Плът

Тридесета глава

След като чу водата в тоалетната, Роланд бавно преброи до шестдесет. След това — втори и трети път. Замисли се. Представи си как Алисън се съблича в таванската стая и ляга. Във фантазиите му тя не бе завита с чаршаф. Носеше само горнището на пижама. Видя се застанал над нея и, докато тя спи, бавно да разкопчава копчетата и да отмята дрехата настрани. На оскъдната светлина от прозореца кожата й е като слонова кост. Посяга да я докосне, но изведнъж тя става тлъста, превръща се в Хелън и, макар че е мъртва, му се хили. Сепна се и удари чело в пружините на леглото.

Отпусна глава на пода.

Затаи дъх, заслуша се и почти очакваше да чуе Хелън, събудена от удара, да простене или да се обърне на дюшека над главата му.

Не ставай глупак, смъмри се той. Тя е мъртва.

Но аз съм точно под нея.

Заслуша се, ала не чу нищо. Очите на Хелън обаче са отворени. Вижда как ги отваря. Тя знае, че той е под леглото й.

Роланд прекара може би часове в тясното пространство само на сантиметри от трупа й. Не беше честно съзнанието му точно сега — когато очакването почти приключи, — да си прави шеги.

Продължаваше да не чува нищо.

Но Хелън също слуша, докато се взира с мъртвите си очи в тавана и долавя шумовете от Роланд под леглото — забързаните удари на сърцето и накъсаното му дишане.

— Ти си мъртва — прошепна той.

Хелън се извърта, застава на ръце и крака, разкъсва дюшека с изкривени пръсти и измъква големи фъндъци. Взира се в него през дупката в дюшека. Оголва зъби. Озъбва се и провира ръка през дупката като гледа да го докопа за лицето.

Нищо от това не става в действителност, уверяваше се той.

Но трепереше и едвам дишаше. Трябва да се махне. Имаше чувството, че множество паяци лазят по кожата му. Претърколи се по килима, но застана точно под ръба на леглото. Хелън го чака там горе. Чака да го сграбчи, щом се появи.

С потиснато стенание той се изтърколи напред. Седна. На оскъдната светлина от прозореца видя, че Хелън е само неподвижна купчина под завивките на леглото.

Без да откъсва очи от нея, Роланд се изправи. Продължи да я гледа и докато се промъкваше странично към вратата на спалнята. Отвори я, излезе навън и я затвори зад себе си. Тръгна по коридора.

Далеч от трупа усети как страхът му изчезва. Чувстваше се ядосан и засрамен, че оставя въображението си да го изтезава.

Защо приятелят му допусна така да загуби контрол, зачуди се той. Та той определено можеше да спре мрачните мисли — да накара приятна тръпка да мине през Роланд и с това да му напомни за Алисън. Да не би да се наслаждава, когато Роланд страда? Или просто не му пука?

Опипа подутината на врата си.

Правя всичко това за теб, помисли си той.

В следващия миг се засрами. Та това е неговият приятел, който превърна тайните му фантазии в реалност. Той го въведе в нов живот — по-причудлив и по-възбуждащ дори от най-зловещите му мечти. Той си бе виновен за страха. Няма право да обвинява приятеля си.

Като че ли окопитен от тези мисли или просто за да му напомни какво предстои, приятелят му помръдна и изпрати тръпка на наслада през тялото на Роланд.

Дали е минало достатъчно време? Искаше Алисън да е заспала, преди да се качи при нея. Иначе може да извика. Роланд отиде на оглед, след като приключи с разчистването в хола. Прозорецът й бе отворен. Едва ли го е затворила. В къщата все още беше прекалено горещо. Ако прозорецът е отворен, някой навън или хората, които живеят долу, могат да чуят дори най-слабия вик.

Роланд я иска заспала. Тогава няма да има писъци или съпротива.

Отиде до дивана, седна и продължи да чака.

Наслаждаваше се на изчакването. Предишната нощ със Силия бе невероятно. Но Алисън бе зашеметяващо красива и едновременно с това излъчваше невинност — нещо, което липсваше при Силия. Тя щеше да е… потресаваща.

Щеше да е като сбъдната мечта.

Цяла нощ с нея.

Но се налагаше да изчака. Намести се удобно на дивана, подложи ръце на тила и се загледа в тъмния екран на телевизора. Припомни си как изглеждаше Алисън в Търговската алея — облечена в гащеризона с ципа отпред. С онзи цип, който той мечтаеше да плъзне надолу. Държеше чанта. Също като Силия. Зачуди се какво ли си бяха купили.

Роланд се ухили. Каквото и да са купили, бе им излязло солено. Струвало им бе животът, и този на Хелън. Ако не ги бе срещнал в Търговската алея…

Щеше да избере някой друг, не трите мускетарки.

Заслужаваха да бъдат споделени с приятеля.

Усети как коремът му се сви.

Обзе го желание. Роланд се раздвижи, пое въздух и спазъмът отмина.

Добре, каза мислено той. Разбрах посланието.

Наведе се и събу обувките и чорапите. Смъкна ризата и я разстла върху масата. Изправен, той извади ножа от калъфа и го постави върху ризата. Измъкна белезниците от предния джоб на джинсите. Зарови пръсти в другия преден джоб и измъкна сплескана ролка тиксо.

Докосна ключето на белезниците, което висеше на врата му от тънка верижка.

Ръцете му доста трепереха, докато разгъваше около петнадесетсантиметрова ивица от дебелата лепенка. Отряза я с ножа. Залепи единия край за брадичката си и тя увисна като причудлива брада.

Разкопча джинсите и ги събу.

Този път нямаше да има проблеми с кръв по дрехите. Ще ги остави долу и ще ги облече, след като вземе душ. Ще е чист, когато напусне къщата.

Уча се, помисли си той. Усъвършенствам се.

Седна отново на дивана, взе джинсите и измъкна колана от гайките. Прикрепи калъфа на ножа обратно към колана, изправи се и го закопча хлабаво на кръста. Сгъна ножа. Пъхна го в калъфа.

Така и двете му ръце щяха да са свободни, за да успее да й сложи белезниците и да залепи устата й.

Усещането от хладния колан и тежестта на ножа му бе приятно.

Гол дивак.

Ако преметне парче плат през колана, ще има препаска.

Не, по-добре така, реши той.

Прокара ръка по уголемения си пенис, след което взе белезниците. Заобиколи дивана. Стъпките му бяха заглушени от килима. Чуваше единствено ударите на сърцето си. Започна да трепери. С всяка измината крачка тръпките ставаха по-силни. Не му беше студено. Не изпитваше страх. Трепереше от вълнение — блажени тръпки на предчувствие.

В подножието на стълбището Роланд прехвърли белезниците в лявата ръка. Сви пръстите на дясната върху перилата. Бавно започна да се изкачва.

Стълбището беше тъмно. Но в горния край имаше сивкаво петно.

Едно стъпало изскърца под тежестта му.

Спря и се заслуша.

Гърлото му издаваше странни сухи щракащи звуци при всеки удар на сърцето. Преглътна и шумът изчезна.

Продължи изкачването. След няколко крачки очите му бяха на едно ниво с пода на таванската стая. Одеялото лежеше на купчина на пода пред леглото. Чаршафът висеше отстрани на дюшека, почти изхлузен, но все още на леглото — готов да бъде придърпан, ако на Алисън й стане студено през нощта.

Роланд продължаваше да е прекалено ниско, за да може да види Алисън. Изкачи се още малко. Леглото като че ли се спусна надолу и той съзря Алисън, легнала по гръб.

Наведе се, така че да не я вижда. Все така превит, изкачи последните стъпала. На лакти и колене запълзя по килима. Спря отстрани на леглото.

Заслуша се в нежното бавно дишане на Алисън, докато се убеди, че тя спи. След това се изправи и я погледна.

Беше огряна от лунната светлина. Цялата нощница проблясваше, сякаш бе покрита със сребро, освен върху гърдите. Там не проблясваше, но платът бе прозрачен. Виждаше бялата кожа на гърдите и тъмните зърна.

Роланд облиза пресъхналите си устни.

Почти усещаше вкуса на зърната в устата си.

Възглавницата бе облегната на таблата на леглото. Сякаш на Алисън й бе прекалено горещо, за да я търпи под главата си, и я бе отместила. Лицето й бе обърнато към прозореца. Няколко кичура коса лежаха върху бледото й ухо. Лявата й ръка бе протегната към Роланд и бе облегната почти на самия ръб. Дланта й бе обърната нагоре, а пръстите — свити. Другата й ръка беше близо до дясната й страна. Дългите й голи крака бяха изпънати, а ходилата сочеха навън. Огряната в сребро от лунната светлина нощница бе опъната по бедрата.

Той се наведе, опипа хлъзгавия плат между крака й, хвана го и нежно го повдигна.

Гореща вълна изведнъж спря дъха на Роланд. Потрепери от болезненото желание, което го обзе. Платът се изплъзна от ръцете му. Алисън простена. Главата й мръдна.

Разтреперан и объркан, но все пак някак нащрек, въпреки екстаза си, Роланд бързо посегна към лявата й ръка. Нахлузи халката около китката. Тя дръпна ръката си и по този начин изтегли белезниците от ръцете на Роланд. Дишайки тежко, тя понечи да се изтърколи към другия край на леглото.

Той я сграбчи за рамото и бедрото. Спря претъркалянето, дръпна я и тя отново легна по гръб. Хвърли се отгоре й. Възседна я през бедрата. Тя риташе и се гърчеше под него. Хвана дясната й ръка, която се бе устремила към лицето му. Притисна я към дюшека. Откъсна лявата й ръка от гърлото си и също я насили надолу. Тя въртеше глава наляво, надясно. Заби коляно в гърба му. Роланд простена от удара.

Сграбчи ръката с белезниците и я притисна с коляно, за да освободи дясната си ръка, с която силно я удари по лицето. Тя застина под него и спря да се съпротивлява. Издаваше слаби хленчещи звуци, докато се мъчеше да си поеме въздух.

Роланд откъсна лепенката от брадичката си. Залепи я през устата й. Звуците от дишането й преминаха в отчаяно съскане, когато тя започна да диша през носа.

А сега трябва да хване с белезниците другата й ръка.

Но Алисън не се бореше вече и той усещаше възвишенията на гърдите й под бедрата си. Сложи ръце върху тях. Платът беше като мрежа. Кожата под него беше гореща.

Вече не чуваше Алисън да съска, докато се мъчи да диша.

Тя се бе смълчала.

Роланд стисна гърдите й.

Дясната й ръка бавно се вдигна от леглото. Изпълнен с подозрение, той я следеше. Тя натисна ръката му по-плътно върху гърдата и я задържа там. Леко се изви и простена.

Господи, мина му през ума. Какво става? На нея, да не би да й харесва?

Ръката й се плъзна нагоре, погали рамото му. Тя докосна косата до ушите му. Помилва го по бузата.

Писъците пронизаха ушите на Алисън. Китката й бе сграбчена и насилена надолу, а палецът й — изваден от очната му ябълка с мокър, всмукващ звук. Роланд не се опита да я задържи. Захлупи ръце върху лицето си и залитна над нея.

Алисън сви колене. Той се строполи на дюшека между краката й. Тя заби крака в него, обърна го и го изтласка настрани. След това изрита високо над тялото му и се оттласна от леглото.

Махна лепенката от устата си, докато отстъпваше назад. На лунната светлина голото тяло на Роланд изглеждаше сиво и мъртвешко. Той се гърчеше, притискаше ръце към лицето си, забиваше пети в дюшека и надигаше таза си, докато квичеше.

Алисън се извърна. Хвана се за парапета и хукна по тъмното стълбище. В дъното се опита да извика, за да предупреди Хелън, но гласът й излезе като прегракнал шепот. Претича през хола, сви по коридора, отвори със замах вратата на стаята на Хелън и запали лампата.

— Хелън!

Хелън не помръдна под завивките.

Алисън се втурна към леглото.

— Бързо! Трябва да… Роланд е горе… Нападна ме!

Тя отметна завивките и Хелън се вторачи в нея с безжизнен поглед през накривените си очила. Лицето й бе наранено, охлузено и подуто. На брадичката й имаше засъхнала коричка от повръщано. Алисън стисна сиво-синкавата кожа на рамото.

— Хелън! — разтърси я тя. Главата на Хелън леко се наклони. Огромните й гърди сякаш трепнаха. — Хелън! Хайде!

Алисън пусна рамото. Там, където пръстите й бяха стиснали, кожата остана вдлъбната.

Втрещена, Алисън отстъпи назад.

Той беше убил Хелън.

Не. Това е някаква кошмарна шега. Хелън не е мъртва. Не е. Това е някаква шега.

Мъртва е.

Алисън излезе от стаята. Погледна към тъмния хол.

— КОПЕЛЕ ТАКОВА! — изкрещя тя.

И чу забързани стъпки по таванското стълбище. Ужасът, който предизвикаха у Алисън, я накара да се втурне към вратата. Отвори я, шмугна се навън, хлопна я и хукна по стълбите. Боядисаните дървени стъпала бяха мокри от росата и краката й се хлъзгаха. Тя се позабави, за да не падне, и по този начин да даде възможност на Роланд да я настигне. Скочи от четвъртото стъпало. С издута около себе си нощница полетя в хладния нощен въздух и се приземи на пътеката отвъд тревата.

Хвърли поглед назад. Роланд не беше на стълбището. Като отстъпи встрани видя, че вратата на площадката продължава да е затворена.

Заобиколи и бързо отиде до входа на професор Тил. Кухнята беше тъмна. Пробва дръжката. Вратата се оказа заключена. Затова тя силно захлопа.

— Професор Тил! — извика Алисън. След това изкрещя: — Пожар! Пожар!

Продължи да тропа по вратата. Кухнята продължаваше да е тъмна. Заметна дясната си ръка, хвана висящите белезници и като ги използва за метален бокс, разби стъклото. Пресегна се навътре, като внимаваше да не се пореже на стърчащите ръбове стъкло, и завъртя топката на вратата. Открехна вратата и измъкна ръкава си.

Хвърли поглед към страничното стълбище. Продължаваше да няма и следа от Роланд. Отвори вратата. Посипаните по пода стъкла издрънчаха, когато долният край на вратата ги помете. Хваната за дръжката, Алисън протегна крак колкото се може по-напред и чак тогава стъпи. Не усети стъкло под стъпалото. Отпусна тежестта си на този крак, завъртя се и като се наведе напред, за да достигне ръба на вратата, я затръшна.

Внезапно появилата се светлина заслепи Алисън.

Примижавайки, тя се извърна.

На прага, с бастун вдигнат като боздуган, стоеше професор Тил. Белите му коси бяха разрошени. Беше облечен в развлечена раирана пижама. Намръщен, той премигна и се готвеше да каже нещо.

— Изгасете лампата — шепнешком заповяда Алисън.

Той не зададе никакви въпроси. Превъртя ключа за осветлението.

Алисън му обърна гръб и се загледа през прозорците на вратата.

Все още никакъв Роланд.

— Той уби Хелън — обясни тя. — Той… Нараних го, но е там горе.

— О, Боже мили!

Алисън чу някакво изтрополяване. Погледна през рамо. Бастунът на професор Тил бе стиснат между коленете му. Държеше слушалката на стенния телефон и завъртя шайбата.

— Полицейският участък — отекна решително и ясно гласът му, сякаш беше в претъпкана с омаяни студенти аудитория. Изчака няколко секунди преди да продължи. — Има убийство на Епъллейн 364, а извършителят е още тук. Елате веднага — и окачи слушалката.

— Дръпни се от вратата — нареди й той.

Алисън отстъпи назад, но не откъсваше очи от прозорците. Спря, когато усети нежната ръка на професора върху рамото си.

— Всичко е наред сега, скъпа. Той няма да ти направи нищо. Полицията всеки момент ще дойде, сигурен съм.

— Той уби Хелън — промълви тя. Гласът й бе писклив и сълзи изпълваха очите й.

Професор Тил отново я потупа по рамото.

— Стой тук.

Мина край нея. Тръгна към вратата като размахваше бастуна. Стъкла изскърцаха под чехлите му. Той открехна вратата.

— Не бива да правите това — прошепна Алисън.

Без да й обръща внимание, той се наведе навън. Завъртя глава. След това я прибра и се обърна към Алисън:

— Каза, че си го наранила?

— Извадих… му окото.

— Браво на теб! Може да си обезвредила негодника. Ще му размажа главата, ако… Ами Силия?

— Не е вкъщи.

— Слава Богу поне за това.

— Не съм толкова сигурна. Имам чувството, че… се е занимавал с нея снощи.

— Божичко! Не!

— Тя отиде на среща със съквартиранта му и изобщо не се прибра.

— Две от моите момичета. Моите мили момичета… О, ще му дам да се разбере… — професор Тил отвори широко вратата и излезе навън.

— Не! — изкрещя Алисън.

Втурна се след него, прескочи натрошените стъкла и се озова на верандата. Професор Тил вече бе в подножието на стълбището отстрани на къщата.

— Влизай вътре — заповяда й той.

— Изчакайте ченгетата! — провикна се Алисън. — Моля ви!

Без да обръща внимание на думите й, той започна да се изкачва. Алисън се стрелна под стълбището, провря ръка между две стъпала и сграбчи стария човек за глезена.

— Пусни ме!

— Той ще убие и вас!

— Ще видим дали ще успее.

Професорът се опита да освободи крака си.

Алисън почти го изпусна. Тя сграбчи кокалестия му глезен и с другата си ръка. Стисна с все сила.

Изсвириха спирачки. През процепа на стъпалата Алисън видя как полицейска патрулна кола заковава на място. Червените и сините лампи лудо се въртяха. Мъж здравеняк изскочи от колата и се втурна към тях. Извади револвер от кобура, докато цепеше направо през моравата.

— Печелиш — промърмори професорът.

Тя не му вярваше. Продължи да го държи за глезена, докато полицаят не спря изведнъж. След това униформеният се наведе, разкрачи се, прицели се в професора и изкрещя:

— Не мърдай, копеле, или ей сега ще ти разпилея мозъка, без да ми трепне окото!

— Не е той! — изпищя Алисън.

Тя се измъкна изпод стълбището.

Професор Тил бавно се обърна.

— Аз съм собственикът на тази къща — обясни той. — Имаме всички основания да вярваме, че убиецът е още горе.

— Кого е убил?

— Съквартирантката ми — обади се Алисън. — И се опита да очисти и мен.

— Въоръжен ли е? — попита едрият полицай.

— Не знам. Не, доколкото, видях.

— Още ли е горе?

Без да дочака отговор, той тръгна по стълбището. Професор Тил му направи място и заслиза. Полицаят продължи нагоре.

Алисън застана до професора и положи ръка на рамото му.

— Глупав стар мечок — прошепна тя.

Той се усмихна тъжно.

И двамата трепнаха, когато изстрел прониза нощната тишина. Алисън рязко изви глава. Тя Видя Роланд на горната площадка с протегнати напред ръце. Полицаят залитна назад през перилата като викаше и размахваше крайници. Викът му спря, когато удари земята. За момент изглеждаше, че изпълнява странна челна стойка, а краката му ритаха във въздуха. След това тупна по гръб и потрепери. От гърдите му стърчеше нож.

На горната площадка Роналд бавно се извърна. Вече не беше гол. Носеше джинси и разгърдена риза. Лявата страна на лицето му бе почервеняла от кръвта, изтичаща от празната очна ябълка. Червената кръв проблясваше, докато се стичаше по ризата и гърдите му. Със забавени движения като на зомби той вдигна лявата си ръка, сякаш да я изучи с единственото си око. Куршумът на полицая не беше отишъл нахалост. Алисън забеляза, че показалецът на Роналд го няма. Средният му пръст висеше на тънка ивица кожа и се клатеше като махало. Той го сграбчи с другата си ръка, откъсна го и го метна към Алисън като стрела. Пръстът тупна на тревата в краката й.

Роланд заслиза по стълбището.

Професор Тил бутна Алисън настрани и почти небрежно застана на първото стъпало. Вдигна бастуна над главата си. Готов бе да го стовари върху Роланд, когато се приближи достатъчно.

Алисън се втурна към полицая. Изглеждаше мъртъв. Отново си спомни как пада. Дали бе държал револвера? Не можеше да каже. Но сега не беше в ръцете му. Огледа около тялото, опитвайки се да открие оръжието.

Къде е?

Погледна към стълбището навреме, за да види как Роланд скача. Полетя от високо към професор Тил. С вдигнат бастун, старият човек замахна. Не успя да удари Роланд по главата, а по рамото. В следващия миг тялото на Роланд събори професора на земята.

Алисън измъкна ножа от гърдите на полицая, извърна се и побягна към повалените мъже, които се биеха. Роланд стовари юмрук върху носа на професора. Отскубна се. Беше по гръб и се надигаше като си помагаше с дясната ръка. Вдигна простреляната си ръка, сякаш даваше сигнал на Алисън да спре.

Алисън се нахвърли върху него. Той залитна назад. Опита се да я отблъсне като навираше пръстите си в лицето й. Тя замахна с ножа. Роланд изкрещя. В следващия миг дясната му ръка я фрасна през ухото. Зашеметена от удара, тя усети как Роланд я отблъсва. Зърна го да сграбчва дръжката на ножа. Острието се бе забило в зърното на лявата му гърда, но не бе проникнало дълбоко. Сигурно някое ребро е попречило. Роланд освободи ножа.

Обезобразената му ръка посегна към Алисън.

Тя се претърколи, бързо се изправи на крака и хукна.

Побягна към улицата.

Росната трева беше хлъзгава, но тя не спираше да тича. Спринтираше с големи бързи крачки като си помагаше с ръце. Свободният край на белезниците я шибаше ту през кокалчетата, ту през раменете, а на няколко пъти — и през гърдите.

Чуваше Роланд да се задъхва зад нея. Не бе е много назад. Алисън не смееше да се обърне.

Малки бели облачета излизаха от ауспуха на полицейската кола.

Единият й крак стъпи на тротоара. Другият — върху тревата между улицата и тротоара. Отскочи от бордюра и мина пред колата. Обърна се, за да хвърли поглед през рамо. Роланд се метна по корем върху предния капак. Плъзна се по него, а зъбите му бяха оголени. Обезобразената му ръка посягаше към нея, а в другата стискаше ножа. Алисън се отдръпна от протегнатата ръка. Два от пръстите я докоснаха по корема. Залитайки назад, тя сграбчи дръжката на шофьорската врата.

Отвори я рязко, метна се вътре и я хлопна, докато Роланд се свличаше от капака. Прозорецът беше отворен. Започна да го затваря. Със залитащи стъпки Роланд се приближаваше към нея. Стъклото се движеше нагоре. Той замахна. Острието удари стъклото и се свлече надолу със стържещ звук, сякаш нокът драска по ученическа черна дъска.

Алисън освободи ръчната спирачка.

Роланд отвори вратата.

Алисън изпищя: „Не!“ Как можа да не я затвори?

Включи на първа и натисна педала на газта до край.

Колата рязко потегли.

Роланд извика.

Вратата се затръшна.

Алисън изви колата от бордюра, за да не се сблъска с паркирания там фолксваген.

Погледна в страничното огледало.

Роланд лежеше по корем на паважа.