Пленница на короната

61

_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, октомври 1483_

Говоря на Маргарет уверено, но греша. Съпругът ми има по-малко приятели, отколкото си мислех, отколкото мислеше той.

Няколко дни по-късно пристига друго писмо, надраскано набързо:

«Най-лъжливият приятел, най-коварният изменник — Бъкингамският херцог е най-невярното същество на земята.»

Изпускам листа за миг и ми е почти непоносимо да продължа да чета.

«Съюзил се е с две коварни жени, всяка от тях достойна по злината си за другата.

Елизабет Удвил го е прелъстила, за да застане на нейна страна, и се е съюзила с друга вещица, Маргарет Боуфорт, която носеше шлейфа ти на нашата коронация, която винаги е била толкова добра и любяща към теб, съпругата на моя приятел, на верния лорд Томас Станли, когото направих свой таен съветник.

Вероломство и измама.

Маргарет е сгодила сина си, Хенри Тюдор, за Елизабет, момичето на Ривърс — и всички са се вдигнали срещу нас, събират приближените си, викат Хенри Тюдор да дойде тук от Бретан. Хенри Стафорд, херцог Бъкингам, човекът, на когото бях готов да поверя живота си, стана изменник и е на тяхна страна. Сега събира войските си в Уелс, и скоро ще влезе в Англия. Потеглям веднага за Лестър.

Най-лошото от всичко — по-лошо от всичко до тук — Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен. Това означава, че Ривърс ще се борят да поставят Тюдор и принцеса Елизабет на престола. Това означава, че страната — и историята — ме заклеймяват като убиец, детеубиец, тиранин, който се обръща срещу братовия си син и погубва собствената си кръв. Не мога да понеса това петно върху името и честта си. Това е клевета, която полепва като катран. Моли се за мен и за нашата кауза.

Ричард»

Правя каквото ми поръчва. Отивам право в параклиса, без да кажа нито дума на никого, и коленича с очи, приковани в разпятието над олтарната преграда. Взирам се в него, без да мигам, сякаш искам да изгоря и прогоня от погледа си писмото, което ми съобщи, че хората, които бяхме смятали за свои приятели — красивият, очарователен Бъкингамски херцог, вечният победител лорд Томас Станли, съпругата му Маргарет, която беше толкова мила и гостоприемна към мен, когато най-напред дойдох в Лондон, която ме заведе в голямата гардеробна и ми помогна да избера роклята си за коронацията — всички те са измамници. Епископ Мортън, когото обичах и на когото се възхищавах от години — също е мним приятел. Но изречението, което остава в ума ми, което отеква в ушите ми по време на нашепваната от мен «Аве Мария», която повтарям отново и отново, сякаш за да удавя звука на няколкото думи, е: _Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._

Когато се изправям на крака, е тъмно — това ранното есенно смрачаване. Студено е и ме побиват мразовити тръпки, когато свещеникът внася свещите, а членовете на домакинството влизат след него за вечерната молитва. Свеждам глава, когато той минава покрай мен, но после излизам с неуверени стъпки от параклиса в студената вечер. Бяла улулица изкрясква и се спуска ниско над мен, и аз се снишавам, сякаш тя е дух, който минава покрай мен, предупреждение от вещицата, която събира войските си срещу нас.

_Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._

Мислех си, че ако принцовете са мъртви, тогава няма да има друг претендент за престола; че времето на моя съпруг на престола ще бъде спокойно, а синът ми ще заеме мястото му, когато Бог сметне за угодно да ни призове. Сега разбирам, че всеки мъж може да бъде кралесъздател. Само миг след като един престол остане празен, вече се появява някой, готов да вземе короната. А новите принцове избуяват като плевели в посев, веднага щом се разнесе слухът, че онзи, който носи короната, е мъртъв: _Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._

А сега друг млад мъж, наричащ себе си наследник, се появява от нищото. Хенри Тюдор, синът на Маргарет Боуфорт от династията Ланкастър, и на Едмънд Тюдор от фамилията Тюдор, би трябвало да бъде далеч от мислите на всички, както беше далече и от очите ни. Кракът му не е стъпвал в тази страна от години, не и откакто майка му побърза да го изпрати в чужбина, за да го опази от бдителността на династията Йорк. Когато Едуард беше на трона, много стъпки деляха момчето от наследяването на престола, и въпреки това Едуард беше готов да го затвори в Тауър, беше готов тихомълком да се разпореди за смъртта му. Именно затова Маргарет Боуфорт го задържа надалече и поведе много предпазливи преговори за завръщането му. Дори ми беше жал за нея, защото тъгуваше за сина си. Тя дори ми съчувстваше, когато Джордж пожела да отпрати сина си. Мислех, че между нас съществува разбиране. Мислех, че сме приятелки. Но през цялото това време тя е чакала. Чакала е и е мислила кога ще се върне синът й — като враг на краля на Англия, независимо дали кралят е Едуард или моят съпруг Ричард.

_Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._

Следователно Хенри Тюдор претендира за престола по линия на връзката си с династията Ланкастър, и майка му вече не е моя приятелка, отхвърля маската си на покорна привързаност и се превръща в подбудителка на война. Тя ще воюва срещу нас. Ще каже на всички, че принцовете са мъртви, а моят съпруг — техен убиец. Ще каже на всички, че следващият наследник е нейният син и че трябва да отхвърлят един такъв тиранин, един кралеубиец.

Качвам се по тъмните стълби до северната кула, където съм се разхождала толкова много пъти с Ричард, под късната слънчева светлина в края на деня, разговаряйки за радостите на децата, за земята, за управлението на севера. Сега е тъмно и студено, а луната се показва в сребристо сияние на далечния хоризонт.

_Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._

Не вярвам, че съпругът ми е дал заповед за убийството на племенниците си. Никога няма да повярвам в това. Мястото му на трона беше сигурно, той ги обяви за незаконородени. Никой дори не ги спомена по време на пътуването ни. Те бяха забравени, а ние бяхме приети от хората. Единствено аз, разговаряйки с коменданта на Тауър казах, че макар да не мога да желая смъртта им, знам, че трябва да мисля за нея. А комендантът на Тауър, техният тъмничар, беше този, който отбеляза, че имам нежно сърце. Ричард не би дал заповед да убият момчетата — сигурна съм в това. Но знам, че не съм единственият човек, който обича Ричард и иска да го опази. Знам, че не съм единственият човек, който мисли, че момчетата ще трябва да умрат.

Нима някой от преданите ни приятели е поел върху себе си такъв тежък грях — да убие десетгодишно момче и дванайсетгодишния му брат, докато са поверени на нашите грижи? Докато спят? И по-лошо — дали някой го е сторил с мисълта да ни угоди? Дали някой го е сторил, мислейки, че такова е желанието ми? Мислейки, че когато съм се разхождала с него в четириъгълния двор на Оксфордския колеж, там, в този миг, всъщност съм поискала от него да го стори?