Плът

Тринадесета глава

Дана, свита на задната седалка на фолксвагена, отново се събуди. Този път беше изтръпнала дясната й ръка. Преди това същото се случи с крака, дупето, стъпалото й. Нямаше значение каква поза заема — една или друга част от тялото й не се оросяваше.

В момента лежеше настрани, със сгънати колена и използваше дясната си ръка за възглавница. Въобще не я чувстваше. С известно усилие успя да седне. Разтърси ръката си като направи гримаса, докато изтръпването премина в болезнено щипане. То като че ли бе предизвикано от хиляди забиващи се иглички. Но скоро изчезна и ръката й почти си възвърна нормалното състояние.

Посегна към пода и вдигна пътния часовник. Натисна копчето, за да освети циферблата. Дигиталните цифри показваха 2:46.

Алармата беше нагласена за 3:00.

Нямаше да има нужда да я буди алармата.

Когато я нагласяваше, не подозираше, че ще се буди всеки петнадесет-двадесет минути.

Натисна лостчето, за да изключи алармата, и постави часовника отново на пода.

Продължаващият силен дъжд барабанеше безспирно по покрива на колата. Очевидно скоро нямаше да престане.

Най-добре сега да го направя, подкани се тя.

Потрепери.

Ще е възхитително, помисли си тя.

Не й се излизаше в дъжда. Но предоставилата се възможност не беше за изпускане, а и си бе дала толкова много труд. Няма да се остави малко дъжд да я изплаши.

Ще подгизна.

Но ще изкарам акъла на Роланд.

Освен това той беше издържал дотук. Ако не го обезпокои, може да изкара до сутринта.

Дана не искаше да изгуби облога.

Не я беше грижа за парите, но искаше да унижи и унищожи Роланд. Ако не побегне ужасен от ресторанта…

Ще го направя.

Тя навлече гумираното пончо, вдигна качулката на главата и излезе от колата. Бързо затвори вратата зад себе си.

Дъждът трополеше по гумираното пончо. Тя застана пред колата и отвори багажника. Мушна отвертката и плетената шапка в джоба и притисна трикилограмовия пакет към корема си под пончото, за да го запази сух. След това затвори багажника и се отправи към ресторанта.

Ако Роланд гледа през прозореца, ще се проваля, мина й през ума.

Но не й се струваше вероятно. Ако е още буден по това време, сигурно се крие в някой килер — и си е глътнал езика от страх.

Но не подозира колко по-уплашен ще бъде само след няколко минути.

Дана прекоси паркинга напряко.

Беше доволна от себе си. Постара се да му бъде ясно, че се ужасява от ресторанта. Направи го така, че Роланд да не заподозре какъв номер ще му скрои.

В ъгъла на паркинга тя направи две-три крачки през високата трева и се озова до стената на ресторанта. Тревата беше мокра. Гуменките й се напълниха с вода, а крачолите се навлажниха.

Придвижваше се близо до стената към задната част на постройката като се навеждаше, когато минаваше край прозорец.

От тази страна на ресторанта нямаше врати. От другата страна тя най-после откри една. В горната половина имаше четири остъклени секции.

Дана се изкачи по дървените стълби и притисна лице към едно от стъклата. Вътре беше тъмно. Много по-тъмно отколкото навън, но по пода се забелязваха сиви петна от светлината, която идваше от прозорците.

Знаеше, че гледа в кухнята. Тук бяха станали убийствата.

Не виждаше Роланд наоколо.

Кухнята надали ще е мястото, където би решил да прекара нощта. Където и да е, но не и в кухнята.

Дана постави пакета между краката си. Опита топката на вратата. Не се завъртя. Тя вкара отвертката в процепа между вратата и рамката — точно срещу топката.

Разшири процепа. Разхвърчаха се трески. Продължи да дълбае и натиска. Най-накрая езичето поддаде и тя внимателно отвори вратата.

Вдигна пакета и влезе в кухнята. След като затвори вратата, вече по-приглушено долавяше шумовете на бурята. Не усещаше и свежия въздух. Вместо това улови тежък, неприятен мирис.

Застанала неподвижно, тя се заслуша. Чуваше водата, която се стичаше от пончото й върху пода, и ударите на сърцето си.

Роланд не можеше да ги чуе.

Очевидно той не беше в кухнята. Дъждът, който трополеше по покрива, щеше да заглуши всякакви звуци, които Дана щеше да направи.

Стига да е достатъчно предпазлива.

Много бавно издърпа пончото през главата си. Гумираната материя изшумоля. Тя бавно пусна дрехата на пода.

Заслуша се.

След това забалансира на един крак, докато свали гуменките и чорапите си.

Даде си сметка, че скърца със зъби и трепери.

От вълнение, не от страх.

Горкият Роланд. Щеше да му спре сърцето.

Боже, какво го чакаше.

Дана разкопча копчето на джинсите и смъкна ципа. Като вмъкна палци под ластика на пликчетата, тя смъкна и двете дрехи едновременно. Съблече и тениската.

Пое си дълбоко въздух.

Това ще е голяма награда за теб, Роланд, приятелю. Щом искаш да видиш момичето, ще го видиш. Този път истинското, а не — на шибаните фотографии.

Надявам се, че ще ти хареса.

Дана клекна и разтвори пакета. Загреба с шепа от брашното. Намаза кожата си от рамо до рамо. Прашинки от него се посипаха по гърдите й. Докато покриваше с брашно лявата си ръка, забеляза, че е настръхнала. Загреба с другата ръка и започна да разнася праха по дясната. После гребна с две шепи и започна да размазва брашно върху гърдите и корема. Зърната й бяха твърди. Като ги докосна, усети как по тялото й се разлива топлина. Втри брашно и по бедрата. Усети настръхналата си кожа под тънкия слой прах, както и мазната влажност, когато го нанесе между краката си. Отново напълни ръце и покри ходилата, глезените и коленете.

Изправи се. От раменете до краката беше бяла с изключение на отделни места, където слоят брашно бе изтънял докато стоеше клекнала. Взе още от белия прах и го нанесе върху бедрата и корема си. Изпразни ръцете си като втри последното брашно между гърдите си.

Отново погледна надолу, за да види как изглежда.

Като истински призрак.

Роланд няма да знае дали да се възбуди или да припадне.

Подът около краката й беше побелял.

Дана потърка длани, за да изтърси полепналото по тях брашно. Те останаха бели. Посегна назад и изтри ръце в дупето си. Така като че ли успя да изчисти ръцете си.

Обърна се към купчината с дрехи и се пресегна, за да не ги посипе с брашно. Издърпа плетената шапка от джоба на джинсите. Шапката бе тъмносиня, но в тъмнината изглеждаше черна. Като се стараеше да не изцапа шапката, тя затърси прорезите за очите, които направи следобед. Откри ги, нахлузи шапката и я смъкна до врата като подпъхна косите си вътре.

На Дана й се искаше да види как изглежда. Е, може би утре вечер. Ще повтори номера, но вече в стаята на Джейсън. Той имаше голямо огледало. Или да го накара той да покрие тялото й с брашно? А тя ще направи същото с него. И после ще се любят.

Имаше само един проблем. Джейсън може и да не е особено щастлив, че се е явила чисто гола пред Роланд.

Ще мърмори, копелето. Но нали тъкмо той е показал снимките на Роланд?

Дана си пое въздух през вълнената шапка.

Време е да започва и да поднесе на Роланд най-голямата изненада през живота му.

Тръгна да прекосява кухнята. След няколко крачки единият й крак попадна на нещо лепкаво като незасъхнала докрай боя.

Сбръчка нос.

Не бяха ли почистили мръсотията от снощи?

Тя мина малко встрани, но кракът й издаваше слаби жвакащи звуци всеки път, когато го вдигнеше от линолеума.

С гръб към прозореца на кухнята тя не виждаше добре какво има напред.

Все едно, че играе на Сляпа баба.

С протегнати напред ръце най-после напипа стена. Бавно затърси и намери врата. Когато я отвори, усети студен полъх да обгръща тялото й. Нещо не беше наред. Тя се хвана за рамката на вратата, прокара десния си крак напред и разбра, че подът свършва.

Стълби?

Може би стълбище надолу към избата за вино или към нещо друго?

Роланд вероятно е там.

Няма начин.

Дана затвори вратата и продължи да следва стената. Скоро попадна на втора каса. Продължи да опипва и усети дървената повърхност. Сякаш бе направена от отделни летви. Нещо като жалузи.

Застана пред вратата и лекичко я бутна. Пантите тихо изскърцаха.

Това беше добре. Нека Роланд да чуе. Ще има за какво да мисли.

Задържа вратата отворена, за да мине. Блъсна нещо, което изскърца и след това изчезна — само за да се появи отново и да я удари от подмишниците до бедрата. Въпреки че не виждаше нищо, разбра какво е станало. Беше попаднала на двойна врата, която се отваря в двете посоки, и бе отворила само едната половина.

Този път Роланд трябва да я е чул.

Дали да не го стресне още малко?

Помисли си да постене малко, все едно е измъчван дух. Но може би духовете не стенат? Ами ако се досети кой е?

Дана мина през вратата като придържаше крилата й, докато се затворят. Застана неподвижно.

Помещението беше голямо.

Роланд сигурно е тук. Може в момента да я вижда. И да се е сковал от ужас.

Най-вероятно.

Сърцето на Дана биеше лудо. Тръпки на вълнение разтърсваха тялото й. Капки пот потекоха от подмишниците и я погъделичкаха.

През няколкото прозореца по трите стени нахлуваше неясна сива светлина, но огромни части от помещението бяха тъмни.

Дана погледна надолу през мъхестите отвори на шапката. Брашното придаваше на кожата й сив оттенък, а не я правеше искрящо бяла, както бе искала. Но не беше съвсем лошо. А може би така беше по-добре. Достатъчно бе ярка, за да бъде забелязана, но образът да е неясен.

Онова, което не можеш да видиш отчетливо, плаши най-силно.

Каква ли е походката на духовете, зачуди се тя. Или може би не вървяха? Във филмите те обикновено се рееха из въздуха. Но зомбитата някак си залитаха с протегнати встрани ръце.

Дана вдигна ръце, сякаш посягаше към следващата си жертва, и с големи, сковани крачки тръгна към средата на помещението.

По дяволите! Не беше докарала походката на зомби, а на Франкенщайн.

Франкенщайн е ученият, глупачко, а не чудовището.

Прав си, Роланд.

Тя се отказа от наперената походка и пристъпи с бавни залитащи крачки.

Идеално.

Къде, по дяволите, се криеш Роланд? Ако си прекалено изплашен да крещиш, поне издай някакви сепнати или хленчещи звуци.

Да не клечиш в някой ъгъл и да напълниш гащите?

Дана бавно се обърна и опита да открие сгушената му фигура в сивите места около прозорците или в тъмнината до тях.

Накрая реши, че не е там. Дори аз да не го виждам, той вече трябва да ме е забелязал. И щеше да е направил нещо — да извика или да побегне.

Дана се обърна към предната част на ресторанта. След като за миг свали ръце, за да избърше стичащата се от подмишниците пот, отново ги вдигна и пак тръгна.

Напред и вляво имаше чупка. Дана зърна неясно очертание. Изглеждаше като плот на бар.

Той вероятно се крие отзад.

Направи няколко крачки натам, но спря от обзелата я възбуда.

Спалният чувал на Роланд.

Убежището му.

Едно от пухкавите краища едва се забелязваше на светлината от прозореца.

Аз не го виждам, но той ме вижда. Ако гледа насам. Ако е буден.

В продължение на няколко секунди Дана не успя да си наложи да помръдне. Стоеше трепереща и без дъх. Имаше чувството, че краката й ще се подкосят.

Ще се получи много добре, помисли си тя. Това ще го довърши. Скапанякът ще съжали, че се е родил.

Продължавай, насърчи се тя.

Тя залитна по посока на спалния чувал. Усещаше краката си размекнати, но я държаха. Изстена тихо.

Така ще привлече вниманието му.

Когато престана да стене, го чу.

Дишаше учестено.

Буден е.

Застана на не повече от метър от него. Погледна надолу, но не можа да различи нищо в тъмнината. Или не! Онова, овалното нещо, вероятно е лице. Значи, Роланд седи на пода.

Наведе се и посегна към него.

Писък прониза ушите й.

Всички мускули в тялото на Дана трепнаха. Тя усети как се изправя и отскача назад. В опита си да се задържи права, размаха ръце, но накрая падна. Седалището й усети твърдия под.

Лъч светлина прониза очите й.

Тя закри очи с ръка.

— Махни го от лицето ми.

Лъчът се плъзна надолу. Тя свали плетената шапка. Светлината се движеше от едната й гърда към другата. После се спусна надолу и зашари между краката й. Тя събра колене, за да я спре. Лъчът се върна върху гърдите й. Тя ги покри с едната ръка, а с другата се опита да се изправи. Гърдите и се вдигаха и спускаха, докато се опитваше да си върне въздуха.

— Е — все още запъхтяна, попита тя, — изплаших ли те?

Вместо отговор лъчът се насочи надолу и освети седналия върху спалния чувал Роланд. Краката му бяха протегнати напред. В скута на избелелите му джинси се забелязваше тъмно петно.

Дана се ухили.

— Напълнил си гащите.

— Искам да си ходя — простена Роланд с отпаднал глас.

— Ти вече си се изходил.

— Добре, де. Ти спечели. А сега ме освободи — той насочи светлината на фенера към отрупаната с бутилки масичка. — Ключът е някъде там.

— Ключът?

Лъчът се премести отново и този път освети лявата му ръка. Беше хваната с белезници към металния прът в основата на плота.

— Божичко! — прошепна Дана.

— Застраховката ми. Така бях сигурен, че ще спечеля.

— Ти си се привързал с белезници?

— Дай ми ключа, чуваш ли?

Значи затова Роланд настояваше да дойде да го прибере на зазоряване. За да го освободи от белезниците.

— Къде са снимките? — попита тя.

— В раницата ми.

— Дай ми фенера.

Роланд не възрази. Постави го на пода и го изтърколи към нея. Дана се пресегна и го сграбчи.

Застана на колене и насочи светлината към Роланд. Слабото му лице беше бледо и изглеждаше по-мъртвешко от всякога. Той примижа и извърна поглед от светлината.

Тя насочи лъча към скута му.

— Опикал си джинсите — отбеляза тя. — Наистина ли реши, че съм призрак?

— Не знам — промърмори той.

Дана се изхили. Пропълзя до раницата, претърси я и намери плика. Снимките бяха вътре. Тя ги преброи. И десетте бяха налице. Остави плика на земята и извади фотоапарата от раницата.

— Какво правиш? — не се стърпя Роланд.

— Просто увековечавам момента за поколенията — Дана се изправи, обърна се към него и задържа запаленото фенерче между бедрата си, насочено към мокрите му джинси. Вдигна фотоапарата към лицето си. — Кажи „мармалад“! — инструктира го тя и направи три снимки, като светкавицата всеки път го заслепяваше. — А сега, свали джинсите!

Той поклати глава.

— Искаш да те оставя тук ли?

Със свободната си ръка Роланд разкопча джинсите и ги смъкна до коленете.

— Не си привърженик на слиповете, а?

Дана направи нови три снимки и събра разпилените по пода. Прибра всичките в плика и заедно с фотоапарата ги постави в раничката му. Сложи вътре и плетената си шапка. Взе раницата и промуши ръце през презрамките.

Насочи лъча към Роланд, който бе успял да си вдигне панталоните и затваряше ципа.

— Адиос! — сбогува се тя.

— Отключи ме — каза той като премигна от светлината.

— Да не мислиш, че съм луда.

— Направих каквото искаше. Ти обеща. Хайде.

Той не умоляваше. Звучеше спокоен.

Дана се замисли. Искаше й се да го остави тук. Но това значи утре да идва пак или да прати Джейсън да го освободи. А и ще излезе, че е спечелил баса. Сто долара, хвърлени на вятъра.

— Не ми трябват снимките. Можеш да ги задържиш.

— Много си великодушен. Ще ми се да знам как ще ги вземеш.

— Тогава, какво толкова? Дай ми ключа.

— Може и да го направя. Стой тук, докато се облека.

— Много смешно, няма що.

Тя го остави. С помощта на фенера връщането в кухнята беше лесно. Кракът й бе оставил кървави отпечатъци по линолеума. Сбръчка нос като видя в какво бе стъпила.

Използва плетената шапка, за да отърси брашното от тялото си.

Номерът определено беше успял.

Направо беше изкарала акъла на Роланд.

Беше подмокрил гащите.

Странно, че не се опита да скрие този факт. Сам насочи светлината, за да види тя поражението. Сякаш нямаше значение.

И беше проявил необичайно спокойствие, докато тя правеше снимките. Дори свали панталоните, без много-много да протестира.

След като бе видял призрак без глава, всичко друго трябва да му се е сторило незначително.

Може да е в шоково състояние.

Нищо чудно.

Освен това го е шубе, че ще отпраша и няма да го взема. Напълно му е ясно, че трябва да се подчинява. Без ключа няма как да мръдне и го знае отлично.

Дана освети тялото си. Повечето от брашното бе паднало, но кожата й все още беше бяла. Ще трябва да си вземе душ, когато се прибере.

Облече се и напъха плика със снимките в задния джоб на джинсите. Нахлузи пончото и вдигна раничката на Роланд.

Отвореният пакет брашно стоеше на пода.

В нейното общежитие няма кухня, така че остатъкът не й е нужен. Остави го там и се върна в трапезарията.

Роланд продължаваше да седи с изпружени напред крака, облегнат на стената под бара. Изглежда не бе помръднал, докато я нямаше.

— Е, добре — започна Дана. — Предполагам, че си готов да тръгнем.

Той кимна.

— Не искам да ми подмокриш седалката.

— Ще седна върху спалния чувал.

— Имам по-добра идея. Какво ще кажеш да се прибереш пеша до университетското градче?

— Вали.

— Един душ ще ти се отрази добре.

— Дай ми ключа.

Дана пристъпи към масичката.

— Знаех си, че няма да издържиш цялата нощ — отбеляза тя. Малкото ключе проблесна върху масичката. Тя го вдигна. — Трябва да призная, че идеята ти за белезниците е добра. Със сигурност щеше да спечелиш баса, ако не се бях появила. Но загуби. Винаги съм подозирала, че си шубелия. То май и ти си го знаеш, иначе нямаше да се заключиш с белезниците, а? Знаел си, че не ти стиска да останеш цялата нощ.

Тя отвори бутилката водка. Ключето беше достатъчно малко, за да мине през гърлото на шишето. Тя го пусна вътре. То цопна тихичко. В следващия миг, когато докосна дъното, се чу слабо издрънчаване. Тя завъртя обратно капачката и я затегна с цялата си сила.

— Обслужи се — предложи тя. — Изпий съдържанието, за да — стигнеш до ключето. Така няма да усещаш вонята си, докато се прибираш.

Дана метна бутилката в скута му.

На вратата се обърна, усмихна се и му пожела:

— Наздраве!

Вратата хлопна. В тъмнината Роланд стисна бутилката между краката си и завъртя капачката. Дръпна тениската нагоре. Изля водката върху корема си и най-после усети падането на ключето върху кожата му. Захвърли бутилката. Взе ключето и отключи халката на китката си.

Дана се движеше бързо под дъжда. Бе само на няколко метра от колата, когато реши, че Роланд вече е успял да се освободи от белезниците. Ще му е нужно още малко време, за да събере спалния чувал. За всеки случай погледна назад.

Роланд!

Приличаше на луд. Тичаше към нея с отметната назад глава и с отворена уста. Ръцете му се мятаха, сякаш се опитваше да плува, а не да тича.

В дясната си ръка държеше нож.

Дана се втурна към колата.

Помисли си, че се е справил доста бързо.

Помисли си също — за какво ли му е този нож?

Къде са ми ключовете?

В стартера.

Извади късмет. Няма да се наложи да ги търси.

Хвана дръжката и дръпна силно. Стиснатите около дръжката пръсти се охлузиха и тя се сети, че бе излязла от дясната врата.

Извърна се.

Роланд беше почти до нея.

— Добре, де. Ще те откарам!

Той спря. Устните му се извиха в усмивка.

— Хайде, Роланд. Стига.

Той сграбчи предницата на пончото, придърпа я напред и заби ножа в корема й.

Роланд изтегли ножа. Отблъсна Дана назад като продължаваше да я държи за пончото. Тя седна на паважа. Не спря да стене и да се държи за корема.

Роланд седна върху ходилата й.

Удари я с юмрук по носа и тя политна назад. Главата й се блъсна в паважа. Не припадна, но не оказваше съпротива. Дъждът обливаше лицето й. Тя премигна и се опита да си поеме дъх.

Роланд седна върху нея, повдигна пончото и го проби с ножа като разряза гумираната материя чак до шията й.

— Мол… — опита се да каже тя.

Той разряза тениската й и я разтвори.

Дъждът отмиваше кръвта от корема й, но нова бликаше от раната. Гръдният й кош се движеше нагоре-надолу, докато се задъха. Роланд се загледа в гърдите й. След това остави ножа.

Наведе се напред и протегна ръце. Обви гърдите й. Бяха влажни и хлъзгави в мокрите му ръце.

Той целуна разреза на корема й.

Пи от бликащата кръв.

Дана изпищя и застина под него, когато той я захапа.

Тя остана жива дълго време. Така беше по-добре.

Сърцето й все още туптеше, когато Роланд го изтръгна от гръдната кухина.

Беше почти заситен, затова не яде много от него. Натъпка остатъка обратно в гръдния й кош и пропълзя до главата.

Скалпира я. Разби черепа й с автомобилната щанга и изгреба все още топлия й мозък.

Най-вкусното.