Плът

Девета глава

Роланд беше сам и чакаше. Щеше му се Джейсън да е тук, а не в Уестън на сватбата на сестра си. Щяха да си поговорят за облога, да се шегуват. Не предвещаваше да е толкова ужасно.

И друго — ако Джейсън беше тук, нищо подобно нямаше да се случи. Дана сигурно не би се държала така.

Кучка.

Винаги го бе презирала и той добре знаеше това. Но никога не бе позволявала да си проличи, както направи днес.

Сигурно е бясна, защото Джейсън замина без нея. Винаги ходеха на кино в петък вечер, а после се отбиваха някъде да се начукат.

Но днес бе различно.

Нямаше да има игрички и закачки с Джейсън, така че — защо да не си го изкара на Роланд?

Пристъпи към прозореца.

Навън валеше адски.

Кола зави по Спринг стрийт, а фаровете й осветиха паркинга. Стомахът на Роланд се сви. Но докато колата приближаваше задния вход на общежитието, той констатира, че не е фолксваген.

Часовникът на бюрото му сочеше девет без петнадесет. Ако Дана не закъснее, щеше да е тук едва след петнадесет минути.

Четиринадесет.

Стомахът му продължаваше да е свит.

Кучка такава. Защо постъпва така с мен?

Да не би да е свързано със снимките? Точно тогава побесня — като осъзна, че ги е виждал.

Навеждайки се над бюрото на Джейсън, Роланд отвори най-долното чекмедже. Повдигна натрупаните списания Пентхаус и Хъслър и извади плика. Отнесе го до своето бюро, седна и запали настолната лампа. Извади от плика десетте снимки и ги разположи на бюрото.

Две бяха преекспонирани.

Следващата, очевидно правена от близко разстояние, докато Полароидът е бил между коленете й, беше неясна. Джейсън трябва да е бил толкова възбуден, че е забравил да нагласи фотоапарата на фокус. Но беше опитал втори път и беше сполучил.

Да, вероятно на Дана никак не й е приятно, че съм ги видял.

Роланд отвори прикрепената към кръста си чантичка и извади сгъваем нож. Отвори го. Докосна лъскавата повърхност на снимката с острия връх.

— Как ти харесва това? — попита той с пресипнал глас.

Прищя му се да забие ножа, но не посмя. Джейсън щеше да се досети, че той го е сторил.

Докосвайки брадичката си с плоската страна на ножа, Роланд продължи да разглежда снимките.

Какво ще стане, ако й ги дам? Тогава може да ме остави на мира.

Ако й го предложа, ще разбере, че ме е страх.

Ще прекарам нощта в шибания ресторант и ще изкарам сто долара. Нищо сложно. А може да се окаже и забавно.

Забавно? Как ли пък не!

Нямаше избор. Ако се откаже, Дана ще разправи на всички какъв страхливец и лъжец е.

Ще измисля начин да й го върна.

Постави снимките обратно в плика.

Дочу приглушеното изсвирване на клаксон и трепна. Изправи се, зърна отражението си в стъклото на прозореца и изгаси лампата. Като се взря в тъмнината навън, различи силуета на фолксвагена костенурка на ъгъла. Беше Дана. На антената се вееше знаменцето.

Роланд отвори стъклената врата и се затича към колата. Беше се привел, сякаш дъждът беше тежък товар. Краката му джапаха в локвите по тротоара. Беше нахлузил тъмно таке и шушляково яке. Притискаше спалния чувал към гърдите си.

Дана се наведе през седалката, за да му отвори вратата.

След като се качи, той пусна спалния чувал между краката си, затвори вратата и свали малката раница от гърба.

— Чудесна нощ за твоето приключение — подметна Дана.

— Така е. Жалко, че няма гръмотевици и светкавици — обади се той. Звучеше напрегнат.

Дана отдалечи колата от ъгъла и пое през паркинга.

— Ще трябва да ми казваш накъде да карам.

— На Спринг стрийт завий надясно. Ще ти покажа къде да отбием.

Тя спря на изхода на паркинга, изчака няколко коли да минат и сви по Спринг стрийт. Валеше силно. Тя се наведе напред, за да вижда по-добре.

Роланд мълчеше.

Обикновено не спираше да говори.

— Страх ли те е? — попита Дана.

— Да, страх ме е. Чистачките ти въобще не струват.

— Разкажи ми по-подробно — настоя Дана.

Вместо да разчистват водата, чистачките я размазваха по предното стъкло и я превръщаха в непроницаемо петно.

— Не излязох тази вечер, за да загина в автомобилна катастрофа.

— Знам. Излезе, за да бъдеш убит в обитаван от дух ресторант.

— Обитаван от дух ли? И теб си те бива.

— Не мислиш ли, че е така? Нали ти ни разказа — на мен и на Джейсън, — че духовете се появяват, когато на някого му светят маслото прекалено бързо?

— Може.

— Ти беше. Връщахме се пеша, след като бяхме гледали посред нощ „Неканените“. Ти твърдеше, че човек се превръща в блуждаещ дух, когато още не знае, че е мъртъв. Душата му или не знам кое точно продължава да мисли, че още е жив. Не помниш ли, че така го обясни?

— Е, това е една от теориите.

— Тези двамата направо са ги помели снощи. Какво по-внезапно? Така че духовете им сигурно блуждаят наоколо, нали?

Роланд не й отговори.

— Фотоапаратът ми е на задната седалка. Може да успееш да ги заснемеш.

— На светофара завий наляво — промърмори той.

Дана погледна в огледалото за обратно виждане. Пътят зад нея беше пуст, затова намали. Отпред се задаваше пикап. Тя примижа от светлината на фаровете му. Той профуча край тях и изпръска вратата и прозореца от нейната страна. Тя направи завоя и пое дълбоко въздух. Пътят напред беше тъмен, ако се изключат няколкото улични лампи. От двете страни имаше къщи. Знаеше, че пътят води извън града, но не можеше да се сети за ресторанта.

— Ти не вярваш в духове — обади се Роланд.

— Но ти вярваш. Или това е само част от преструвката ти?

— Не ме е страх от тях.

— Виждал ли си някога дух?

— Не.

— Още не, а?

— Ако духовете съществуват, те са безобидни. Нищо не могат да ти направят.

— Имаш предвид, че не могат да ти прережат врата или нещо подобно, така ли? — Дана го погледна и се ухили.

— Те не могат да държат нож. Или пък каквото и да било. Те не са материални. Могат само да се появяват.

— И да те превърнат в бродещ маниак.

— Само ако те е страх от тях.

— А теб не те е страх, разбира се.

— Няма причина да ме е страх.

— Кого се опитваш да убедиш?

Роланд не отговори.

— На жената направо й размазали главата, нали така? — не спираше Дана. — Значи ли това, че и духът й ще бъде без глава?

— Не съм сигурен.

— Мислех, че си специалист по въпроса.

Дана видя, че напред няма повече къщи. От двете страни на пътя се ширеше пусто поле, из което тук-таме се забелязваха дървета.

— Къде е това място все пак?

— Почти стигнахме.

— Странно място за ресторант. Толкова настрани…

— Отбивката е след следващия завой. Там трябва да свиеш надясно.

— Не че знам много за тези неща — подхвана отново Дана, — но съм готова да се хвана на бас, че духът на мадамата ще е без глава. Просто така си мисля, нали разбираш?

— По-добре намали.

На върха на хълма, далеч пред тях, се появиха светлини от фарове. Огледалото за обратно виждане й показа, че зад тях няма никой. Тя натисна спирачката, но не виждаше никаква отбивка.

— Накъде?

Роланд посочи с ръка.

Пътят беше тесен, по-скоро приличаше на алея.

Дана намали скоростта и колата едва пълзеше. Докато завиваше, светлината от фаровете огря голяма дървена табела. Опита се да прочете издяланите букви, но дъждът по предното стъкло й попречи. Чистачките, макар че сновяха наляво-надясно, не вършеха работа. Светлината от фаровете се отмести от табелата. Като присви очи, Дана видя продължаващия да се стича дъжд, отблясъците от фаровете на паважа и полето от двете страни на пътя.

— Парите у теб ли са? — попита Роланд.

— В чантата са — ухили се тя. — Макар че никога няма да ги получиш.

— Ще ги получа.

— Бих се изненадала, ако издържиш и десет минути.

— Ще се върнеш на зазоряване, нали?

— Не. И двамата ще сме обратно в града и сгушени в леглата си преди полунощ.

— Искам да кажа — при положение, че не се откажа, което нямам намерение да направя — ти ще се върнеш в зори, нали?

— Само излез.

— Искаш да видиш какво има вътре, нали?

— Ни най-малко.

— О, защо не влезеш?

— Нямам никакво намерение.

Полето отстрани на пътя беше изчезнало и Дана разбра, че са влезли в паркинга. Продължи да кара напред. Отначало не видя ресторанта. Но скоро светлините от фаровете се плъзнаха по стълбите, по верандата и по вратата. Бледата полицейска лента беше привързана между гредите на верандата. На вратата бяха заковани дъски.

Дана спря точно пред стълбите и изгаси светлините.

— Леле, къде изчезна ресторантът?

— Как ще вляза?

Дана се наведе, облегна глава на волана и затършува между краката си. Ръката й опипваше мръсния под, докато намери щангата. Вдигна я и я подаде на Роланд.

— За всичко си помислила, нали? — промърмори той.

Извивайки се на седалката, Дана се изправи на колене и взе фотоапарата от задната седалка.

— Хубаво да снимаш. Особено жената. Така както е без глава. Ще е много впечатляващо.

Роланд прибра апарата в раничката. Навеждайки се, той я метна на гърба си и започна да наглася презрамките. Взе спалния чувал и щангата.

— Какво ще кажеш да светнеш фаровете, докато вляза вътре, а?

— Що не? — светлината прободе тъмнината. — Забавлявай се.

— Ще дойдеш да ме вземеш в зори, нали? — не беше молба.

— Кракът ми няма да стъпи вътре.

— Мисля, че все пак ще влезеш — повтори той и излезе от колата. Застанал под дъжда, се наведе и каза: — Снимките са у мен.

— Дай ми ги — рязко изкомандва Дана.

— Ще ги получиш сутринта. Ако не влезеш, никога вече няма да ги видиш. Но всички останали ще могат да им се насладят.

— Подлец!

Той тръшна вратата. Когато минаваше пред колата, Дана натисна клаксона и той подскочи. Обърна се. Изгледа я свирепо. След това сви устни над кривите си зъби и продължи. Горе на верандата разкъса полицейската лента и спря пред вратата. Започна да откъртва дъските.

Бясна, Дана го наблюдаваше. Сърцето й биеше лудо, въздухът излизаше със свистене през ноздрите й. Представи си за миг как изтичва след Роланд и забива главата му във вратата така, че да загуби съзнание. Бързо го претърсва и взима снимките.

Но не помръдна.

Като знаеше какъв й е късметът, мерзавецът най-вероятно щеше да я чуе как се приближава.

Представи си как Роланд се обръща и разцепва главата й с щангата.

Беше в състояние да го направи.

Той е страхливец и при това — с не особено стабилна психика.

Представи си как издърпва тялото й в ресторанта.

Мислите й започнаха да я плашат.

Роланд отвори вратата. Вдигна спалния чувал от пода, хвърли поглед към Дана и влезе. Вратата се затвори.

Дана изгаси фаровете.

Наведе се през седалката и заключи вратата от другата страна на шофьора.

Посегна към стартера. Възнамеряваше да изключи двигателя, но изведнъж промени решението си, превключи на задна скорост и бавно подкара. Мислеше да си тръгне. Онзи мерзавец си го заслужава. Но ако види, че си е тръгнала, може да изнесе спалния чувал на верандата. А трябва да прекара нощта вътре. Такъв е облогът. Това е наказанието му, че е такъв скапаняк.

И затова, че е гледал снимките.

Те бяха при него сега!

Дана си даде сметка, че вероятно е съвсем близо до края на паркинга и натисна спирачките. Колата спря. Тя вдигна ръчната спирачка и изключи двигателя.

Когато очите й привикнаха с тъмнината, започна да вижда ресторанта. Постройката беше на около петдесет метра пред нея — тъмен силует, широк колкото паркинга.

Изглеждаше зловещо.

А Роланд беше вътре.

Дана се усмихна.

— Наистина ще си прекараш добре — промърмори тя.

Роланд затвори вратата зад себе си. Застана неподвижно и се опита да различи предмети в тъмнината. Нищо не виждаше. Чуваше само ударите на сърцето си, учестеното си дишане и шума от дъжда.

Няма от какво да се страхуваш, насърчи се той.

Тялото му като че ли не беше на същото мнение.

Знаеше какво иска да направи — да пусне спалния чувал, да свали раницата ида намери фенера. Но не можеше да помръдне.

Хайде, направи го.

Уж беше убеден, че всичко ще е наред, но една част от него знаеше с абсолютна сигурност, че в тъмнината наблизо се крие нещо. Знае за неговото присъствие. Чака. И ако направи и най-малкото движение, щеше да дойде при него.

Тихото виене от двигателя на колата на Дана го накара за миг да забрави страха си. Обърна се и отвори вратата, фолксвагенът се отдалечаваше.

Дали си тръгваше?

Отначало тази мисъл го разтревожи, а после го изпълни с облекчение. Ако тя наистина се омете, не се налага да прекара нощта в ресторанта. Може да излезе на верандата. И да е нащрек. Щом тя се върне, отново ще влезе вътре.

Ако се върне.

А ако не се появи сутринта, ще извърви пеша няколкото километра до града и пак ще спечели облога.

Колата обаче не зави. Застана в края на паркинга, където той видя как проблясва червената светлина от натискането на спирачките.

Спря напълно.

Двигателят млъкна.

Надеждите на Роланд се изпариха. Дана нямаше да си тръгне. Само осигуряваше по-голямо разстояние между себе си и ресторанта. Вероятно близостта на постройката я изнервяше.

Известно време продължи да гледа колата, но тя не помръдна.

Като остави вратата отворена, за да може да се измъкне бързо при необходимост, Роланд пусна чувала на пода. Свали раницата и извади фенера. С гръб към вратата той затърси бутона. Появи се силен лъч. Той освети с него отдясно наляво. Сенки заподскачаха и заиграха по стените, но към него не се приближаваше нищо.

Роланд си позволи да си поеме дъх. Искаше сърцето му да не тупти така лудо. Имаше чувството, че от вътрешната страна на гърдите му бие чук.

Затвори вратата и леко се облегна на нея. Долепи колената си едно до друго, за да им попречи да се подгъват. Те обаче започнаха да треперят.

Роланд се опита да не мисли за тях. Насочи лъча на фенера напред и направи няколко крачки, за да успее да погледне зад ъгъла. Стената продължаваше по дясната страна на основната трапезария. Нещо в ъгъла задържа погледа му. Спря да диша, докато не схвана, че вижда подвижна стълба, лампа и прахосмукачка. На пода близо до тях имаше сандъче с инструменти, няколко кутии, бутилки и парцали. Отмести лъча.

Ярък диск в края на стаята го стресна, но се оказа, че е само собственото му отражение в прозореца. Не се изненада, когато светлината попадна върху другите прозорци.

Като се изключат изпочупените предмети в дъното на помещението, трапезарията беше празна. Освети с фенера стената пред себе си и вдясно. На няколко метра от него беше барплотът във формата на буквата Г. Полиците зад него зееха празни. Отпред нямаше високи столчета. Месинговата пръчка за краката опасваше цялата дължина на барплота.

Роланд се извърна леко и прокара лъча по пространството между плота и предната стена на ресторанта. Забеляза ниска масичка. Бутилки и няколко чаши проблеснаха на светлината. До масичката бяха подпрени два сгъваеми стола.

Приклекна, за да освети пода под масичката.

Изправи се. Зад масичката, в далечния край на помещението, имаше ниша. Над нея висеше надпис „Тоалетни“.

Роланд мълчаливо се придвижи напред, така че да може да огледа зад барплота.

Върна се при раницата и извади двете купени следобеда свещи. Отиде до масичката и ги запали. Капна малко от разтопения восък върху масичката и закрепи свещите. Отстъпи назад. Двете пламъчета хвърляха удивително много светлина и осветяваха по-голямата част от помещението, където се намираше.

Донякъде успокоен от светлината, Роланд подмина масичката и продължи напред. Зад бара забеляза люлеещи се врати. Вероятно бяха предназначени да осигуряват достъп на бармана до кухнята.

Кухнята.

Убийствата бяха станали там.

Пространството отгоре и отдолу на люлеещите се врати беше тъмно. Не го освети с фенера. Вместо това тръгна по късия коридор към тоалетните. Месингов надпис на вратата срещу него гласеше „Жени“. Вратата с надпис „Мъже“ беше вдясно.

Трябваше да провери и двете, но само мисълта за това накара коленете му отново да се разтреперят, а сърцето — да забие лудо. Не искаше да отваря тези врати, не искаше да се сблъска с нещото, което се крие там.

Ще бъде по-лошо, ако не погледна, каза си той. Тогава няма да зная. И по-късно може да бъда неприятно изненадан.

Прехвърли фенера в лявата си ръка, избърса потта от челото с дясната и завъртя топката на дамската тоалетна. Тя не помръдна. Опита другата врата. И тя беше заключена.

За момент се зарадва. Нямаше да ги отваря. Изпита голямо облекчение.

Но си даде сметка, че затворените врати не означават безопасност. Вероятно можеха да бъдат отворени отвътре.

Насочи светлината към топката на мъжката тоалетна. В нея имаше процеп за ключ. Няколко пъти бе успявал да влезе в тоалетни, само като вкара и завърти насам-натам остър предмет в ключалката. Отвори кожения калъф на ножа.

Щракна пружината за изхвърляне на острието.

Боже, как шумно го направи!

Който и да беше зад вратата трябва…

Успокой се!

… да го е чул.

Няма никой в проклетата тоалетна.

Роланд се взираше във вратата.

Стори му се, че чу рязко потрепване от вътрешната й страна.

Кожата на гърба му настръхна.

Остави ножа в калъфа и започна да отстъпва.

Светлината на свещите му подейства успокояващо.

Взе последователно сгъваемите столове и ги отнесе до вратите на тоалетните. Поставени с гръб един към друг, те образуваха бариера, която трябва да се прескочи или отмести. Близо до ръбовете на седалката на всеки стол постави по една стъклена чаша. Ако столовете мръднат, чашите щяха да паднат.

Доволен от стореното, Роланд се върна при масичката.

Вдигна една бутилка. Беше почти пълна. Приближи я до свещта и видя, че течността е прозрачна. Обърна бутилката така, че да може да види етикета. Водка.

Чудесно.

Отви пластмасовата запушалка, надигна бутилката и напълни устата си. Отпиваше от течността по малко. Водката одраска гърлото му и опари стомаха. Когато устата му се изпразни, той си пое дълбоко въздух и въздъхна.

Ако изпие достатъчно, може да забрави цялата ситуация, в която се намира.

Но пък ще го направи по-уязвим.

Още една доза и затвори бутилката.

Наведе се над раничката, извади Полароида на Дана и го отвори. Светкавицата беше закрепена към горния край. Изправи се и отново пое дълбоко въздух. Приятно му беше да вдишва, да пълни дробовете си. Те вече не бяха толкова стегнати, колкото преди малко. Дори си даде сметка, че вече не трепери. Главата му бе леко замаяна. Водката ли беше сторила това?

Върна се обратно при масичката и остави апарата. Отново отпи.

След това — пак.

Взе апарата и отиде до далечния край на барплота. Повдигна подвижната част, остави я отворена и влезе зад бара. Спря пред люлеещите се врати. Зад тях беше тъмно.

Кухнята.

— Има ли… — започна той, но втората част от въпроса („… някой вътре?“) не излезе от устата му.

Щеше му се да не се бе обаждал. След като чу гласа си, страхът отново го обзе и нещо стегна гърдите му.

Насочи светлината през горната част на вратите. Лъчът пробягна трепетливо по пода на кухнята.

Надуши кръвта, преди да я види. Мирисът му бе познат, защото бе събрал част от своята кръв в бурканче от майонеза, за да си намаже лицето на празника на Вси Светии и да изплаши момчетата. Кръвта му миришеше точно така — на метал и малко напомняше на железопътни релси.

Светлината попадна върху петната кръв. Имаше ги в изобилие. Почти по целия под. Бяха кафеникави.

Бледи тебеширени кръгове очертаваха мястото, където са били телата.

Всичко започва да става истинско, помисли си той.

По дяволите!

Започваше да става прекалено истинско.

Беше допуснал огромна грешка. Нямаше какво да прави тук. Беше тъпак, набъркал се където не му е работата.

Отмести светлината. Започна да отстъпва. Усети някой да се прокрадва зад гърба му и рязко се извърна. Нямаше никой. Бързо отиде до другата страна на плота.

Хич нямам нужда от това. Няма какво да доказвам. Не ми трябват парите на Дана.

Вече близо до вратата, той клекна и навря фотоапарата в раничката.

Да направи снимки. Как ли пък не.

Изправи се, вдигна раничката в ръка и прокара пръст през примката на спалния чувал.

По дяволите — беше забравил свещите.

С подмятащите се до крака му вързопи бързо отиде до масичката. Докато духаше едната свещ, зърна столовете, които бе поставил да блокират пътя към тоалетните.

Остави ги. Кой го е еня?

Духна и втората свещ. Проследи със светлината на фенера пътя до вратата. Отвори вратата.

Усети нощния вятър с мирис на дъжд върху лицето си.

Загледа се през дъжда към колата на Дана. Различи малкия тъмен силует в края на паркинга. Вятърът брулеше малкото пластмасово знаме, прикрепено към антената.

Бих се изненадала, ако издържиш и десет минути.

Кучка. Никога няма да го остави на мира. Ще го разправи на всички. Ще стана за посмешище.

С ритник Роланд затръшна вратата.

— Оставам! — изкрещя той. — Мамицата му!

Пристъпи по-близо до бара. Разви спалния чувал, свали такето и якето и седна върху меката постеля.

Трябваше да постъпя така още от самото начало.

Нямаше нужда да оглеждам наоколо.

Трябваше да го направя, както го бях замислил.

Бръкна дълбоко в раницата, отмести свещите и апарата и напипа метала.

Белезниците издрънчаха, докато ги вадеше.

Щракна едната халка около лявата си китка, а другата — около пръта за крака под барплота.

Със стиснат под мишница фенер той се прицели по посока на масичката и метна ключето. То се удари в някаква бутилка и тупна на масата.

Не можеше да го стигне.

Ще видим дали ще изляза, помисли си той.

Ще видим кой ще прекара нощта тук.