Плът

Шеста глава

Звънът на будилника пробуди Джейк. Той изключи звука и се изправи на лакти. Десет часа. Значи бе спал седем часа. Защо тогава се чувства като излязъл от гроба?

Заради вчера.

Простенвайки, той преметна крака през ръба на леглото. Седна и разтърка лице.

Вчера. Обгорял мъж висеше върху предното стъкло на микробуса. Жена — парчета, от чийто мозък и череп, бяха полепнали по стената и барплота. Един мъж, който дъвчеше плътта й.

На Джейк му прилоша само като си припомни.

Когато в ума му бавно се завъртя образа на Смелцър, посягащ към пушката, прилошаването се превърна в страх. Парчето кожа бавно се полюляваше от стиснатите зъби на Смелцър. Капеше кръв, докато той се извръщаше за да вземе пушката. Джейк си помисли: „Той посяга!“ И също: „Това е краят!“ В следващия миг стреля — усети ритането на револвера, шумът от изстрелите кънтеше в ушите му, долавяше миризмата на лютивия дим и гледаше как Смелцър подскача всеки път, когато го пронизва куршум. Видя как един куршум влиза в гърлото му и той залитна назад като изпръска Джейк с кръв. Но кожата продължаваше да се вее в устата му. И накрая спазматично се гърчеше при падането си на пода, докато кръвта изтичаше от него.

Джейк си пое дълбоко въздух и се изправи.

Трябваше да го направя, уверяваше се той. Щях да съм мъртъв, ако не го бях застрелял.

Не беше оправдание, а самата истина. Но от снощи толкова пъти си бе припомнял истината, че вече му призляваше от нея.

Отиде в банята и пусна душа.

Снощи водата, която се стичаше в канала, бе розова от кръвта на Смелцър. Беше се къпал, докато топлата вода свърши. След това изчака половин час и се изкъпа втори път. Сега беше третият.

Застана под топлата струя и започна да се сапунисва. Спомни си. Смелцър вдига глава, след като бе откъснал парче плът от корема на жената. Парчето се откъсна и той започна да обръща тялото си. Той посяга!

Престани, заповяда си Джейк. Виждал съм го стотици пъти, благодаря. Какво беше това — като проклетата телевизия ли?

Точно така, призна той. Колко пъти бяха показвали как Хинкли стреля по Рейгън? Или как совалката „Челинджър“ красиво се издига във въздуха и гръмва. И всеки път, когато започват да го показват, се надяваш, че този път ще е по-различно. Надяваш се, че са променили сценария и Хинкли маха с ръка вместо да стреля, а „Челинджър“ заминава в орбита, и ти се втурваш в кухнята, а Смелцър и съпругата му са заети с чистенето на пода и те гледат, сякаш си полудял. Но сценарият никога не се променя. Всеки път е точно така, както е било и предишният, независимо колко силно желаеш нещо да се промени.

Те не чистят пода. Тя лежи — от лицето й е останала само брадичката, а Смелцър е наведен над нея. Боже Господи! Какво прави?

Не, не искам да мисля за това. Днес е свободният ми ден. Защо и паметта ми не си даде еднодневен отдих? След около час ще взема Кими. Това ще ми помогне. Много. Но първо да звънна на Епългейт и да разбера кога ще е готов с резултатите от аутопсията на Смелцър. Оня тип вероятно е бил дрогиран. Това е почти единственото логично обяснение за поведението му. Да я яде! Господи!

Но как да свърже наркотика с микробуса? Двата инцидента трябва да са свързани по някакъв начин. Но по какъв?

Джейк приключи с душа, облече се и си направи нес кафе. После звънна в моргата.

— Бети? Джейк е на телефона.

— Как си, човече?

— Крепя се.

— Чух за снощи. Било е доста неприятно, предполагам.

— Имал съм и по-добри случки.

— Довечера съм свободна, ако имаш нужда от малко любов.

— Благодаря за поканата.

Представата на Бети за „малко любов“ всъщност беше изтощително занимание. Тя бе двадесет и две годишна руса красавица. Беше шампионка по гимнастика в гимназията, а сега бе прехвърлила изпълненията си в спалнята. Наистина беше страхотна. Няколкото срещи се бяха оказали истински приключения, но и крайно изтощителни. А след това някак съжаляваше за времето, прекарано с нея.

Сега бе доволен, че има извинителна причина, за да я избегне.

— Опасявам се, че не мога довечера. Тази събота и неделя съм Кими.

— Обади се, ако промениш решението си все пак.

— Ще го имам предвид. Стийв наоколо ли е?

— Днес няма да идва.

— Майтапиш се.

— Не бих си го позволила с теб, човече. Още рано сутринта му звънна доктор Уилис, следователят от Марлоу. Уилис искаше Стийв да огледа някакъв труп, на който са се натъкнали.

— Имаме си достатъчно наши трупове.

— Уилис и Стийв са стари приятели. А Уилис има истинска спортна площадка зад къщата си. Май няма да е само професионална консултация. А и Стийв взе такъмите си за голф.

— Чудесно. А утре е събота.

— Предупреди ме, че ще звъннеш. Каза да ти предам, че утре сутринта със сигурност ще е тук и веднага ще се захване с твоя човек.

— Добре.

— Сигурен ли си за довечера? По кое време си ляга хлапето ти?

— Не съм много във форма.

— Мога да ти помогна да се оправиш. Е, добре, както решиш.

— Ще се чуем след време — каза Джейк. — Не си давай много зор.

— Ти също.

Той затвори.

Петнадесет минути по-късно вкара колата в кръговата алея пред къщата и я спря зад червено Порше с регистрационни номера, на които пишеше „На ББ“.

Колата на ББ щеше да изглежда най-добре, забита в някое дърво, помисли си Джейк. Веднага изпита вина. В края на краищата тя бе майката на Кими. И Кими я обичаше. Лош вкус от страна на хлапето. Но човек обича майката, която му се е паднала, дори да е мръсница.

Гърдите му бяха стегнати, а устата — пресъхнала, когато стъпи на предната веранда и натисна звънеца. От вътре се чуваше тиха музика — началото на Петата симфония на Бетховен.

Харолд Стандиш отвори вратата. Отстъпи, вдигна ръцете и помоли:

— Не стреляй.

Джейк го изгледа. Шегата на мъжа не му се бе сторила смешна още първия път, когато я пробута преди повече от година. С всяко повторение ставаше все по-малко забавна. Днес сутринта на Джейк му се прииска да отскубне тънките мустачки на Харолд.

— Занасям се — продължи невъзмутимо Харолд. — Хайде, Влизай. Жената приготвя Кими за големия ден.

Джейк влезе в облицованото с мрамор фоайе.

Харолд се отправи към всекидневната като вървеше настрани. Продължаваше да се усмихва, без да откъсва поглед от Джейк. Очевидно се страхуваше да му обърне гръб. Джейк никога не бе отправял остра дума по адрес на мъжа и определено никога не го бе заплашвал или нападал. Но Харолд знаеше какво е сторил. И очевидно съзнаваше какво заслужава.

Харолд обаче не допускаше че Джейк не винеше него за ситуацията. Може би щеше да е по-различно, ако бе съблазнил Барбара с красивата си външност или чар. Но Харолд бе мършав човек с оредяваща коса и гърбав нос. Бе привлекателен колкото полска мишка. Беше мижитурка. Мижитурка, която изкарва доста пари като кърпи зъби. Барбара, а не Харолд, бе истинската съблазнителка.

Тя не бе изоставила Джейк заради мъж. Беше го зарязала заради приличен банков влог и мечтаните пластмасови кредитни карти. Харолд бе като излишен багаж, пристигнал заедно с хубавите вещи.

Ако не беше Харолд, щеше да е друг като него.

Барбара бе тази, която заслужаваше…

— Да ти донеса ли кафе? Кекс? — предложи Харолд.

— Не, благодаря.

Харолд седна в люлеещ се стол, но не се облегна. Седеше на ръба с ръце на коленете, сякаш готов всеки момент да скочи и да побегне.

— И така… — започна той и млъкна.

Джейк седна на дивана.

— И така, как вървят нещата при блюстителите на реда? Хващате ли престъпниците?

— Опитваме се.

Харолд очевидно не бе чул за случилото се снощи. Това зарадва Джейк.

Харолд кимна, сякаш обмисляше отговора. Взря се в пода. Мълчанието очевидно го изнервяше. Страхуваше се, че Джейк може да повдигне някоя неприятна тема, като например прелюбодеянието. Май намисли нещо. Веждите му се вдигнаха, когато погледна към Джейк.

— Какво ти е мнението за ограничаването на собствениците на оръжия?

— Против съм.

— Човек би си помислил, че с твоя занаят, като виждаш трагедиите, предизвикани от безразборното притежаване на оръжие…

— Миналия месец имахме случай, когато седемдесет и две годишна вдовица се събудила и открила непознат в спалнята си. В едната ръка държал нож, а с другата онанирал. Стреляла в него четири пъти с пистолета, който държала под възглавницата си. Ако питаш мен — радвам се, че е разполагала с оръжие.

— Но статистиката сочи…

— Не се хаби, Харолд. Ако искаш лошите да спечелят — това е твой проблем.

Харолд си позволи снизходителна усмивка. Поклащайки глава, се изправи.

— Ще отида да видя какво задържа дамите — подметна той и заднешком напусна хола.

Едва бе излязъл и се появи Барбара.

На Джейк му призля. Винаги му призляваше, когато я видеше. Но днес сутринта бе по-лошо от обикновено. Заради начина, по който беше облечена.

— Кими е почти готова — осведоми го тя.

— Добре — промърмори той, без да откъсва поглед от нея.

Мъчеше се да разбере какво е намислила.

Беше облечена в синьо копринено кимоно. Дълбокото разтворено V-образно деколте разкриваше голата кожа чак до кръста, където бе привързано с широк шал. Лъскавата материя трептеше от движението на гърдите й. Извърна се и пресече хола. Кимоното беше изключително късо. Отиде до завесите и се надигна, за да ги разтвори. От движението дрехата се надигна доста над бледите извивки на дупето й. Завесите се дръпнаха. Тя отпусна ръце и дрехата падна надолу.

— Много съблазнително — отбеляза Джейк.

Извръщайки се бързо, тя се вторачи в него.

Джейк се усмихна. Усещаше устата си скована. Гърдите го боляха.

— Проблеми ли имаш?

Усмивката му изчезна.

— Много те бива.

— Представа нямаш колко си прав.

— Какво целиш?

— Нищо не целя, скъпи. Да разбирам ли, че не одобряваш облеклото ми. Харолд ми го купи за рождения ден малко предварително. Не е ли божествено? А и създава великолепно усещане — вторачена в Джейк, тя се усмихна лениво и притвори очи. Ръцете й загалиха тялото й през плата. С малки кръгови движения тя заобиколи гърдите си. — Великолепно е! — прошепна тя.

— Ако можеше Харолд да те види сега.

— И какво щеше да стане? — тя леко се изви, но продължаваше да гали гърдите си.

От движенията й предницата съвсем се бе разхлабила и процепът бе станал още по-широк. Сега беше разтворен до долу.

— По дяволите! — просъска Джейк.

Тя се изсмя презрително.

— Възбужда ли те?

— Повече се възбуждам като остъргвам кучешка фъшкия, залепнала за обувката ми.

Очите й се отвориха широко. Лицето й почервеня. Гърбът й се скова. Тя обви кимоното плътно около себе си.

— Копеле такова!

Гласът й трепереше. Брадичката — също.

Джейк с удивление откри, че се готви да заплаче.

Тя рязко се извърна.

— Кими! — извика тя. — Стига си се мотала и веднага слизай!

— Барбара! — сряза я Джейк.

— Ходи се шибай!

Тя бързо напусна стаята.

Джейк остана на дивана — зашеметен, ядосан и объркан. Какво бе се случило току-що?

Обикновено, когато идваше да вземе Кими, Барбара се държеше сякаш е случайно наминал на гости селянин. Биваше високомерна и саркастична. Изпълваше се с удоволствие, че може да му натрие носа заради начина на живот, който си е осигурила, заменяйки го с Харолд.

А какво беше това днес?

Да се държи така при положение, че и Кими и Харолд си бяха вкъщи.

Харолд нямаше начин да не знае как е облечена.

Какво се опитваше да докаже?

Доста е очевидно, помисли си той. Опитва се да докаже, че може да ме възбуди.

Как само се скумроса, когато отхвърлих предложението й.

Това момиче си има сериозни проблеми.

Дълбоки проблеми, иначе нямаше да се държи така.

Дали не се разбираха с Харолд?

Боже, колко жалко, ако е така.

Боже, толкова съжалявам. Къса ми се сърцето, мръснице.

Тези жестоки мисли накараха Джейк да изпита вина. Припомни си, че някога я беше обичал и че е грехота да й мисли злото.

Ами Кими? Ако имаше проблеми между Барбара и Харолд, те непременно щяха да се отразят и на детето. Той не искаше подобно нещо. Щом Кими трябва да живее с майка си — а няма друга реална възможност, докато Джейк е неженен, — той иска тя да е в дом, където царят любов и щастие.

Положението бе търпимо, докато бе сигурен, че Барбара се грижи добре за нея. Но днешната сутрин е пример, че Барбара започва да губи контрол.

А може само така да ми се струва, помисли си той. Всичко да е случайно. Утре Барбара има рожден ден. Щеше да навърши едва двадесет и седем. Но той помни какво му каза, когато стана на двадесет и една: „Оттук нататък всичко отива надолу.“ Очевидно го вярваше. След това всяка година около рождения си ден изпадаше в дълбока депресия.

Сигурно това е обяснението, увери се той.

Развява новите си дрехи пред бившия си съпруг, за да докаже, че все още има какво да развява.

А той я срязва.

Майната му.

Поне е хубаво, че странното й поведение не е нещо по-сериозно, а само е свързано с наближаващия рожден ден.

Ако това е обяснението.

— Здравей, татко!

Той се изправи и изведнъж се почувства щастлив. Кими идваше към него с усмивка. Както винаги, след като не я бе виждал дни наред, той остана поразен от нейната красота. Бе разкошно четиригодишно дете с огромни сини очи и с чудесна усмивка. Всички се заглеждаха по нея.

Харолд стоеше на прага и държеше сака с нещата й за през нощта. Кими стискаше Клу, малкото плюшено котенце. Тя протегна ръце. Джейк я вдигна и целуна.

— Как е бебето ми? — попита той.

— Не съм бебе, а момиченце.

— О, извинете ме, моля ви.

Като се изтегли назад ухилена, тя забоде пръст в гърдите на Джейк.

— Изцапал си се, татко.

— Така ли? — той погледна надолу.

Кими отмести пръст и го перна по носа.

— О, измами ме!

Смеейки се, тя лапна показалеца си. Очите й бяха пълни с пакостливост. Следваше номера с Мокрия Уили.

— Не, няма да успееш — съпротиви се Джейк.

Отдръпна я от себе си, преди да успее да навре мокрия си пръст в ухото му. Тя се кикотеше и се опита да го достигне, но той се освободи и я остави на пода.

Не може да си го позволи пред Харолд, помисли си той.

С известна болка се зачуди дали прави номера с Мокрия Уили и на Харолд.

— Хайде да поемаме — подкани той.

Подаде й ръка. Кими стисна здраво показалеца му и го поведе.

— Прекарайте добре — обади се Харолд. Той подаде сака на Джейк. Усмивката му бе напрегната. — Нали утре ще я върнеш?

Джейк кимна.

Тръгнаха. Хубаво беше да е отново вън от къщата. Той се усмихна на Кими.

Нейната усмивка беше се стопила.

— Не трябваше ли и утре да остана при теб?

— Този път — не. Утре е рожденият ден на мама.

— Знам.

Тя му хвърли раздразнен поглед. Никак не одобряваше да й се казват неща, които вече знаеше. Смяташе, че й уронват достойнството.

— Нали искаш да видиш гостите?

— Може би.

— Ще бъде забавно.

Той отвори вратата на колата, за да може Кими да влезе, и я постави на детската седалка. Докато затягаше колана, тя навря Клу в джоба на панталона, така че сивата главичка стърчеше като от торбата на кенгуру.

След това пъхна показалец в устата си.

— О, не! — престорено се изплаши той.

— О, да!

Джейк я сграбчи за китката, но се остави да го пребори. Мокрият пръст се навря дълбоко в ухото му.

— О, този път успя!

Но преди да може да повтори номера си, той се измъкна от колата.

Заобиколи и седна зад волана. Кими бе готова за следващ Мокър Уили, но колкото и да се стараеше да го достигне не можеше.

— Предпазният колан ме спаси — отбеляза той.

— Ела тук.

— Няма начин. Да не мислиш, че съм тъп?

— Ъ-хъ — отвърна тя и кимна с глава.

— Умница — каза той и изкара колата си на улицата. — И така, какво искаш да правим днес?

— Да ходим на кино.

— Значи — отиваме на кино. Нещо специално ли ти се гледа?

Личицето й засия, а очите светеха от възторг.

— Питър Пан.

— Но ние гледахме Питър Пан миналата седмица.

— Наистина, ама съвсем наистина искам да видя Питър Пан отново.

— Да, защо не? Може би този път крокодилът ще глътне капитан Хук…

Ще глътне.

Роналд Смелцър.

Можеше цял ден да не се сети.

— А ще хапнем ли в Макдоналдс?

— Не.

— Татко!

Тя му се закани с юмруче, като се усмихваше.

— Е, добре. Щом настояваш.

— Татко, искам да поговоря с теб.

— Разбира се. Нали точно това правим.

Тя облегна лакът на тапицираната облегалка на столчето и се наведе към него. Изглеждаше сериозна.

— Нали няма истински крокодили?

— Кое те кара да мислиш така?

— Ами нали всичко е само на кино.

— Това не означава, че не съществуват.

— Дракула не е истински, и мумиите не са. Значи — и крокодилите не съществуват, нали?

— Разтревожена си, а?

— Не е смешно.

— Крокодилите съществуват, но не бих се безпокоил за тях.

— Не искам да бъда изядена.

Джейк имаше чувството, че са го ритнали в корема.

— Е, просто ще трябва да си държиш очите отворени. Ако зърнеш крокодил да се приближава с клатушкане към теб, му метни една плодова дъвка и бягай. Със сигурност ще предпочете да яде дъвки вместо теб.

— Не съм толкова сигурна.