36


_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, юли 1474_

Ричард удържа на думата си и макар че майка ми и аз живеем под един и същи покрив, аз почти никога не я виждам. Тя има стаи в северозападната кула, близо до къщичката на вратаря, за удобство на стражите, с изглед към сламените покриви и каменните купички на къщурките на Мидълхам, докато нашите покои са високо в централната кула, с гледки навсякъде околовръст като от орлово гнездо. Ние непрекъснато пътуваме — до Лондон, до Йорк, до Шериф Хътън, до замъка Барнард, придружавани от стражи и от нашата свита от приятели и помощници, а тя си остава в същите стаи, гледайки как слънцето изгрява през същите прозорци всяка сутрин, и залязва от отсрещната страна, хвърляйки сенки през стаята й по един и същи начин всеки ден.

Нареждам никога да не водят сина ни Едуард по алеята на външната стена, за да не види баба си. Не искам тя да има нищо общо с него. Той носи кралско име, той е внукът, за когото копнееше баща ми. Сега много стъпки го делят от трона, но аз му давам храбростта и възпитанието, подобаващи за един крал — както щеше да иска баща ми, както би сторила и майка ми. Но тя ме прокле, прокле и брака ми — затова няма да й позволя дори да зърне прекрасния ми син. Тя може да бъде мъртва за него, както по думите й аз съм мъртва за нея.

В средата на лятото тя моли да се види с Ричард и мен заедно. Съобщението идва от главната й придворна дама и Ричард ми хвърля поглед, сякаш ме пита дали бих искала да откажа.

— Трябва да се видим с нея — казвам смутено. — Ами ако е болна?

— Тогава би трябвало да повика лекар, не теб — казва той. — Знае, че може да изпрати за лекар, дори и до Лондон, ако желае. Знае, че не жаля средства за домакинството й.

Поглеждам лейди Уърт.

— Какво иска?

Тя поклаща глава и отвръща:

— Каза ми единствено, че иска да ви види. Двамата.

— Доведете я при нас — решава Ричард.

Седим в еднакви столове, почти подобни на тронове, в голямата зала на замъка Мидълхам, и аз не се изправям, когато майка ми влиза в стаята, макар тя да спира за миг, сякаш очаква да коленича за благословията й. Оглежда се, сякаш за да види какви промени сме направили в дома й, и повдига вежда, сякаш гоблените ни не й се нравят особено.

Ричард щраква с пръсти да повика един слуга.

— Сложете стол за графинята — казва той.

Майка ми сяда пред нас и аз забелязвам сковаността на движенията й. Старее; може би е болна. Може би иска да живее с Изабел в замъка Уорик, може да й позволим да отиде. Чакам я да заговори, и знам, че копнея да я чуя как казва, че трябва да замине за Лондон заради здравето си и че ще живее с Изабел.

— Става дума за документа — казва тя на Ричард.

Той кимва.

— Помислих си, че ще е това.

— Трябва да сте знаели, че ще науча за това рано или късно.

— Предполагах, че някой ще ви съобщи.

— За какво става дума? — прекъсвам ги. Обръщам се към Ричард: — Какъв документ?

— Виждам, че държите съпругата си в неведение за делата си — отбелязва майка ми с противен тон. — Да не би да сте се опасявали, че тя ще ви възпре да извършите прегрешение? Изненадана съм от това. Тя не е моя застъпница. Нима се бояхте, че това ще е твърде трудно за преглъщане дори за нея?

— Не — казва той студено. — Не се боя от преценката й — на мен казва кратко: — Това е решението на проблема със земите на майка ти, за което Джордж и аз най-сетне успяхме да се споразумеем. Едуард го потвърди. Прокарахме го като парламентарен указ. На правниците им отне доста време да се споразумеят и да го утвърдят. Това е единственото разрешение, което удовлетвори всички ни: обявихме я за мъртва пред закона.

— Мъртва? — Втренчвам се в майка си, която в отговор се втренчва надменно в мен. — Как може да я наречеш мъртва?

Той потропва с обутия си в ботуш крак по тръстиките на пода.

— Това е юридически термин. Той решава проблема за земите й. Не можехме да ги вземем по никакъв друг начин. Нито ти, нито Изабел бихте могли да ги наследите, докато тя е още жива. Затова я обявихме за мъртва, а вие с Изабел сте нейни наследници и получавате наследството. Никой не краде нищо от никого. Тя е мъртва: вие наследявате. Земите се прехвърлят във владение на Джордж и мен в качеството ни на ваши съпрузи.

— Ами тя?

Той сочи към нея и почти се изсмива на глас:

— Както виждаш, ето я тук: живо доказателство за провала на зложелателството. Това би разколебало вярата на човек в магии. Обявихме я за мъртва, а ето я тук, жива и здрава, и ми изяжда дома и наследството. Някой трябва да изнесе проповед на тази тема.

— Съжалявам, ако намирате, че ви струвам скъпо — казва хапливо майка ми. — Но после си спомням, че взехте цялото ми състояние, за да плащате за издръжката ми.

— Само половината ви състояние — поправя я Ричард. — Зет ви и другата ви дъщеря взеха другата половина. Не е нужно да обвинявате Ан, Изабел също ви изостави. Но ние покриваме разноските за подслона и изхранването ви. Не искам признателност.

— Не ви и предлагам такава.

— Бихте ли предпочели да бъдете затворена в манастир? — пита той. — Защото мога да позволя това. Мога да ви върна като затворничка в Болийо, ако желаете.

— Бих предпочела да живея на свобода в собствените си земи. Бих предпочела да не бяхте злоупотребили със закона, за да се отървете от мен. Какъв е животът ми сега? Какъв може да бъде, щом съм обявена за мъртва? В чистилището ли съм? Или това е адът?

Той свива рамене.

— Поставихте ни в затруднение. Сега проблемът е решен. Не исках да бъда смятан за човек, който краде от майката на съпругата си, а честта на краля бе заложена на карта. Вие бяхте беззащитна жена в свято убежище, не можеше да изглежда така, сякаш той ви ограбва. Решихме този въпрос много умело. Указът на парламента ви обявява за мъртва и следователно не притежавате земи, нито пък дом, а — предполагам — и свобода. Изборът е: тук, манастирът или гробът. Можете да избирате.

— Ще остана тук — казва майка ми мрачно. — Но никога няма да ти простя, че ми причини това, Ричард. Грижех се за теб, когато беше момче в същия този замък, съпругът ми те научи на всичко, което знаеш за войната и деловите начинания. Бяхме твои настойници, и се грижехме добре за теб и за приятеля ти Франсис Лъвъл. А ето как ми се отплащаш.

— Вашият съпруг ме научи да потеглям бързо на бой, да убивам без угризения на бойното поле и извън него, а понякога — извън закона, и да вземам, каквото поискам. Аз съм негов добър ученик. Ако беше на мое място, той щеше да постъпва точно така, както постъпвам аз сега. Всъщност неговата амбиция беше по-голяма. Аз взех само половината ви земи, но той искаше да вземе цяла Англия.

Тя не може да отрече.

— Изтощена съм — казва. Изправя се на крака: — Ан, дай ми ръка, за да ме отведеш обратно до покоите ми.

— Не си мислете, че можете да я подкупите — предупреждава я Ричард. — Ан знае кому дължи вярност. Вие я захвърлихте в мига на поражение, аз я избавих от вашето пренебрежение и я превърнах в богата наследница и в херцогиня.

Хващам майка си подръка, а тя се обляга на мен. Неохотно я извеждам от приемната, повеждам я надолу по стълбите и през голямата зала, където слугите измъкват масите за вечеря, към моста, който води към външните стени и нейните стаи.

Тя спира под сводестия вход към кулата.

— Знаеш, че той ще те предаде и един ден ще се чувстваш точно като мен — казва тя внезапно. — Ще бъдеш сама и самотна, ще бъдеш в чистилището, питайки се дали това е адът.

Потръпвам и искам да се отдръпна, но тя държи здраво ръката ми и се обляга тежко на мен.

— Той няма да ме предаде — казвам. — Той е мой съпруг и нашите интереси са общи. Обичам го, оженихме се по любов и още се обичаме.

— Ах, значи не знаеш — изрича тя със сдържано задоволство. Въздиша, сякаш някой й е дал изключително ценен подарък. — Мислех си, че не знаеш.

Явно не се кани да тръгне нагоре, и за момент аз оставам така с нея. Внезапно осъзнавам, че именно заради този момент, насаме с мен, тя помоли да я хвана подръка. Не е искала миг насаме с дъщеря си, не се е надявала на помирение. Не, искала е да ми каже нещо ужасно, което не знам, което не искам да знам.

— Хайде — казвам.

Но тя изобщо не се помръдва.

— Със същия закон, който ме обявява за мъртва, ти се превръщаш в негова блудница.

Толкова съм потресена, че застивам на мястото си и я поглеждам.

— Какво говориш? Що за безумия изричаш сега?

— Такъв е законът на страната — тя се засмива остро, като злорадстваща вещица. — Нов закон. А ти не си знаела.

— Какво да знам?

— По-нататък законът, който твърди, че съм мъртва, а ти си наследница, казва, че ако ти и съпругът ти се разведете, той ще задържи земите.

— Развод?

Повтарям странната дума.

— Той ще запази земите, замъците и къщите, корабите в морето и съдържанието на хранилищата за пари и скъпоценности, мините, кариерите и житниците, и всичко останало.

— Уредил е нещата в случай на развод? — питам, запъвайки се.

— Как би могло да се случи подобно нещо? Как бихте стигнали до развод? — продължава тя ликуващо. — Бракът е консумиран, доказано е, че си плодовита, родила си му син. Нима може да съществуват основания за развод? Но в този указ на парламента Ричард предвижда възможността за развод. Защо би направил това, ако развод никога няма да има? Защо би се погрижил за подобно нещо, което е невъзможно?

Главата ми се върти.

— Почитаема майко, ако изобщо трябва да говорите с мен, тогава говорете ясно.

Тя го прави. Усмихва ми се широко, сякаш носи добри новини. Ликува, че разбира тези неща, а аз — не.

— Той прави постъпки за отхвърлянето на брака ви — казва тя. — Направил е приготовления бракът му с теб да бъде анулиран. Ако бракът е действителен, той не би могъл да бъде анулиран, не съществуват възможни основания. Така че моето предположение е следното: не сте получили разрешение от папата, а сте се оженили без него. Права ли съм? Права ли съм, моя дъще — изменнице? Вие сте братовчеди, вие сте девер и балдъза, аз съм негова кръстница. Ричард е сродник дори на първия ти съпруг. Бракът ви ще има нужда от пълно папско разрешение по много, много клаузи. Но не мисля, че сте имали време да получите пълно разрешение от папата. Предполагам, че Ричард е настоял да се ожените и е казал, че можете да вземете разрешение по-късно. Права ли съм? Мисля, че съм права, защото тук, в същия този указ, с който той показва защо се е оженил за теб — заради богатството ти — той постановява също и че ще задържи земите ти, ако те напусне. Показва, че е възможно да те напусне. Всичко става пределно ясно!

— Ще зависи как е формулиран указът — казвам напосоки. — За Джордж и Изабел ще бъде същото. Същото условие ще важи и за Джордж и Изабел.

— Не, не е — казва тя. — Права си. Ако за Джордж и Изабел важаха същите условия, можеше да си спокойна. Но за тях не е същото. Няма условие, което предвижда анулиране на брака им. Джордж знае, че не може да анулира брака си с Изабел, така че не предприема постъпки за това. Джордж знае, че са получили папско разрешение заради роднинската си връзка и техният брак е валиден. Не може да бъде отхвърлен. Но Ричард знае, че не е взел пълно разрешение и бракът му не е напълно действителен. Може да бъде анулиран. Това е в негова власт. Прочетох документа много внимателно, както всеки би прочел внимателно удостоверението за собствената си смърт. Предполагам, че ако изпратя запитване до папата и поискам да покаже правното разрешение за брака ви, той ще отговори, че такова не е имало, че никога не е било поискано пълно разрешение. Следователно ти не си омъжена и синът ти е копеле, а ти — блудница.

Толкова съм зашеметена, че само се взирам в нея. Отначало си мисля, че бълнува, но после късчетата от това, което казва, едно по едно си идват по местата. Настойчивата припряност да се оженим, и как Ричард ми каза, че ще го направим без папско разрешение, а ще издействаме разрешението по-късно. А после аз просто приех, като глупачка, че бракът е действителен. Просто забравих, като глупачка в меден месец, че да бъдем венчани от архиепископ с благословията на краля не е същото като брак с разрешение от папата. Когато бях посрещната от майка му, когато бях приета от двора, когато заченахме сина си и наследихме моите земи, предположих, че всичко е както трябва и напълно забравих да го поставя под въпрос. А сега знам, че съпругът ми не е забравил, не е разчитал на предположения, а се е погрижил да може да запази състоянието си, ако някога реши да ме напусне. Ако поиска да се освободи от мен, трябва само да каже, че бракът никога не е бил действителен.

Женитбата ми с него се основава на обетите ни пред Бога — поне те не могат да бъдат отхвърлени. Но те не са достатъчни. Бракът ни зависи от неговата прищявка. Ще бъдем съпруг и съпруга, докато той го желае. Той може във всеки момент да отхвърли брака ни като недействителен, и ще бъде свободен, а аз ще бъда посрамена.

Зачудено поклащам глава. През цялото това време си мислех, че играя сама за себе си, едновременно играч и пионка, и въпреки това никога не съм била по-безсилна, никога не съм била пионка в нечия чужда игра повече отсега.

— Ричард — изричам, сякаш го зова отново да ме спаси. Майка ми ме наблюдава с безмълвно задоволство. — Какво ще правя? — прошепвам на себе си. — Какво мога да направя сега?

— Напусни го — гласът на майка ми е като плесница в лицето. — Напусни го веднага и ела с мен в Лондон, ние ще отхвърлим указа, ще отречем мнимия брак и ще вземем обратно земите ми.

Избухвам:

— Още ли не разбирате, че никога няма да си получите обратно земите? Мислите ли, че можете да се борите срещу самия крал на Англия? Да не си въобразявате, че можете да отправите предизвикателство към тримата синове на Йорк, действащи заедно? Нима сте забравили, че това бяха врагове на баща ми, врагове на Маргарет Анжуйска? И че бяхме обвързани във фаталния съюз на татко с Маргарет Анжуйска? Нима сте забравили, че бяхме разгромени? Искате само да си докарате затваряне в Тауър и да повлечете със себе си и мен.

— Никога няма да бъдеш в безопасност като негова съпруга — предрича тя. — Той може да те напусне, когато пожелае. Ако синът ти умре и не успееш да родиш друг, той може да отиде при по-плодовита жена и да вземе богатството ти със себе си.

— Той ме обича.

— Възможно е — признава тя. — Но повече от всичко на света иска земите, същия този замък, и наследник. Не си в безопасност.

— Не съм в безопасност и като ваша дъщеря — възразявам. — Поне с това съм наясно. Вие ме омъжихте за претендент за трона на Англия и ме изоставихте, когато трябваше да влезем в битка. Сега ме призовавате отново да извърша предателство.

— Напусни го! — прошепва тя. — Този път ще те подкрепя.

— А синът ми?

Тя свива рамене.

— Няма да го видиш никога повече, но понеже е копеле… нима това има някакво значение?

Разярена, я хващам за ръката и я повеждам към покоите й, където стражът отстъпва встрани, за да ни пусне да влезем, а после ще препречи вратата, за да не може тя да излезе.

— Не го наричайте така — казвам. — Не смейте никога да го наричате така. Аз подкрепям сина си, и подкрепям съпруга си. А вие можете да изгниете тук вътре.

Тя изтръгва ръка от хватката ми.

— Предупреждавам те, ще кажа на целия свят, че не си съпруга, а блудница, и с теб ще бъде свършено — изсъсква тя.

Бутам я през вратата.

— Не, няма да го сторите! — заявявам. — Защото няма да разполагате нито с перо, нито с хартия, нито с начин да изпращате съобщения. Никакви пратеници и никакви посещения. Вие ме научихте единствено на това, че сте мой враг, и ще ви държа изкъсо. Влизайте вътре, почитаема майко. Няма да излезете повече, и нито една дума, която кажете, никога няма да бъде повторена извън тези стени. Вървете и бъдете мъртва — защото сте мъртва за света и мъртва за мен. Вървете и умрете!

Затръшвам вратата след нея и се обръщам рязко към пазача: — Не пускайте при нея никого, освен слугите — казвам. — Няма да предавате никакви съобщения, дори амбулантни търговци няма да се приближават до вратата й. Всички, които идват, да бъдат претърсвани на идване и на излизане. Тя не бива да се вижда с никого, не бива да говори с никого. Ясно ли е?

— Да, ваша светлост — казва той.

— Тя е враг — казвам. — Тя е изменница и лъжкиня. Тя е наш враг. Тя е враг на херцога, на мен, и на скъпоценния ни син. Херцогът е суров към враговете си. Постарайте се да бъдете сурови към нея.

Загрузка...