не ни достигна. Изкарахме малко пари от картите, които бяхме направили, но качеството на нашите фалшификати беше кофти. Банкоматите почти никога не ги приемаха. Налагаше се спешно да ги усъвършенстваме.

— Толкова ли е сложно?

— Не че е сложно… — размишлявайки каза Максимович. — Но бяха нужни свежи идеи. Мозъците ни бяха вече размътени, не можехме да измислим нищо ново.

— И тогава си спомнихте за Вера Акишина? — питайки и отговаряйки си сам, каза Голованов.

— Да — кимна Максимович. — Но не ние, а Артур. Той пръв се сети за това. Помня, че оня ден беше страхотна жега…

5.

Денят беше страхотно горещ.

Грув, Артур и Максимович бяха седнали в кухнята на апартамента на Максимович и пиеха студена „Будвайзер“, замезвайки с прясно осолена рибка.

— Видях сестра ти — каза Грув, режейки кетата с малко остро ножче. — Няма вид мозъчето й да работи добре. Обикновено главите на мацета с такива крака и цици са безнадеждно празни.

— Я по-полека — предупредително изрече Артур. — Все пак става дума за сестра ми.

— Е, и какво? — сви рамене Грув. — Да не съм казал нещо обидно за нея? Точно обратното. Тя си е страхотна мацка. Да се мъдри на корицата на някое списание или да снима филми в Холивуд. Но такива куклички не бива да бъдат допускани близо до каквато и да било техника.

— Не си прав — възрази Максимович. — Вера е умно момиче. Тя е лауреат на конкурс за програмисти…

— Престани… — намръщено махна Грув с ръка. — Знам с коя част от тялото си е спечелила това лауреатство.

— Какво каза! — с леден глас изрече Артур и заплашително се надигна от масата. — Я повтори!

— Ще го повторя — равнодушно отговори Грув.

— Повтори де, повтори! — настояваше Артур.

Максимович сложи ръка на рамото му и каза:

— Успокой се, Артур. А ти, Грув, престани да го дразниш.

— Само се пошегувах — сви рамене Грув и отпи голяма глътка бира.

— С таквиз шегички — оставаш без зъбички! — каза Артур.

— Добре де, не се горещи чак толкова. — Максимович натисна с ръка рамото му и го върна на стола. — Нали си го знаеш Грув. Вечно дрънка някакви глупотевини. Чеше си езика.

— По-полека — каза Грув, отрязвайки си парченце кета. — Между другото, аз все още съм тука.

— Хайде стига толкова — с началнически глас нареди Максимович. — Не сме се събрали, за да се млатим по муцуните. Артур предложи идея, която трябва да обсъдим. Та значи, Артур, ти би искал да вкараме в нещата твоята сестра?

— Не само че искам, но настоявам — отговори Артур. — Ще е по-добре, отколкото да търсим някой външен. Добрите спецове са малко и всички вече са се уредили.

— А Вера?

— Верочка е бяла врана — каза Артур. — Дъщеричката на тате. Той не й дава да мръдне и на крачка от него. Като цяло тя все още е съвсем дете.

— Ега ти детето! — ухили се Грув. — С такава муцка на нейните години вече правят милиони.

Артур поклати глава.

— Тя не е такава. Не я интересува нищо друго, освен компа. Страшна фанатичка е.

— И ние можем да я използваме — отбеляза Максимович.

Артур кимна.

— Точно за това говоря.

— Ако тя е наистина толкова гениална, както твърдите, нямам нищо против — обади се Грув. — За мен работата е по-важна от предразсъдъците.

— Ето това вече не е детски глас, а глас на мъж — поощри го Максимович.

Той допи на един дъх бирата си, бръкна в хладилника и извади още една бутилка.

— И за мен — каза Артур.

— Бебешки айран — присмя му се Грув.

— Мамка му! — кресна Артур, скачайки от стола и замахвайки към Грув с празната бутилка. — Сега ще му смачкам тиквата на тоя гад!

— Няма да успееш — мрачно каза Грув. Чу се щракане и от стиснатия му юмрук изскочи дълго и тънко острие на нож.

— Я се укротете! — строго каза Максимович. Той изтръгна бутилката от Артур и я хвърли в кофата за боклук. — А ти скрий ножа! — заповяда на Грув.

Грув недоволно сбръчка лице, но сгъна ножа и го прибра в джоба си.

— Така вече може — каза Максимович. — Единият с нож, другият с бутилка. Детска градина!

— Той започна първи — каза Артур.

— Аз? — престорено се учуди Грув. — Аз само си седях и не съм закачал никого. Струва ми се, че май ти искаше да ми смачкаш тиквата.

— И ще я смачкам, ако още само веднъж се опиташ да ме дразниш!

— Притрябвало ми е да те дразня. Не ме оставяш да си пия бирата.

Грув направи обидена физиономия, вдигна бутилката и демонстративно отпи от нея.

— Накратко казано, момчета… — Максимович мрачно ги огледа. — Ако вече сме си омръзнали до смърт, давайте да се пръснем и толкова.

— Аз искам да работя — каза Артур. — Но той да си прехапе езика.

— Какво — аз нищо — сви рамене Грув. — Нямаше да го намушкам. Да не съм враг на себе си? Нали щяха да ме вкарат в затвора заради това?

— Хубаво е, че го разбираш — каза Максимович. — Общо взето, това е, колеги: от днес нататък повече никакви скандали. Ако искате да изпуснете парата — вървете във фитнес залата. Или се запишете в отбора по бокс. Но докато сме заедно, ще работим. Става ли?

— Става — добродушно кимна Грув.

— Става — недоволно се обади Артур.

— Прекрасно. Продължаваме обсъждането. И тъй, трябва ни Вера. Но как ще я убедим? Да й предложим процент от печалбата или определена сума?

— Тук парите няма да минат — възрази Артур. — Нали ви казах: тя е особен човек. Трябва да се действа по друг начин.

— По друг — усмихна се Грув. — Ще ни кажеш ли по какъв?

Артур се замисли.

— Трябва да я заинтригуваме с нашата работа. Тя не се интересува от пари, така че ще плюе на тях. Но знам какво да направя, за да й станат интересни… Между другото, Андрей, ти така и не ми даде бира.

Максимович мълчаливо извади една бутилка от хладилника, отвори я и му я подаде. Артур отпи от бирата и каза:

— Вера има гадже. Пълно нищожество, но тя е луда по него.

— И какво от това? — попита Максимович.

— Ами това, че ако някой отвлече това момченце и после поиска от Вера пари за откуп, тя ще направи всичко, за да ги намери.

— Доста налудничаво — намръщи се Максимович. — Наистина ли си мислиш, че тя ще се съгласи да работи за някой си заради някакво момче? Нали сам каза, че мисли само за компютъра си.

— Точно така — кимна Артур. — Но самата тя не е наясно с това. Струва й се, че обича този загубеняк. Разбираш ли, тя има принципи и съвест. Възпитана е в духа на руската класика, докато истинския живот не е и помирисвала. Мисли си, че в живота всичко трябва да се прави както в книжките. Ще се възползваме от това, за да я привлечем към нашата работа.

Артур млъкна и се зае с бирата, поглеждайки към колегите си. Максимович се обърна към Грув:

— Е, Грув, как ти се струва всичко това?

— Шантаво, но убедително — отвърна той. — Само че кой ще отвлече този… как се казва… Между другото, какво е името му?

— Стасик Тоцки — отговори Артур.

— Точно така — каза Грув. — И кой ще отвлече този Стасик? Да не би ние с Андрей?

— Дори и да го отвлечем, ще се вдигне шумотевица — забеляза Максимович. — А това няма да е за добро.

— Който се страхува — не пие шампанско! — заяви Артур с възбудено блестящи очи. — При това никой не се кани да го отвлича истински.

— Как така? — учуди се Максимович.

— Що за отвличане е нещо, което няма да бъде отвличане? — усмихна се Грув. — Мътиш ги някакви, Артурчик.

— Мътя ги, казваш? Сега ще ги избистря. Накъсо, далаверата е такава, момчета. Казваме на Вера, че Тоцки е отвлечен и че искат откуп за него. А за да изкараме парите наведнъж, тя трябва да помогне на похитителите да инсталират една система с кодово название „Платинена карта“. След като работата бъде свършена, тя ще си гепи своя дял и Стасик ще бъде освободен.

— И тя ще се хване на такава бродерия? — недоверчиво се усмихна Грув.

— Казвам ви — сестричката ми се е боднала в пушилката. Ще повярва на всякакъв блъф.

— Вероятно знаеш и как ще бъде организирано всичко това? — втренчи се Грув в Артур.

— Знам — кимна той. — Мога да имитирам гласа на Тоцки.

Грув и Максимович учудено се вгледаха в Артур.

— Какво значи това — мога? Да не би да си пародист?

— Не е задължително да си пародист. Гласът му е басов и леко заеква. Ако при това добавим в слушалката и малко смущения, въобще няма да се усъмни.

— Що не покажеш нещо?

Андрей се изду и произнесе с нисък гръден глас:

— В-вера, здравей… Аз съм С-стас. К-как си?

— Стига бе! — усмихна се Грув. — Акишин, сцената те зове. Ще замениш Максим Галкин.

Артур самодоволно се усмихна.

— Това са дреболии. Само ако можеше да ме видиш как шия гоблени.

Приятелите му се разкискаха.

— Е, добре — направи равносметката Максимович. — Планът не е лош. Значи ти се обаждаш на Вера и с гласа на Стасик й казваш, че са те отвлекли и искат откуп. След това аз вземам слушалката и казвам на Вера, че би могла да помогне на приятеля си, ако поиска. Или с пари, или с мозък. Понеже няма пари, ще се съгласи да участва с мозъка си. Ако сестра ти наистина е толкова лековерна, както ти я описваш.

— Тя е още по-лековерна — каза Артур. — Само че аз ще съм зад кадър. Ясно ви е, момчета, че не бива да се разкривам. Все пак сме едно семейство.

— Има още един нюанс — обади се Грув. — Вера не би могла да работи вкъщи. При това ще трябва постоянно да я контролираме.

— И това не е проблем — заяви Артур. — Ще имитираме отвличането на Вера.

— Ти си откачил на тема отвличания — недоволно каза Грув.

— Ако имаш по-добра идея, що не я предложиш — разбесня се Артур. — Какво млъкна? Няма? Тогава си кихай в кърпичката. — Артур се извърна към Максимович. — Дъртият не обича да го юркат, той предпочита кротките преговори. Ще се помотаме малко, след това Верочка ще се върне вкъщи и всичко ще се покрие. А относно маминка… — Артур студено се усмихна. — Това вече зависи от тебе.

— За какво намекваш? — донякъде смутен попита Максимович.

— Стига, Андрей — спокойно отвърна Артур. — Знам, че се виждате с маминка.

— Аз също — потвърди Грув.

— Това си е ваша лична работа, в която не искам да се намесвам — продължи Артур. — Но твоята връзка с маминка може да се окаже полезна за нашата операция.

— Ама че си копелдак, Артурчик — насмешливо каза Грув. — Сестричката ти може и да има прекалено много морални принципи, но май при тебе те съвсем отсъстват.

— Голяма работа — сви рамене Артур. — Като че ли ти ги имаш. Ти и когато спиш, сънуваш как да спечелиш колкото може повече. Даже и твоето татенце си надскочил.

— Какво? — навъси се Грув.

— Нищо — мрачно отвърна Артур.

— Тогава не дрънкай много-много за баща ми.

— Ама, разбира се — сви рамене Артур. — Само не ми се прави на правоверен.

— По-кротко, момчета, по-кротко — раздели противниците Максимович. — Аз ще се разбера с Татяна Олеговна. Ще знае всичко и няма да ни предаде. Това ви го обещавам.

— Юнак! — саркастично рече Грув. — Предлагам да пием за успешното отвличане!

— За отвличането! — каза Артур.

Те вдигнаха бутилките и се чукнаха.

6.

Вера Акишина никога не бе изпитала нещо необикновено през живота си. И още по-точно казано: даже и извънредните събития тя възприемаше като нещо подразбиращо се, като елементи от някаква по-голяма схема или компютърна програма. И затова никога и на нищо не се учудваше.

И майка й, както и баща й я обичаха много — в това нямаше нищо чудно. Момченцата в училище я заглеждаха — значи така трябва. Тя правеше прекрасно онова, което другите не можеха — значи функцията й е такава. Дори когато Вера получи наградата в Париж на състезанието за програмисти, тя изобщо не се изненада. Беше най-добрата в Москва, защо да не е и най-добрата в Париж? Или дори в света?

Вера нямаше никакви амбиции по този повод. Тя просто обичаше това, което прави, и се стараеше да го прави добре. А че за това й даваха грамоти, награди или пари — какво толкова, значи така трябва да бъде.

Чувствата, които Вера изпитваше спрямо Стас Тоцки, дори да се струваха странни някому, за нея бяха съвсем обикновени. В книжките пишеше, че всяко момиче трябва да си има приятел. Вера доста дълго не придаваше на това някакво значение. В университета момчетата се дърпаха от нея, независимо от ефектната й външност. Мислеха я за странна и студена. Вера въобще не се вълнуваше от това.

Един ден тя се запозна в студентския стол със странен и мил хлапак. Наричаше се Стас Тоцки. Стас й предложи да излязат някъде вечерта и Вера се съгласи. Беше й спокойно и приятно да общува с него. Освен това другите престанаха да я гледат като бяла врана.

Когато Стас се осмели да я целуне, тя не се противи. Първо, всички момичета се целуват с момчетата, второ, това даже се оказа нещо приятно. Когато Стас си позволи малко повече, тя го отблъсна и закопча блузката си. Момичето не бива да позволява на момчето всичко и веднага, развитието на интимните отношения е дълъг и последователен процес.

Затова Вера се отдаде на Стас едва два месеца след началото на тяхната връзка. Отначало я болеше, но Вера изобщо не се учуди на това, защото знаеше, че ще я боли. След това сексът започна да й носи удоволствие и Вера отново го възприе като нещо задължително.

Сега всичко при нея беше, както и при останалите: университетът, гаджето и любимата й работа.

След началото на приятелството им станаха много други неща, но каквото и да се случваше, Вера винаги си знаеше, че има само едно гадже и то се нарича Стас Тоцки.

Една вечер със Стас решиха да отидат на кино. Вера не обичаше много да излиза, но когато я канеше Стас, тя никога не му отказваше. Защото момичето трябва редовно да се среща с гаджето си и да ходят някъде заедно. Така стана и този път.

Вера облече любимата си блузка и вече бе готова да излезе, когато изведнъж телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— Да.

— В-вера, з-здравей — чу се в слушалката басовият, леко приглушен глас на Стас.

— Здравей, Стас, тъкмо излизах.

— В-вера, имам проблеми — каза Стас. — Мене ме отвлякоха.

— Какво? — не разбра Вера.

— Отвлякоха м-ме. Искат пари. Но аз нямам п-пари.

— Нещо не разбирам, Стас. Кой те е отвлякъл?

— Н-някакви хора. Казват, че ако се съгласиш да поработиш за тях — ще ме освободят.

— Ясно — каза Вера. И наистина всичко й беше ясно. Бяха отвлекли Стас заради откуп, а той нямаше парите. Родителите му бяха починали отдавна, затова и нямаше кой да се погрижи за него. Стас имаше само един близък човек и този човек бе Вера. Тя неведнъж беше виждала подобни истории на кино, а след като това се случва с другите, защо да не се случи и със Стас? — Какво трябва да направя? — попита тя.

— Слез на у-улицата. До в-входа ще те чака кола. Бяла мазда. Качи се в колата, те ще ти кажат всичко.

— Добре — каза Вера и затвори.

Пред входа наистина бе спряла бяла мазда. Шофьорът пушеше — Вера забеляза яркочервеното въгленче. Тя отиде до колата и каза:

— Аз съм Вера Акишина. Мене ли чакате?

— Да — отговори от полумрака на купето непознат глас. — Влезте в колата.

Вера заобиколи колата, отвори вратата и седна до шофьора. Той беше слаб и намръщен. Вера никога досега не беше го виждала.

— Стас ми каза, че сте го отвлекли — каза Вера.

Непознатият кимна.

— Да. Ако искате да сте му от полза, трябва да тръгнете с мен.

— Къде? — попита Вера.

— Там, където ви откарам — присмехулно отвърна слабият. — Съгласна ли сте?

— Стас ми каза, че ще трябва да върша нещо.

— Точно така — кимна слабият. — За вас това ще е нещо незначително. Но ще е много полезно за Стас.

Вера се замисли.

— Родителите ми ще ме търсят — каза тя. — Мога ли да им се обадя?

Непознатият поклати глава.

— Не. Нека ви търсят.

— Тогава да тръгваме — каза Вера.

Непознатият хвърли цигарата си през прозореца и запали колата.

Пътуваха дълго, много дълго. Слабият непознат й обясни, че излизат от града и освен това ще пътуват още доста. След което Вера задряма.

Най-сетне пристигнаха. Жилището, в което на Вера й предстоеше да живее и работи, беше почти немебелирано, но затова пък отрупано с техника.

— Какво трябва да правя? — попита Вера слабия.

— Същото, което правя аз. Ще произвеждаме фалшиви карти „Vysa“, „Master Card“ и „American Express“. Няма да работиш сама. Наричат ме Грув. Колегата ми, когото ще видиш днес, се казва Андрей. Ако работиш добре, то след две седмици ще се прибереш вкъщи заедно с гаджето си. При това ще ти дам пари. Много пари.

— Това е добре — каза Вера. — Но родителите ми ще се тревожат.

Грув се усмихна и махна с ръка.

— Не се безпокой за родителите си. Ние си имаме един юнак тук, ще успокои когото поискаш.

Вера не схвана за какъв „юнак“ става дума, но се успокои. След като Грув твърди, че всичко ще е наред, значи така и ще бъде.

Грув стана от бюрото и се приближи до креслото, в което седеше Вера. Той клекна пред нея, протегна ръка и нежно я погали с длан по бузата.

— Нали знаеш колко си красива? — попита Грув.

Вера се почувства неуютно, тя позволяваше само на един човек да я милва по бузата — на Стас Тоцки. Нямаше представа какво трябва да прави в такава ситуация. Ако отблъсне Грув, той може да се обиди и да си го изкара на Стас.

— Ти си красива — каза Грув, оценявайки мълчанието й като съгласие.

— Знам — отговори Вера, отдръпвайки се от слабата ръка на Грув. Тя смръщи вежди и строго допълни: — Струва ми се, беше казал, че ви трябвам за работа.

— Точно така — кимна Грув. — Но все пак не може през цялото време да се работи. Понякога човек трябва да се отпусне.

Вера замълча — не знаеше какво трябва да му отговори.

— Добре, извинявай. — Грув стана и отново отиде зад бюрото си. — Освен ако ти самата не искаш да се поразходиш някъде — на бар или дискотека. Ще съм на твоите услуги. Окей?

— Ще го имам предвид — отвърна Вера. Тя огледа стаята, отдели повече време на апаратурата и каза: — Железарията ви е доста добра.

— Да, бива я — съгласи се Грув. — Искаш ли веднага да я опитаме?

— Да.

— Тогава сядай пред който и да е комп и действай. Ще ти обясня основното, останалото ще налучкаш сама.

Още същата вечер Вера се зае с работата.

7.

— И момичето започна да работи за вас — констатира Голованов.

— Да. Какво друго й оставаше? — Андрей Максимович извади от джоба цигарите си. — Нали няма да имате нищо против, ако малко ви одимя?

Демидич се намръщи.

— Докато разказвахте, изпушихте четири цигари. Скоро ще ви хване рак.

— Това си е моя работа, нали? — с насмешка парира Максимович.

Той запали петата си цигара, пусна облаче дим настрани и погледна Сева Голованов.

— След идването на Вера техническото ниво на фалшификатите и организацията на „бизнеса“ се вдигнаха на много високо ниво. Ако не бяхте ни открили, можеше да станем милионери. Между другото, как ме намерихте? Имам предвид дали някой не ви е насочил?

— Всичко скрито рано или късно става явно — отговори Голованов. — Да не би да не сте го знаели?

— Глупости — намръщено отговори Максимович. — Никога няма да те хванат, ако не допуснеш някаква грешка. Просто станах невнимателен и с нещо се издъних.

— Татяна Олеговна Акишина знаеше ли за тази афера? — попита Голованов.

Максимович поклати глава.

— Не.

— Но нали вие самият казахте, че тя е имала представа кои са „похитителите“ на дъщеря й?

— Знаеше само, че Вера ни трябва за някаква работа, както знаеше и че нейният мъж за нищо на света няма да позволи на дъщеря си да се заеме с нещо такова.

— „Нещо такова“ — замислено повтори Голованов. — Това означава ли, че тя е знаела за вашата „работа“?

— Изобщо нищо не знаеше — разгневи се Максимович. — Е, тоест… разбираше, че искаме да изкараме пари с помощта на компютрите. Знаеше, че дъщеря й има талант. Както знаеше и това, че след като завършим работата си, ще й платим достатъчно добре. Затова не възразяваше.

— И нито веднъж ли не поиска да се види с дъщеря си?

— Не е точно така… Искаше, но аз го забранявах. Опитах се да й обясня, че засега ще е по-добре, ако оставят Вера на спокойствие. А и самата Вера не би поискала да се види с майка си. Знаете ли, момичето е истинско зомби! Може да стои пред компютъра с денонощия. Отделя се от него колкото да хапне нещо, да поспи и да отскочи до тоалетната. Грув се опита да я изведе на разходка, а тя се разходи десетина минути в кварталната градинка и настоя веднага да се върне при компютъра. Вера не е човек, тя е машина. При това сигурна машина, която не се поврежда и не прави грешки.

Голованов се подсмихна.

— Добро оправдание сте си намерили.

— Повярвайте ми, това е самата истина! Даже и да я бях освободил, тя веднага щеше да се върне при нас. Още не беше завършила работата си, разбирате ли? Тя направо е смахната!

— А ти самият какъв си? — иронично запита Демидов.

Максимович дори не го погледна, само презрително изкриви яркоалените си устни, които много биха подхождали на вампир.

— Как разпространявахте фалшивите карти?

— О! Беше много просто. Народецът у нас е доста безпросветен — няма да се досети за нищо, ако не му навреш муцуната, където трябва. Защо да говорим за това? Ние с Артур даже пуснахме реклама по телевизията. И в списанията активно рекламирахме нашето производство. Ето на, ние сме създали интернет сайт. Ако искате, можете да го прегледате, адресът е realplastic.com. Сайтът съдържаше всевъзможна информация на руски и английски. Беше предназначен за купувачи, дилъри и за елементарни потребители.

„За Макс това ще е интересно“ — помисли си Голованов. А гласно изрече:

— По-подробно, ако обичате.

— Какво по-подробно от това? Според мен и така всичко е пределно ясно. В нашия сайт заинтересованите посетители обменяха информация и опит. Ние организирахме пласирането на картите. Понякога и пласиране на откраднатото. Ако някой например беше се изхитрил да се сдобие с няколко десетки лаптопа чрез подправена карта, той ги предлагаше при нас за продажба.

— И какво, дори не сте се прикривали?

— А трябваше ли? Сайтът външно не създаваше впечатление за системно блъфиране. На активните участници в сайта давахме пароли. Освен това на уебстраницата бе лепнат банер, върху който пишеше: „Ако искате да научите нещо повече за домейна realplastic.com, напишете ни писмо.“ И заинтересуваните пишеха. Преди да им продадем картите, ние подробно ги проучвахме. Влизайки в кореспонденция с тях, научавахме детайлите. И едва след това сключвахме сделка.

Максимович угаси цигарата си в пепелника и извади нова.

— Спестете си обясненията за рака — каза той на Демидич, след като долови недоволния му поглед.

Програмистът запали, без да бърза, оперативниците не го притесниха.

— Та така — каза той и размаха ръка, за да разсее дима пред лицето си. — Пъблиситито на сайта го направихме доста бързо.

— Какво сте направили? — не разбра Демидич.

— Рекламата — обясни Максимович. — В нашия сайт можеше без проблеми да размениш дъмпове и…

— Една секунда — прекъсна го Демидич. — Какво да разменят?

— Дъмпове — повтори Максимович. — От английското „dump“.

— За боклук ли става дума? — учуди се Демидич.

Максимович дръпна от цигарата си, пусна дим към тавана и поклати глава.

— Думата „дъмп“ не означава само боклук — каза той. — Компютърджиите наричат така цифровия израз на информацията, която е записана върху картата. Името на нашия домейн не след дълго стана популярно. Не можехме да се отървем от желаещи да си купят фалшиви карти по петдесет бона за сто парчета.

— А какви суми имаше на картите? — попита Голованов.

— Сумите по фиктивните сметки започваха от две хиляди долара. Бяхме обмислили всичко детайлно. Освен кредитни карти ние добавяхме към тях и лични документи.

— Защо?

— Как защо? Ами ако някой подозрителен продавач поиска шофьорската ти книжка?

— И всичко това го правехте четиримата? — учуди се Сева.

Максимович поклати глава.

— Не. Подръка имахме още две момичета, студентки. Но няма да ви кажа имената им. Те са случайни хора и им плащаха направо стотинки. Просто си изкарваха по нещо при нас.

— Значи сте били шестима? — уточни Голованов.

Максимович наум преброи своите „колеги“ и кимна утвърдително.

— Така излиза. Виждате ли, при нас имаше разделение на труда. Едни седяха пред компютрите, други координираха процеса, трети теглеха парите от банкоматите. Всеки си гледаше неговата работа.

Максимович, напълно свикнал с новата си роля, вече не изглеждаше уплашен или смутен. Той се бе проснал небрежно върху стола с цигара в ръка и пускаше към тавана пръстенчета белезникав дим.

— А не ви ли беше срам, че нарушавате закона? — полюбопитства Демидич, който винаги искаше да научи нещо повече за психологията на „модерната младеж“. — Не ви ли беше съвестно?

Максимович погледна към Демидич и сериозно му отвърна:

— Никак. Честно казано, за нас всичко това беше повече игра, отколкото начин да спечелим пари.

— Така ли? — вдигна вежди Голованов.

— Да — кимна програмистът. — Много пъти съм мислил за това. И да не бяха плащали за работата ми, аз така или иначе щях да се занимавам с нея. Хлътнах, разбирате ли ме? Това имах предвид, когато казах, че Вера е смахната, а вашият колега ме попита дали и аз не съм. Знаете ли… вероятно съм смахнат. Наистина не чак дотам, но съм смахнат. Всъщност ние с вас много си приличаме.

— Тъй ли? — не разбра Демидич.

— Ами помислете. Работите в милицията, а много добре знаете, че на ченгетата им плащат грошове. Пита се: за какъв дявол работите там? Ами защото сте хлътнали. Защото ви е приятно да залавяте такива като мен, за да им наврете муцуната в говната. Това е хазарт! И при мен е същото. Вие вкарвате мен в лайната, а аз го правя с неколкостотин леваци, които мечтаят да забогатеят набързо и без много усилия. Разбирате ли за какво говоря?

Голованов погледна Демидич.

— Доста удобна позиция, Володя. Нали?

— Нямам думи — потвърди Демидич. — Ако се разсъждава така, то и маниакът, който убива малки деца, също не е престъпник. Той просто е хазартен тип. Смахнат. Той просто си има такова хоби, мамка му!

— Какво пък… — Максимович вдигна ръка и се почеса между веждите. — Може и да сте прави. Ако той би могъл да се спре, щеше да спре. Ще се окаже, че всички ние, хората, сме смахнати. Просто ако си откачен на тема събиране на монети, тогава си нумизмат, а ако не можеш да живееш, без да прекараш двама-трима леваци, тогава вече си престъпник.

— Добре, стига толкова философия. — Сева стана от стола. — Стегни се, момко, тръгваш с нас.

Максимович побледня, широко отвори алената си устица и изтърва цигарата. Тя падна върху панталоните му.

— О, по дяволите! — възкликна той, бръсна горящата цигара от бедрото си и я смачка с крак. Повдигна поглед към Голованов и изрече с пресекнал глас: — Но нали обещахте…

Голованов го погледна злобно.

— Какво съм ти обещал? — твърдо попита той.

— Обещахте, че няма да ме вкарате в пандиза! — възкликна Максимович, който отново изглеждаше наплашен. От досегашната му самоувереност не бе останала и следа.

— Обещах ли му? — попита Голованов Демидич.

Той кимна.

— Като че ли да. Тоест обеща му да се опиташ.

— Е, щом съм обещал, значи ще се опитам — съгласи се Сева. — Ще се опитам да направя така, че работата да стигне до задържане срещу подписка. А сега отиваме в Подолск — при Вера. И ако се окаже, че тя не е там… — Голованов изгледа страховито Максимович и вдигна пръст: — Сърди се на себе си.

8.

Разговорът на Филя Агеев с Артур не беше чак толкова продължителен и изразителен, колкото оня между Голованов и Максимович. Той просто привика блондина встрани и му каза:

— Артур, аз съм от агенция „Глория“. Чували ли сте за нея?

— Моля да ме извините, но не — отговори Акишин.

Той се обърна, за да си тръгне, но Филя го хвана за лакътя и само с едно леко движение го извърна към себе си. Артур изглеждаше учуден, не беше очаквал такава сила от ниския и слабоват младеж.

— Виж какво, приятелче, ако се правиш на глупак, ще си измъкна колана и ще ти нашибам задника — спокойно изрече Филя. — А ако и това ти се стори малко, ще взема да си поговоря с тебе по мъжки.

— Не разбирам какво искате от мен! — отвърна Артур, гневно повишавайки глас.

— Търсим сестра ти — каза Филя. — Ако не ти пука за нея, можеш да се разкараш. Но веднага трябва да те предупредя — няма да е точка в твоя полза.

— Що за точка? — недоволно измрънка Артур. — И защо ме заплашвате? Ако търсите сестра ми — търсете я колкото си щете. Аз какво общо имам?

Филя се подсмихна.

— Точно за това искам да си поговорим. Я да идем да пием по едно кафе.

Артур се намръщи и изгледа Филя изпод белезникавите си вежди.

— Никъде не тръгвам с вас — каза той. — Ако още веднъж ме докоснете, ще повикам милиция.

На Филя вече му омръзна празният брътвеж, затова премина към крути мерки.

— Викай ги — късо и строго каза Филя, след това хвана Артур за китката и като го стисна със силните си, тренирани пръсти, повлече блондинчето към кафето.

В кафето Филя също действаше направо. Той просто сложи върху масата диктофона, връчи на Артур слушалките и натисна бутона за пускане на записа.

На Артур му беше достатъчно да послуша само няколко минути, за да престане да се опъва и да заговори.

— Мръсник — късо и злобно изрече Артур. Погледна страхливо Филя и добави: — Нямам предвид вас, а Максимович. Никога не съм мислил, че той може да се издъни. Как го направихте? Опряхте му пистолет в челото?

— Какво говорите — усмихна се широко Филя. — На нас не ни трябват пистолети. Главното оръжие на детектива е учтивостта. Просто възпитано го помолихме и той ни разказа всичко.

— Гадина — процеди през зъби Артур. — Ако знаете всичко, тогава аз за какво ви трябвам?

Филя се облегна назад и присмехулно погледна Артур.

— Разсъжденията ви са твърде забавни — каза той. — Ако досега не ви е станало ясно — вие сте престъпник. И престъплението се нарича мошеничество, за което се полага съответната присъда. Без да се взема предвид отвличането на момичето.

— Никой не е отвличал Верочка — възрази Артур. — Тя сама се съгласи да отиде, така че няма да ми лепнете и това. А що се отнася до всичко останало… — Артур се наведе към Филя и сниши гласа си. — Ако искахте да ме арестувате, щяхте веднага да го направите. И след като все още съм на свобода, това означава, че искате нещо от мен. Остава да разберем какво точно.

Филя мълчеше.

— Пари? — предположи Артур. Но се вгледа в лицето на Филя и поклати глава. — Не, пари няма да вземете. Какво тогава?

— Баща ви е отвлечен — каза Филя. — Бих искал да знам имате ли нещо общо и с това?

Бледото лице на Артур се сгърчи в тик.

— Вие предполагате, че съм намесен? — попита той.

— А не е ли така?

Артур поклати глава.

— Не. Не съм чак толкова подъл, за да участвам в отвличането на собствения си баща.

— Обаче вашите принципи не ви попречиха да отвлечете собствената си сестра — отбеляза Филя.

— Не беше отвличане — порозовяха леко бузите на Артур. — Това беше шегичка! Наистина нищо повече от закачка!

— Стига толкова — намръщи се Филя. — Не ви ли се струва, че разговорът ни е някак си… глуповат? Помислете си — все пак става дума за баща ви! Струва ми се, че той не ви е направил нищо лошо, нали?

— Баща ми? — Артур тихо се изсмя. — А вие откъде знаете, че е така?

— Кое?

— Откъде знаете, че Сергей Михайлович Акишин е мой баща? Да не би да сте правили ДНК анализ?

Филя смутено млъкна, без да знае какво да каже.

— Мълчите — със сарказъм в гласа констатира Артур. — И по-добре си мълчете, след като не знаете! Майка ми е курва. Да, курва. Учудвате се, че така говоря за собствената си майка? Ако бяхте поживели в подобна лудница, нямаше да се чудите. Сигурен съм, че моето маменце не може да преброи с колко мъже е спала в досегашния си живот. Между другото изобщо няма да се учудя, ако баща ми са го отвлекли с нейна помощ. Някой от поредните й любовници е поискал да се избави от конкурента си и маминка се е включила в играта. — Артур прекара длан по лицето си, сякаш отстранявайки невидима паяжина. Погледна Филя и злобно се усмихна: — Какво ме гледате така? И откъде можете да знаете какво точно чувствам? Или смятате, че въобще нищо не ме вълнува, както ония животни.

— Кои животни? — тихо попита Филя.

В сините очи на Артур заблестяха бели мълнии.

— Например Грув! — с необичайна ярост в гласа каза той. — Той ме ненавижда. Мисли, че съм боклук някакъв. Сигурен е, че в мен няма нищо човешко. Изобщо не ме възприема нормално.

— Той ли ви го каза? — попита Филя.

Артур уморено сведе глава. Опипа с пръсти висулките по покривката на масата, погледна Филя и мрачно се усмихна.

— Казал, рекъл… Той поне си го каза, докато останалите… Мислите ли, че и Максимович не е убеден в това? Сигурни са! Всички се отнасят към мен точно по този начин.

— А не сте ли прекалено мнителен? — тихо попита Филя.

— Мнителен? Как ли не! Знаете ли как ме наричат момчетата в университетската ми група? Не? Наци — за тях съм такъв! А освен това и „Хитлерюгенд“! И всичко това — зад гърба ми. Никой не харесва мутрата ми. Всички си мислят, че аз не съм човек, а някакъв звяр, само че не го казват на глас. Грув поне не го крие.

— Мисля, че прекалявате — отбеляза Филя.

Артур нетърпеливо потрепна с ъгълчето на устните си.

— Глупости! Нищо не преувеличавам! Всичките ме ненавиждат. Просто не знаят в какъв свинарник ми се налага да живея.

— Да, но… — започна Филя, но Артур не му позволи да довърши.

— Накратко, ако искате да ме арестувате — арестувайте ме — каза той с равнодушен глас. — Ако ли не — махайте се по дяволите. Ако искате да намерите баща ми, съветвам ви по-внимателно да проследите майка ми. А сега ме извинете, трябва да тръгвам.

Той стана от масата, обърна се и тръгна към изхода.

Филя внимателно погледна отдалечаващия се Артур, но не го спря.

9.

Филя не изпитваше никакво удоволствие от следенето на тази жена. Той изобщо не обичаше да следи жени, в това имаше нещо срамно, приличаше на надничане. При това Сева Голованов непрекъснато наливаше масло в огъня.

— Здрасти, воайор! — приветстваше той Филя при всяко обаждане. — Как върви наблюдението? Видя ли вече нещо възбуждащо?

— Ти си глупак, Голованов — сърдито отговаряше Филя. — И ушите ти са студени. Ако още веднъж ме избудалкаш — захвърлям тая работа по дяволите и отивам в бара.

— Само се опитай — шеговито заплашваше Филя старшият опер. — Ще те оставя без хонорар.

Надвечер към Агеев се присъедини Денис Грязнов и Сева Голованов, подчинявайки се на субординацията, започна да се държи по-малко предизвикателно.

Денис Грязнов и Филя Агеев седяха в колата пред ресторант „Китайският император“, почти в самия край на Москва. Денис държеше фотоапарат с телеобектив. Витрината на ресторанта, до която бе седнала Татяна Акишина, беше ярко осветена, докато на улицата вече бе съвсем притъмняло.

— Е, какво? — попита Филя. — Какво правят?

— Ядат — отвърна Денис, без да сваля камерата и щракайки от време на време с бутона. До Татяна Олеговна седеше плешив мъж с подвижно лице. Той оживено разказваше нещо на Акишина, тя се смееше и махаше с ръка пред мъжа.

— То е ясно, че няма да танцуват полка-пеперудка — недоволно се обади Филя. — Друго какво?

— Освен това пият — каза Денис.

Филя погледна Грязнов и поклати глава.

— За съжаление не чуваме какво си говорят — каза Денис.

— Това може да се уреди — каза Филя. — Нося си един „бръмбар“. Мога да се престоря на пийнал посетител и да го лепна на сакото на тоя пичага.

— Не е нужно — каза Денис. — Този „пичага“ не ми изглежда тъпак. Очевидно е печен.

— През фотоапарата си ли го видя? — усмихна се Филя.

— Аха — кротко му отвърна Денис. — Точно през него.

Той известно време наблюдава мълчаливо двойката, след което каза:

— Освободи се място на съседната маса. Давай, Филя, припкай там. Може пък и да чуеш нещо.

— Това вече е друга работа — доволно заяви Филя, чиито крака след половинчасово седене в колата вече бяха отекли. — Да ти донеса ли нещо да кльопнеш?

— Не, не съм гладен.

— Твоя работа, щом си сам на себе си враг, малък Буратино.

Филя взе чантата, измъкна се от колата и с бавна походка се отправи към ресторанта. След две минути той вече седеше на масата в непосредствена близост с Татяна Олеговна и нейния чевръст спътник.

Филя повика сервитьора и когато той се приближи, започна да му поръчва храна и напитки, предизвикателно поглеждайки към витрината. Сервитьорът кимна, записа всичко в малко бележниче и замина. Филя извади от чантата си вестник и се направи, че се е задълбочил в четене.

Така минаха още пет минути. Сервитьорът донесе на Филя вино. Филя наля в чашата си, опита, кимна одобрително и отново се задълбочи във вестника си.

Постепенно Татяна Олеговна и нейният придружител престанаха да обръщат внимание на новия си съсед и отново се разговориха.

— Отпуснаха се птиченцата — удовлетворено прошепна Денис, разглеждайки двойката във визьора на фотоапарата. — Отлично.

Филя Агеев за трети път препрочиташе статията с интригуващото заглавие „Нужен ли ни е американски бекон?“. Двойката, която седеше на две крачки от него, разговаряше тихо, но тренираният слух на Филя отделяше отделни думи и фрази от този тих (при това приглушен и от музикалния фон) бъбреж.

— Яша, аз се безпокоя — каза Татяна Олеговна.

— Въобще не си струва — отговори придружителят й.

Филя хвърли поглед встрани и видя как мъжът постави дланта си върху ръката на Акишина.

Жената заговори по-тихо:

— Струва ми се… досещам се… отвлякъл е Сергей… — дочу Филя.

Мъжът също отвърна тихо:

— Нали знаеш, че аз… особен контрол… Бъди спокойна, те не се досещат за нищо.

— Да, но аз… за неговото здраве.

— Мила, повярвай ми, всичките ти опасения са напразни. Всичко ще е наред. Наистина. Нека пием за нашето щастливо бъдеще!

Мъжът наля шампанско в чашите. Вдигнаха ги.

— Бих искал винаги да си щастлива! — каза мъжът. — И твоите прекрасни сини очички никога да не познаят сълзите!

Татяна Олеговна въздъхна и тъжно се усмихна. Те се чукнаха и отпиха.

Татяна Олеговна лапна маслинка и попита:

— Как е жена ти? Не е ли по-добре?

Мъжът поклати глава.

— Като че ли не — всичко е както преди. Вече почти не става. И въобще не говори. Само плаче…

— Каква мъка — въздъхна Татяна Олеговна. — Спомням си каква жена беше преди инсулта. Истинска кралица! По онова време ти дори нямаше и да ме погледнеш.

Мъжът се намръщи.

— Престани, Таня — сухо каза той. — Нали знаеш, че не обичам да обсъждам тази тема.

— Да, извинявай. Бях забравила. — Татяна Олеговна отпи от шампанското, погледна към мъжа над чашата си и каза: — Яша, чух, че при теб е идвал следовател. Да не е заради Плат?

— Да, мъничката ми — кимна мъжът. — С това дело се занимава следователят Турецки. Спомняш ли си, бях ти говорил за него.

— Умен ли е?

— Мм… Не знам, душичке. Направих някои справки. Казват, че е дяволски проницателен тип. Но какъв е всъщност, едва ли аз ще съдя. Най-неприятното е, че същият този Турецки е склонен да свърже двете дела.

Татяна Олеговна остави чашата си и внимателно погледна мъжа.

— Но тебе нищо не те заплашва, нали? — развълнувано попита тя.

Мъжът криво се усмихна и поклати глава.

— Златна моя, ти си прекалено впечатлителна. Нали знаеш, че само виновният може да се страхува. А аз нямам никакво чувство за вина. — Подвижното нервно лице на мъжа се изглади, дебелите му устни се разтегнаха в усмивка. — Искам да ти кажа нещо, мила. Днес си особено привлекателна! Желая те!

Татяна Олеговна се усмихна лъчезарно.

— Аз също те искам. Къде отиваме? — попита тя с дълбок, леко хрипкав глас.

— Може и при мен, във вилата. Но по-добре и по-удобно ще ни е в хотела. Запазили са ми прекрасна стая.

Само след един час сътрудниците на агенция „Глория“ вече знаеха, че мъжът, с когото се е видяла Татяна Олеговна Акишина, се нарича Яков Наумович Херсонски. И че той ръководи компанията „Информинвест“, чийто главен акционер бе неотдавна загиналият американски милиардер Лайъм Плат.

Същата вечер Денис Грязнов се обади на Турецки и му разказа за Херсонски и Акишина, предавайки му разговора така, както бе го запомнил (и дори записал) неговият Филя Агеев.

— Александър Борисович, наистина ли си склонен да свържеш двете дела? — попита Грязнов.

— Имаш предвид убийството на Плат и отвличането на Сергей Акишин?

— Да.

— Почти съм готов — отвърна Турецки. — Нещо повече, готов съм да присъединя към тези дела и трето — за насилственото удавяне на господин Кожухин. Това, което току-що ми разказа, потвърждава всичките ми изводи. Сигурен съм, че един и същи човек стои зад убийството на Плат и Кожухин, както е отговорен и за отвличането на Акишин. Или поне една и съща групировка. Казваш, че твоята „Платинена карта“ няма нищо общо с това?

— Така казват момчетата. И аз им вярвам. Между другото относно доверието. Вера Акишина не искаше да си ходи вкъщи. Едва ли не насила я откъснахме от компютъра. Естествено, тя твърдеше, че никой не я е отвличал. А за гаджето си Тоцки изобщо бе забравила.

— Контролираш ли момченцата си?

— Да. Напълно.

— Това е добре. Жалко, че Филя е успял да чуе толкова малко. Между другото Херсонски от няколко дни ми стърчи в полезрението. Уви — не мога да си позволя да действам толкова решително, колкото вас. Както знаеш, аз съм официално лице и съм длъжен да спазвам закона.

— Да, но ние също…

— О, я стига! — прекъсна го Турецки. — Знам ви методите. Нали облепихте хлапетата с бръмбари, а след това вкарахте най-хилавия в менгемето, правейки са на безмилостни строги чичковци. Дори мога да си представя кой се е заел с това.

Грязнов се усмихна.

— Александър Борисович, някой казвал ли ти е, че си ужасен човек?

Турецки изсумтя.

— Чувам го всеки ден. Първо, когато съм на работа, а след това и вкъщи. Но най-малко съм очаквал да го чуя от теб. Както и да е. Ако имаш време, намини утре при мен, ще обсъдим всичко още веднъж. Не забравяй да донесеш записа с признанията. Може пък аз да чуя нещо, което ви се е изплъзнало.

— Едва ли. Всичко друго, но със сигурност не страдаме от глухота.

След което се сбогуваха и затвориха телефоните си.