Плът

Тридесет и четвърта глава

Джейк разказа на Барни всичко, което се бе случило предишната нощ, и се върна в колата. Откъсна допълненията, които Роланд бе направил около снимката си. Чувстваше се гузен, че унищожава улика. Но Роланд бе мъртъв, нямаше да има процес и той не желаеше да се показва снимката с голите части на момичето около главата на този тип. След като отстрани всички добавки, той подкара към мястото, където бе изгорил фолксвагена.

Колата беше махната и на мястото й бяха останали само черни сажди и пепел. Джейк провери първо там, като разбутваше пепелта с крак. Не беше наясно какво очаква да открие. Обгореното тяло на нещото? Дребните останки от скелета му, ако притежаваше такъв?

Когато приключи, той се разходи наоколо. Оглеждаше паважа, ивицата трева между платното и тротоара. В четвъртък съществото бе оставило макар и къса кървава диря на паважа при Латам роуд — зад горящия микробус и към плевелите от другата страна. Днес не се забелязваше нищо.

За кой ли път Джейк си повтори, че съществото вероятно е загинало във фолксвагена. Може би ще е добре по-късно да се отбие в автомобилното гробище и да огледа останките от колата. На оскъдната светлина снощи лесно може да е пропуснал нещо. Освен това бе напрегнат и бързаше да се прибере. Трябваше да повтори огледа, и то цялостно и на дневна светлина.

Със снимката в ръка той се отправи към жилищната кооперация на ъгъла. Предстоеше му да разпитва от врата на врата.

Алисън затвори телефона след като обясни на Габи, че следващите няколко дни няма да ходи на работа. Той бе чул по радиото за убийствата през нощта, както и как тя едва се е спасила. Така че с нужното съчувствие я увери, че може да отсъства колкото пожелае.

Трябваше да завърти още един телефон. Този разговор нямаше да е лек. Но бе необходим.

Набра грешно и затвори, още преди да започне звъненето.

Стомахът й се свиваше. Сърцето лумтеше. От ударите му лицето й пулсираше. Пот се стичаше по скулите й. Изправи се, свали халата на Джейк, седна на дивана и набра номера на Евън.

Телефонът звънна веднъж.

— Ало? — той звучеше напрегнат.

— Здравей. Аз съм.

— Алисън. Слава Богу! Добре ли си?

— Чу ли за снощи?

— Разбира се, че чух. Господи! Добре ли си?

— Малко съм понатъртена, но иначе нищо ми няма.

— Господи! Не мога да повярвам, можеше да си мъртва. Стана ми зле като разбрах. Дори не си взех часовете. Трябваше да се обадиш.

— Ето, нали се обаждам.

— Имам чувството, че минах през ада.

— Съжалявам. Но и аз не съм си правила кефа през това време.

— Кой беше? Кой го направи?

— Един първокурсник на име Роланд.

— Познаваш ли го?

— Срещала съм го няколко пъти.

— Преследваше ли те?

— Може и така да се каже.

— Защо? Искам да кажа…

— Предполагам, че искаше да ме изнасили и убие.

— Господи Боже! Той… докосна ли те?

— Не ме изнасили.

— Слава Богу поне за това. А ти — какво? Би ли се с него.

— Да.

— Господи! Вината е моя. Трябваше да съм там. Ако ми беше разрешила да те откарам до вкъщи… Въобще не трябваше да си тръгваш. Онази история беше грешка. Трябваше да останеш при мен снощи. Тогава нищо подобно нямаше да се случи.

— На Хелън нямаше да й се размине — отбеляза тя. — А дори да бях прекарала нощта при теб, рано или късно щях да се върна вкъщи.

— Трябваше да останеш.

— Добре де, но не го направих.

— Къде си сега?

— В безопасност съм.

— Знам, че си в безопасност. Оня тип е мъртъв, нали? По радиото съобщиха, че е умрял в пожар.

— Да.

— Та къде си?

— Не бива да съобщавам на никого.

— Това са глупости. Кой го каза?

— Един полицай.

— Лайнарска работа. За какво е всичко това?

— Смята, че все още съществува някаква опасност за мен.

— Нищо не разбирам. Оня тип е мъртъв, нали? Така че — каква опасност?

— Ще направя, както ми е наредено.

— Откога?

— Не се прави на глупак, Евън.

— Трябва да те видя.

— Не можеш.

— Алисън! Трябва да поговорим.

— Нали в момента говорим?

— Очи в очи.

— Не ми е до конфронтации.

Чу го да въздъхва. Дълго не пророни дума. Най-накрая Алисън наруши тишината:

— Просто исках да знаеш, че съм добре. Реших, че поне това ти дължа.

Когато Евън заговори, той отново звучеше уморен.

— Честна дума, не знаех, че спиш снощи, когато те… докоснах. Обичам те, Алисън. Само като си помисля какво почти те сполетя снощи и ми иде да умра. Моля те. Имам нужда да те видя. Умолявам те. Кажи ми къде си. Ще дойда и ще поговорим. Само ще поговорим. Обещавам.

— Ще ти звънна след ден-два.

— Не, Алисън! Моля те. Толкова мие зле. Снощи въобще не мигнах. Мислех само за теб. Обещавам да не ти създавам повече никакви неприятности. Но имам нужда да те видя, да бъда с теб известно време. Умолявам те.

Алисън затвори очи и се облегна на възглавницата на дивана. Беше по-лошо отколкото очакваше. Гласът на Евън звучеше нещастен, окаян.

Моя е вината, помисли си тя. Аз му причинявам всичко това.

— Добре, можем да се срещнем някъде — заяви тя накрая. — Какво ще кажеш да се видим в бара на Уоли?

Евън не отвърна.

— Добре ли е?

Алисън дочу далечен звън.

— Някой те търси на вратата ли? — попита тя.

— Да — прошепна Евън.

Звънецът се чу отново.

— Иди да видиш кой е.

— Не ме интересува — продължи да шепне той. — Не може да си ти, така че не ме интересува.

— Ще те изчакам.

— Не мога да отворя вратата, гол съм. Току-що взех душ.

Пак се звънна.

— Най-вероятно да е някой търговски пътник — добави Евън.

След малко продължи:

— Най-после. Тръгна си.

— Казах, че може да се видим при Уоли.

— Там ще е пълно с народ.

— Точно затова. Не искам никакви разправии.

— За Бога, Ал. Добре. При Уоли. Кога?

— Сега колко е?

— Към обяд.

— Трябва ми малко време да се оправя и да стигна дотам.

— Мога да мина да те взема.

— Благодаря, но недей. Какво ще кажеш за един и половина?

— Дадено. Ще те черпя с един обяд.

— Чудесно. До скоро.

И тя затвори.

Не искаше да се вижда с Евън.

Но има неща, които трябва да се свършат, независимо от желанието, помисли си тя.

Няма да е чак толкова лошо.

Ще е ужасно. Ще трябва да му кажа, че късаме, и то лице в лице, и да го накарам да разбере, че е окончателно.

Ще е ужасно, но няма да трае вечно. А след това всичко ще е свършило. Ще се върна и Джейк ще се появи, рано или късно.

Джейк.

Продължавай да мислиш за Джейк и останалото няма да е чак толкова лошо. Той ще е тук довечера.

Нищо не излиза, ядоса се Джейк. Над половината от вратите, на които звъня, не се отвориха. Обитателите са или на лекции, или на работа, реши той.

А от онези, с които разговаря, някои са били навън и са гледали късния нощен спектакъл. Но повечето изобщо не знаеха за какво става дума. Никой не призна, че познава младия мъж на снимката, макар трима да бяха доста уверени, че са го виждали по едно или друго време из университетското градче. Никой не бе виждал — нито снощи, нито днес — нещо, което да прилича на змия. Никой не бе чул нищо необичайно, ако се изключи данданията около горящата кола.

Изглеждаше безсмислено да продължава, но Джейк не се отказа.

Беше обиколил всички апартаменти на жилищните сгради от едната страна на улицата с изключение на кооперацията на ъгъла. Едва ли някой толкова далеч от местопроизшествието е забелязал нещо. Но по-добре да провери, преди да пресече и да започне с блоковете от другата страна.

Никой не отвори от първите два апартамента на приземния етаж. При третия — отвътре дочу музика.

Звънна.

Отвори жена към тридесетте. Беше висока колкото Джейк — с хавлиена диадема в черните си коси, с гъсти, почти сключени вежди, с изпъкнали скули, плътни устни, изтеглена напред брадичка и широки рамене. Гърдите й опъваха плата на горнището на бикините, което приличаше на две завързани носни кърпи. Коремът й бе с тен, плосък и по него имаше няколко капчици пот. Бедрата й бяха широки колкото раменете. Вместо панталони носеше нещо, което напомни на Джейк за пиратска препаска — черна ивица, която висеше между краката й и черен сатенен триъгълник, но недостатъчно голям, така че напълно да прикрие обезкосмените й интимни части.

— Извинете за безпокойството — започна Джейк. — От полицията съм.

Разтвори портфейла си, за да покаже документите си.

Тя погледна значката, но не се загледа в картата за самоличност. Изтри с език потта в крайчето на устата.

— Влизайте вътре, че ще се разтопите от жегата — покани го тя.

Той влезе. Независимо от работещия вентилатор и отворените прозорци горещината вътре като че ли бе по-ужасна, отколкото навън. Жената се обърна и Джейк я проследи как отива до стереоуредбата. Тънката черна ивица се впиваше между бузите на задника й. Докато вървеше, те се поклащаха.

Изглеждаше така нехайна за облеклото си, сякаш бе облечена в костюм от три части. На Джейк му се щеше тя да се наметне с нещо.

Жената намали звука и се е обърна към него:

— Искате ли леден чай?

— Не, благодаря.

— Аз съм Сам. Саманта Съмърс. Може би знаете.

Джейк поклати глава.

— Джейк Кори — представи се той. — Провеждам разпитвания из квартала заради снощния инцидент.

— Значи не сте тук, за да ме арестувате, а?

— За какво?

Плътните й устни се извиха в усмивка.

— Не бих могла да знам. Може би, защото корумпирам неопетненото съзнание на малолетните?

— Доста ли прегрешения имате в тази насока?

— Някои така разправят. Преподавателка по философия съм в университета.

Джейк си помисли, че се шегува. След това му мина през ума — защо аз навремето нямах такава преподавателка.

— Може и да се запиша за вашия курс.

— Направете го. Ще ви помогна да отворите съзнанието си за неразрешимото.

— Мога да мина и без неразрешимото.

Сам седна на килима пред него. Легна, пъхна ръце под главата си и започна да прави коремни упражнения. Краката й бяха разтворени. Докосваше коляно с лакътя на противоположната ръка, лягаше, издигаше се нагоре и докосваше другото коляно.

— С какво мога да ви помогна? — осведоми се тя, без да прекъсва заниманието си.

Можете да ми помогнете като престанете да правите упражнения, помисли си Джейк.

— Видяхте ли този студент вчера? — попита той.

Задържа снимката на Роланд над коленете й, докато тя легна и стана три пъти. Постара се да фиксира погледа си върху гърба на фотографията.

— Дракула — отсече тя.

— Може и да се е мислел за него. Мъртъв е.

Сам спря. Взе снимката от Джейк и кръстоса крака по турски.

— Мъртъв?

— Знаем, че е убил поне двама души. Може и да са повече. Когато го открих снощи, беше мъртъв.

— Да, видях го. Някъде към един часа. А може да е било и два.

— Сигурна ли сте?

— Не е човек, който лесно ще забравя. Лазеше ми по нервите, докато вървеше по петите ми из студентското градче. Името му е нещо като Рупърт или…

— Роланд. Къде го видяхте?

— Тичах навън. Пробягвам по осем километра всяка вечер.

— В един часа? — учуди се Джейк.

— Обичам нощта.

— Той къде беше?

— В края на улицата. Някакъв младеж му помагаше да влезе в колата си.

Думите се забиха като удар в корема на Джейк.

— Изглеждаше доста зле. Реших, че е пиян. Често виждам подобни неща наоколо. Студентите като че ли не издържат много на алкохол.

— И някой е бил с него? Знаете ли кой?

Гъстите й вежди се свъсиха.

— Не знам как се казва. Но знам, че е последна година в курса по английски и преподава в университета.

— Знаете ли къде живее?

Сам поклати глава. Върна снимката на Джейк.

— Трябва да го открия веднага. Спешно е.

— И той ли е участвал в убийствата?

— Съмнявам се. Но Роланд… бе заразноболен. Трябва да открия този мъж, преди да предаде инфекцията на някого.

— Ако имах студентския фотоалбум…

— Нямате ли го?

— Опасявам се, че не.

— Тук ли сте известно време?

— Ще се навъртам наоколо.

— Връщам се след петнадесет минути.

Професор Тил не отвори вратата. Затова Джейк мина встрани и чевръсто се изкачи по стълбите. Скъса полицейската лента, извади инструментите си за отваряне на врати и влезе.

Сигурно и трите момичета разполагат със студентския фотоалбум, помисли си той. Но се сети, че при бързия оглед на къщата снощи зърна цяла стена с книги в таванската стая. Вероятно това е стаята на Алисън. Тя спомена, че хукнала надолу по стълбите, за да предупреди Хелън.

Стъпил на горната площадка, Джейк хвърли поглед към разхвърляното легло. Тук е станало насилието. Тук тя се е събудила и се е борила с Роланд. Тук щяха да намерят обезобразеното й тяло, ако… О, прекрасно се бе справила. Трудно му бе да повярва, че същото момиче, което бе заварил свито до леглото си днес сутринта, може да е достатъчно диво, за да нанесе толкова силни поражения на някого.

Чантата й лежеше на пода в краката на Джейк. Би трябвало да й я занеса. Както и дрехи.

Имаше захвърлени дрехи на пода до чантата: бели маратонки и три четвърти чорапи, смачкана синя блуза, сутиен с прозрачни чашки, бели къси панталони — с бикините все още в тях, сякаш е съблякла и двете наведнъж.

Джейк вдигна чантата и остана загледан в дрехите. Само преди десет минути бе при Сам. Беше я изненадал почти без дрехи — само по сутиен и препаска. Но тя не бе му въздействала така, както разхвърляните по пода дрехи на Алисън.

За Бога, не е време да се възбуждаш, скастри се той.

Неохотно отмести поглед. Отиде до леглото, постави чантата отгоре и затърси по полиците. След секунди откри три студентски годишни фотоалбума — тънки томчета, които стърчаха със сантиметри над останалите. Измъкна ги. На корицата на всеки бе отбелязана годината. Най-новият бе за миналата година. Джейк се намръщи. Трябваше му тазгодишното издание. След това си даде сметка, че вероятно още не е излязло.

Дано този тип да се е записал миналата година, помисли си той.

Метна книгите върху леглото.

Падна на колене и затършува под леглото. Откри куфар и го издърпа.

Не бива да правиш това, каза си той. Трябва да отнесеш албумите на Сам.

Нужна ми е само минутка. Ако ли не, трябва специално да се връщам тук.

Просто ти се иска да разгледаш нещата й, нашепваше гласче вътре в него. Това не му се понрави особено.

Отнесе куфара до шкафа на Алисън. Сложи го легнал на пода и го отвори.

В най-горното чекмедже имаше нощници, пликчета и сутиени. Сграбчи няколко чифта бикини, като се стараеше да не мисли за тях, и бързо ги тикна в куфара. Изкушаваше се да не й вземе сутиени — изпита известна гузност, но отдели два в куфара. В следващото чекмедже откри чорапи, чорапогащници и комбинезони. Взе чорапи. Имаше фланелки, тениски, маратонки и гащеризон в следващото чекмедже. Взе тениска, червени шорти и гащеризона. В най-долното чекмедже откри пуловери. Не им обърна внимание.

От гардероба подбра рокля без ръкави, две блузи и чифт избелели дънки. След това се върна към купчината дрехи на пода. Искаше му се да я види по късите бели панталони. Вдигна ги и ги разтърси, докато пликчетата не изпаднаха през единия крачол. Загледа се как се спускат към пода. Чувстваше се горд, че не ги докосна. С късите панталони в едната ръка той взе някакви обувки и се върна при куфара.

Дали ще се нуждае от нещо друго, зачуди се той и огледа стаята.

Видя таблото за съобщения на стената над бюрото. По краищата бяха втъкнати снимки.

Няма да има нужда от тях, реши Джейк. Тръгвай.

Но искаше да ги види. Да види Алисън.

Пристъпи до бюрото. На повечето от тях Алисън беше с някакъв млад мъж. Все един и същ. На една от снимките той я люлееше на люлка. На друга двамата седяха върху одеяло под сянката на дърво. На трета се целуваха.

Стомахът на Джейк се сви.

Мъжът беше привлекателен, макар и с очила, и изглеждаше във форма.

Така ти се пада като си вреш носа, където не ти е работа, помисли си Джейк.

Почувства се по-добре обаче, когато се сети, че Алисън бе споменала за скъсването с гаджето си снощи.

Този тип е бил изхвърлен.

Слава Богу!

Джейк вдигна куфара, взе чантата на Алисън и студентските справочници и бързо се втурна надолу.

След близо час във ваната, Алисън се почувства малко по-добре. Топлата вода бе отпуснала напрегнатите й мускули, но не бе успяла ни най-малко да премахне психическото й напрежение и онази студенина, която сякаш сковаваше вътрешностите й.

Ех, само да имаше начин да изключи съзнанието си.

Или да превключи на друг канал. Да се отърве от кошмарните видения, където главните роли изпълняваха Роланд, Хелън, Силия, мъртвият полицай и Евън. Да се настрои на канал Джейк. Тази програма беше приятна, понякога вълнуваща. А от всички останали я болеше.

Алисън излезе от ваната и остави водата да се стича по нея, преди да се избърше с меката хавлия.

Всичко щеше да е много по-добре, ако можеше да избегне срещата с Евън.

Трябва да отидеш. Трябва да сложиш точка.

Нямам дрехи.

На Алисън й трябваше това оправдание, но имаше предостатъчно време, за да обмисли проблема и да намери разрешение.

Метна влажния пешкир на пръта и излезе от банята. Въздухът в коридора беше хладен. Прозорецът в стаята на Джейк беше отворен. Нахлуваше приятен ветрец.

Отиде до вградения гардероб, извади карирана риза и я нахлузи. Закопчана, тя приличаше на рокля. Да, бе къса, свободно падаща рокля, но трябваше да се задоволи и с нея. Нави ръкавите. След това намери колан и го препаса през кръста.

От вътрешната страна на гардероба на Джейк имаше голямо огледало.

Ризата не приличаше много на рокля. Изглеждаше като мъжка риза. Придърпа я и понареди гънките така, че да падат по-равномерно.

Върна се в банята и изми зъбите си като сложи пастата на Джейк върху палеца.

Най-накрая отиде в кухнята. На стената до телефона имаше тефтер и химикалка. Откъсна един лист и го отнесе до масата.

— Ето го — отсече Сам.

Сърцето на Джейк заби лудо.

— Сигурна ли си?

— Добре ги видях и двамата. Нямам никакво съмнение. Точно този помагаше на Роланд да влезе в колата.

Тя плъзна пръст по страницата със снимките и спря под името.

— Евън Форбс.

Изхвърленото гадже на Алисън. Мъжът от фотографиите на таблото й за съобщения.

Няма защо да се безпокоиш, уверяваше се Джейк. Те са се разделили.

Но тя бе споменала, че трябва да му се обади. Да му каже, че е жива и здрава.

Ами ако спомене къде е?

— Трябва да използвам телефона ви.

— Заповядайте.

Джейк набра собствения си номер. Чуваше как се звъни.

Хайде, вдигни го. Хайде Алисън. Отговори на проклетия телефон!

Чу го как звъни петнадесет пъти, преди да затвори.

— Имате ли телефонен указател?

Сам бързо излезе от стаята. Също така бързо се върна и връчи дебелата книга на Джейк.

Той запрелиства страниците. Името на Форбс фигурираше. Джейк разпозна адреса. Бе жилищната сграда, пред която снощи откри паркираната кола на Роланд. Вече бе обходил кооперацията и бе звънял по звънците.

— Благодаря ти, Сам.

И хукна.

Изрита вратата. Тя изпука и се отбори.

Върху килима в краката му имаше ивица засъхнала кръв.