Плът

Тридесет и първа глава

Джейк влезе в отделението на диспечера, кимна за поздрав на Марта, чийто очи бяха изпълнени с тъга, и се обърна към момичето.

То седеше на ръба на пластмасовия стол, взет от чакалнята, и вероятно е била въведена вътре, за да не чака сама отвън. С две ръце стискаше пластмасова чаша с кафе. Лявата страна на лицето й бе зачервена и подпухнала. Върху синята нощница беше метнала старата кафява жилетка на Марта. Вдигна глава, когото Джейк приближи.

— Казвам се Джейк Кори — представи се той. — Водя разследването.

Тя кимна.

— Би ли пристъпила насам?

Тя погледна към Марта, която й кимна, за да я увери, че всичко е наред. След това се изправи.

Джейк задържа вратата отворена, за да може тя да мине. Вървеше сковано и се взираше в кафето, сякаш се страхуваше да не го разлее. Макар да беше на около двадесет години, имаше вид на уязвено и изплашено момиченце.

Джейк притвори вратата и застана до нея.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Ей там — отвърна той и посочи офиса на Барни. — Не можем да говорим за това пред Марта.

Тя вървеше редом с него.

— Добре ли се чувстваш? — попита той.

— Да.

Той отвори вратата към кабинета на Барни и щракна ключа на лампата. Над главите им светнаха флуоресцентните лампи. Той последва момичето.

— Седни на мястото на шефа — предложи той.

— Зад бюрото ли?

— Ще ти е по-удобно.

Тя заобиколи бюрото, остави кафето и седна. Тапицираният стол изскърца. Тя го придърпа напред, сякаш търсеше закрила зад голямото бюро. Ръцете й обгърнаха чашата.

Джейк седна на сгъваем стол пред нея.

— Значи ти си Алисън?

— Да. Алисън Сандърс.

— Професор Тил ми разказа какво си направила. Ти си храбро момиче.

— Той добре ли е?

— Да. Но е много разстроен, разбира се.

— А полицаят — мъртъв ли е?

— Да.

— Съжалявам.

— И аз — промърмори Джейк.

— Не го хванахте, нали!

Думите й не прозвучаха като въпрос.

— Още не. Но ще го открием.

— Беше Роланд — каза тя с равен тих глас. — Не знам презимето му, но живее в стая 240 на общежитието „Бакстър“ в студентския град.

Джейк извади бележник от джоба на ризата. Бързо отбеляза името и номера на стаята.

— Беше ли ти приятел?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, но съм го виждала наоколо. Той е първокурсник.

— Имаш ли представа защо е… направил това?

— Никаква! — тя разтърка челото си. — Но донякъде беше забъркан… Съквартирантът му изведе Силия снощи. Става въпрос за Силия Джеймърсън. Тя живееше…

— Силия Джеймърсън? — изненада се Джейк. Припомни си тънкото момиче, седнало в края на пътя — ожулено, кървящо и с треперещи ръце. — Не се ли опита един микробус да я бутне в четвъртък?

Алисън кимна.

— Снощи излезе със съквартиранта на Роланд и не се прибра. Днес следобед минах покрай общежитието, за да попитам Роланд дали знае нещо. За пръв път всъщност разговарях с него. Каза, че са отишли в някакъв мотел в Марлоу, но не му повярвах — тя погледна изморените, знаещи очи на Джейк. — Мисля, че Роланд я е убил. Вероятно е убил и Джейсън, съквартирантът му. Може и Джейсън да е в играта… Но не ми се вярва.

— Какво стана след като разговаря с Роланд?

— Отидох при един приятел. Вечеряхме. След това тръгнах пеша към вкъщи. У дома беше тъмно. Под вратата на Хелън не светеше. Реших, че е заспала, но… Вероятно вече е била мъртва. Роланд сигурно се е криел някъде. Качих се в стаята си и заспах. Той ме събуди. Успя да ми надене белезници на едната ръка. И сложи лепенка на устата ми. Беше гол. Помислих си, че иска, нали разбирате, да ме изнасили. Искам да кажа — бях сигурна, че това иска да направи, а не да ме убие. Защото тогава нямаше да си губи времето с белезниците и тиксото. Както и да е. Бихме се и аз… го ослепих — дясната й ръка пусна чашата с кафе. Вдигна палеца и го заразглежда. — Измих се — промърмори тя. — Марта ми посочи къде. Тя намери и ключ, който отключи белезниците. Даде ми и жилетката си. Много е мила.

— Казваш, че Роланд е бил гол.

— Носеше колан. Това бе всичко.

— Забеляза ли нещо необичайно във външния му вид?

Тя погледна Джейк и вдигна вежди.

— Искаш да кажеш — някаква татуировка или белег по рождение?

— Успя ли да видиш гърба му? Или да го докоснеш?

— Май не. Защо?

— Чудя се дали не е имал някаква подутина или рана на гръбнака.

— Представа нямам. Не забелязах. Защо?

— Това е дълга история. Бих предпочел да не се впускам в подробности. Какво стана, след като му извади окото?

— Измъкнах се. Спуснах се надолу да предупредя Хелън. Но тя бе… — Алисън прехапа долната си устна. Разтърси глава.

— После излезе навън? — подсказа Джейк.

— Да. Спуснах се и разбих прозореца към кухнята на професор Тил и той дойде на помощ.

— Да. Разбирам. Той ми разказа какво е последвало. Поне до момента, когато си се втурнала към патрулната кола.

— Ами това е почти всичко. Роланд за малко да ме хване, но аз подкарах колата и… Когато го видях за последен път, лежеше на паважа. Дойдох тук в полицейския участък и разказах на Марта какво е станало. Тя изпрати полицейска кола и линейка към къщата и се обади по телефона на някого.

— Звъннала е на шефа. Той — на мен. И аз пристигнах. В състояние ли си да ми опишеш този Роланд?

— Ами… на около осемнадесет години. Мършав. Висок — един и седемдесет или там някъде. Черни коси. Без едно око и без два пръста на лявата ръка, както и с прободна рана на лявата гърда.

— Няма да стигне далеч в това състояние.

— Предполагам, че не.

— Забеляза ли дали разполага с кола?

— Не мога да кажа. Имаше фолксваген костенурка пред къщата. Почти налетях отгоре му с полицейската кола. Нищо чудно да не е била негова, но…

— Жълт, със знаменце на антената? — не се стърпя Джейк от вълнение. Прилошаваше му.

— Не знам за знаменцето, но почти съм сигурна, че колата беше жълта.

— Господи! — промърмори той.

— Какво има?

— Значи е бил той. Днес следобед се е опитал да отвлече дъщеря ми.

Алисън се удиви:

— Дъщеря ти?

— Тя избягала от него.

— Божичко! Но сега е добре, нали?

— Да. Изплашила се е, но сега е добре.

— На колко години е?

— Четири и половина. Живее с майка си — Джейк се зачуди защо прибави последното. Изправи се. — Време е да тръгвам да диря този тип, Алисън. Имаш ли къде да преспиш?

— В къщата — отвърна тя.

— Не мисля, че е подходящо.

— Професор Тил има свободна стая на долния етаж.

— Вероятността Роланд отново да се появи е минимална, но смятам, че докато не узнаем къде е…

— Искаш да кажеш, че е по-добре да изчезна за известно време?

— Да, за да си в безопасност.

— Не знам. Сигурно мога да отседна в мотел, но чантата ми не е у мен…

— Добре дошла си у дома. Мен така и така няма да ме има.

— Благодаря, но…

— Няма нищо неудобно. В хладилника има ядене и пиене. А и така ще знам къде си и няма да се тревожа за теб.

Тя леко се усмихна.

— Бихте се тревожили за мен?

— Да.

— Приятно е да го чуя — прошепна тя.

Джейк усети, че се изчервява.

— Е, все пък ти си главният ни свидетел.

Алисън вдигна чашата кафе, която все още бе пълна.

Напуснаха кабинета на Барни и се върнаха при диспечерката.

— Ще взема Алисън със себе си — обяви Джейк.

Алисън остави чашата с кафе на бюрото на Марта.

— Благодаря, че ми услужихте с жилетката — каза тя. — И че ми помогнахте.

— Няма нищо, скъпа.

Алисън започна да разкопчава жилетката.

Марта вдигна ръка.

— Задръж я. Ще настинеш — като се ухили, Марта добави. — А и нали не искаш на Джейк да му хрумнат някакви идеи? Не, че не е перфектният джентълмен… Ще мия върнеш по-късно.

Алисън отново й поблагодари.

Излязоха и отидоха до колата на Джейк. Алисън се настани до шофьорското място. Докато заобикаляше колата, Джейк се огледа наоколо. Не видя други автомобили да се движат по близките улици. Не различи и паркиран фолксваген. Влезе и запали двигателя.

— Не си забелязала никого зад себе си, когато идваше насам, нали? — попита той.

— Не. А се оглеждах. Страхувах се, че може да ме последва.

— В състоянието, в което си го оставила, той вероятно не може да последва никого. Нищо чудно дори да е мъртъв или на път да умре.

— Надявам се — промърмори тя.

— Бих искал да го заловя жив — отбеляза Джейк.

Ако го откриеш мъртъв, помисли си той, вероятно няма да завариш проклетото змиеподобно същество. Нямаш полза от мъртвец. Съществото ще изчезне и ще се настани у някой друг и това ще ни върне там, откъдето започнахме.

Джейк постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане, докато шофираше. Пътят зад него изглеждаше чист, но Роланд би могъл да ги следва от голямо разстояние и със загасени фарове.

Джейк сви в странична улица, загаси светлините и зави към бордюра.

— Ще изчакаме тук известно време — обяви той.

— Добре.

Той изключи двигателя. Усмихна се на Алисън.

— Сигурен съм, че не ни следват. Правя го единствено като предпазна мярка.

Хвърли поглед върху голите й крака. Нощницата й бе доста къса. Ръцете й бяха отпуснати върху бедрата, сякаш да не позволяват на дрешката да се вдига нагоре. Джейк изведнъж си даде сметка, че е сам в колата с доста привлекателна млада жена, която без съмнение е гола под прозрачната нощница и жилетката на Марта. И че я води у дома си. Това прокара топла тръпка през тялото му, която заплашваше да се превърне в нещо друго.

Внимавай, предупреди се той. На нея сега само това й липсва — да види, че се възбуждаш.

Възбуда ли? Вземи се в ръце, Кори.

Прокара мокрите си длани върху панталоните и погледна в страничното огледало.

— Май всичко изглежда нормално — реши той.

Макар да бе сигурен, че Роланд не ги преследва, предпочете да мине по заобиколен път, за да стигне до къщата си. Знаеше, че трябва да вземе разстоянието колкото се може по-бързо, да я остави и да започне издирването на Роланд.

Но не гореше от нетърпение да намери Роланд.

И не бързаше да се раздели с Алисън.

Тя беше съвсем притихнала. Джейк се зачуди какво ли се върти в главата й. Вероятно нищо приятно. Тази нощ е минала през ада. На повечето хора никога не им се налага да преживяват такива изпитания. А дори и да им се случи, рядко оцеляват или не успяват да се справят с емоционалната травма.

— Вероятно ситуацията ти изглежда доста мрачна — обади се той.

Алисън се извърна към него.

— Жива съм. Имала съм късмет.

— Става дума за нещо повече от късмет.

— Но не съм сигурна дали го заслужавам. Искам да кажа — защо точно аз? Вероятно така се чувстват хората преживели самолетна катастрофа. Някак гузни, че все още са живи… когато толкова други не са.

— Вероятно — съгласи се Джейк. — Имаш ли лекции утре?

— Ще ги прескоча. Не мисля, че ще издържа в класната стая.

— Така може би е най-добре. Надявам се, че всичко ще е приключило дотогава, но ако не е — не искам да ходиш никъде. Само двамата ще знаем къде си и ми се ще така да бъде до второ нареждане. Съгласна ли си? Само така ще сме сигурни, че си в безопасност.

— Няма на кого да се обаждам — промълви тя.

— А родителите ти?

— Те живеят далеч.

— Можеш да им съобщиш, ако желаеш.

— Няма нужда да ги безпокоя. Ще изпаднат в истерия като разберат какво ми се е случило.

— Ами гаджета?

Много елегантно, помисли си Джейк. Успя да го вмъкнеш непринудено. Чувстваше се донякъде засрамен.

— Разделихме се — обясни тя. — Тази вечер всъщност. Знаменита вечер общо взето — след като помълча известно време тя добави: — Вероятно трябва да му звънна сутринта, за да му кажа, че съм жива и здрава.

— Добре. Само не му съобщавай къде си.

— В никакъв случай.

Отпред бе къщата на Джейк. Той реши да заобиколи квартала, преди да въведе Алисън вътре. Като предпазна мярка, убеждаваше се той.

— Не мислиш, че някои е изпратил Роланд, нали? — попита тя.

— Разбира се. Но той междувременно може да се добере до някого. Ако никой не знае къде си, ще е по-безопасно.

— Има още нещо, което не ми казваш, нали?

Джейк се поколеба, след това промълви:

— Да.

— И е свързано с гърба на Роланд.

— Много си досетлива — усмихна й се Джейк.

— Трябва да е доста опасно, след като се страхуваш да ми го кажеш.

— Историята е дълга, а и ние почти стигнахме.

— Може да е нещо, което е редно да знам.

Джейк не отговори. Взе последния завой, провери дали не ги следва жълт фолксваген и сви по алеята към къщата.

Алисън задържа полите на нощницата, за да им попречи да се вдигнат, докато слиза от колата. Джейк затвори вратата след нея. С ръка върху кобура на револвера тръгна заднешком по моравата. Въртеше глава наляво-надясно и оглеждаше наоколо, сякаш очакваше Роланд да се втурне към тях от тъмнината.

Не беше нервен обаче. Просто предпазлив. Алисън се чувстваше в безопасност с него. Не и се нравеше, че ще я остави само след минути.

Той отключи вратата. Алисън го последва вътре. Светлините бяха запалени, пердетата — дръпнати. Топлината в къщата бе приятна след прохладата навън.

— Чувствай се като у дома си — покани я Джейк. — Кухнята е ей там.

Той се отправи нататък. Алисън започна да разкопчава жилетката, но спря, когато се сети с какво е облечена.

Джейк запали лампата.

— Има храна, безалкохолни, бира в хладилника. Взимай каквото искаш — той посочи към един от шкафовете. — Там пък има алкохол, ако решиш, че ти трябва.

— По кое време си ляга дъщеря ти обикновено?

— О, Кими не е… — той леко се засмя. — Ако ще се цаниш като детегледачка — колко взимаш на час?

— Когато се занимавах с това — по пет долара на час. За Кими ще е безплатно.

— Слава Богу, защото тя не е тук — излязоха от кухнята. — Диван — обяви той и застана пред него. — Тук ще се изтегна, когато се върна. Телевизор.

Наведе се и взе уреда за дистанционно управление от масичката. За демонстрация включи и изключи телевизора. Усмихна се малко самодоволно.

Алисън го последва в банята. Той запали лампата.

— Можеш да вземеш душ или вана — продължаваше той като леко се изчерви.

— Добре би ми се отразило.

— Има пешкири ей в онзи шкаф.

Той кимна, когато минаха покрай затворена врата.

— Стаята на Кими. Леглото й ще ти е малко.

Отвори вратата на дрешника и извади чаршафи и възглавница. После влезе в стаята си. Запали осветлението. Леглото не беше оправено. Алисън предположи, че е спал, когато са му позвънили тази вечер.

Той пристъпи към леглото.

— Искаш ли да ми помогнеш да го приготвим? — попита той.

— Ще се справя сама — увери го Алисън.

— Ами…

— Няма проблеми. А и така ще имам с нещо да се занимавам, след като излезеш.

Тя всъщност лъжеше. Нямаше никакво намерение да използва леглото му и да го кара да спи на дивана, след като се върне от издирването на Роланд.

Джейк остави чаршафите и възглавницата на края на леглото. Влезе отново в дрешника. Когато се появи, държеше пушка.

— Стреляла ли си някога с такова оръжие?

Алисън кимна.

— Излизала съм с татко на лов за патици няколко пъти. Всъщност доста повече от няколко пъти.

Той й подаде пушката.

Тя я взе.

— Дръж я до теб. Само не ме застрелвай, когато се върна.

Алисън се усмихна.

Изведнъж лицето му пребледня.

— Какво има? — попита тя.

— Може би съветът ми не е чак толкова за следване — той седна на леглото и я погледна намръщено. — Искам да залостиш вратата на спалнята, преди да си легнеш. Ако се опитам насила да вляза, използвай пушката.

— Ти луд ли си?

— Не очаквам нещо такова да се случи, но… Когато позвъня сутринта, ме дръж на прицел и ме накарай да сваля ризата си. След това добре огледай гърба ми. Ако има издутина, сякаш змия се е настанила до гръбначния ми стълб, застреляй ме. Опитай се да уцелиш подутината. Ако не успееш, то вероятно ще излезе от мен веднага щом умра и може да тръгне към теб.

Тя гледаше Джейк недоумяващо.

Но той очевидно говореше сериозно.

— Господи Боже! — прошепна тя.

— „Нашествието на телограбителите“ — подсети я Джейк. — Но този път — на живо. Това змиеподобно същество беше в гърба на типа, който се опита да прегази Силия. Намъкна се в Роналд Смелцър в ресторанта „Оукуд“ в четвъртък вечер и го накара да се нахвърли върху съпругата си. А сега съм почти сигурен, че е в Роланд. То е нещо като паразит, който установява контрол над хората и ги превръща в убийци. Логично е да се опита да се намърда в мен, когато хвана Роланд. Нямам никакво намерение това да се случи, но все пак… Направи и на двама ни услуга и ме размаже, ако се върна с него. И се опитай и него да очистиш. Или поне не позволявай да се доближи до теб.

Алисън бе втрещена.

Джейк се изправи.

— Добре ли си?

Тя се взираше в него.

Той пристъпи към нея. Сложи ръце на раменете й.

— Съжалявам, че се наложи да ти разкажа всичко.

Голямата пушка тежеше в ръцете й.

Той я взе от нея, прихвана я нежно за лакътя и я отведе по коридора до хола. Насочи я към дивана. Тя се отпусна на него. Той постави пушката до нея, отиде някъде и се върна.

— Това може да ти помогне — каза той и постави халба бира с много бяла пяна в ръцете й.

Отвори пакетче картофен чипс и го постави на дивана, така че то бе до бедрото й. Тя усети приятния аромат от бирата и чипса. По уханието разбра, че чипсът е с вкус на лук и сметана.

Любимите на Хелън.

Тя погледна към Джейк.

Той успя да се усмихне, но очите му бяха тъжни.

— Всичко ще е наред — увери я той. След това приклекна пред нея. — Алисън?

— Да?

— Изглеждаш доста стресната.

— Ще се оправя — тя чу собствения си глас. — След малко.

— Но както ти казах, това е тайна. Нали? Поне до вторник. След това ще информираме обществеността.

— Никой няма да повярва.

— Ти повярва.

— Ще ми се да не го бях сторила.

Джейк сложи ръка на коляното й.

— Наспи се добре.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Пази се! Върни се жив и здрав!