17


_Арфльор, Франция, 12 април 1471_

— Потегляме утре призори — казва кралицата, докато минава покрай майка ми и мен, застанали на кея, както обикновено, както правим всеки ден, загледани към морето. Това е единственото, което всички ние правим през последните две седмици — гледаме към хоризонта и чакаме вятърът да отслабне и морето да утихне. — Смятат, че вятърът ще утихне през нощта. Дори да не утихне, трябва да отплаваме утре. Не можем да отлагаме.

Чакам съпругът ми да каже на майка си, че не можем да рискуваме да излезем в открито море в буря, но той има нейния суров поглед и стиснати устни. Сякаш би предпочел да се удави, отколкото да остане още тук.

— И тогава ще го чакаме, когато слезе на суша — казва той. — Когато мнимият крал Едуард слезе от кораба си, ще го посечем, и той ще рухне по лице в крайречния чакъл. Ще видим главата му, забита на копие на Лондонския мост.

— Не можем да плаваме срещу вятъра — осмелявам се да спомена.

Погледът му е напълно безизразен.

— Ще го направим.

На сутринта вятърът е поутихнал, но вълните все още са увенчани с бели гребени, а отвъд пясъчната ивица пред пристанището се вижда, че морето е сиво и разбунено, сякаш готово за буря. Изпитвам мрачно предчувствие, но не мога да кажа това на никого, а и без друго никой не го е грижа как се чувствам.

— Кога ще видим татко? — питам майка си. Единствено мисълта, че той печели победи от другата страна на морето ме кара да чувствам, че имам смелост да отплавам. Толкова искам да бъда с него, искам той да знае, че изпълних ролята си в това велико начинание, омъжих се и споделих легло с принца, който той намери за мен, не се отдръпнах уплашено от олтара, нито от леглото. Съпругът ми никога не ми говори и изпълнява съпружеския си дълг върху мен, сякаш съм кобила за разплод. Но аз направих всичко, което баща ми иска, а когато наричам лошата кралица «почитаема майко» и коленича за благословията й, правя дори повече от това, което той поиска от мен. Готова съм да заема трона, който той завоюва за мен. Аз съм негова дъщеря, аз съм негова наследница, ще прекося моретата, които са толкова страховити, и няма да го предам. Ще стана кралица като Маргарет Анжуйска, с воля като вълчица. — Ще ни посрещне ли, когато слезем на суша?

— Трябва да се срещнем с него в Лондон — казва майка ми. — Уредил ни е тържествено посрещане, като за кралски особи. Ще хвърлят зелени клонки и цветя пред теб, поети ще пеят хвалебствия за теб, баща ти ще се погрижи кралят да те посрещне на стъпалата на двореца Уестминстър. Ще има шествия и живи картини в чест на пристигането ти, от фонтаните ще тече вино. Не се тревожи, той е планирал всичко за теб. Това е най-високият връх, към който го тласкаше амбицията му. Той спечели това, което искаше от години. Спечели за себе си онова, за което се бореше — и го даде първо на други. Когато имаш син, това ще означава, че баща ти ще е поставил момче от рода Уорик — един Невил — на престола на Англия. Той наистина е кралесъздател, а ти ще бъдеш майка на крал.

— Синът ми, внукът на баща ми, ще бъде крал на Англия — повтарям. Все още не мога да го повярвам.

— Гай Уорик — майка ми назовава великия основател на нашия род. — Ще го наречеш Гай Ричард Уорик и той ще бъде Гай, принц на Уорик и Ланкастър.

Острото изсвирване на боцмана ни предупреждава, че трябва да потегляме. Майка ми кимва на дамите от свитата си.

— Качвайте се на борда — казва тя. — Ще пътуваме с този кораб — тя се обръща към мен. — Ти ще плаваш с кралицата.

— Няма ли да дойдете с мен? — Веднага ме обзема страх. — Нима няма да дойдете с мен, почитаема майко?

Майка ми се разсмива.

— Бих предположила, че няма да ти е трудно да прекосиш Тясното море с нея — казва тя. — Тя прекарва цялото си време, учейки те как да бъдеш кралица. Ти прекарваш цялото си време, слушайки наставленията й. Едва ли ще липсвам на двете ви.

— Аз… — не мога да кажа на майка си, че без нея и без Изабел се чувствам напълно изоставена. Да бъда принцеса на Уелс не е обезщетение, да бъда наставлявана от безумно амбициозна жена не е заместител на това да бъда под грижите на майка си. Аз съм само на четиринайсет години, страхувам се от бушуващото море, страхувам се и от съпруга си, и от жестоката му майка. — Нима няма да пътувате с мен, почитаема майко?

— Хайде, тръгвай — казва рязко майка ми, — върви при кралицата и седни в краката й като нейно галено кученце, както правиш винаги.

Тя се качва по дървеното мостче на своя кораб, и не поглежда назад към мен, сякаш вече почти ме е забравила. Бърза да се присъедини към съпруга си, няма търпение да се върне в лондонския ни дом; иска да го види там, където е роден да бъде, отдясно на английския престол. Оглеждам се за новия си съпруг, който върви под ръка с майка си, и двамата се смеят заедно. Той ми махва с ръка да се качвам на борда на нашия кораб и аз се хващам за въжето и се качвам по дървеното мостче, чувствайки как обувките ми се хлъзгат по влажните дървени дъски. Корабът е малък и зле подготвен за плаване; не е някой от големите флагмански кораби на баща ми. Предоставен е от крал Луи на неговата сродница Маргарет, но това е кораб за превоз на войници и коне, а не за наше удобство. Дамите на кралицата и аз отиваме в голямата каюта и сядаме неловко на столчета в тясното пространство, оставяйки най-хубавия стол свободен за кралицата. Седим мълчаливо. Мога да доловя мириса на собствения си страх, който се излъчва от скъпата ми рокля.

Чуваме виковете на моряците, докато отвързват кораба, после вратата на каютата се отваря с трясък и влиза кралицата, със светнало от възбуда лице.

— Потегляме — казва тя. — Ще пристигнем преди Едуард — после се засмива нервно. — Трябва да стигнем там преди Едуард и да съберем войските си, за да се изправим срещу него. Той ще бърза да хване този вятър, точно като нас, но ние трябва да го изпреварим. Сега това е надбягване; трябва да стигнем там преди него.

Загрузка...