Плът

Трета глава

Няколко групи продължаваха да имат часове, а аудиторията „Бенет“ имаше отвратителна акустика — удесеторяваше всеки звук, особено откъм стълбището. Затова Алисън се изкачи до третия етаж предпазливо. През цялото време се държеше за стария дървен парапет, за да запази равновесие.

Алисън знаеше, че е подранила.

Но не можеше другояче.

Беше се опитала да не идва преди четири, но лекциите за Чосър свършваха в два часа. А във вторник и четвъртък нямаше други занятия и не бе лесно да убие два часа. Прибирането пеша отнемаше едва десет минути. Нито една от съквартирантките й не беше вкъщи. Жалко. Времето щеше да мине по-бързо, ако си побъбреше малко със Силия или Хелън.

Опита се да учи, но не успяваше да се съсредоточи. Поне не върху написаното. Гледаше часовника. Голямата стрелка се придвижваше от деление на деление за цяла вечност. Ако дремне и се събуди в четири без петнадесет… Нагласи будилника и се опъна на леглото. Да се опита да поспи. Затвори очи, скръсти ръце на корема и положи огромно усилие. Разбира се, нищо не се получи. Дори не бе в състояние да лежи спокойно, камо ли да заспи. Най-накрая се отказа. Сложи сервитьорската си униформа в сакчето, пъхна и един роман с меки корици и тръгна.

Стигна до аудиторията „Бенет“ в 3.20 часа. Доста рано дори за нея — цели петнадесет минути преди обичайното й време във вторник. Седна на любимото си място на каменната пейка, която заобикаляше широкия дънер на дъба, и се опита да почете. Загледа се в катеричка, загризала орех. Зазяпа се към няколко студенти от по-долните курсове — най-вероятно първокурсници. Те крещяха, докато се подхвърляха фризби. Премести поглед към Етъл не-знам-коя-си, хванала за ръка Брад Бейли на път към библиотеката. Отново се опита да чете. Най-после стана четири без десет. Не можеше да чака повече. Освен това часът можеше да приключи по-рано, навиваше се тя.

Влезе в сградата, където се намираше аудиторията „Бенет“. Отправи се колкото, се може по-тихо към третия етаж. Коридорът беше пуст. Откъм една от канцелариите на факултета дочу слабо потракване от писане на машина. От отворените врати на учебните стаи долитаха неясни гласове.

Спря близо до отворената врата на последната стая отляво. Студентите не се виждаха. Но от мястото, където застана, ясно виждаше Евън.

Снощи беше с него, но имаше чувството, че вече е минало много време. Прекалено много време с чувство за празнота в нея. Празнотата не я напускаше и сега. Дори се засилваше.

Хайде, разпусни групата, помисли си Алисън.

Евън очевидно не бе забелязал нейното пристигане. Гледаше напред. Вероятно към студента, който питаше колко най-кратка може да бъде курсовата работа.

— Трябва да е като полата на млада дама — обясняваше Евън. — Достатъчно къса, за да задържи интереса, но и достатъчно дълга, за да покрие най-важното.

Някои от студентите се изсмяха.

— И все пак колко? — настояваше гласът.

Евън вдигна вежди. Алисън се усмихна. Беше толкова сладък като се правеше на педант.

— Най-малкото петнадесет страници.

— На машина ли? — обади се друг глас.

— Да. С черна лента. На бяла хартия, стандартен формат. През един ред. С поле от два сантиметра и половина от всяка страна. Ако е възможно, избягвайте хартия за чернова. От нея пръстите ми почват да лепнат.

Групата бе от първокурсници. Вероятно записваха всяка негова думичка.

Евън скръсти ръце. Стоеше облегнат на катедрата, чийто ръб се забиваше в седалището му. Свали очилата си с телена рамка и попита:

— Други въпроси?

Докато чакаше, избърса стъклата с края на сакото си от рипсено кадифе. Без очила изглеждаше някак оголен и приличаше на дете. Сложи ги и отново заприлича на учен мъж.

— Няма, така ли? Тогава прочетете от страница 496 до страница 506 и във вторник елате, готови да ме смаете с познанията си по стила и вещината на Дилън Томас. Свободни сте.

Алисън се отдръпна от вратата. Никой не бързаше да напусне аудиторията. Студентите се бавеха, преди да тръгнат. Накрая започнаха да излизат — някои сами, други по двама-трима. Чу се звънецът. Студентите не спираха да излизат. Алисън чакаше нетърпеливо и накрая надникна зад портала.

Момиче от четвъртата редица продължаваше да подрежда учебниците си на купчина върху банката. Най-после се изправи, притисна нестабилната купчина към гърдите си и тръгна към вратата.

— Приятен уикенд, господин Форбс.

Той се ухили.

— Ще прекарам уикенда в диренето на голи жени в мокри шлифери.

— Ъ?

— Приятен уикенд и на теб, Дана. А и петък.

Алисън влезе в стаята. Момичето я заобиколи и изчезна.

— Голи жени в мокри шлифери? — попита Алисън.

Евън се ухили. Пъхна някакъв учебник в куфарчето си.

— Строфа, която заимствах от Дилън Томас.

— Приятелката ти Дана ще реши, че си полудял.

— От преподавателите по английска литература се очаква да са малко смахнати.

Алисън хлопна вратата и се приближи до него. Той затвори куфарчето си, обърна се и я загледа в очите.

— Как изкара? — прошепна тя. Гърлото й се бе стегнало.

— Самотно.

— Аз също.

Тя се облегна на него. Ръцете й, мушнати под сакото, притискаха гърба му. Главата й бе отметната назад. Устните й очакваха неговите.

Той я целуна. Притисна тялото си по-близо до нейното, а тя се сгуши в него. Това искаше тя. За това копнееше от снощи — да е отново с него. Ех, само да можеше да продължи завинаги. Да отидат в неговия апартамент, да са заедно, да се любят, да вечерят, да прекарат вечерта и нощта… Но това не можеше да стане и тази реалност се натрапваше по време на неговата прегръдка.

Алисън прекъсна целувката.

Положи устни върху шията му, притисна се към него, спусна ръцете си и ги навря в задните джобове на кадифените му панталони.

— Усещането е толкова приятно.

— На кое? На дупето ми ли?

— Не. Просто да те чувствам.

— Дрехите пречат.

— Въпреки това е приятно.

— Още по-приятно би било голи на пода.

— Безспорно.

— Какво ще кажеш?

Ръцете му се придвижиха към дупето й. Обхванаха го и го стиснаха през полата.

— Няма начин.

— Посочи ми поне една разумна причина?

— Вратата не се заключва.

— Като изключим това.

Тя му се усмихна:

— Не е ли достатъчно?

— Дребна подробност.

— Значи така мислиш?

— Заслужава си риска.

— Няма начин, братче.

— Страхливецът умира безброй пъти…

— А дискретността е по-добрата страна на доблестта.

— Според мен на дамата не й се чука.

Засмивайки се, Алисън се отдръпна от него.

— Ще ме изпратиш ли до работата?

— Ами… Не знам. Една добра постъпка заслужава да се възнагради и… — той сви рамене.

— Майтапиш се, нали?

— Никой няма да влезе тук.

— Откъде знаеш?

Евън посегна и разкопча най-горното копче на блузата й. Захвана се със следващото. Алисън улови китките му и отстрани ръцете му.

— Казах „Не“! Нито мястото, нито времето е подходящо. Той целуна стегнатите й устни и издиша през носа;

— Щом така смяташ — промърмори той.

Алисън се загледа в очите му. Погледът му, само допреди малко толкова дълбок и търсещ, сега беше пуст. Сякаш нещо в него се бе прекършило и вече не я забелязваше.

Той се обърна. Отвори куфарчето и извади дебел плик.

— Евън…

— Ще поостана малко. Така и така имам да преглеждам курсови работи. Освен това ми е любопитно, дали някой ще се появи тук през следващия половин час. Наречи го любопитство, ако щеш.

Алисън продължи да го гледа още известно време, без да може да повярва, че се държи така с нея. После се отправи към вратата.

— Хайде, Алисън, Какво ти става?

Не му отговори. Просто излезе.

По коридора, след това по стълбите, все очакваше Евън да я догони. Да й се извини. Съжалявам. Идеята беше глупава. Въобще не биваше да предлагам подобно нещо.

Докато прекрачваше главната врата, Алисън вече знаеше, че той няма да я последва. Наистина щеше да остане горе. Независимо от това продължи да поглежда назад, докато пресичаше моравата.

Как можа да направи такова нещо?

През последните две седмици Евън почти всеки ден я бе изпращал до работата. Няколко пъти не успя заради някакви събрания, но сега, този път — това си бе направо от злоба и яд.

Наказание.

Защото не му бутна.

Не му бутна — колко грозно звучи.

Щом не даваш — разкарай се!

Цял ден с нетърпение очакваше да го види. Прегръдка и целувка в класната стая. Да се държат за ръцете, докато я изпраща до заведението. Да си приказват, да се шегуват — просто да са заедно. И двамата да знаят, че ще я чака след работа. Да се разходят из парка или да отидат до квартирата му. И той ще е в нея.

Днес не се получи.

Не виждаше ясно. Избърса очите си, но те отново се насълзиха.

Щом за него е толкова важно, може би… Не биваше да е от такова голямо значение. Какво пък толкова? Но очевидно за него беше.

Изведнъж аз съм лошата, защото не му позволих да ме начука на пода в аудиторията.

А си мислеше, че те обича.

Е, следващият път мисли по-внимателно.

Обича те, наистина. Обича да го вкарва в теб. Това е всичко.

Да върви по дяволите!

Алисън отново изтри сълзите. Подсмръкна и изчисти носа си. Спря на кръстовището. Заведението на Габи беше на следващата пресечка. Не искаше да влезе вътре разплакана.

Въобще не искаше да влиза там.

Поне не днес.

Щеше й се да се заключи в спалнята и да остане там. Да спи и да забрави.

В този момент светофарът светна зелено. Тя стъпи на платното и продължи към ресторанта.

Може да се появи по-късно и да я вземе след работа — все едно, че нищо не се е случило.

И тогава какво ще прави?

Тя мина край витрината на заведението на Габи. Само някои от сепаретата бяха заети. Все още беше прекалено рано за тълпите, които идваха да вечерят. Надяваше се да има много работа, за да няма време да мисли.

Входът беше на ъгъла. Отвори стъклената врата. Стори й се по-тежка от обикновено. Вече вътре успя да се усмихне на Джийн, която идваше към нея с табла празни халби.

— Подранила си днес — отбеляза момичето.

Алисън само успя да кимне.

— Добре ли си?

— Ще се оправя.

Джийн се приближи съвсем до нея.

— Ако имаш нужда да споделиш нещо, само свирни. Отгледала съм три момичета и невинаги всичко е било по мед и масло, повярвай ми. Кажи ми какъв е проблемът и бъди сигурна, че все някога съм се сблъсквала с подобен.

— Благодаря ти.

— Хайде, бягай да се приготвиш — подкани я Джийн и същевременно кимна наляво почти незабележимо. Долавяйки жеста, Алисън хвърли поглед над рамото й. — И внимавай Чаровният принц да не те последва в тоалетната.

Чаровният принц седеше сам в последното сепаре.

— Опитваш се да ме развеселиш, така ли?

Джийн й намигна и продължи пътя си.

Алисън се стараеше да не гледа към Чаровният принц, но не се въздържа да не му хвърли поглед, докато бързаше към тоалетната. Седеше прегърбен над масата и си играеше с кичур дълга мазна черна коса пред лицето си. От дупката на рамото на сивата му тениска се показваше бледа кожа. Тениската изглеждаше така, сякаш не я бе свалял от месеци.

Пред лицето му димеше купичка зеленчукова супа.

Голям късмет е извадила Джийн като й се е паднало да обслужва точно него.

Дали се опитваше да изцеди нещо от косата си в супата?

Алисън отмести поглед. Нямаше как да не долови миризмата му, докато минаваше край него.

Слава Богу, че той не я погледна.

Влезе в тоалетната и затвори вратата.

Чаровният принц поне бе успял да откъсне мислите й от Евън.

Евън.

Болката отново се появи.

Ако искам да ми е зле, би трябвало да си разменя проблемите с тези на Чаровния принц, помисли си тя.

Надяваше се да си е тръгнал, преди тя да излезе.

Гримира се бавно. Метна полата и блузата на вратата на тоалетната и отвори сакчето.

Повечето от другите сервитьорки идваха на работа направо с униформите си. На Алисън не й се нравеше мисълта да ходи с нея по улиците, а още по-малко — из университетското градче. Жълтата тафтена пола с пришита отпред престилка с нежни воланчета беше поне с десетина сантиметра по-къса, отколкото би желала. Името й бе избродирано с червено през лявата гръд на блузката с къси ръкави от същия плат. Материята бе достатъчно прозрачна, за да се вижда през нея. Очевидно беше подбрана от някой, който бе искал да достави на мъжката клиентела допълнително удоволствие.

Преди да навлече костюма, Алисън облече късо комбинезонче.

Сгъна дрехите, с които бе дошла. Като отвори сакчето, за да ги прибере, зърна четката за зъби и черния халат.

За по-късно.

Когато са в апартамента на Евън.

По-добре да беше ги оставила вкъщи.

Прехапвайки долната си устна, тя натика дрехите в сакчето и затвори ципа.

Излезе от тоалетната.

Чаровният принц си бе тръгнал.

Днес е щастливият ми ден, помисли си тя.