Плът

Втора глава

— Добре ли сте?

— Изглеждам ли добре?

Тя седеше на земята с гръб към пътя и с вдигната глава, за да може да го вижда. Над дясната й вежда кожата бе ожулена. Нараненото място бе обсипано с капки засъхнала кръв. Раната бе мръсна и полепнала с изсъхнали тревички.

Джейк приседна до нея на ръба на канавката.

Не само двете й колена, но и предната страна на дясното бедро изглеждаха като челото й. Дясната ръка лежеше отпуснато между краката и се опираше на земята. Тя я повдигна с другата си ръка. Не се стараеше да прикрие треперенето. Като че ли лявата й ръка се опитваше да успокои дясната така, както човек успокоява пострадало животно.

— Мислиш ли, че е счупена? — попита Джейк.

— Не знам.

Джейк извади бележник.

— Би ли ми каза името си?

— Джеймърсън — отвърна тя с треперещи устни.

Джейк го записа.

— А малкото ти име?

— Силия.

— Благодаря.

Тя извърна глава, за да го погледне отново.

— Не би ли трябвало да предприемете нещо за онова? — очите й се отместиха към горящия на двадесетина метра вляво от тях микробус.

— Пожарната кола е тръгнала. Партньорът ми държи нещата под око.

— А какво е станало с… шофьора?

— Нямаше какво много да сторим за него.

— Мъртъв ли е?

„Шиш кебап“ — бе отбелязал Чък, когато видя останките от шофьора, висящи през предното стъкло.

— Да — отговори й Джейк.

— Той се опита да ме блъсне. Наистина. Нямаше друг на пътя. Аз му дадох знак да ме задмине и се обърнах. Тогава видях как буквално извърта кормилото надясно и се устремява към мен. Хили се и се насочва към мен. Май караше с около сто — лицето й изразяваше неразбиране, сякаш слуша непонятен виц и очаква Джейк да й го обясни. — Този тип възнамеряваше да ме убие — заключи тя. — Сплеска колелото ми.

Тя кимна към велосипеда — повален, с изкривени колела, сред плевелите от другата страна на канавката.

— Какво стана? Обърнах се, за да се разкарам от пътя му, а колелото поднесе. Точно преди да го удари. Микробусът дори не ме докосна. В следващия момент се приземявах в канавката и тогава чух удара. Копеле. Така му се пада като обикаля и се опитва… Какво му бях направила?

— Познаваш ли го?

— Чувала съм за типове, които прегазват кучета ей така, за удоволствие. Ами, тоя да не е решил, че съм псе? — опита да се пошегува тя, но вместо смях се разнесе ридание.

— Виждала ли си този мъж преди?

— Не.

— Направи ли нещо, което може да го е раздразнило?

— Да, разбира се. Показах му среден пръст. Ей, какво става? Да не би аз да съм виновната?

— Направи ли го наистина?

— Не, по дяволите. Дори не го видях, докато не беше на сантиметри от задницата на колелото.

— Значи ти с нищо не си го предизвикала?

— Точно така.

— Казваш, че си чула трясъка в момента, когато си се приземила в канавката?

— Може и да не бях стигнала още земята. Наистина не знам.

— Какво стана след това?

— Имах чувството, че умирам. Да, беше ми доста зле. А след това чух сирената. Тогава се изправих и…

— Ей, Джейк!

Джейк погледна през рамо. С пожарогасител в ръка Чък стоеше до отворената задна врата на горящия микробус и му правеше знак да се приближи.

— Я да видя какво иска. Дръж се още малко. Линейката е на път.

Силия кимна.

Джейк стана, изтупа панталона си и се отправи към своя партньор.

— Я погледни тук — посрещна го Чък и посочи към земята.

Бледият прах при банкета беше осеян с няколко тъмни петънца. Джейк клекна, за да ги разгледа по-добре.

— Прилича ми на кръв — обади се Чък.

— Така е.

— Момичето идвало ли е насам?

— Не ми каза такова нещо.

— Най-добре да разберем със сигурност. Защото, ако не е била тя… Разбираш какво искам да кажа, нали?

Джейк чу сирена в далечината. Видя петно от кръв върху сивия асфалт. Пожарната или линейката не се виждаха още, затова той пресече пътя. Чък подтичваше след него все още с пожарогасителя в ръка.

— Как е могъл някой да остане жив след такъв удар? — чудеше се Чък.

Джейк клатеше глава.

— Може да е просто късметлия.

— Да, възможно е. Понякога се чува как хора са оцелели при самолетни катастрофи. Ето.

— Виждам го.

Беше петно кръв върху плевелите.

Джейк стъпи сред зеленината. Огледа канавката и полето, ширнало се напред. Всичко бе обрасло с плевели, избуяли след неотдавнашните пролетни дъждове. Неравното поле бе осеяно с храсти. Тук-таме се забелязваха дървета.

Не видя никой.

Чък сложи ръце като фуния до устата си и се провикна:

— Ей! Има ли някой?

Макар да стоеше до него, Джейк едва чу гласа му, заглушен от воя на сирената.

В следващия миг сирената млъкна. Чък отново се провикна. Джейк дочу шума от рязко спиране на автомобил, от слабо пращене и глас по радиото. Погледна назад и видя яркия жълт силует на пожарната кола.

— Защо мислиш, че е тръгнал нанякъде? Ако аз бях пострадал, щях да остана и да чакам помощ.

— Може да е бил в шок и да не е съзнавал какво прави. По-вероятно обаче е да е искал бързо да се омете. Момичето казва, че си е карало колелото мирно и тихо, а този с микробуса се е опитал да я блъсне. Следователно този тип не е образцов гражданин. Ти се погрижи за нещата тук, а аз ще се опитам да го открия.

— Не се бави цял ден, чуваш ли? Започвам да огладнявам, а запасите ми са изчерпани.

„Запасите“ представляваха купища плодови дъвки, чипс и шоколадови десерти, които Чък държеше в патрулната кола.

— Ще оцелееш — засмя се Джейк, шеговито ръгна Чък в корема и се спусна в канавката.

Огледа внимателно за следи от кръв и прекрачи от другата страна.

На пътя пожарникарите се бореха с пламъците с химически препарати. Чък се бе отправил към Силия — тя вече стоеше права, но продължаваше да придържа дясната си ръка.

Джейк се зачуди дали е от университета. На възраст отговаряше. А дори да беше от градчето, едва ли щеше да я познава. Правеше се на много намаана. Изглеждам ли добре?

Не й го вписвай в грях, помисли си той. Все пак доста я боли.

Беше красива. Независимо от нараненото лице.

Бе се отървала на косъм от смъртта.

Той се обърна и продължи да търси.

Двама души в микробуса. Единият беше загинал, а другият — изчезнал. Мъртвият очевидно е шофьорът. Оцелелият вероятно е бил отзад на седалката, защото иначе и той, като шофьорът, щеше да изхвърчи през предното стъкло. А и Силия не бе споменала да е видяла втори човек в микробуса.

Ако е бил отзад, може би нямаше нищо общо с цялата история?

Не, и той беше замесен, иначе щеше да остане при колата след катастрофата.

Като оглеждаше тук и там, Джейк забеляза глухарче с пречупено стебло и кръв по венчелистчетата. Беше на няколко метра северно от мястото, където бе излязъл от канавката. Мислено Джейк съедини двете точки и продължи линията напред в полето. Водеше към леко възвишение на стотина метра северозападно. Възвишението бе засенчено от няколко евкалиптови дървета. Отправи се натам.

Зад гърба си дочу воя на втора сирена. Това вече трябва да е линейката.

Бързо пристигна, помисли той.

Погледна часовника си — 3.20 следобед. Той и Чък бяха забелязали дима в 3.08. Бяха пристигнали на местопроизшествието след две минути и съобщиха незабавно. Значи линейката пристигна за десет минути.

Хубаво, че ничий живот не зависеше от бързината, с която дойде.

Джейк нагази във водите на Уебър като се взираше нагоре и надолу по тясното корито. От другата страна се спря, само колкото да огледа за следи. Плевелите стигаха почти до коленете му. Не успя да открие кръв или стъпкана растителност. Може този тип да е сменил посоката. Но като погледна назад, Джейк едва успя да проследи собствения си път.

Едва ли съм най-добрият следотърсач на света, помисли си той.

А ако този тип е положил усилие да не оставя следи, вероятно е избягвал местата с високите плевели и е предпочитал да стъпва по места с оскъдна растителност. Или е вървял във водите на потока.

Може дори да съм го подминал. Ако е залегнал…

Може да се приближава към мен…

Джейк рязко се извърна.

Нямаше никой.

Огледа полето. После се обърна към пътя. От микробуса все още излизаше пушек, но не забеляза пламъци. Чък стоеше близо до Силия. Човек от линейката се приближаваше към тях.

Джейк продължи към възвишението, но имаше чувството, че е загубил обекта си. Това не му харесваше. Независимо от кръвта човекът очевидно не е пострадал сериозно. Наранен — да, но не обездвижен.

Потенциален убиец.

Джейк не искаше да загуби дирите му.

Що за човек е способен на подобен номер — да се опита да прегази велосипедист, напълно непознат, и то посред бял ден. Той не е шофирал, разбира се, но беше съучастник. Джейк знаеше със сигурност.

Може да не са възнамерявали да я убият, а просто да я изблъскат от пътя, да я стреснат достатъчно, за да не се съпротивлява и да й налетят. Джейк можеше да си обясни подобно поведение. Красиво младо момиче, което да вкарат в микробуса, да се позабавляват с нея и да я захвърлят по-късно, може би дори — мъртва.

Ако разказът на Силия все пак е точен, те буквално са се опитали да я размажат с микробуса. Това със сигурност щеше да я убие. И да я превърне в грозна гледка. Но това не бе типично поведение на двама пътуващи изнасилвачи.

Или са искали първо да е мъртва?

Болни.

Също така — чудати. Не са чак толкова много некрофилите, които обикалят. Вероятността двама такива да се срещнат е доста малка.

Но е възможно да се случи.

Най-вероятното обаче е да са искали да я блъснат и да я зарежат.

Убийство заради самото убийство.

Бродят по пътищата с микробуса и търсят подходяща жертва.

Ако не успея да намеря този тип…

Джейк бавно се извърна и огледа цялото поле. След това се отправи към върха на възвишението. Направи бърза обиколка около дърветата. Никой. От другата страна склонът се спускаше към тесен път. Отвъд пътя полето продължаваше. Растителността и дърветата бяха по-изобилни от тази страна. Имаше множество места, където можеше да се укрие някой.

Джейк дълго изучава околността. Обърна се и се взря към онази част от полето, която бе прекосил.

Направо го загуби.

Извикай хора да помагат при претърсването. Огледайте всеки сантиметър. Това като че ли диктуваше логиката, но не бе особено реално. Как ще да събере достатъчно мъже, за да свършат добре работата? И то за толкова кратко време?

Облегна се на едно дърво. Ритна камъче и го запрати надолу по склона. Попадна в купчина храсти и си представи как издирвания простенва „Ох!“, изкача и хуква да бяга.

Продължавай с мечтите, Кори.

Глупости.

Погледна към страничния път. Водеше право към гостилницата „Оукуд“. Старият ресторант бе затворен от години, но някаква двойка от Лос Анджелис възнамеряваше да го отвори наново. Забеляза кола комби, паркирана отпред. Хората вероятно бяха там и затягаха туй-онуй.

Добре ще е да ги предупредя.

Проклетият ресторант само привидно изглеждаше, че е едва на около петстотин метра. Уморен и обезкуражен — и разяждан от вина, че е загубил подлеца, Джейк се отлепи от дървото и пое надолу по склона. Проправяше си път през плевелите. Когато излезе на пътя, ходенето стана по-лесно.

Продължаваше да се оглежда, макар че вече не очакваше да открие заподозрения.

Заподозрян, глупости, помисли си той.

Този тип си избира жертвите напосоки.

А аз му загубих следите.

Може би катастрофата и смъртта на съучастника му са го постреснали.

Да, може да е така.

По дяволите!

Загубих го и вината ще е моя, ако той…

Шум от далечна кола изтръгна Джейк от унеса му.

Да не би Чък да идва да го прибере?

Обърна се и си даде сметка, че звукът идва от ресторанта „Оукуд“. Сети се за комбито.

Отново извърна глава.

Бе се озовал в нещо като дупка.

Виждаше единствено пътя.

По шума разбра, че колата форсира.

В този момент схвана.

Беше се забавил. Трябваше да се досети в мига, щом видя колата — празна — пред ресторанта.

Микробусът ти е разбит, вървиш пеша, а си пострадал. Виждаш изоставен, примамлив автомобил…

С лудо биещо сърце Джейк Кори извади своя револвер калибър 38, обкрачи избелялата жълта осева линия, приведе се готов за стрелба и зачака.

Насочи оръжието към завоя на пътя на около петдесет метра.

— Хайде, кучи сине.

Джейк съжаляваше, че няма Магнум 357 като онзи, който Чък носи. С такъв би могъл да унищожи и автомобил.

Ще трябва да стреля по шофьора.

Никога не бе стрелял по човек.

Но знаеше, че сега се налага. Не можеше да остави копелето да се измъкне.

Шест куршума през предното стъкло.

Те щяха да свършат работата.

Колата се появи, подскочи от някаква неравност и пое към него.

Изчакай! Когато е почти до теб, стреляй и отскочи, за да си в безопасност.

Пръстът му се стегна върху спусъка.

Изсвириха гуми. Колата поднесе, завъртя се и спря на десетина метра от него.

Джейк не можеше да повярва.

— Дай да видя ръцете ти! — изкрещя той.

Шофьорът — слаб, изплашен човечец към тридесетте, — гледаше Джейк вторачено през предното стъкло.

— Искам да видя ръцете ти веднага! Хвани волана моментално!

Ръцете на мъжа се появиха. Стискаха горната страна на кормилото.

— Стой така!

Докато се придвижваше към колата, Джейк държеше револвера насочен към главата на мъжа. Той обърна лице и проследи с поглед приближаващия се Джейк.

В колата нямаше друг.

Джейк отвори вратата и се отдръпна. Леко се наведе и огледа внимателно мъжа.

Онзи носеше синя риза.

И бермуди.

Не изглеждаше да е наранен ни най-малко.

— Какво става, старши?

— Постави ръцете си на главата и преплети пръсти.

— Ама…

— Казах!

Защо продължавам тази история, зачуди се Джейк. Защото още не съм сигурен. Не още. Не напълно.

Мъжът вдигна ръце и ги постави на главата си.

— Добре. А сега излез навън.

Докато мъжът изпълняваше заповедта, Джейк огледа и гърба му. Никаква кръв или следи от наранявания.

— Бавно се обърни.

Джейк придружи думите си с жест и направи въртеливо движение с показалеца. Мъжът се завъртя. Джейк го оглеждаше за подутини. Ризата бе плътно прилепнала. Единствената издатина бе тази на задния джоб на късите му панталони — от портфейла. Добре. На Джейк не му се искаше да го претърсва.

— Ще ми кажете ли какво става?

Джейк прибра оръжието в кобура.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка, ако обичате?

Мъжът извади портфейла. Сети се да измъкне разрешителното от найлоновия калъф. Вероятно често е спиран за нарушаване на правилата за движение.

Джейк пое документа. Ръцете му трепереха. Сети се за треперещите ръце на Силия. Погледна шофьорската книжка. Роналд Смелцър, Снимката отговаряше на мъжа пред него. Домашният адрес беше улица Евклид в Санта Моника, Калифорния.

— Благодаря ви, господин Смелцър — каза той и върна документа. — Извинявам се, че ви спрях по този начин.

— Беше нужно само да махнете.

— Очаквах неприятности. Предполагам, че вие сте новият собственик на гостилницата „Оукуд“.

— Точно така. Може ли да ми кажете какво става? Давам си сметка, че карах малко бързичко, но… — той сви рамене.

Очевидно беше разстроен, но не беше предизвикателен.

Джейк оцени поведението му.

— Бях на път да разговарям с вас… Всъщност да ви предупредя. Току-що имаше катастрофа на Латам роуд.

— Чудехме се. Чухме сирените.

— Да не би да сте тръгнали да проверите какво става?

— Не. Всъщност ние, жена ми и аз, открихме, че нямаме лед. Двамата цял ден се трудихме, за да приведем в ред заведението. Още нямаме хладилник. Утре трябва да го доставят. Решихме да пийнем по коктейл, но… — той отново сви рамене. Изглеждаше малко глупаво. — Нямаме лед. Какво друго да кажа?

— Съпругата ви в ресторанта ли остана? — попита Джейк.

Мъжът кимна.

— Споменахте, че сте искали за нещо да ни предупредите. За какво по-точно?

— Не смятам, че е уместно да я оставяте сама точно сега. Получиха се някои усложнения. Откарайте ме с колата до ресторанта и ще ви обясня.

И двамата се качиха в автомобила. Смелцър обърна и подкара с умерена скорост.

— Давайте по-бързо. Знам как можете да карате.

Смелцър настъпи газта.

Докато колата хвърчеше към ресторанта, Джейк обясни за опита да бъде блъсната Силия Джеймърсън, за кръвта зад микробуса и за неговото издирване на пострадалия пътник. Смелцър слушаше без да задава въпроси, но клатеше глава и на няколко пъти възкликна: „Божичко!“

Когато спря пред стъпалата към ресторанта, колата поднесе. Смелцър бързо отвори вратата. В същия момент и вратата на ресторанта се отвори широко.

В сянката й застана жена. Тя пристъпи напред към верандата, докато Смелцър и Джейк се измъкваха от автомобила. Озадаченото й изражение се смени с напрегната начумереност — вероятно защото осъзна, че Джейк е ченге.

Имаше хубави крака. Носеше червени шорти. Този ден явно ми е писано да срещам красиви жени в червени шорти, помисли си Джейк. Свободно падащата й блуза приятно се разлюля, докато тя бързо слизаше по стълбите. Отпред блузата бе съвсем къса. Ако бе отрязана още съвсем мъничко, щеше да види какво предизвиква разлюляването, помисли си Джейк.

— Рон? — промълви тя вече до колата.

— Скъпа, това е… — той погледна към Джейк.

— Джейк Кори.

— Налетях на него. Почти буквално — той се усмихна притеснено.

— Някакви неприятности ли има?

Джейк остави обясненията на Смелцър. Тя слушаше и кимаше. Не възкликваше „О, Божичко!“ след всяко негово изречение.

Не каза нищо. Стоеше намръщена и кимаше като непрекъснато поглеждаше към Джейк, сякаш чакаше той да се намеси.

— Всичко това истина ли е? — попита тя накрая.

— Той доста точно предаде случилото се.

— Искате да кажете, че наоколо може да се навърта убиец?

— Днес той не е убил никого, но не е като да не се е опитал.

Вие да сте видели някого?

Тя поклати глава.

— Все пак ние работихме вътре — обади се Смелцър.

— Имате квартира в града, нали? — попита Джейк.

Той си припомни, че някой бе споменал за купената от тях къща на семейство Андерсън.

— Точно натам бях тръгнал — обясни Смелцър, — за да взема лед.

— Разбира се, може да правите каквото решите. Но ако бях на ваше място, щях да приключа тук за днес и да се върна у дома. Няма смисъл да се предприемат излишни рискове.

Мъжът и жената се спогледаха.

— Не знам… — започна мъжът колебливо. — Ти какво ще кажеш?

— Трябва да приготвим всичко, преди да докарат оборудването.

— Е, ако дойдем утре рано сутринта.

— Както кажеш — отсече жената.

— Този тип наистина може да е опасен.

— Каквото решиш, Рон. От теб зависи.

— Но ти предпочиташ да останем — колебаеше се Рон.

— Казала ли съм такова нещо?

— Според мен е по-разумно да се приберем.

— Добре. Значи е решено — тя се усмихна на Джейк. Усмивката й беше фалшива. Сякаш искаше да каже: „Ето. Стана твоята!“

Ей, госпожо, съжалявам, искаше да се обади Джейк. Просто трябва да сте наясно, че един психопат обикаля наоколо. А вие може да сте неговият тип. Простете ми.

Смелцър се обърна към Джейк:

— Да ви откараме ли донякъде?

— Да, благодаря. Ако ме върнете на пътя, ще съм ви много благодарен.

— Чудесно. Само минутка. Да заключим.

Той и съпругата му се заизкачваха по стълбите към верандата.

Джейк огледа гърба на жената. Не го занимаваше чак толкова. Вярно — беше привлекателна, с красива обвивка. Но Джейк имаше смътното чувство, че няма да му допадне съдържанието.

Толкова за похотта.

Задържаха се вътре в ресторанта повече, отколкото Джейк очакваше. Първоначално реши, че спорят разгорещено дали да се прибират преждевременно. След това започна да се тревожи.

Ами ако онзи от микробуса е вътре и ги е нападнал?

Не звучеше правдоподобно.

Но Джейк не изключваше изцяло тази вероятност. Той бавно преброи наум до тридесет.

Те все още не излизаха.

Той се спусна към стълбите. Взе по три наведнъж и посегна към дръжката.

В този момент вратата се отвори широко.

— Извинявайте, че се забавихме — обади се Смелцър. — Трябваше да използвам тоалетната.

— Няма проблеми — увери го Джейк и се обърна.

Дори не се постара да види къде е съпругата на Смелцър, преди да слезе по стълбите.

Зад гърба си дочу гласа й:

— Това вече е върхът!

— По-добре в безопасност, отколкото да съжаляваме — утешаваше я Смелцър.

— Как ли пък не!