Плът

Двадесет и първа глава

Роланд не разбираше нищо. Бе свалил белезниците, преди да я бутне в мазето. Не ги сложи отново, защото на нея не й бе до съпротива, а на него му трябваха и двете ръце да са свободни. Тогава защо, сега когато бе приключил, отново бе вързан с белезниците за нея? Нямаше логика.

Знаеше, че не бе слагал отново халките.

Дали тя не го бе сторила? Невъзможно! Тя бе мъртва.

Тогава — как е станало?

Усети страх.

Бръкна в джоба, където държеше ключа, и се учуди, че е облечен. Нали се бе съблякъл горе?

Ключът го нямаше.

Не се безпокой. Ще го намериш. Трябва да го намериш.

Като се опитваше да не се поддаде на паниката, започна да претърсва всички джобове. Ключът бе изчезнал.

Не може всичко това да се случва с мен, помисли си той.

За щастие, преди да последва Силия в мазето, светна лампата. Крушката хвърляше слаба жълтеникава светлина, но щеше да е достатъчна. Застана на колене и започна да оглежда бетонния под. Мястото около тях бе подгизнало от кръв. Дали ключът не беше в кръвта? Започна да опипва със свободната си ръка влажния слой.

С края на окото мерна Силия и му се стори, че тя се ухилва.

Не.

Погледна право в нея. Тя лежеше скалпирана, с разчупен череп (не забравяй, че вътре няма мозък), със затворени очи, с окървавено лице и зловещо ухилена.

Клепачите й се вдигнаха.

— ТИ СИ МЪРТВА! — изкрещя неистово той.

Устата й се отвори. Езикът й се подаде. На върха му бе ключето за белезниците.

Той посегна да го вземе.

Зъбите на Силия захапаха пръста му. Извиквайки от силната болка, той издърпа ръката си. От ставите на трите му откъснати пръста бликаше кръв.

Ужасен, я наблюдаваше как дъвче пръстите му.

В мазето изведнъж стана тъмно.

Стълбите изскърцаха.

— Кой е там? — извика той.

Отговор не последва, но Роланд знаеше кой е. Започна да хленчи:

— Остави ме! Махай се!

Подигравателно напевно някой се обади в тъмнината:

— Хич няма-м-м-м такова намерение.

Гласът на Дана.

— Ти ей-сеги-и-ичка ще у-у-умреш — присъедини се и Джейсън.

Гласовете идваха от горния край на стълбището, но нещо сграбчи предницата на ризата на Роланд (дали не бе ръката на Силия?) и го придърпа. Той политна напред. Върху нея. Краката й се обвиха около него. Ръцете й (защо едната не беше в белезниците?) сграбчиха косите му и го придърпаха към нея. Към лицето й. Тя отвори уста и впи устни в неговите. Устата на Роланд се напълни с каша от разтрошените кокалчета на откъснатите му пръсти.

Усети, че се задушава.

Събуди се от усилието да си поеме въздух. За миг реши, че продължава да сънува.

Но крушката светеше. Той не бе върху тялото на Силия, а на бетонния под до нея. Бързо вдигна ръце. Макар и двете силно да трепереха, те не бяха с белезници и всички пръсти си бяха на място.

Погледна към стълбището. Там нямаше никой. Разбира се.

Просто бе имал кошмар.

Надигна се и усети как голият му гръб се отлепя от пода.

Огледа се и вдигна ножа, но не видя белезниците. Сети се, че ги остави горе при дрехите.

Докато се изправяше на крака, простена. Тялото му бе сковано и замръзнало. Мускулите го боляха. Лудост бе, че си позволи да заспи тук, долу. Ами ако бе проспал цялата нощ?

Убеден беше обаче, че е спал само час-два. Имаше предостатъчно време да се измъкне под прикритието на тъмнината.

Изкачи стълбите толкова бързо, колкото му позволяваха скованите мускули и отвори вратата. Ярката дневна светлина го заслепи. Наведе се и прикри очи с ръка. Призля му и имаше чувството, че се стопява и разпада като вампир.

Искаше да се извърне от светлината и да се втурне в уютния мрак на мазето.

Но топлината на деня му бе приятна. Стоеше облегнат на вратата и усещаше как студът напуска тялото. С изчезването на студа, сякаш го напусна и паниката.

Бая я сговних, помисли си той. Но не е краят на света.

Приеми го като предизвикателство.

Точно така.

Огледа се. Голото му тяло бе обагрено с кръв и засъхнали съсиреци.

Предизвикателство.

Вече не му бе студено, но вътрешно потреперваше сякаш всеки момент ще се разплаче.

Ако някой ме зърне такъв…

Ще измисля нещо.

О, Господи! Как допуснах да заспя? До сутринта.

Отърка лепкавото си лице, въздъхна и пристъпи към люлеещите се врати на кухнята. Преди да ги бутне, огледа трапезарията. Ослуша се. Спокоен, че е сам в ресторанта, той бутна вратите.

На преден план, където бяха стълбата, прахосмукачката, сандъчето за инструменти и кутиите с почистващи препарати, откри няколко парцала и стари пешкири. Парцалите бяха мръсни, но два от пешкирите изглеждаха горе-долу чисти. Взе ги.

Пристъпи до прозореца и погледна навън. Сърцето му подскочи, когато видя колата на паркинга.

Колата на Джейсън.

Извърна се от прозореца. Тениската, панталоните и белезниците бяха на пода до намотаното одеяло. Изрядно сгънатата рокля на Силия бе метната на барплота.

Роланд взе тениската. Беше една от любимите му. Оранжева, с лице на чудовище и надпис „Вярвай ми“ под него. Беше твърда от засъхналата кръв. Готвеше се да я захвърли, когато му хрумна идея.

Защо да не облече окървавените дрехи? Най-вероятно да стигне с тях безпрепятствено до стаята. С репутацията, която имаше, който и да го види ще реши, че е поредният му номер.

Но могат да го видят, докато се прибира в университетското градче. Градските хорица и хабер си нямат от неговото причудливо поведение.

Промърморвайки „По дяволите!“, захвърли тениската.

Щеше да измие кръвта от косата и тялото. Това не представляваше проблем. Но се нуждаеше от дрехи. Тези на Джейсън бяха по-окаяни дори от неговите. Само по роклята на Силия нямаше кръв. Няма начин, помисли си той. Ще е прекалено очебийно.

Ако имаше акъл, щеше да се съблече, преди да се справи с Джейсън.

Чувстваше се като в капан.

Трябва да има изход. Мисли!

Където има проблеми, има и разрешение. Трябва да има.

Проблемът — не мога да напусна мястото с окървавени дрехи. Не мога да си тръгна гол. Не мога да облека роклята на Силия.

Защо това е проблемът? Защото, ще ме арестуват, ако ме види не който трябва.

Разрешението?

Очевидно! Не допускай да те видят. Остани тук. Да кажем — до три сутринта.

Някой може да дойде. Като оня тип вчера.

Роланд потрепери.

Оня тип вчера.

Оня тип знаеше.

Роланд бе вътре в ресторанта не повече от десет минути, когато чу колата и изтича до прозореца. От колата излезе мъж с ботуши и кожени дрехи. Мъж с револвер и мачете. При вида му ледени тръпки побиха Роланд. В главата му се появиха спомени за други мъже, в други времена, облечени в защитно облекло и с оръжие: брадви, сърпове, саби, дълги ножове. Други мъже, които знаеха — точно както и този мъж.

Объркан и ужасен, Роланд побягна през задната врата на ресторанта и се скри в полето. Залегна сред плевелите. Изчака паниката да се разсее и чак тогава изпълзя. Заобиколи ресторанта и се настани на място, от което виждаше паркинга.

Кой беше този мъж?

Един от кортесите.

Какво, по дяволите, означава кортес, зачуди се Роланд. Изведнъж съзнанието му се изпълни със спомени за човешка касапница. Брадати войници със саби и бойни брадви съсичат индианци под кървавочервено небе. В далечината стърчеше странна пирамида. Образите изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

Онзи Кортес, помисли с Роланд. Господи! Сети се за статия, която прочете в Нешънъл Джиографик преди няколко години. Родителите му бяха абонати и той винаги разлистваше списанието, за да открие снимки на туземки с оголени гърди. Въпросната статия привлече вниманието му и той я прочете. Разказваше за ацтеките. Не само как предлагали сърцата на жертвите си на Бога на слънцето, но и как изяждали пленените бойци. За най-голям деликатес се считал мозъкът и той винаги бил заделян за висшите жреци.

Авторът на материала теоретизираше, че живеещите в примитивни цивилизации, като ацтеките, стигали до канибализъм, защото се нуждаели от протеини, а нямали добитък. Грешеше, помисли си Роланд и се ухили. Боже, само на колко грешен път бе авторът. Ацтеките са имали „приятели“ в гърбовете си!

А Кортес с конквистадорите ги бе направил на кайма.

Значи затова онзи тип, дето се вмъкна в ресторанта с мачетето, е кортес. Човекът, който знае и следователно заплашва съществуванието на моя приятел, и моето.

Легнал сред плевелите в полето, Роланд разбра защо се страхува толкова от този мъж. Мъжът трябва да бъде убит, но не изпита желание да се опита. По-добре да продължи да се крие.

Когато мъжът най-после си тръгна, Роланд се върна в ресторанта. Слезе в мазето. Като видя лигавата каша на бетона под стълбището, се разтрепери от гняв и тъга заради стореното от кортеса.

Ще му го върна, закани се той.

Не, прекалено опасен е. По-добре да бяга надалеч от някой, който знае толкова много. Ще напусне града.

Но не довечера. Днес остава заради Силия.

Ами приятелката й? И нея я искам.

Ще видим.

Тя си заслужаваше риска, мина му през ума. Сети се как изглеждаше, когато я видя на Търговската алея. Бе с прекрасно, невинно лице, облечена в гащеризон с цип отпред и от хубав плат, който така добре очертаваше гърдите й.

Приятелят му помръдна и Роланд усети гореща тръпка на удоволствие.

Съвзе се от транса и видя, че стои пред намотаното одеяло и окървавените дрехи. Пенисът му бе щръкнал, но бързо клюмна, когато Роланд съобрази в какво положение се намира.

Ако остане тук, за да изчака тъмнината, рискува да бъде намерен от кортеса, в случай че оня пак дойде.

Ще измисля нещо, насърчи се той.

Опъна одеялото, метна тениската, джинсите и роклята на Силия отгоре, загъна краищата и отнесе вързопа в тоалетната. Въздухът там бе тежък от миризмата на кръв и изпражнения. Дрехите изпаднаха, когато разтвори одеялото и покри с него трупа на Джейсън.

Над мивката имаше огледало. Като се изключи бледата кожа около очите, сякаш снощи бе нахлузил предпазни очила, лицето му бе цялото в засъхнала кръв, която вече бе придобила червеникавокафяв цвят. Кичури коса бяха прилепнали към челото. Нещо бе залепнало за веждата. Взе го и то остана лепнато за пръста. Отметна го с нокътя на палеца и то се закачи на стената под огледалото.

Пусна водата, наведе се и започна да се мие като използваше един от пешкирите. Не му харесваше шума на шуртящата вода. Пречеше му да различава другите звуци. На паркинга можеше да спре кола, някой да се промъкне зад гърба му… Спря чешмата. Докато се ослушваше, се изправи достатъчно, за да се види в огледалото. Лицето и шията му бяха чисти.

Пусна отново водата и продължи да се мие като този път застана по-далеч от мивката. Мокреше пешкира с топла вода и се триеше. Водата се стичаше по тялото му и отмиваше кръвта. Търкаше усилено, изплакваше порозовелия пешкир, напояваше го отново с вода и повтаряше процедурата. Скоро стоеше в локва с вода и кръв, но предната част на тялото му бе почти чиста.

Врътна кранчето, ослуша се, преодоля порива да отиде до трапезарията, за да хвърли поглед през прозореца, и отново пусна водата. Започна да мие гърба си. Това се оказа по-трудно.

В ресторантите е редно да има и душове за случаи като този, помисли си той. Ухили се.

Когато реши, че вероятно е отстранил по-голямата част от кръвта, прекоси пода и спря до вратата на тоалетната. Там се обърна и погледна през рамо. Беше достатъчно далеч от огледалото и можеше да види гърба си чак до задника. Зеленикавожълтата издутина вървеше успоредно на гръбнака и накрая свършваше на една от седалищните бузи. Кръв не се виждаше.

Изсуши се с другия пешкир. Сега вече чист и сух, внимаваше да не се подхлъзне на мокрите плочки. Бавно приключи с останалите си задължения.

След като преметна пешкира през рамо, прекара няколко минути на мивката, където изми ножа и белезниците. Извади обувките и чорапите от скривалището им зад тоалетната чиния. Отнесе ги, заедно с ножа и белезниците, до вратата на тоалетната. Отвори я и метна всичко на дъсчения под навън.

Клекна до покритото тяло на Джейсън, отметна одеялото и взе ключовете на колата от джоба на панталоните. Ръката му отново се изцапа с кръв и той въздъхна. Откри портфейла на Джейсън в задния джоб. Измъкна студентската лична карта и шофьорската книжка. Увери се, че в портфейла не е останало нищо, по което да може да се идентифицира собственика. Пусна документите в тоалетната чиния.

Взе джинсите. Вчера в стаята бе извадил всичко от джобовете, за да не може да бъде разкрита самоличността му. (Убиецът от Скидроу, както добре знаеше, бе заловен, защото идиотът хвърлил портфейла, шофьорската си книжка и всичко останало на хълма, докато бягал от мястото на поредното престъпление.) Извади ключето за белезниците от предното джобче и се готвеше да метне настрани панталоните, когато му хрумна, че те не изглеждат чак толкова зле.

Бяха мокри, защото бяха лежали на пода, и сплъстени от кръв, но бяха джинси.

Прекара известно време на мивката. Търкаше ги под струята топла вода, а после ги изцеди. Огледа ги повторно и констатира, че лекетата не бият много на очи.

Излезе от тоалетната с тях. Облегна се на стената до вратата и си изчисти краката. Стъпи във влажните джинси и ги нахлузи.

Бомба си, мой човек.

В топъл, слънчев ден като днешния на никого нямаше да направи впечатление, че е гол до кръста. И никой, освен кортеса, няма да реагира на издатината на гърба му.

Роланд обу чорапите и обувките. Затвори ножа и го пъхна в калъфа, закрепен към колана. Натика ключовете от колата на Джейсън, белезниците и ключето към тях в един от предните джобове на джинсите.

Готов е.

Канеше се да тръгне, когато се сети за спрея машинно масло, останал зад тоалетната чиния. По него имаше отпечатъци.

Майната му, помисли си Роланд. Вече си сложих обувките. Няма да се връщам.

Негови отпечатъци вероятно имаше из целия ресторант. Голяма работа.

Мястото около бара изглеждаше прилично. По пода имаше няколко петна, но не се забелязваха големи количества кръв. Смъкна пешкира от рамото си и известно време заличава някои от петната. После метна пешкира зад плота. Вдигна празната бутилка от шампанско и я постави на масичката.

Забравяше ли нещо?

Вероятно.

На кого му пука? Дори някой още днес да открие труповете, щеше да мине време, преди да бъдат идентифицирани. Няма да се досетят кой може да е сторил всичко това, докато не открият самоличността на Джейсън и Силия. А дотогава ще съм далеч оттук.

Роланд затвори входната врата зад себе си, видя колата на Джейсън и се върна в ресторанта. Бързо отиде до ъгъла в трапезарията, наведе се и отвори сандъчето с инструменти. Вътре имаше няколко отвертки. Взе най-голямата и отново излезе.

Нужни му бяха само няколко минути, за да свали и двата регистрационни номера от колата на Джейсън. Отиде до края на паркинга и ги запокити сред плевелите.

Върна се при колата. Отвори багажника, погледна вътре и го затвори. Отвори една от задните врати и хвърли поглед на седалката и пода. Чудесно.

Седна зад волана. Топлината в колата беше приятна. На пода пред седалката до шофьора лежеше чантата на Силия. Отвори я и намери портфейла. Вместо да губи време да го преглежда, направо го напъха в един от задните си джобове. Откри връзката й с ключове и също я прибра. Разгледа останалото съдържание на чантата, за да е сигурен, че няма нищо, по което да се разпознае собственичката.

Претърси и жабката на колата. На някаква разписка пишеше името на Джейсън, затова прибра и нея.

Това като че ли бе всичко.

Освен ако не бе направил пропуск, в колата на Джейсън вече нищо не подсказваше кой е собственикът или кой е бил пътникът снощи.

Роланд потегли.

Вчера следобед паркира костенурката на Дана на една от улиците в града и последните километър и половина — два до ресторанта „Оукуд“ извървя пеша. Сега отиде до мястото, където бе оставил фолксвагена. Още беше там, до тротоара между две луксозни къщи. От другата страна на улицата мъж от азиатски произход, с предпазна каска на главата, спускаше мощна косачка за трева по облегнатите на задната част на раздрънкания му пикап дъски. Иначе кварталът изглеждаше безлюден.

Роланд сви по странична улица и паркира в далечния й край. Набута чантата на Силия под седалката, натисна всички копчета на вратите надолу и излезе.

Бавно се върна при колата на Дана. Беше отключена — точно както я остави. Пъхна ръка под шофьорската седалка и откри ключовете на Дана. Двигателят запали без проблеми и Роланд пое.

Успя, помисли си той. Успя.

Въздъхна дълбоко, свали прозореца и подпря лакът на ръба. Топлият въздух влизаше и го галеше.

Харесваше му този квартал. Тъй като не бързаше да се върне в университетското градче, продължи да кара по спокойните улици. Къщите наоколо сигурно струват цяло състояние, мина му през ума. А вътре вероятно са много по-красиви, отколкото къщите, в които бе живял той.

Не сега, но някой ден, ще се справя с цяло семейство и ще поживея няколко дни в такава хубава къща като тези тук. На някой празник, когато бащата не ходи на работа, а децата — на училище. Голям живот ще бъде.

На ъгъла точно пред себе си зърна хубаво момиченце. Истинска красавица на четири, най-много на пет, годинки. Русата й коса, развявана от вятъра, изглеждаше почти бяла. Беше облечена в розова блузка и бледозелена пола, която стигаше до средата на коляното. Чантичка във формата на Мики Маус висеше на каишка през рамото й.

Въпреки че Роланд имаше знак „Стоп“ пред себе си, момиченцето изчакваше и очевидно нямаше намерение да пресича пред колата му.

Беше самичка.

Гореща вълна заля Роланд.

Намали хода на колата, когато приближи знака, и се огледа. Освен момиченцето не се виждаше никой друг.

Не, помисли си той. Това е лудост.

Заведи я обратно в „Оукуд“.

Много е рисковано.

Но беше останал без дъх, изпитваше болка и изведнъж реши, че не му пука от риска.

Приближи до бордюра, спря и свали прозореца.

Очите на момиченцето се разшириха. Бяха много сини.

— Здравей — започна Роланд. — Извинявай, че те безпокоя. На бас се хващам, че родителите ти са ти казали никога да не разговаряш с непознати, но съм се загубил. Знаеш ли къде е Латам роуд?

Момиченцето се намръщи, сякаш мислеше задълбочено. След това вдигна дясната си ръка. В нея имаше малка плюшена играчка. Приличаше на котенце. Посочи с котенцето на изток.

— Мисля, че е натам — обясни тя.

— Как се казва котето ти? — продължи Роланд.

— Клу.

— Сладък е.

— Клу е „тя“.

— Имах коте, което се казваше Силия. Силия имаше красиви зелени очи. Какви са очите на Клу?

— Сини.

— Ще ми разрешиш ли да я погаля?

— Ами…

— Много ми е тъжно, защото вчера сгазиха моето коте Силия.

Личицето на момиченцето помръкна.

— Тя умря ли?

— Уви — да.

— Размазана ли беше?

— Да. Ужасна работа.

— Съжалявам.

— Ще се почувствам доста по-добре, ако ми позволиш да погаля Клу. Само за секунда, какво ще кажеш?

— Ами…

— Моля те. Много те моля.

Тя сви дребните си раменца.

О, толкова бе красива и млада, и крехка.

Роланд трепереше от копнеж.