Пленница на короната

27

_Сейнт Мартинс, Лондон, май 1472_

За втори път в живота си съм булка и вървя по пътеката към олтара, а на стъпалата пред олтарната преграда ме чака млад и красив съпруг. Не мога да не си помисля за принц Едуард, очакващ ме при олтара, без да знае, че нашият съюз ще го отведе към смъртта му, че ще бъдем женени и споделили легло само от двайсет седмици, преди да бъде принуден да потегли да защити претенциите си към трона, че никога няма да се върне отново.

Казвам си, че това е различно — че този път се омъжвам по свой избор, не съм под властта на ужасяваща свекърва, не се подчинявам сляпо на баща си. Този път сама създавам съдбата си — за първи път в живота си успях да взема нещата в собствените си ръце. Аз съм на петнайсет години, била съм омъжена и съм овдовяла, бях снаха на кралица на Англия, а после — повереница на херцог от кралската фамилия. Бях пионка ту на един играч, ту на друг; но сега вземам собствено решение и разигравам собствените си карти.

Ричард чака при стъпалата на олтарната преграда: архиепископ Баучър, който е сродник и на двама ни, стои пред него, разтворил требника си на сватбената литургия. Оглеждам се из параклиса. Празен е като на погребение на бедняк. Кой би си помислил, че това е женитбата на една вдовстваща принцеса и един херцог от кралското семейство? Без сестра — сега тя е мой враг. Без майка — тя все още е затворница. Без баща — няма да го видя никога повече. Той загина, опитвайки се да ме постави на престола на Англия, и с него и неговите надежди е свършено. Чувствам се много самотна, докато вървя по пътеката, а кожените ми обувки потропват по надгробните плочи под краката ми, сякаш за да ми напомнят, че тук, в мрака на вечността, лежат други хора, които също са мислели, че ще изиграят собствените си карти.

Нямаме къде да отидем. Това е огромната ирония на положението ни. Аз съм най-богатата наследница в Англия, с наследство — ако успеем да го извоюваме — от стотици къщи и няколко замъка, и съм донесла всички тях на съпруга си, самият той богат млад мъж с доходи от някои от най-големите графства в Англия — а нямаме къде да отидем. Той не може да ме отведе обратно в лондонския си дом — замъка Бейнардс — защото майка му живее там, а страховитата херцогиня Сесили ме плашеше достатъчно и като строгата и сурова свекърва на сестра ми; като моя тя ще ме ужасява. Не се осмелявам изобщо да се изправя пред нея, след като сключих таен брак с един от синовете й, против желанията на другите двама.

Очевидно не можем да отидем при Джордж и Изабел, които ще бъдат извън себе си от гняв, когато научат за стореното днес, а аз категорично отказвам да се върна в къщата за гости към «Сейнт Мартинс», загърната в наметало на кухненска прислужница. Накрая нашият сродник архиепископът, Томас Баучър, ни кани в двореца си за толкова време, колкото искаме да останем. Това го обвързва още повече с този таен брак, но Ричард ми прошепва, че архиепископът никога не би се съгласил да извърши брачната церемония, ако не е имал тайното позволение на Едуард да я изпълни. Сега в Англия не се случват много неща без знанието на краля от династията Йорк и съгласието на неговата кралица. Затова, макар да съм си мислила, че сме непокорни влюбени, действащи тайно, женещи се по любов и криещи се за медения си месец, не е било така. Нито за миг не е било така. Мислех си, че планирам сама живота си, без знанието на други, но се оказва, че кралят и моята неприятелка, неговата сивоока кралица, са знаели за всичко това, през цялото време.