Пленница на короната

2

_Замъкът Барнард, Графство Дърам, есента на 1465_

И двете, Изабел и аз, сме повикани да се явим в личните покои на баща ми в една от къщите ни на Север: замъка Барнард. Това е един от любимите ми домове, кацнал върху високи скални зъбери над река Тийс, и от прозореца на спалнята си мога да пусна камък в буйните й води далече, далече надолу. Това е малък замък с високи стени, заобиколен от крепостен ров, а зад рова има сива каменна външна стена; а зад нея, скупчено около стената в търсене на сигурност, е градчето Барнард Касъл, където хората падат на колене, когато минаваме с конете си. Майка ми казва, че представителите на нашата фамилия, Невил, са като богове за хората от Севера, обвързани с тях чрез клетви, които датират назад, чак до самото начало на времето, когато имало дяволи и морски змии, и голям змей, а ние сме се заклели да защитаваме хората от всички тях, а също и от шотландците.

Баща ми е тук да въздаде правосъдие, и докато седи в голямата зала, разрешава спорове и изслушва прошения, позволяват на Изабел, на мен и на поверениците на баща ми, сред които е и Ричард, братът на краля, да излизаме на езда всеки следобед. Ходим на лов за фазани и диви кокошки със соколите си в големите ловни райони, които се простират на много мили на шир и надлъж, чак до Шотландия. Ричард и другите момчета трябва да учат с възпитателите си всяка сутрин, но им е позволено да бъдат с нас след обеда. Момчетата са синове на благородници, като Франсис Лъвъл например; други пък, синове на видни личности от Севера, се радват да имат свое място в домакинството на баща ми; някои са наши братовчеди и родственици, които ще останат с нас година-две, за да се научат как да управляват имоти и да водят войска. Робърт Бракънбъри, наш съсед, е постоянен спътник на Ричард, също като малък оръженосец за някой рицар. От всички най-много ми се нрави Ричард, разбира се, тъй като сега е брат на краля на Англия. Той не е по-висок от Изабел, но аз тайно се възхищавам на пламенната му смелост. Той е слаб, крехък и тъмнокос, твърдо решен да стане велик рицар, и знае всички истории за Камелот и рицарството, които понякога ми чете, карайки ги да звучат така, сякаш са разкази за истински хора.

После ми казва, толкова сериозно, че не мога да се усъмня в него:

— Лейди Ан, на света няма нищо по-важно от рицарската чест. По-скоро бих умрял, отколкото да бъда опозорен.

Той язди дребното си шотландско конче, сякаш предвожда конница в атака; отчаяно копнее да бъде едър и силен като двамата си по-големи братя, отчаяно иска да е най-добрият от поверениците на баща ми. Разбирам това, тъй като знам какво е винаги да си на последно място в едно изпълнено със съперничества семейство. Но никога не казвам, че го разбирам — при неговата пламенна, докачлива северняшка гордост би му било ужасно неприятно да кажа, че го разбирам, толкова много, колкото би ми докривяло на мен, ако ми съчувстваше, задето съм по-малка от Изабел, задето съм невзрачна, а тя е красива, и задето съм момиче, а пък всички имат нужда от син и наследник. Има неща, които е по-добре никога да не бъдат изричани. Ричард и аз знаем, че мечтаем за велики неща, но също така сме наясно и че никой не трябва никога да узнава, че мечтаем за величие.

Седим с момчетата в училищната стая, и ги слушаме как им преподават гръцки, когато Маргарет идва с вестта, че веднага трябва да отидем при баща ни. Изабел и аз сме разтревожени. Баща ни никога не праща да ни повикат.

— Не мен?

Ричард пита Маргарет.

— Не вас, ваша светлост — отвръща тя.

Ричард се ухилва на Изабел.

— Само вие тогава — казва той, предполагайки, също като нас, че са ни хванали да правим нещо нередно. — Сигурно ще ви нашибат с камшик.

Обикновено, когато сме на Север, никой не се занимава с нас, и ние виждаме баща си и майка си само на вечеря. Баща ми има много работа. Допреди година трябваше да се бори да спечели на своя страна владетелите на останалите северни замъци, които поддържаха спящия крал. Когато майка ми пристига в северните си владения, тя е решена да оправи всичко, което се е объркало в нейно отсъствие. Ако почитаемият ми баща иска да ни види, тогава вероятно лошо ни се пише; но не мога да се сетя какво сме сбъркали.

Когато влизаме, баща ми се е настанил пред писалището си в големия си стол, великолепен като трон. Неговият писар слага листове пред него един след друг, а баща ми държи перодръжка в ръка и подписва всеки с едно «У» за «Уорик», най-важното от многобройните му имена. Друг писар, застанал до него, се навежда напред, със свещ в едната ръка и восък за печати в другата, и капва спретната локвичка червен восък върху документа, а баща ми притиска пръстена си, за да постави печат. Това е като магия, която превръща желанията му в реалност. Чакаме до вратата да ни забележи, и аз си мисля колко ли е прекрасно да си мъж, да поставяш подписа си под някоя заповед и да знаеш, че тя начаса ще бъде изпълнена. Бих разпращала заповеди по цял ден само заради насладата от това съзнание.

Когато писарят отнася книжата, баща ни вдига поглед, вижда ни, и ни повиква с пестелив жест. Пристъпваме напред и правим реверанс, както е редно, докато баща ми вдига ръка за благословия, а после избутва назад стола си и ни вика по-близо до масата, за да застанем пред него. Протяга ръка към мен и аз се приближавам, а той ме потупва по главата, както потупва коня си, Миднайт. Усещането не е особено приятно, защото той има тежка ръка, а аз нося шапчица, изплетена от твърди златни нишки, която той мачка с всяко потупване, но пък той не повиква Изабел да се приближи. Тя е принудена да стои смутено, гледайки двама ни, затова се обръщам към нея и се усмихвам, защото ръката на баща ни е върху главата ми, и аз съм тази, която се обляга на страничната облегалка на креслото му, сякаш се чувствам удобно там, а не съм разтревожена от тези знаци на неговото благоволение.

— Добри момичета ли сте, учите ли прилежно уроците си? — пита той рязко.

И двете кимаме. Безспорно сме добри момичета и учим всяка сутрин с личния си възпитател: учим логика в понеделник, граматика във вторник, реторика в сряда, френски и латински в четвъртък, и музика и танци в петък. Петък е най-хубавият ден от седмицата, разбира се. Момчетата си имат свой учител по гръцки, а освен това имат учител, който ги обучава да си служат с оръжие, да се дуелират и да въртят меч. Ричард се учи добре и се старае в упражненията с оръжие. Изабел е далеч по-напред от мен с учението, и ще се обучава с нашия възпитател само още година, докато навърши петнайсет. Тя казва, че главите на момичетата не могат да възприемат реториката и че когато я освободят от учебната стая, аз ще остана там сам-сама и няма да ме пуснат да изляза, докато не стигна до края на книгата с примерите. Представата за училищната стая без нея е толкова мрачна, че се питам дали смея да спомена това пред баща ми, и да помоля да ме освободят, докато дланта му е отпусната тежко на рамото ми и изглежда, че той храни топли чувства към мен. Вглеждам се в мрачното му лице и си помислям: по-добре не.

— Повиках ви, за да ви съобщя, че кралицата ви покани и двете да постъпите в нейното домакинство — казва той.

Изабел ахва леко, от вълнение кръглото й лице пламва като зряла малина.

— Ние ли? — питам, удивена.

— Това е чест, която ви се полага заради положението ви в света като мои дъщери; но също и защото тя е видяла поведението ви в двора. Каза, че ти, Ан, си била особено очарователна на нейната коронация.

Чувам думата «очарователна», и за миг не мога да мисля за нищо друго. Кралицата на Англия, макар да е кралица Елизабет, която беше просто Елизабет Удвил, която някога беше кажи-речи нищожество, ме смята за очарователна. И е казала на баща ми, че ме мисли за очарователна. Чувствам как се надувам от гордост, обръщам се към страховития си баща, и му отправям усмивка, която, надявам се, е очарователна.

— Тя смята, и то с право, че вие ще красите покоите й — казва той.

Съсредоточавам се върху думата «красите», и се питам какво точно има предвид кралицата. Дали иска да каже, че ние ще бъдем украшение за покоите й, правейки ги да изглеждат красиви, като гоблени, окачени да прикрият лошо измазани стени? Дали ще трябва да стоим съвсем неподвижни на едно място през цялото време? Нещо като ваза ли ще бъда? Баща ми се разсмива при вида на обърканото ми изражение и кимва на Изабел.

— Кажи на малката си сестра какво ще трябва да прави.

— Иска да каже «придворна дама» — изсъсква ми тя.

— О!

— Какво ще кажете? — пита баща ми.

Може сам да прецени какво мисли Изабел, тъй като тя се задъхва от вълнение, сините й очи искрят.

— Ще бъда възхитена — казва тя, мъчейки се да намери думи. — Това е чест. Чест, каквато не бях търсила… Приемам.

Той ме поглежда.

— А ти, мъниче? Мое малко мишле? И ти ли си развълнувана като сестра си? И ти ли си готова да се втурнеш на служба при новата кралица? Искаш ли да танцуваш около новата светлина?

Нещо в начина, по който говори, ме предупреждава, че това би бил погрешен отговор, макар да си спомням кралицата така, както навярно заслепен богомолец си спомня вида на изнесена в празничен ден икона. Не мога да си представя нищо по-прекрасно от това да служа на тази красавица като нейна придворна дама. А тя ме харесва. Майка й ми се усмихна, самата тя е сметнала, че съм очарователна. Идва ми да се пръсна от гордост, че тя ме харесва, и от радост, че ме е избрала. Но съм предпазлива.

— Ще направя това, което вие сметнете за най-добре, татко — казвам. Свеждам поглед към краката си, а после поглеждам нагоре и срещам тъмните му очи. — Харесваме ли я сега?

Той се изсмива рязко.

— Да ни пази Господ! Що за клюки чуваш? Разбира се, че я обичаме и почитаме, тя е нашата кралица, съпругата на нашия крал. Тя е неговата избраница сред всички принцеси на света. Представи си само! От всички жени с високо потекло в християнския свят — и въпреки това той избра нея — в тона му има някаква сурова и подигравателна нотка. Чувам думите на преданост, които изрича, но долавям нещо друго зад тях: нотка като тази в тона на Изабел, когато се заяжда с мен. — Глупава си, щом питаш — казва той. — Всички й се заклехме във вярност. Ти самата й се закле във вярност на коронацията й.

Изабел кимва към мен, сякаш за да потвърди укора на баща ми.

— Твърде малка е, за да разбере — уверява го тя над главата ми. — Нищо не разбира.

Гневът ми припламва.

— Разбирам, че кралят не послуша съвета на баща ми! След като татко го постави на престола! След като татко можеше да загине, сражавайки се с лошата кралица и спящия крал заради Едуард!

Това го разсмива отново.

— Действително, «из устата на младенци и кърмачета…»* — После свива рамене: — Както и да е, вие няма да заминете. Никоя от вас няма да отиде в двора да служи на тази кралица. Заминавате с майка си за замъка Уорик и там ще можете да научите от нея всичко, което трябва да знаете за поддържането на голям дворец. Не мисля, че нейна светлост кралицата може да ви научи на нещо, което майка ви не знае от детинство. Ние бяхме кралски сродници още когато тази кралица береше ябълки в Гроуби Хол. Майка ви е родена Бийчам, а с брака си встъпи в рода Невил, затова се съмнявам, че има още нещо, което би могла да научи за това как да бъде изтъкната дама в Англия — със сигурност не и от Елизабет Удвил — добавя той тихо.

[* Свето писание, Пс. 8:2 — Б.р.]

— Но, татко… — Изабел е толкова нещастна, че не може да се сдържи да не се обади. — Не е ли редно да отидем на служба при кралицата, щом ни е поканила? Не е ли редно да отида поне аз? Ан е твърде млада, но не трябва ли поне аз да отида в двора?

Той я поглежда, сякаш презира копнежа й да бъде в центъра на събитията, в двора на кралицата, в сърцето на кралството, да вижда краля всеки ден, да живее в кралските дворци, красиво облечена, в двора на един крал, току-що въздигнал се на власт, където стаите са изпълнени с музика, а стените — окичени с ярки гоблени; един двор, отдал се на забавления, празнувайки триумфа си.

— Ан може и да е малка, но преценява нещата по-добре от теб — казва той студено. — Нима оспорваш волята ми?

Тя се снишава в реверанс и свежда глава.

— Не, милорд. В никакъв случай. Разбира се, че не.

— Можете да си вървите — казва той, сякаш се е уморил и от двете ни. Излизаме от стаята почти подтичвайки, като мишки, усетили дъха на котка по косматите си гръбчета. Когато благополучно излизаме в приемната и вратата се е затворила зад гърба ни, кимвам на Изабел и възкликвам:

— Ето! Бях права. Ние не харесваме кралицата.