Пленница на короната

62

_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, зимата на 1483_

Чакаме новини, а Ричард ми пише почти всеки ден, знаейки колко се тревожа. Разказва ми как събира войските си; мъжете се стичат да му служат, а изтъкнатите благородници на кралството излизат да подкрепят своя крал срещу херцога, който някога беше на негова страна. Приятелят му от детинство Франсис Лъвъл не го оставя и за миг, Томас, лорд Станли, макар че собствената му съпруга Маргарет Боуфорт заговорничеше с Елизабет Удвил, се присъединява към Ричард и обещава верността си. Мисля си как това показва колко малко бившата кралица може да разчита на надеждни мъже. Може и да е спечелила на своя страна Маргарет Боуфорт, която храни амбиции за сина си и се надява той да завземе престола, но не може да спечели Томас, лорд Станли, който ни остава верен. Не забравям, че Томас Станли е като овена, водач на стадото, повел стадото натам, накъдето всички ще го последват. Това, че е на наша страна, показва, че по негови пресмятания е вероятно ние да спечелим. Джон Хауард, нашият добър приятел, също ни остава верен, и Ричард ми пише, че Хауард удържа бунтовниците в Съсекс и Кент, за да възпре избухването на война срещу нас.

И тогава Бог ни благославя. Толкова е просто. Бог е на наша страна. Той изпраща дъжда, който отмива измяната от умовете на хората и гнева от сърцата им, докато се лее ден след ден, студен зимен дъжд, примесен със суграшица, и мъжете, които се събираха в Кент, си отиват у дома на сухо, край огньовете, мъжете, които искаха да нахлуят в Съсекс, научават, че пътищата са непроходими, а гражданите на Лондон са принудени да напуснат наводнените си крайречни домове и не могат да мислят за нищо друго, освен за надигащите се води, които застрашават ниско разположеното убежище, където Елизабет Удвил трябва да чака, без вести за своя бунт — нейните вестоносци не могат да помръднат от местата си по пътищата, превърнали се в тресавища, и постепенно губят надежда.

Бог изпраща дъжд да се изсипе върху Уелс, и всички малки планински потоци, които лъкатушат така красиво из ливадите в средата на лятото, стават по-бързи и буйни, когато тъмните води се изливат от планините в по-големите потоци, а после — в реките. Пороите наводняват и подриват бреговете им и се изливат в река Севърн, която се надига все повече и повече, докато залива всички речни диги, разлива се в протежение на мили из долината, обсажда градове един след друг, удавя крайречните села, и — което е най-хубаво от всичко — успява да задържи вероломния Бъкингамски херцог в Уелс, докато войниците му се стапят във влагата, сякаш са от захар, надеждите му подгизват, а сам той побягва от мъжете, чийто предводител е обещал да бъде, и собственият му слуга ни го предава като изменник срещу малко възнаграждение.

Бог излива дъжда над Тясното море, то е мрачно и заплашително и Хенри Тюдор не може да отплава. Знам какво е да гледаш от пристанището и да виждаш тъмната, движеща се вода и белите гребени по вълните, и се усмихвам, в топлия, сух и заобиколен от суша замък Мидълхам, когато си мисля за Хенри Тюдор, застанал на кея и молещ се за хубаво време, докато дъждът се лее неспирно по кестенявата му коса, и дори жената, която той се надява да стане негова тъща, вещицата Елизабет, не може да възпре бурята.

Времето се прояснява и в този промеждутък Хенри потегля твърде смело, прекосявайки бурното море, но надеждите му са смразени от дългото чакане и той дори не успява да слезе на сушата. Поглежда брега, който смята да завладее, и не може дори да намери в себе си куража да стъпи на мокрия пясък. Прибира подгизналите си платна, обръща кораба си към дома и побягва пред студения вятър обратно към Бретан, където ще е най-добре да остане завинаги, ако е склонен да послуша съвета ми, и да умре като всички претенденти, в изгнание.

Ричард ми пише от Лондон:

C>

«Свърши се. Свърши се, остава само разобличаването на предателите и издаването на заповед за наказанието им. За мен е радост, че Уелс ми остана верен, че южното крайбрежие не предложи сигурен пристан на Хенри Тюдор, нито един град не отвори портите си за бунтовническата войска, нито един барон или граф не въстана срещу мен. Моето кралство ми е предано и аз ще определя малки наказания или дори ще оставя ненаказани онези, които са били привлечени към това последно отчаяно усилие на семейство Ривърс и техния новооткрит, зле избран съюзник, Хенри Тюдор. От майката на момчето, Маргарет Боуфорт, не може да се очаква да отхвърли каузата на сина си, но тя ще изживее остатъка от дните си под домашен арест — под надзора на съпруга си, Томас, лорд Станли. Поверих състоянието й на неговите грижи, което — смятам — ще е достатъчно наказание за една алчна и амбициозна жена. Той ще я държи изкъсо, тя е лишена от слугите и приятелите си, дори изповедникът и не може да я посещава. Разкъсах нейния обръч от приближени хора, както разруших и съюзите около семейство Ривърс.

Пожънах победа, без дори да вдигна меча си. Това е както лесна победа, така и моето възмездие. Страната не желае да възстанови на власт семейство Ривърс, със сигурност не искат и чужденеца Хенри Тюдор. Маргарет Боуфорт и Елизабет Удвил са смятани за глупави лекомислени майки, заговорничещи заедно за децата си, нищо повече от това. Бъкингамският херцог е презиран като изменник и вероломен приятел. Ще внимавам с кого се сприятелявам в бъдеще, но можеш да приемеш това като лесна победа и — въпреки няколкото трудни седмици — част от издигането ни към нашия трон. Дай боже, когато погледнем назад към тези събития, да се радваме, че сме стигнали до кралския сан толкова лесно.

Ела в Лондон: ще отпразнуваме Коледа по-царствено, отколкото някога са я празнували Едуард и Елизабет, заобиколени от верни приятели и предани служители.»