Плът

Пета глава

Алисън напълни две кани с наливна бира и ги отнесе до сепарето, където нагъчкани седяха Сигмовци. Двама от младежите бяха от горния курс: Бинг Толбът и Ръсти Симс. Когато беше първокурсничка, няколко пъти излиза с Бинг. С него и с Ръсти имаха общи часове и знаеше, че са от студентската организация „Братството Сигма“. Другите четирима от натъпканото сепаре вероятно също принадлежаха към тази организация — поне така изглеждаха.

Вече бяха пресушили две кани бира и омели шест хамбургера — специалитетът на Габи. Продължаваха да унищожават подлютените пържени картофи.

Алисън постави пълните кани на масата.

Един от по-малките Сигмовци й махна с ръка.

— Ей, ей… — той посочи надписа на лявата й гърда. — К’во пише там?

— Алисън — отвърна тя.

— А как се казва дру’ата?

— Тъпоглавка — отвърна тя.

Момчето почти припадна от смях и заудря с ръце по масата.

Алисън понечи да си тръгне, но Бинг я хвана за полата. Тя се спря и му се усмихна:

— Искаш ли я? Ще ти отива!

— Чакай, чакай — занарежда той, сякаш не я бе чул.

Другите обаче определено я чуха. Те се превиваха от смях, дюдюкаха и всячески изразяваха възторга си от репликата й.

— Почакай — обади се отново Бинг. Междувременно обаче пусна полата. — К’во казала феята като седяла в скута на Пинокио?

— Лъжа! Лъжа!

Бинг се обезкуражи.

— Значи го знаеш вица?

— Що не дойдеш при нас? — подхвърли някакво хилаво момче, приклещено между двама от по-едрите си „братя“.

— Няма достатъчно място.

— Можеш да седнеш в скута ми.

— Не, в моя — предложи друг.

— А защо не в моя? — полюбопитства трети.

— Хайде да хвърляме жребий.

— Не ни е разрешено да се побратимяваме с клиентите — парира ги Алисън.

— О-о-о…

— По-брат-имяваме — натърти Ръсти.

Тя отстъпи бързо, защото забеляза, че Бинг се готви отново да посегне към полата й.

— Забавлявайте се — подхвърли тя и се отдалечи.

— Боже, какъв прекрасен задник — гласът бе изпълнен с копнеж.

Да, наистина, помисли си Алисън. И е горе-долу време да изнеса този задник оттук. Погледна към часовника зад бара. Десет без две.

Айлийн, момичето на касата, я погледна, докато минаваше край нея.

— Поемаш ли?

— Да.

Айлийн, която носеше червено трико под плътно прилепналата униформа, хвърли поглед към Сигмовците. После отново към Алисън. Ухили се.

— Най-сетне идва моят ред да си опитам късмета на маса № 6.

— Приятно прекарване — насърчи я Алисън.

Влезе в кухнята, сбогува се с Габи и Телма и взе сакчето. Когато излезе, Айлийн вече се отправяше към маса № 6.

Тръгна към тоалетната. Възнамеряваше да се преоблече, но вратата беше затворена. Сви рамене и реши да си тръгне. Нямаше нищо против да се прибере облечена в тези дрехи. През нощта нямаше толкова голямо значение.

Пое по тротоара. Монетите от бакшишите дрънчаха в джобчето на престилката. След няколко крачки спря, отвори сакчето и извади чантата си. Прехвърляше монетите от престилката в чантата, когато чу някой да приближава.

И да спира пред нея.

Разпозна износените, високи до коленете ботуши.

Сърцето й заби по-бързо.

Повдигна очи и срещна погледа на Евън.

— Значи все пак дойде?

— Не съм казал, че няма да дойда.

— Вярно.

Тя приключи с изпразването на джоба и затвори чантата. Мушна я в сакчето и го завърза.

— Дай да го нося.

— Заповядай.

Тя му го връчи. Евън се престори, че е прекалено тежко и театрално залитна.

— Олеле! Бая бакшиши, а?

Алисън откри, че не й е до смях.

— Тежка ли беше вечерта? — попита той.

— Следобедът беше по-тежък.

— Нима? — той я хвана за ръка и двамата тръгнаха. — Между другото, никой не дойде. Останах до пет.

— Значи всичко щеше да е съвсем в реда на нещата, така ли?

— Да. Както и предполагах.

— Браво на теб.

— Хайде стига, де. Нали не го направихме в крайна сметка? Ти спечели. Какво толкова?

— Наистина, какво толкова? — промърмори тя.

Спряха на кръстовището да изчакат светофара и пресякоха.

— Да не ме смяташ за отрепка, само защото исках да се любим?

— Не точно.

— По дяволите! Правили сме го в парка. И то не само нощем. А помниш ли миналия неделен следобед?

Помнеше храстите, слънчевата светлина, одеялото, Евън. Сякаш бе толкова отдавна.

— Според мен не е кой знае каква разликата — дали в парка или в аудиторията.

Стъпиха на тротоара и поеха към следващата пресечка подминаваха затворени магазини, после — бар, през чийто отворени врати се чуваше потропването на билярдни топки и музика от автомата.

— Каква е разликата според теб?

— Не става въпрос за разликата — опита се да му обясни Алисън.

— Не те разбирам.

— Не става въпрос за разликата между парка и твоята аудитория.

— Продължавам да не разбирам.

Тя го погледна. Той беше намръщен.

— Въпросът е, че ме предаде.

— Така ли?

— Не това, че искаше да се любим, ме тормози. По-скоро не ми допадна реакцията ти, когато отказах.

— Само защото отказах да те придружа до заведението на Габи?

От неговия тон ставаше ясно, че това му се струва глупава причина, за да се разстрои човек.

— Донякъде.

Стигнаха до кръстовището, където Съмър стрийт пресичаше Сентрал авеню. Апартаментът на Евън беше надясно — четвъртата пресечка на Съмър стрийт. Къщата, където живееше Алисън, беше напред — две пресечки след края на университетския комплекс, близо до Сентрал авеню. Както и очакваше, Евън я поведе надясно.

Тя не се възпротиви.

Сърцето й заби по-силно.

Смяташе да не отива в апартамента му тази вечер. Така и така не беше сигурна, че ще я чака след работа, но ако все пак се появи, беше решила да му откаже.

Лесно се взима подобно решение, когато Евън не е наоколо, а отказът е в неясното бъдеще.

Но не е лесно да се приведе в изпълнение, когато моментът настъпи.

И щеше да става все по-трудно с всяка следваща крачка. След минути щяха да са в неговия апартамент.

— Почакай — отсече тя.

Спря и дръпна ръката си.

Евън я погледна.

— Май не ми харесва — заяви тя.

— Кое не ти харесва?

— Идеята да се любим тази вечер.

На оскъдната светлина на уличната лампа видя веждите му да се надигат.

— Сигурно се шегуваш.

— Ни най-малко.

Устните му леко се усмихнаха. Изглеждаше изненадан, раздразнен и отвратен — сякаш бе стъпил на кучешка фъшкия.

— Какво ти става?

— Не ми хареса онова, което се случи. Това е всичко.

— Господи! — промърмори той.

— То промени нещата. Накара ме да се замисля. Чудя се дали не те интересува единствено секса.

— Това са глупости.

— Наистина ли смяташ така?

— Разбира се.

— Тогава няма да възразиш, ако… се въздържим за известно време.

— Не искаш да се любим тази вечер — повтори той тихичко, сякаш се опитваше да си обясни какво става.

— Не, че не искам.

— Но?

— Но няма да го направя.

— Не те изпратих до работата и сега ще ме накажеш като не ми дадеш, така ли?

— Не затова.

— А защо? Поне така излиза.

— „Няма да ти дам“, щом така предпочиташ да го наричаш, защото искам да разбера какво друго има между нас, когато… сексът отсъства. Искам да кажа… — гърлото й се стегна. — Ще ме изоставиш ли или какво?

— Алисън!

— Ще го направиш ли?

Евън изглеждаше объркан и оскърбен. Вдигна ръка и нежно я погали по косата.

— Знаеш, че няма да го направя.

— Ех, де да знаех наистина.

— Обичам те.

— Дори без секс?

— Разбира се. Хайде, нека отидем до апартамента и ще видиш какъв образец на въздържание мога да бъда.

Той я хвана за ръка.

— Не, не в твоя апартамент. И двамата знаем какво ще се случи.

— Просто ще поседим и ще поговорим. Честна дума — той се усмихна. — Освен, разбира се, ако не промениш решението си и…

— Аз се прибирам у дома — твърдо отсече Алисън. — Ще дойдеш ли с мен?

— Но ти живееш със съквартирантки.

Протегна ръка за сакчето си.

— Добре де, идвам. Не мога да те оставя да вървиш сама по улицата и то с всичките тези бакшиши.

Върнаха се на ъгъла и пресякоха Съмър стрийт.

— И още нещо — обади се Алисън.

— Искаш да кажеш, че това не е всичко?

— Не говоря само за тази вечер.

— Това въздържание ли?

— Само една вечер нищо не означава.

— Хей, за мен означава много.

— Очевидно.

— Хайде, не се впрягай. Шегувам се.

Известно време вървяха мълчаливо. Накрая Евън попита:

— Колко време си намислила да продължи това?

— Не знам.

— Седмица, месец, шестдесет години?

— Зависи как ще потръгнат нещата.

— Какво точно целиш с тази маневра?

— Мисля, че вече обясних.

— Искаш да видиш каква ще е нашата връзка без секс?

— Нещо такова.

Евън поклати глава.

— Не можем ли да го подложим на гласуване?

Насърчена от сговорчивия му тон, Алисън заяви:

— Няма да е чак толкова непоносимо. Все пак ще се виждаме, нали? Ти каза…

— Ще продължаваме да се виждаме.

— Ще открием какви други неща може да правим, когато сме заедно.

— Пак ли методът с идиотската кутия.

— Какво искаш да кажеш?

— По едно време, докато бях в гимназията, нашите ги осени идеята, че прекарвам прекалено много време пред идиотската кутия — телевизора. Заявиха, че в живота има и други неща, освен гледането на телевизия. Затова ми забраниха да гледам. Целяха да разширят мирогледа ми и да ме откъснат от апарата.

— И ти направи ли го?

— Донякъде. Прочетох доста книги. Играех карти, редях пасианси. Прекарвах повече време над учебниците. Бележките ми станаха по-добри. Какво ли не правех.

Алисън се усмихна.

— Можем да си четем един на друг, да играем карти, да учим…

— На стриптийз покер ли? — пошегува се той и стисна ръката й преди да продължи. — Но се получи и един страничен ефект, за който още не съм споменал. Пристрастих се към телевизията дотолкова, че винаги когато можех, се измъквах от къщи и ходех при приятели, за да гледам необезпокояван. А понякога се промъквах в хола, след като нашите заспиваха. Включвах телевизора и сядах на сантиметри от екрана. Звукът бе така намален, че едва се чуваше от тихото бръмчене, което съпътства работещ телевизор. Беше доста необичайно всъщност. Бях като умиращ от глад човек на пиршество.

— Откраднатите плодове.

— Точно така.

— И мислиш, че лишаването от секс ще доведе до същите последици?

— Неизбежно.

— Какво възнамеряваш да направиш по въпроса?

— Не ми оставяш голям избор. Вероятно ще трябва да се задоволявам, гледайки снимките ти в годишните албуми на университета.

— Евън!

Смеейки се, тя отскубна ръка и го сръга с лакът в ребрата.

Той залитна и слезе от тротоара.

— Имаш ли по-добра идея?

— Какво ще кажеш за студени душове?

— Ненавиждам студените душове — той отново взе ръката й. — Нали не възразяваш да се държим за ръце?

— Не бъди глупав.

— Ами целуването разрешено ли е?

— Ще видим.

— Ох, каква цена плащаме заради тактическите си грешки.

В южния край на университетското градче изчакаха приближаването на някаква кола по Спринг стрийт. След като тя зави по Сентрал авеню, пресякоха. Минаха край лавката за бира, където Алисън бе срещнала Евън.

Спомни си дъждовната вечер. Стоеше пред барплота и чакаше поръчката си, а някой зад нея каза: „Ходи красива като нощта.“

Хвърли поглед назад.

Евън Форбс й се усмихваше.

— Да си говори човек сам е признак на лудост — информира го тя.

— Но аз говорех на теб. Това също ли е признак на лудост?

— Би могло така да се възприеме.

Беше забелязвала Евън из студентския комплекс. Знаеше че е от малцината студенти, които преподават английска литература. Бе запомнила също и начина, по който я гледаше предишната вечер, докато му сервираше в заведението на Габи.

Тя взе хамбургера, пържените картофи и бирата си.

— Имаш ли нещо против да седнем заедно?

— Не. Чудесна идея.

Евън я последва до една от свободните маси.

— Няма ли да си поръчаш нещо? — попита тя.

Поклащайки глава, той седна срещу нея, взе от пържените й картофи и отговори:

— Ще ям от твоите.

— О!

Той сдъвка парчето картоф, преди да продължи:

— Всъщност — вече съм ял. Зърнах те да излизаш от библиотеката и те проследих дотук.

Усети как лицето й пламва.

— Доста труд, само за да хапнеш един картоф.

Като си припомни случката, Алисън се усмихна.

— Тогава ти изяде всичките ми пържени картофи — отбеляза тя.

— От нерви. Така се предпазвах да не загриза ноктите си.

— А вероятно бяха и по-вкусни.

Пресякоха жп линията, минаха край обществената пералня, където Алисън носеше мръсните си дрехи веднъж седмично, и завиха по Епъл лейн. Къщата на професор Тил беше третата от ъгъла. Лампата на верандата светеше, а стаите на приземния етаж бяха тъмни. Прозорците на горния етаж обаче светеха и Алисън предположи, че поне една от съквартирантките й си е у дома. Сигурно Хелън. Силия най-вероятно още е в бара на Уоли и вдига врява, докато пие бира след бира. Дървено стълбище отстрани водеше към горния етаж, а лампата над вратата беше угасена.

Евън вървеше до нея по алеята през двора, макар това да го принуждаваше да стъпва по влажната трева. Алисън крачеше по тесния паваж. Заедно се изкачиха по стълбата. На площадката той остави сакчето й на пода.

— Ще ме поканиш ли да вляза?

— Май не.

Отвътре долиташе музика и тихия мек глас на Лайънел Ричи.

— Една от съквартирантките ти е тук, за да бди над твоята добродетелност.

Алисън стисна ръката му.

— Уморена съм. Искам да си легна.

— Без Евън.

— Ще се видим ли утре?

Той кимна.

— А сега какво? Мога ли да те целуна за лека нощ?

— Мисля, че това е разрешено.

На лунната светлина тя забеляза как той се усмихва. Вдигна ръката й и я целуна галантно.

— До утре, тогава.

Той се обърна и се приготви да си върви.

— Евън?

Той се обърна.

— Да?

— Не се дръж така — прошепна тя.

— Прощавай, прелестна девойко.

Алисън се облегна на рамката на вратата и го наблюдаваше, докато слиза по стълбите. Стъпалата скърцаха под тежестта му. После той не пое по алеята, а направо през моравата — към тротоара.

Алисън извика: „Мерзавец такъв!“ Но той дори не се обърна.

Отключи вратата. Докато влизаше, Хелън надзърна от спалнята си.

— Всичко е наред — увери я Алисън. — Сама съм.

— Какво стана? — очевидно бе чула думите на раздяла.

— Малко недоразумение.

— Малко?

С чаша кока-кола в ръка и пакет чипс, стиснат под мишницата, Хелън отиде до люлеещия се стол и се настани в него. Бе навлякла хавлия, а лилавите чорапи се бяха смъкнали около глезените й.

— Чух ви да се качвате по стълбите, затова изчезнах. Реших, че може да го поканиш да влезе.

Алисън остави сакчето на ниската масичка. Седна на дивана, събу обувките си и подви крака. Да седиш не било чак толкова лошо, помисли си тя и въздъхна.

— Искаш ли кока-кола или нещо друго?

— Не благодаря.

— Чипс? — Хелън й поднесе пакета. — Със сметана и лук са.

— Прекалено съм разстроена, за да ям.

— Точно тогава храната помага. Запълва празнината.

— Ако хапвах нещо всеки пък, когато съм разстроена щях да съм…

— … Буре като мен — довърши вместо нея Хелън и лапна още един картоф.

Алисън поклати глава.

— Не си толкова дебела.

— Не съм и кожа и кости.

Ако имаше привлекателно лице, Хелън можеше да бъде описана като „приятно закръглена“, помисли си Алисън. Но тя нямаше дори и това. Напротив. Лицето й бе сивкаво, с широко чело и с изпъкнали очи зад огромните й кръгли очила. Имаше вирнат нос, който даваше възможност да се гледа направо в ноздрите й. Устните й бяха плътни, а шията — толкова дебела, че скриваше всичките й двойни и тройни брадички.

— Искаш ли все пак да ми разкажеш какво стана? — попита Хелън, без да престава да дъвче.

— Евън ми е сърдит, защото отказах да спя с него.

— Нищо чудно. Той е мъж. А мъжът вечно търси тясно място, където да си завре онази работа.

— Много добре се изразяваш, няма що, Хелън.

— Много си е така даже. От мен да го знаеш.

— Имала си горчив опит.

— И затова мислиш, че не съм права?

— Трудно ми е да споря сега, особено като се чувствам така объркана.

— Никога през живота си не съм излизала с някой, който да е искал друго, освен да се навре под гащите ми. Никога. А това вече е нещо. Искам да кажа — погледни ме. Би си помислила, че ще избягват дори да ме докоснат с триметров прът. Виж — петнадесетсантиметров прът — това вече е друга работа — тя тихичко се изхили, а от устата й се разхвърчаха трохи чипс.

Неведнъж, откакто бяха съквартирантки с Хелън, Алисън беше чувала всичко това, а и доста повече. Младата жена беше огорчена и не без основание. Бяха я използвали сексуално, бяха я обиждали много мъже, между които и доведеният й баща.

Преди да я опознае, Алисън мислеше, че мъжете странят от всяка жена, която изглежда като Хелън. Не беше така.

Ако Хелън разбираше защо става честа мишена на мъжете, то тя не се издаваше. Но напоследък тя рядко излизаше с мъже. Може би бе стигнала до същия извод като Алисън: че мъжете гледат на нея като на лесна плячка; че момиче с лице и тяло като на Хелън едва ли е канено често от мъже и вероятно бързо ще си разтвори краката, благодарна за вниманието.

— Взимам си думите обратно — заяви Хелън, след като прокара картофите с голяма глътка кола. — Веднъж все пак излязох с един, който не ми налетя. Оказа се педи.

— Искам мъж, който да ми е приятел — обясни й Алисън.

— Тогава си намери педераст.

— Но и секса ми харесва.

— Тогава защо се оплакваш от Евън?

— Оказа се, че за него сексът е доста важно нещо, а аз не искам да е така. Не искам да е единственото или главното нещо.

— Уф! Ама и двете сме едни. Навремето си мислех — ех, да мога да си намеря някой, който сякаш е бит с пръчка по главата. Но и това не е номерът. Грозните са не по-малко объркани от красавците — може би дори повече.

— Долна работа — съгласи се Алисън.

— А вие с Евън какво? Скарахте ли се?

— Не точно. Казах му, че известно време трябва да се въздържаме и да видим какво ще се получи.

— Господи!

— Господи?

— Бас държа, че идеята не му е допаднала особено.

— Не го прие много сговорчиво.

— Не се изненадвам.

— Ако ще ме зареже за нещо такова, тогава — по-добре да не сме заедно.

— Не се безпокой. Няма да те зареже.

— Не съм сигурна. Държеше се доста… злобно.

— Няма как иначе. Чакал е забавление. Следва разочарование. Хлъц. Хлъц. До утре обаче ще реши, че просто не си била на кеф и следващия път, когато те види, ще чака да се върнеш към нормалното си състояние. Най-вероятно дори да се държи по-мило от обикновено. Просто, за да е сигурен.

— В такъв случай отново ще се разочарова.

— Колко време смяташ да я карате така?

— Докато видя как вървят нещата.

— Знаеш ли какво мисля? — Хелън изтърси няколко трохи от хавлията.

— Какво?

— Мисля, че просто не си на кеф днес, а утре ще си и ще му бутнеш.

— Ти на негова страна ли си?

— Познавам те. В момента си ядосана, но ядът бързо се топи, а ти си мека Мария. Преди да се усетиш ще започнеш да го съжаляваш — и да се чувстваш виновна, защото го караш да е нещастен. След това ще предприемеш каквото е нужно, за да го развеселиш. По това време утре ще си в леглото с него.

— Не позна.

— Ще видиш.

Алисън долови шум от слаби, колебливи стъпки. Някой се качваше по външното стълбище. Изключително бавно. Хелън спря да дъвче и вдигна дебелите си вежди.

Сърцето на Алисън силно заби.

— Може да е Силия — прошепна тя.

Хелън поклати глава.

— Опитай отново. Заведението на Уоли не затваря преди два.

— О, Боже! Нямам нужда от това.

— Искаш ли да му кажа, че си в банята?

Стъпките спряха на площадката пред вратата.

— Не. По-добре…

Някой напъха ключ в ключалката. Стегнатото тяло на Алисън се отпусна и тя се облегна на дивана. Облекчението й беше премесено с мъничко разочарование.

Когато Силия влезе, Алисън рязко се надигна.

Дясната ръка на Силия висеше на примка. На дясната страна на челото й от веждата до косата — имаше превръзка.

— Олеле! — възкликна Хелън.

— Какво се случи? — попита Алисън.

— За малко да загина, това стана — с лявата си ръка Силия отметна якето от раменете си. Стовари го заедно с чантата си на пода до вратата. — Някакво копеле се опита да ме размаже като пица върху паважа.

Закуцука към дивана като леко залиташе. Очевидно бе не само пострадала, но и пийнала. Внимателно се настани до Алисън, опъна крака върху масичката и простена.

— Ти и глупавият ти велосипед — обади се Хелън. — Предупреждавах те, че ще пострадаш. Карала си велосипеда и те е блъснала кола. Кажи ми, ако бъркам.

— Защо не ми донесеш нещо за пиене?

— Не мислиш ли, че си пила достатъчно?

— Облекчава болката.

— Аз ще ти донеса нещо — предложи Алисън. — Какво искаш?

— Само не бира. Не бих могла дори да погледна още една бира. Уиски. Донеси направо бутилката, а?

Алисън бързо отиде до кухнята. Грабна шишето ирландско уиски от шкафа, взе чаша и се върна във всекидневната. Напълни чашата почти до половина и я подаде на пострадалото момиче.

— Ти си сладурче — похвали я Силия.

— Как стана? — попита Алисън, след като седна.

— Някакъв копелдак се опита да ме размаже. Бях на Латам роуд. Връщах се от Четирите кръстопътя. И този с микробуса връхлетя върху мен. Оня тип разполагаше с целия път, но насочи микробуса към мен. Възнамеряваше да ме удари. Някакъв луд, най-вероятно. Както и да е, побързах да се разкарам от пътя му, а колелото поднесе. От това са всичките поражения.

Тя леко се надигна, намръщи се и отпи. После отново се облегна. Положи чашата в скута.

— Възнамеряваше да те удари? — Хелън звучеше скептично.

— Можеш да се обзаложиш на каквото щеш.

— Но защо някой… — започна Алисън.

— Защото е извратен педераст, ето защо. Аз нищо не му правех. Не му показвах среден пръст. Нищо!

— Почти не мога да повярвам — отбеляза Хелън.

Силия я изгледа свирепо.

— Какъв ти е проблемът? Да не ти се е скапал вибраторът?

— Ако искаш да знаеш…

— Стига, Хелън — намеси се Алисън. — Престани. Тя е пострадала, не виждаш ли?

— По-скоро съм пулверизирана — обясни Силия и отново отпи.

— Има ли нещо счупено? — попита Алисън.

— Не и кокали. Но изкълчвания, натъртвания, охлузвания, контузии и общи шибани тежки телесни повреди от главата до петите. Прекарах в стаята за спешни случаи около два часа. Единственият светъл лъч беше докторът — истински красавец. Човек, който наистина си обича професията. Прегледа дори места, които не ме боляха.

— Всяко зло за добро — обади се Хелън.

— Така е. Вероятно ще ме потърси — тя вдигна чашата, задържа я пред очите си и се загледа в кехлибарената течност. — Искате ли да чуете още нещо хубаво? — от тона й ставаше ясно, че „хубавото“ не я радва особено. Хелън се намръщи. Силия продължаваше да съзерцава уискито. Челюстта й се движеше бавно наляво-надясно. Долната й устна докосваше ръба на зъбите. — Типът, дето ми налетя… Той пое към небитието.

— Какво? Искаш да кажеш… — Алисън не можеше да повярва.

— Сдаде, пукна, отлетя — отвърна Силия и изпи съдържанието на чашата на екс. — Дори не го познавам. А той защо се опита да ме убие? А? Не мога дори да си карам колелото, без някоя откачалка да се опита да ме довърши. Така му се пада. Защо го направи? И той не ме познава. Но поне си плати. Плати си скъпо и прескъпо. Де да можех да видя лицето му в момента, когато се е фраснал в стената. Бас държа, че е бил изненадан.

Тя се опита да се усмихне, но брадичката й затрепери и се разрида. Постави чашата в скута си. Тя се преобърна. Няколко капки намокриха шортите й. Стискайки здраво очи, тя облегна глава назад и се разхлипа.

Алисън погали Силия по бедрото.

— Всичко е наред. Всичко е наред — зауспокоява я тя.

— Господи! — прошепна Силия. — Оня тип направо се опече.