Пленница на короната

8

_Дворецът Уестминстър, Лондон, януари 1470_

Кралицата никога не се държи зле с нас: далеч по-лошо от това е. Сякаш сме невидими за нея. Майка й абсолютно никога не разговаря с нас, а ако мине край нас в галерията или в коридора, отстъпва назад до стената, сякаш не иска дори полата на роклята й да се докосва до нас. Ако друга жена се отдръпваше така, бих го приела като жест на уважение, знак, че ми прави път. Но когато го прави херцогинята, с бързо отстъпване встрани, без дори да ме погледне, се чувствам, сякаш отдръпва полите си, за да не се допрат до мръсна кал, сякаш по обувките или фустата ми има нещо вонящо. Виждаме майка си единствено по време на хранене и вечер, когато седи с дамите на кралицата, заобиколена от недружелюбно мълчание, докато останалите разговарят приятно и вежливо помежду си. През останалото време прислужваме на кралицата, помагаме й, когато се облича сутрин, следваме я, когато отива в детската стая да види трите си малки момичета, коленичим зад нея в параклиса, седим по-долу от нея на масата за закуска, яздим с нея, когато ходи на лов. Постоянно сме с нея, а тя никога, нито с дума, нито с поглед, не показва, че забелязва присъствието ни.

Дворцовите правила често налагат да вървим непосредствено зад кралицата, но дори тогава тя просто сякаш е сляпа за нас и говори на другите си дами над главите ни. Ако се случи само ние двете да сме с нея, тя се държи така, сякаш е съвсем сама. Когато носим шлейфа й, тя върви толкова бързо, сякаш зад нея няма никой, и ние трябва да подтичваме, за да не изоставаме, изглеждайки глупаво. Когато ни подава ръкавиците си, дори не поглежда да провери дали някоя от нас е готова да ги поеме. Когато изпускам едната, тя не благоволява да забележи. Сякаш е готова по-скоро да остави скъпоценната, парфюмирана и украсена с бродерия кожа да лежи в калта, отколкото да ме помоли да я вдигна. Когато трябва да й подам нещо — книга или някое прошение — тя го взема така, сякаш се е появило от въздуха. Ако й подавам китка цветя или кърпичка, тя я поема така, че да не докосва пръстите ми. Никога не ме кара да й подам молитвеника или броеницата, а аз не смея да й ги предложа. Страхувам се, че ще ги сметне за осквернени от окървавените ми ръце.

Изабел остава бледа и навъсена, прави каквото трябва, и седи мълчаливо, никога не се обажда, докато дамите бъбрят около нея. Коремът й расте, а кралицата й възлага все по-малко и по-малко неща, но не от любезност. С едно презрително обръщане на глава тя намеква, че Изабел не е достойна да й служи, от нея няма полза като почетна дама, не е годна за нищо, освен да се плоди като свиня. Изабел седи със скръстени на корема ръце, сякаш за да прикрие извивката, сякаш се бои, че кралицата ще урочаса бебето.

Но въпреки това аз не мога да гледам на кралицата като на свой враг, защото не мога да се освободя от усещането, че тя има право, а ние грешим, и че видимото й презрение към мен и сестра ми е заслуга на нашия баща. Не мога да се гневя: твърде много се срамувам. Когато я виждам да се усмихва на дъщерите си или да се смее със съпруга си, това ми напомня за първия път, когато я видях, когато си помислих, че тя е най-красивата жена на света. Тя все още е най-красивата жена на света, но аз вече не съм изпълнено със страхопочитание малко момиче; аз съм дъщерята на нейния враг, на убиеца на баща й и брат й. И съжалявам, дълбоко съжалявам, че всичко това се случи — но не мога да й го кажа, а тя дава ясно да се разбере, че не желае да чува нищо от мен.

След един месец на подобно отношение вече не мога да се храня на масата на придворните дами. Храната засяда на гърлото ми. Не мога да спя нощем; винаги ми е студено, сякаш в спалнята ми в нейното домакинство винаги нахлува със свистене мразовито течение. Ръцете ми треперят, когато трябва да подам нещо на кралицата, ръкоделието ми е безнадеждно, ленът — покрит с петна от кръв от изпободените ми пръсти. Питам почитаемата ни майка дали мога да отида в Уорик, или дори обратно в Кале, казвам й, че се чувствам зле, животът в двора сред враговете ни ме поболява.

— Не ми се оплаквай — заявява тя лаконично. — Аз съм принудена да седя до майка й на вечеря и да измръзвам до дън душа от леденото дихание на тази вещица. Баща ти рискува всичко и загуби. Не можа сам да задържи краля в плен, лордовете отказаха да го подкрепят, а без тях нищо не можеше да бъде постигнато. Имаме късмет, че кралят не нареди да го екзекутират. Вместо това сме на чудесно място: в двора, сестра ти е омъжена за брата на краля, а братовчед ти Джон — сгоден за дъщерята на краля. Близо сме до трона и можем да се доближим още повече. Служи на кралицата и бъди благодарна, че баща ти не загина на някой ешафод, както стана с нейния. Служи на кралицата и се радвай, че баща ти ще ти уреди хубав брак и тя ще го одобри.

— Не мога — изричам със слаб глас. — Наистина, почитаема майко, не мога. Въпросът не е там, че не искам, нито че бих могла да не се подчиня на вас или на татко. Просто не мога да го направя. Коленете ми омекват, когато вървя зад нея. Не мога да ям, когато ме наблюдава.

Лицето, което тя обръща към мен, е сурово като камък.

— Произхождаш от велик род — напомня ми тя. — Баща ти пое голям риск за доброто на семейството си и за благото на сестра ти. Изабел има късмет, задето той реши, че тя си струва това усилие. Сега може и да изпитваме известни неудобства, но това ще се промени. Покажи на баща си, че е твой ред и че си струва да хвърлим усилия и за теб. Ще трябва да изпълниш призванието си, Ан, сега е безсмислено да бъдеш слаба и немощна. Родена си да бъдеш велика жена — бъди такава сега.

Тя вижда, че съм бледа и треперя.

— О, хайде, развесели се — казва грубо. — Ще отидем в замъка Уорик за уединението на сестра ти преди раждането. Там ще ни бъде по-лесно, и ще можем да стоим далече от двора поне четири месеца. Никой от нас не изпитва удоволствие от това, Ан. За мен е също толкова лошо, колкото и за теб. Ще се постарая да останем в Уорик колкото може по-дълго.