Пленница на короната

34

_Замъкът Фарли Хънгърфорд, Съмърсет, 14 август 1473_

Неизмеримо облекчение е да напусна дома си с безмълвното мрачно присъствие на майка ми в северозападната кула, и да отида при Изабел за раждането на бебето й в Нортън Сейнт Филип, Съмърсет. Изабел е в уединение, когато пристигам и се присъединявам към нея в засенчените стаи. Бебето подранява, а двудневните й родилни мъки не са много тежки, макар че към края е много уморена.

Акушерката ми подава бебето.

— Момиче — казва тя.

— Момиче! — възкликвам. — Виж, Из, имаш си такова хубаво момиче!

Тя едва поглежда съвършеното лице на бебето, макар че личицето на малката е гладко и бледо като перла, а ресниците й са тъмни.

— О, момиче — казва тя безучастно.

— Следващия път ще имате по-голям късмет — казва акушерката сухо, докато свива на вързоп изцапаните с кръв чаршафи, трие ръце в изцапаната си престилка и се оглежда за чаша ейл.

— Но това е достатъчно добър късмет! — възразявам. — Виждате ли колко е красива? Из, хайде, погледни я — тя дори не плаче!

Миниатюрното бебе отваря уста и се прозява, и е възхитително като котенце. Из не протяга ръце да я вземе.

— Джордж беше твърдо решен да има момче — казва тя кратко. — Няма да ми благодари за това. Ще го приеме като провал, като мой провал.

— Може би момчето ще дойде следващия път?

— А _онази_ жена ражда непрекъснато — казва Изабел раздразнено. — Джордж твърди, че здравето й сигурно скоро ще рухне. Имат бебе почти всяка година. Със сигурност тя ще умре при раждането на някое от тях!

Прекръствам се срещу нейното зложелателство.

— Почти винаги — момичета — казвам, за да я утеша.

— Вече има едно момче, което е достатъчно за Уелски принц, а още едно бебе трябва да се роди същия този месец. Ами ако тя носи второ момче? Тогава ще има двама сина, които да наследят трона, който баща им узурпира. А Джордж ще бъде изтикан на още една крачка назад от короната. Как изобщо Джордж ще получи трона, ако тя има още синове?

— Тихо — казвам бързо. Акушерката е с гръб към нас, дойката влиза в родилната стая, прислужницата смъква чаршафите и застила голямото легло, но въпреки това се страхувам, че може да ни подслушат. — Тихо, Изабел. Не говори за такива неща. Особено не пред тези хора.

— Защо не? Джордж беше наследник на Едуард. Това беше споразумението им. Но _тя_ непрекъснато ражда деца, сякаш никога няма да спре, като свиня, която се праси. Защо Бог ще я дарява с момче? Защо Той би я направил плодовита? Защо Той не й прати мор, защо не прати нея и бебето й в ада?

Толкова съм потресена от внезапната й злоба така скоро след раждането, че не казвам нищо. Извръщам се от нея, за да подам бебето на дойката, която се настанява в един люлеещ се стол, поднася бебето към гръдта си и гука над покритата му с тъмен пух глава.

Докато помагам на Изабел да легне в голямото легло, лицето ми е мрачно.

— Знам, че тези мисли не са твои, нито на Джордж — казвам твърдо. — Защото е държавна измяна да говориш против краля и неговото семейство. Уморена си от раждането и си пияна от ейла. Из, не трябва никога да казваш такива неща, дори на мен.

Тя ми прави знак да се приближа, за да може да прошепне в ухото ми:

— Не мислиш ли, че баща ни щеше да иска Джордж да се противопостави на брат си? Не знаеш ли, че баща ни би си помислил, че самите райски порти се разтварят, ако Джордж вземе короната и ме направи кралица? А тогава твоят съпруг ще бъде следващият наследник на трона. Бебето е момиче, то няма никакво значение. Ако Джордж заеме трона, тогава Ричард ще бъде следващият. Нима си забравила, че онова, което нашият баща искаше повече от всичко друго на света, беше да види една от нас като кралица на Англия, а внука си — като Уелски принц? Можеш ли да си представиш колко горд и щастлив би бил, ако видеше мен като кралица, а теб — като кралица след мен, а сина ти — като крал след нас двете?

Отдръпвам се от нея.

— Това му костваше живота — казвам рязко. — Той потегли на бой и намери смъртта си. А майка ни е затворничка, и ние с теб сме на практика сираци.

— Ако Джордж спечели, това ще бъде единственото нещо, заради което всичко си е струвало — казва тя упорито. — Ако Джордж предяви претенции към трона, татко ще намери покой.

Трепвам при мисълта, че баща ми не е намерил покой.

— Ах, недей така, Из — казвам припряно. — Плащам достатъчно да отслужват литургии за душата му във всяка от нашите църкви. Не говори такива неща. Виж, ще те оставя да си почиваш. Родилният ейл те е ударил в главата. Не бива да изричаш такива неща, а аз няма да ги слушам. Омъжена съм за брат на краля, който му е предан, ти също. Нека това бъде истината. Всичко друго само ще ни навлече опасности и поражение. Всичко друго е равносилно на пронизване с меч в сърцето.

Не споменаваме повече този разговор, и когато си тръгвам, лично Джордж ми помага да се кача на коня си, като ми благодари, че съм се грижила за Изабел по време на раждането, а аз му пожелавам щастие и детето да расте силно и здраво.

— Навярно тя ще роди момче следващия път — казва той. Красивото му лице е недоволно, чарът му — доста помрачен от такъв неуспех, ъгълчетата на усмихнатата му уста са извърнати надолу. Нацупен е като разглезено дете.

За миг ми се иска да му напомня, че тя роди момче, красиво момченце, момче, което щеше да бъде синът и наследникът, който сега той иска толкова отчаяно, момче, което сега щеше да тича из имението, здраво и силно тригодишно момче, с бавачката, бързаща зад него; но че Из бе така разтърсвана от вълните, блъскащи борда на бащиния ми кораб, че не можа да го роди живо, че нямаше никаква акушерка, освен мен, и малкият ковчег на бебето беше пуснат в сивите, бушуващи морски води.

— Навярно следващия път — казвам утешително. — Но малката е много хубаво момиченце, храни се добре и става силна.

— По-силна от твоето момче? — пита той с противен тон. — Как го нарече — Едуард? Това в памет на мъртвия ти съпруг ли беше? Странен начин за възпоменание.

— На крал Едуард, разбира се — казвам, прехапвайки устна.

— А нашето бебе по-силно ли е от твоето?

— Да, така мисля.

Боли ме да кажа истината, но малката Маргарет е жилаво и лакомо бебе, и бързо укрепва, а моето бебе е кротко, но не заяква. Той свива рамене.

— Е, това не променя нищо. От момиче няма полза. Едно момиче не може да заеме трона — казва той, като се извръща.

Почти не чувам, но съм сигурна, че казва именно това. За миг си помислям да го предизвикам, да го подканя да повтори, и да го предупредя, че това са изменнически приказки. Но после вземам поводите в студените си ръце и си мисля, че е по-добре изобщо да не го е казал. По-добре изобщо да не съм го чула. По-добре да си вървя у дома.