Пленница на короната

22

_Л'Ербер, Лондон, есента на 1471_

Служа като почетна дама на сестра си в къщата, която принадлежеше на баща ми, а сега премина, заедно с цялото му състояние, във владение на зет ми Джордж. В домакинството й, ми се оказват всички почести, благодарение на роднинството ми с нея. От мен все още не се очаква да служа при кралицата на Англия, тъй като още съм в траур, но когато отмине тази мрачна есен, когато започнат коледните празници и после дойде пролетта, ще трябва да отида в двора, да служа и на кралицата, и на сестра си, а кралят ще ми уреди женитба. Титлата на покойния ми съпруг е дадена на сина, родил се на кралицата, когато тя се криеше в свято убежище. Той е Едуард, Уелски принц, точно както моят Едуард, принц на Уелс. Изгубих съпруга си, изгубих и името си.

Спомням си как, когато бях малко момиче, баща ми каза, че кралицата е поискала Изабел и мен за почетни дами, и че той й беше отказал, защото бяхме твърде високопоставени за нейния двор, и прегръщам гордостта му и я притискам до себе си, като горящ въглен в грейка.

Нямам голямо основание за гордост. Чувствам, че падам все по-ниско и нямам закрилник. Нямам нито състояние, нито сродници, нито изтъкнато име. Баща ми загина като предател, майка ми е почти затворничка. Никой мъж няма да ме поиска за съпруга, която да продължи рода му. Никой не може да бъде сигурен, че мога да го даря със синове, защото майка ми имаше само две момичета, а аз не заченах по време на краткия си брак с принца. Мисля, че веднага щом траурът ми приключи, крал Едуард ще дари на някой рицар малък дял от земите на баща ми, и заедно с него — ръката ми, като отплата за някое позорно дело на бойното поле, и аз ще бъда отпратена в провинцията да отглеждам кокошки и овце, и да раждам деца, ако съм способна на това.

Знам, че баща ми не би искал такава съдба за мен. Той и майка ми събраха състояние за нас двете, за своите скъпоценни дъщери. Изабел и аз бяхме най-богатите наследнички в Англия, а сега аз нямам нищо. Състоянието на баща ми ще бъде дадено на Джордж, а състоянието на майка ни ще ни бъде отнето без някоя от нас да произнесе дори дума на протест. Изабел позволява да наричат майка ми «изменница» и да конфискуват състоянието й, така че и двете сме без пукнат грош.

Най-накрая я питам защо.

Тя се изсмива в лицето ми. Стои пред голям гоблен, завързан здраво за тъкачен стан, втъкавайки сама последните златни нишки, а дамите й се възхищават на шарките. Тъкачите ще дойдат по-късно да довършат работата и да отрежат конците, Изабел се преструва, че работи, с тази безценна златна нишка на совалката си. Сега, като херцогиня от прочутата с изискаността си династия Йорк, тя е станала познавачка.

— Очевидно е — казва тя. — Очевидно.

— Не и за мен — отвръщам въздържано. — За мен не е очевидно.

Тя внимателно прокарва совалката през гоблена, и една от дамите притиска нишката с гребена вместо нея. Всички отстъпват назад и се възхищават на резултата. Стисвам раздразнено зъби.

— За мен не е очевидна причината да оставяш майка ми в абатството Болийо и да позволяваш кралят да заграби състоянието й. Защо не поискаш от него да го подели между двете ни, щом трябва да й бъде отнето? Защо не подадеш прошение до краля да ни върне поне някои от земите на татко? Как е възможно да не може да задържим поне замъка Уорик, нашия дом? В замъка Уорик от памтивека са живели хора от рода Невил. Защо позволяваш Джордж да получи всичко? Ако ти не отправиш молба към краля, тогава аз ще го сторя. Не могат да ни оставят без нищо.

Тя подава совалката и конеца на една от дамите си, хваща ме под ръка и ме отвежда встрани, за да не може никой да чуе тихите й думи.

— Няма да отправяш молба към краля за нищо; всичко е уредено. Майка ни непрекъснато пише на него и на всички дами от кралската фамилия, но това не променя нещата. Всичко е било уговорено.

— Какво е било уговорено?

Тя се поколебава.

— Богатството на баща ни отива в ръцете на краля, тъй като баща ни е бил осъден за измяна.

Отварям уста да възразя.

— Не е бил осъден…

Но тя ме ощипва по ръката.

— Щеше да бъде. Загина като предател, това не променя нищо. Кралят дари всичко на Джордж. А богатството на майка ни й е отнето.

— Защо? Тя не е съдена за измяна. Дори не беше обвинена.

— Състоянието й ще бъде предадено на наследника й. На мен.

Изминава един миг, докато осъзная чутото.

— Но какво ще стане с мен? Аз също съм наследница на това състояние заедно с теб. Трябва да си поделим всичко.

— Ще ти дам зестра, когато се омъжиш, от моето състояние.

Поглеждам Изабел, която извръща поглед от прозореца и отново поглежда нервно към мен.

— Трябва да помниш, че си била съпруга на претендент за трона. Трябва да бъдеш наказана.

— Но ти ли си тази, която ме наказва?

Тя поклаща глава.

— Династията Йорк. Аз съм само херцогиня от династията.

Лукавата й усмивчица ми напомня, че тя е на печелившата страна, докато аз съм обвързана чрез брак с губещите.

— Не можеш да вземеш всичко и да ме оставиш без нищо!

Тя свива рамене. Явно може. Отдръпвам се от нея.

— Изабел, ако сториш това, не си ми сестра!

Тя отново хваща ръката ми.

— Разбира се, че съм; и ще се погрижа да сключиш прекрасен брак.

— Не искам прекрасен брак, искам собственото си наследство. Искам земите, които баща ми щеше да ми даде. Искам състоянието, което майка ми е предвидила за мен.

— Ако не искаш да се омъжваш, тогава има и друг начин…

Тя се поколебава. Чакам.

— Джордж казва, че може да ти издейства разрешение да постъпиш в манастир. Можеш да се присъединиш към майка ни, ако искаш, в абатството Болийо.

Впервам поглед в нея.

— Готова си да държиш майка ни затворена до края на живота й, а после да затвориш и мен заедно с нея?

— Джордж казва…

— Не искам да знам какво казва Джордж. Джордж казва каквото кралят му нареди да каже, а кралят казва, каквото му нареди Елизабет Удвил! Хората от династията Йорк са наши врагове, а ти застана на тяхна страна и стана също като тях!

В миг тя ме притегля по-близо и силно затиска устата ми с пръсти.

— Млъкни! Не говори така за тях! Никога!

Без да мисля, захапвам леко ръката й, а тя надава вой от болка, дръпва се назад и ме удря силно през лицето. При удара изкрещявам и я отблъсвам назад. Тя се олюлява към стената и двете се поглеждаме гневно. Внезапно си давам сметка за зашеметеното мълчание в стаята и изпълнените със задоволство погледи на почетните дами. Изабел се взира в мен, с почервенели от гняв бузи. Чувствам как собственият ми гняв се оттича. Смутено вдигам богато украсената й диадема от пода и й я подавам. Изабел приглажда роклята си и взема диадемата си. Не ме поглежда изобщо.

— Върви си в стаята — изсъсква тя.

— Из…

— Върви си в стаята и се помоли на светата Дева за напътствия. Мисля, че сигурно си полудяла, след като хапеш като бясно куче. Не си подходяща да бъдеш в моята компания, не си годна за компанията на дами. Ти си едно глупаво дете, лошо дете, не можеш вече да се появяваш в моята компания.

Отивам си в стаята, но не се моля. Измъквам дрехите си и ги прибирам в един вързоп. Отивам до раклата си и си преброявам парите. Ще избягам от Изабел и глупавия й съпруг и никой от тях няма никога да ми казва какво да правя или да не правя, никога повече. Опаковам багажа си с трескава бързина. Бях принцеса. Бях снаха на кралицата вълчица. Нима ще позволя на сестра си да ме превърне в бедно момиче, зависимо от нея и съпруга й за зестрата си, зависеща от новия си съпруг, за да имам покрив над главата? Аз съм Ан Невил от рода Уорик — нима ще се превърна в нищожество?

Държа в ръка вързопа си, а пътното наметало е загърнато около раменете ми, промъквам се до вратата и се вслушвам. Откъм голямата зала се носи шумът на обичайната суетня, докато приготвят помещението за вечеря. Чувам как момчето, което се грижи за огъня, внася пъновете и изнася пепелта, и тракането, докато поставят с трясък подпорите и слагат плотовете на масите върху тях, после лекото скърцане на дървените крака по пода, докато влачат пейките, подпрени отстрани до стените на стаята. Мога да се промъкна край всички и да изляза през вратата, преди някой да забележи, че ме няма.

За миг оставам неподвижна на прага, с блъскащо като чук сърце, готова да побягна. А после се поколебавам. Не отивам никъде. Решителността и възбудата ми пресъхват. Затварям вратата и се връщам в стаята си. Сядам на крайчеца на леглото си. Нямам къде да отида. Ако тръгна към майка си, това е дълго пътуване, през половин Англия, а не знам пътя и нямам охрана, а после, в края на пътуването, ме очаква манастир и със сигурност — пленничество. Въпреки красивата си усмивка и лесно раздаваните помилвания, крал Едуард просто ще ме затвори под ключ заедно с нея и ще сметне това за добре разрешен дребен проблем. Ако отида в замъка Уорик, старите слуги на баща ми може и да ме посрещнат с обич и преданост, но доколкото ми е известно, Джордж вече е настанил нов обитател на мястото на баща ми, и който и да е той, просто ще ме арестува и ще ме върне на Изабел и Джордж, или дори нещо по-лошо — ще притисне възглавница върху лицето ми, докато спя.

Осъзнавам, че макар да не съм затворена като своята свекърва Маргарет Анжуйска в Тауър, нито като майка ми в абатството Болийо, също като тях не съм свободна. Без пари, за да наема охрана, и без изтъкнато име, което да всява респект, не мога да изляза пред света. Ако искам да се махна, трябва да намеря някой, който да се съгласи да ми даде стражи, и да се преборя за парите си. Нужен ми е съюзник, човек, разполагащ с пари и свита от бойци.

Пускам вързопа си, сядам с кръстосани крака на леглото и отпускам брадичка в ръцете си. Мразя Изабел, задето допуска това — задето е уговорила това зад гърба ми. Тя ме унизи много — това е по-лошо от поражението при Тюксбъри. Там имаше битка на открито поле, и аз бях сред многото победени. Тук съм сама. Срещу мен е родната ми сестра, и само аз страдам. Тя им позволи да ме превърнат в нищожество, и аз никога няма да й го простя.