Пленница на короната

1

_Лондон, юли 1465_

Знам, че ще се случи нещо необичайно, защото баща ми, завърнал се в Англия, в голямата ни къща в Лондон, събира стражата си в двора, а знаменосецът му и мъжете от свитата му извеждат конете си от конюшните и се строяват. Домът ни е величествен като кралски дворец; баща ми държи повече от триста войници с неговата ливрея, ние имаме на свое разпореждане повече слуги от всеки друг, освен краля. Мнозина твърдят, че нашите войници са по-добре обучени и по-дисциплинирани от тези на самия крал; със сигурност са по-добре нахранени и по-добре облечени и въоръжени.

Чакам до вратата към двора, защото татко ще излезе от там, и може би ще ме види и ще ми каже какво става. Изабел е в стаята на горния етаж, където й преподават, и аз няма да отида да я повикам. Изабел може веднъж да пропусне цялото вълнение. Чувам как шпорите на баща ми звънтят по каменните стълби, обръщам се и се снишавам в реверанс, за да получа благословията му, но виждам за свое раздразнение, че зад него е майка ми, следвана от дамите си и Изабел, която ми се изплезва и се ухилва.

— А ето го и моето малко момиченце. Чакаш да ме видиш как потеглям, така ли?

Баща ми нежно полага длан върху главата ми в жест на благослов, а после се навежда да ме погледне в лицето. Той е внушителен и едър, както винаги; когато бях малка, си мислех, че гърдите му са направени от метал, защото винаги го виждах в доспехи. Сега той ми се усмихва с тъмнокафявите си очи, блестящи изпод ярко излъскания му шлем, със спретнато подрязана гъста кестенява брада, въплъщение на смел воин, същински бог на войната.

— Да, милорд — казвам. — Отново ли заминавате?

— Днес ми предстои да свърша важна работа — изрича той тържествено. — Знаеш ли каква е тя?

Поклащам глава.

— Кой е най-големият ни враг?

Това е лесно.

— Лошата кралица.

— Права си и ми се иска тя да беше в моя власт. Но кой е следващият поред наш най-лош враг и неин съпруг?

— Спящият крал — казвам.

Той се засмива:

— Така ли ги наричаш? Лошата кралица и спящият крал? Доста подходящо. Ти си много остроумна млада дама. — Хвърлям поглед към Изабел, за да видя как тя — която ме нарича глупава — приема това? Баща ми продължава: — А кой, мислиш, ни беше предаден, заловен, точно както казах, че ще бъде, и доведен като пленник в Лондон?

— Спящият крал ли?

— Да — казва той. — И сега потеглям с войниците си, за да го преведа през улиците на Лондон до Тауър, и той ще остане там, наш затворник завинаги.

Вдигам поглед към него, докато се извисява над мен, но не смея да проговоря.

— Какво има?

— Може ли да дойда и аз?

Той се засмива:

— Смела си като малък оръженосец, трябвало е да се родиш момче. Не, не може да дойдеш и ти. Но когато го отведа в плен в Тауър, понякога може да поглеждаш през вратата и тогава ще видиш, че вече няма защо да се боиш от него. Държа краля в плен, а без него кралицата, неговата съпруга, не може да направи нищо.

— Но тогава в Лондон ще има двама крале.

Изабел излиза напред, опитвайки се да бъде интересна, придавайки си интелигентно изражение. Той поклаща глава.

— Не. Само един. Само Едуард. Само кралят, когото аз поставих на престола. Той има законното право, а и във всеки случай ние спечелихме победата.

— Как ще го доведете? — пита майка ми. — Ще има много хора, които ще искат да го видят как минава.

— Вързан — казва баща ми кратко. — Седнал на коня си, но с крака, вързани в глезените под корема на коня. Той е извършил престъпление срещу новия крал на Англия и срещу мен. Нека го видят така.

Майка ми ахва леко при тази проява на неуважение. Това разсмива баща ми.

— Той спеше дълбоко сред хълмовете на Севера — казва той. — Няма да изглежда като крал. Не живееше като велик лорд, живееше като човек извън закона. Това е краят на позора му.

— И ще видят, че ти си този, който го води, ти, сам внушителен като крал — отбелязва майка ми.

Баща ми отново се засмива, поглежда към двора, където войниците му са спретнато облечени и добре въоръжени като кралска стража, и кимва одобрително, когато развяват знамето му с мечката и тоягата. Вдигам поглед към него, зашеметена от едрия му ръст и излъчването на абсолютна власт.

— Да, аз съм този, който ще въведе краля на Англия в тъмницата — съгласява се той. Потупва ме по бузата, усмихва се на майка ми и с едри крачки излиза на двора. Неговият коняр държи до издигнатото стъпало за качване коня му, любимия му кон, наречен Миднайт* заради тъмните си лъскави хълбоци. Баща ми се мята на седлото, обръща се да погледне войниците си и вдига ръка, за да даде заповед за потегляне. Миднайт рие земята с копита, сякаш няма търпение да тръгне; баща ми държи здраво юздата му, а с другата ръка го гали по шията.

[* midnight (англ.) — полунощ. — Б.р.]

— Добро момче — казва той. — Делото, което ще извършим днес, е велико. То довършва работата, която оставихме незавършена при Тоутън, а тогава безспорно беше голям ден за теб и мен.

А после той изкрещява: «Марш!» и извежда войниците си от двора под каменната арка и по улиците на Лондон, за да поеме към Излингтън да посрещне стражата, която е арестувала спящия крал, така че той да не може никога вече да смущава страната с лошите си сънища.