Пленница на короната

53

_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, лятото на 1482_

Не живеем спокойно, както се надявах; защото кралят нарежда на Ричард да поведе армиите на Англия срещу шотландците, и когато договорът между Шотландия и Англия се проваля, а Антъни Удвил остава без обещаната си шотландска съпруга, на Ричард се пада да поведе отмъщението на семейство Ривърс — да поведе малобройна английска войска, съставена главно от нашите северняци, към победата, да завоюва град Бърик, и да влезе в самия Единбург. Това е голяма победа, но дори това не убеждава двора, че Ричард е прекрасен воин и достоен наследник на баща си. Преди да изтече месецът, научаваме, че семейство Ривърс се оплакват в двора, че той е трябвало да стигне по-далече, и да завоюва повече.

Долавям в това нашепнатите съвети на Елизабет и стискам зъби. Ако тя успее да убеди съпруга си да нарече тази победа срещу шотландците измяна и неуспех, тогава ще повикат Ричард в Лондон да отговаря за това. Другият брат на краля, обвинен в държавна измяна, бе изправен на съд без защита и завърши живота си, задушавайки се в бъчва с любимото вино на кралицата.

За да се успокоя, отивам в учебната стая и сядам в дъното, докато децата се борят с трудностите на латинската граматика, рецитирайки глаголите, преподавани на Изабел и мен толкова отдавна в училищната стая в Кале. Почти мога да чуя гласа на Изабел, дори сега, и тържествуващия й висок смях, когато успява да се справи безпогрешно с тях. Синът ми Едуард е на девет години, до него седи дъщерята на Изабел, Маргарет, която става на девет тази година, а до нея е брат й Едуард, когото всички наричаме Теди, само на седем години.

Техният възпитател спира и казва, че могат да прекъснат работа за малко, за да ме поздравят, и тримата се събират около стола ми. Маргарет се обляга на мен, а аз я обгръщам с една ръка и поглеждам към двете красиви момчета. Знам, че това може да са всички деца, които някога ще имам. Само на двайсет и шест години съм, би трябвало да мога да родя още половин дузина деца, но изглежда, че те така и не идват, и никой — нито лекарите, нито акушерките, нито свещеникът — не може да ми каже защо това не става. В отсъствието на други, това са моите три деца, а Маргарет, която е красива и пламенна като майка си, е моята любимка и единствената дъщеря, която очаквам да отгледам.

— Добре ли сте, почитаема майко? — пита тя със сладък глас.

— Добре съм — казвам, отмятайки буйната й кестенява коса от очите.

— Може ли да си играем, че уж сме в двора? — моли тя. — Ще се престориш ли, че си кралица, за да можем да ти бъдем представени?

Завръщането на играта, която някога играех със сестра си, е твърде мъчително за мен днес.

— Не тази сутрин — казвам. — Освен това може би не е нужно да се упражняваш. Може би вие, деца, няма да отидете в двора. Може би ще живеете като баща си — важен лорд в собствените си земи, свободен от двора и далече от кралицата.

— Няма ли да се наложи да отидем в двора за Коледа? — пита ме Едуард, а личицето му се смръщва в тревожна гримаса. — Мислех, че татко каза, че и тримата ще трябва да отидем в двора за Коледа тази година?

— Не — обещавам си. — Баща ти и аз ще отидем, ако кралят нареди, но вие тримата ще си останете на сигурно място тук, в Мидълхам.