Полетът на Интрудър

ГЛАВА 1

Десният катапулт на носа се задейства и Интрудърът се втурна напред по палубата с оглушителен грохот, който обгърна самолетоносача и проехтя над потъналата в мрака на нощта морска шир. Крилете на самолетапрорязаха въздуха и бомбардировачът се заизкачва нагоре в черната бездна на небето. Петнадесет секунди по-късно ниските облаци го погълнаха.

След няколко минути изкачване Интрудър се освободи от облачната пелена. Пилотът лейтенант Джейк Графтън вдигна очи от приборите и се взря в обсипаното със звезди небе. Бледа лунна светлина очертаваше облаците, които останаха под тях.

— Виж звездите тази нощ, Морг!

Младши лейтенант Морган Макфърсън — навигатор на бомбардировача — седеше вдясно от командира на самолетас лице, притиснато към тубуса на радара — черната козирка, която предпазваше екрана от външна светлина. Той се изправи и погледна нагоре към небето.

— Аха! — съгласи се и след като намести тубуса се върна към постоянната си досадна задача да наблюдава и оптимизира радарното изображение. На 100 мили пред тях беше брегът на Северен Виетнам.

— Коригирах позицията. Избирам изходния пункт на маршрута.

Той натисна един бутон на компютъра и курсозадатчика на дисплея пред пилота се отклони на четвърт инч встрани, показвайки му курса към мястото от бреговата линия, където щяха да навлязат в Северен Виетнам. Графтън зае новия курс.

— Някога да ти е минавало през ума, че си прекалено отдаден на работата си? — попита той. — Че затъваш в рутината?

Морган Макфърсън се облегна назад и погледна нагоре, към звездите.

— Те са си все там, а ние сме тук долу — това е! По-добре да проверим апаратурата за електронни противодействия.

— Ама и ти си един романтик! — рече му Графтън и се пресегна към уреда. Двамата започнаха да изпълняват тест-програмата, която трябваше да потвърди изправността на електрониката. Два чифта очи следяха всяка светлинка на екрана и два чифта уши се вслушваха във всеки кодов сигнал. Ролята на апаратурата за електронни противодействия бе да открива вражеските емисии и да ги идентифицира вместо екипажа, а щом засечеше излъчвания, които определяше като опасни, компютърът започваше да генерира фалшиви цели върху екраните на противниковите радари. След като се убедиха, че всичко е в изправност, пилотите намалиха звука на апаратурата така, че да могат да го чуват в слушалките си, без да им пречи, когато говорят по СПУ1-то помежду си или по радиото.

Продължиха да летят, без да разговарят, всеки се вслушваше в периодическите сигнали на комунистическите радари, които търсеха цели в нощта. Всеки тип радар беше със свой характерен звук — ниските тонове принадлежаха на обзорните радари; високите — на радарите, избиращи и водещи целите; кошмарният фалцет беше на тези, които вече насочваха ракетите към избраната цел.

На петдесет мили от северновиетнамския бряг Джейк Графтън отпусна носа на Интрудъра с четири градуса и започна дългото снижение. След като тримува2 самолета, Джейк се зае с коланите, които го придържаха към катапултната седалка3, пое си дълбоко въздух и подобно на оседлаващ коня си каубой ги затегна до дупка. Когато приключи и с това, той нареди да прочетат контролната карта.

Като не искаше да оставя нищо на случайността или лошата памет, Макфърсън започна да чете една по една всички точки от планшета. Двамата мъже заедно проверяваха положението на съответните ръчки и копчета. Когато стигнаха до края на картата, Джейк изключи навигационните светлини и транспондера — уред, излъчващ електронна енергия, която позволяваше на американския оператор да вижда бомбардировача на екрана си като закодиран символ. Кодиран или не, Графтън нямаше никакво желание да се появява като точка на вражеските радари. Всъщност, той се надяваше да не бъде засечен изобщо — нещо, което смяташе да постигне като лети толкова ниско над земята, че отразените от самолета му радарни сигнали да се смесят с приземното ехо.

Пилотът включи микрофона си. След като чу сигнала от кодиращото устройство, Джейк каза:

— Дявол 505, изключих транспондера. След три минути пресичаме брега. — „Дявол“ бе позивната на ескадрилата А-6.

— Разбрано, 505! — му отвърнаха от командния пункт, намиращ се на двумоторния турбовитлов Е-2 Хокай, над чието тяло се въртеше огромна антена с формата на чиния. Е-2 също бе излетял от самолетоносача и в момента кръжеше над залива Тонкин.

Интрудърът започваше своя лов. Невидим в нощната тъма, използвайки самата земя като щит срещу електронните очи на врага, Джейк щеше да лети толкова ниско, колкото му позволяваха опита и нервите — а това значеше наистина много ниско.

Пилотът хвърли последен поглед на далечните звезди. Със скорост от 450 възела, металната птица се гмурна в облаците. Джейк усети, че адреналинът му се покачва. Наблюдаваше как стрелката на висотомера върви надолу и същевременно хвърляше и по някой нетърпелив поглед към радиовисотомера — един малък радар в корема на самолета, чиято задача бе да измерва разстоянието до повърхността под тях във всеки един момент. За секунда се изкуши да го изключи, защото можеха да ги засекат по неговите излъчвания, но не можеше да си позволи това — нуждаеше се от този уред. Барометричният висотомер показваше височината спрямо морското ниво, а тази вечер той трябваше да знае точно на каква височина се намира спрямо прелитания терен. Когато пресякоха 5000 фута, радиовисотомерът се включи и показанията му съвпаднаха с тези от барометричния — както и трябваше да бъде над морето. Пилотът си пое дълбоко въздух и се опита да се отпусне.

Щом достигнаха 2000 фута, той леко потегли лоста, за да намали снижението. С лявата си ръка премести ръчките за управление на двигателите напред и установи скорост 420 възела — предпочитаната от него скорост за бръснещ полет4. А-6 се държеше много добре на тази скорост, независимо от допълнителното съпротивление и тегло на бомбите. Самолетът щеше да прелети достатъчно бързо над вражеските стрелци, които нямаше да са в състояние да го проследят, дори и да имаха късмета да забележат малката тъмна точка в нощното небе.

Джейк Графтън снижи бомбардировача на 400 фута над водата. Сърцето му биеше до пръсване. Вече се намираха под облаците. Летяха сред абсолютна тъмнина. В празното пространство между небето и морето не проблясваше никаква светлинка. Единствено червените лампички на уредите — червени, за да не пречат на нощното виждане на екипажа — свидетелстваха за това, че светът продължаваше и извън пилотската кабина.

Джейк се взря в тъмата пред себе си, опитвайки се да различи издайническата бяла ивица на пясъка, показващ къде точно се намира виетнамския бряг дори и в най-черните нощи като тази. Още не сме стигнали, каза си той. Струйки пот се стичаха по врата и лицето му, влизаха му в очите. Разтърси рязко глава, без да изпуска от поглед червените светлинки на приборите пред себе си. Морето бе непосредствено под тях — невидимо, готово да погълне в безмерната си паст разсеялия се, макар и за секунда пилот.

Ето го най-после, вляво от тях — брегът! Белотата му се набиваше в очите. Отпусни се... Отпусни се и се концентрирай! Бледата брегова ивица се мярна под тях. — Брегът! — каза Джейк на навигатора.

Макфърсън засече времето с бордния хронометър и задейства предавателя с крак.

— Тук Дявол 505. Навлизаме във вражеска територия! Дявол 505, пресичане на брега!

Отговори им един дружелюбен глас на американец:

— 505, тук Блек Ийгъл! Прието, навлизате във вражеска територия. Успех!

Последва тишина. Следващата връзка с командния пункт щеше да бъде на връщане, чак когато напуснат вражеската територия. Графтън и Макфърсън добре съзнаваха, че от сега нататък поемат изцяло отговорността за изпълнението на задачата, понеже радарът на Хокая не можеше да определи местонахождението им без вторичната информация от транспондера.

Отразената от оризовите полета бледа лунна светлина показваше разкъсване в облаците пред тях. Един път и метеоролозите да познаят, помисли си Джейк. С ъгълчето на окото си пилотът забеляза отделни проблясъци, накъсващи тъмнината отдолу.

— Обстрелват ни с леки оръжия, Морг!

— Щом казваш, моето момче! — Навигаторът дори и не вдигна поглед от радара. С лявата си ръка той плъзна компютърния прицел по екрана, а с дясната продължи да донастройва радара.

— Компютърът работи отлично, но е малко... — промърмори той по СПУ-то.

Джейк се опита да не обръща внимание на светлините от изстрелите. В Северен Виетнам всеки селянин, та дори и децата, имаха пушки, с които стреляха безразборно към небето по цяла нощ, при най-малкия шум от реактивен двигател. Изобщо не виждаха целта си, но се надяваха, че някъде там горе куршумите им ще срещнат американски самолет. „Страшен пропаганден ход! — помисли си Джейк. — Така всеки вярва, че участва лично в борбата с врага.“ Появиха се и примигващите светлини на картечни откоси. Нито едно от тези леки оръжия не можеше да изстрелва трасиращи куршуми, така че смъртоносните парченца олово бяха едновременно навсякъде и никъде.

През разкъсаните облаци все по-често се появяваха петна, осветени от бледата лунна светлина. Това позволи на Джейк да се снижи на 300 фута, без да увеличава риска от сблъсък със земята. Чувстваше се много по-сигурен, когато трябваше да разчита на собственото си зрение, отколкото да лети по прибори. При визуален полет той следваше инстинктите си, докато при полета по прибори трябваше да разчита на показанията на електрониката.

Вдясно от него зенитни оръдия откриха огън. Трасиращите снаряди се издигаха към тях като на забавен кадър. Няколко секунди в ушите му звуча цвърченето на радар за насочване на артилерийската стрелба.

В следващия миг пред тях изникна огнена стена от трасиращи снаряди.

— За Бога, Морг! — прошепна Джейк на навигатора. За момент се отвори процеп в завесата от трасиращи снаряди. Джейк отпусна крило и прекара самолета си през него. Макфърсън изобщо не вдигна поглед от екрана.

— Виждаш ли вече завоя на реката? — запита пилотът, когато зенитният огън остана зад гърба им.

— Аха. Тъкмо го хванах. Още три минути в тази посока. — Макфърсън протегна ръка и армира системата за бомбомятане. Още веднъж се убеди, че всички бутони на таблото са в изходна позиция. Дванадесетте 500-паундови бомби бяха готови за пуск.

— Системата е готова! — докладва той на командира си. От този момент Джейк можеше да хвърли бомбите само с натискане на червения бутон върху лоста за управление.

Все нови и нови зенитни снаряди се стрелваха нагоре като изригващ вулкан. Тези от тях, които бяха встрани от Дявол 505 изглеждаха така, сякаш променят посоката си и завиват далеч зад тях — оптическа илюзия, създавана от голямата скорост на самолета — 700 фута в секунда. Без да обръща внимание на стрелбата отстрани и отзад, пилотът се съсредоточи изцяло върху залповете пред себе си. Сред този огнен ад отделните изстрели и картечни откоси под тях просто се губеха.

От радиото прозвуча глас:

— Дявол 508 вече е над вражеска територия!

Ето го и Каубоя, помисли си Джейк. Каубоя, старши лейтенант Ърл Паркър, беше пилотът на другия А-6, излетял малко след техния Интрудър. Подобно на тях с Макфърсън, сега Каубоя и навигаторът му се носеха над земята с товар от бомби към цел, която не си струваше смъртния риск — рече си Графтън, докато маневрираше между снарядите и навлизаше все по-навътре в Северен Виетнам.

— Две мили до завоя! — напомни му навигаторът.

Пронизителен писък раздра слуха им. Върху таблото започна да мига лампа „ракета“, точно на два фута от лицето на пилота. Този път Макфърсън вдигна поглед. Двамата мъже внимателно огледаха небето. Единственият шанс, който имаха, бе да открият ракетата визуално и да се опитат да я избегнат.

— Ето я! На два часа! — На Джейк страшно му се припика. Двамата не изпускаха от очи белия пламък на ракетата, докато Графтън натискаше бутона за изстрелване на диполните отражатели върху десния РУД. Всяко натискане изхвърляше навън облак от метални лентички, които разсейваха радарните сигнали, образувайки фалшива цел върху екрана на противника. Пилотът леко тикна лоста напред и снижи самолета на 200 фута, след което натисна бутона още четири пъти в бърза серия.

Предупредителната лампа престана да проблясва и отново настана зловеща тишина.

— Мисля, че ни изгуби — облекчението в гласа на Макфърсън бе очевидно. — Сега започва голямата веселба! — сухо допълни той.

Графтън не каза нищо. Летяха ниско над оризовите полета. Навигаторът наблюдава още известно време останалата на няколко хиляди фута над тях противникова ракета, движеща се със скорост три пъти по-голяма от тази на звука, после отново насочи вниманието си към радара.

— Върти наляво! — каза той на пилота.

Джейк отпусна лявото крило и леко потегли лоста. Остави самолета да набере 300 фута. Лунната светлина се отразяваше в реката под тях.

— Виждаш ли вече целта?

— Само секунда, човече! — Тишина.

— Изправи! — Джейк хоризонтира крилата.

— Целта е пред мен. Вкарвам я в компютъра. Започваме атаката. — Навигаторът натисна един бутон и компютърът веднага разчете траекторията. В долния край на дисплея с червени букви се изписа думата „атака“ и картината на екрана се усложни. Появиха се символи, указващи точното време до изстрелването на бомбите, относителната позиция на целта, отнасянето и курса към мястото на пуска.

Джейк бутна ръчките докрай напред и набра 500 фута. Фугасните бомби тип „82“ трябваше да падат най-малко 500 фута, за да се задействат детонаторите. Освен това имаха метални крилца, които се разгъваха веднага след освобождаването, за да ги забавят и така да дадат достатъчно време на самолета да отлети и избегне шрапнелите.

Стрелката на скоростомера потрепваше на 480 възела. Лостът оживя в ръцете на пилота. И най-малкото му помръдване караше самолета да подскача. Вниманието на Джейк се разделяше между приборите, директора на компютъра и появяващите се от време на време жълти и червени трасиращи снаряди. Чувстваше се особено жизнен, владееше абсолютно машината. Можеше да обхване всичко с един поглед: всяка стрелка, всяка лампа на таблото пред него, всеки взрив в нощта. С периферното си зрение дори видя Макфърсън да включва активния режим на радарния прицел.

— Захват! — докладва навигаторът развълнувано. Проклетият радар често ги бе заблуждавал. Макфърсън просто се залепи за екрана му — за него в момента не съществуваше нищо друго, освен зелената мигаща светлинка.

— Проклет да съм, ако не ги спипахме!

И той е напрегнат, помисли си Джейк. Сега, когато имаха захват, компютърът получаваше възможно най-точната информация за азимута и ъгъла на отклонение.

През тази октомврийска нощ на 1972 година Дявол 505 се приближаваше към целта — „вероятно струпване на камиони“ — кодова фраза за миниатюрен триъгълник върху картите на незнайни началници, които си мислеха, че виетнамците са успели да скрият там няколко камиона от зоркото око на въздушното разузнаване. Камиони или не, целта си беше само парче от гората.

Сега обаче хвърлянето на бомбите бе единственото, което вълнуваше Джейк Графтън. Животът му се бе концентрирал в този единствен момент — нямаше нито минало, нито бъдеще. Всичко зависеше от това, доколко добре щеше да доведе своя Дявол 505 до онази точка в пространството, в която компютърът щеше да задейства освобождаването на бомбите.

Скоростта им бе 490 възела. Маркерът на пуска неумолимо пълзеше към долния край на дисплея. В момента, когато той изчезна от екрана, бомбите полетяха надолу. Двамата мъже усетиха няколко поредни разтърсвания — физическо напомняне за това, че всъщност току-що бяха натиснали спусъка. Когато и последната бомба замина към целта, лампата „атака“ угасна и едва тогава Графтън сви рязко вляво и погледна навън. Снаряди и проблясъци на автоматични оръжия раздираха нощта.

— Погледни назад! — нареди той на навигатора, докато изпълняваше завоя.

Морган Макфърсън се взря над лявото рамо на командира към скритата в мрака цел, която току-що бяха атакували. Видя как бомбите избухнаха в бели смъртоносни клади — дванадесет за две трети от секундата. В огледалото за задно виждане Джейк също проследи взривяването им, след което изправи в източна посока. Освободени от тежестта на 500-паундовите бомби, двата реактивни двигателя засилиха самолета до 500 възела, или почти 600 мили в час.

— Армирай Рокаите, Морг!

Навигаторът нагласи системата за ръчно пускане на четирите касетъчни бомби тип „Рокаи“, все още висящи под крилата на самолета.

— Системата готова! — каза той на Графтън и отново долепи лице към тубуса на радара, за да огледа терена пред тях.

Графтън продължи да държи двигателите на максимална мощност и започна да търси в тъмнината пред тях противникова зенитна батарея, която да унищожи с чакащите реда си „Рокаи“. Трябваше да е някоя близо до пътната им линия, при това стреляща встрани от тях, за да могат да я приближат незабелязано. Тази част от полета Джейк наричаше „лов на гърмящи змии“.

Някъде долу под тях един северновиетнамски селянин чу бучене на приближаващи реактивни двигатели. Лекият отначало шум ставаше все по-силен и когато достигна до кресчендо, той опря в рамото си стара пушка, насочи дулото ѝ към небето под ъгъл от 45 градуса и натисна спусъка.

Куршумът направи малка дупка в долния преден край на плексигласовия фанар5 от дясната страна на кабината. Премина през кислородната маска на Морган Макфърсън, рикошира от челюстта му и попадна право в гърлото, където продупчи ларинкса, засегна леко сънната артерия и като излезе от другата страна на врата му странично се заби в седалката на пилота. Инстинктивно Морган включи с крак микрофона на СПУ-то, след което изхриптя и се хвана за гърлото.

Джейк Графтън погледна към навигатора. Бликащата между пръстите на Макфърсън кръв изглеждаше черна на светлината на червените лампички в кабината.

— Морг?

Макфърсън започна да се дави. Очите му изскочиха от орбитите си и той се втренчи в пилота. Веждите му се събраха в една линия. Плю кръв и изгърголи:

— Джейк! — Отново се закашля, микрофонът предаваше всеки звук.

Джейк откъсна поглед от Макфърсън и започна да мисли трескаво, вторачен в командното табло пред себе си. Какво се бе случило? Без да забележи, той бе дръпнал лоста назад и сега самолетът се носеше на 700 фута над равната като тепсия делта — ярка точка на екраните на всички противникови радари. Графтън заби лоста напред и каза:

— Не се опитвай да говориш, Морг! Ще те спася! — Той хоризонтира на 300 фута над земята, отново скрит от приземното ехо.

Исусе! Исусе Христе! Нещо е пробило фанара — парче шрапнел или пък случаен куршум!

Макфърсън прошепна:

— Джейк... — Пръстите на ранения стиснаха ръката на Графтън, след което немощно се отпуснаха. После той отново се опита да сграбчи Джейк, но явно силите бързо го напускаха. Падна напред. Главата му остана да лежи опряна в тубуса на радара. Спасителната му жилетка бе цялата в кръв. Без да изпуска лоста за управление от лявата си ръка, Джейк се опита да откачи кислородната маска на Морган. Изпод уплътнението избликна още кръв. Черни петна имаше и по ръкава на летателния му костюм, там, където Макфърсън го бе уловил.

Вражеските зенитки отново побесняха — оранжеви 37-милиметрови снаряди се разлетяха нагоре. Стреляха главно вдясно, така че Джейк Графтън отклони леко самолета, за да прелети точно над изстрелите. Плавно набра височина и когато оръдията минаха под него натисна диво гашетката за пуск. Една, две, три, четири: „Рокаи“-те полетяха надолу една след друга, с разлика частица от секундата.

— Да ви го начукам, ебалници мръсни! — изкрещя истерично той.

Отново погледна Макфърсън — ръцете му висяха безпомощно надолу към пода на кабината. От гърлото му още бликаше кръв.

С ръка върху лоста за управление Джейк изправи ранения назад и задейства обтегача на раменните колани. Опита се да напипа дупката от куршума с пръсти, но с ръкавицата не можеше да усети нищо, така че побърза да я свали, обаче дори и с голи ръце не можа да открие раната.

Хвърли поглед към приборите. Твърде много отклоняваше вниманието си, а това бе грешка, която можеше да струва живота и на двамата. Самолетът не можеше да се управлява сам, а там долу ги чакаше сигурна смърт. Вдигни лявото крило, оправи носа, изкачи се до 500 фута и после се заеми с ранения! Отново напипа пулсиращата кръв на врата на Макфърсън. Намери дупката, запуши я с пръсти и пак се върна към пилотирането. Прекалено високо сме! Стрелба отпред! Тримувай! За миг премести лявата си ръка от лоста върху ръчките и ги бутна напред, въпреки че те бяха вече на ограничителите. Кръвта от гърлото на Макфърсън започна да избликва все по-нарядко. Реши, че високото налягане вътре може да повлияе добре на раната, но еуфорията му бързо премина. Как щеше да приземи самолета с една ръка?

Главата му се извъртя към изпадналия в безсъзнание до него мъж. Направи му впечатление колко отпуснато тялото на ранения реагираше на клатенето на самолета от голямата скорост, с която летяха. Джейк притисна още по-силно пръсти върху дупката, докато ръката не го заболя поради неестественото ѝ положение и напрягането.

Сети се за превключвателя за постоянна връзка по СПУ-то, който му позволяваше да не натиска бутона за връзка всеки път, когато искаше да говори с навигатора. Пусна за миг лоста и светкавично го включи:

— Хей, Морган! Дръж се, приятелю! Ще се оправиш! Ще те откарам у дома! Не се предавай, Морг!

Вече не усещаше нито пулс, нито кръвотечение. Неохотно махна пръстите си от раната, изтри ги в панталона си и отново хвана лоста. Намери бутона за радиовръзка и изчака бипването на кодиращото устройство.

— Блек Ийгъл, тук 505, на приемане!

— 505, тук Блек Ийгъл, казвай!

— Навигаторът ми е ранен. Обявявам извънредно положение. Искам аварийно кацане. Повтарям, навигаторът ми е прострелян. — Гласът му бе силен и спокоен — нещо, което го изненада, като се имаше предвид колко несигурен и безпомощен се чувстваше всъщност.

— Разбрано, 505! Ще предадем! — Радиото замлъкна отново. Докато чакаше отговор, Джейк заговори на Макфърсън.

— Не ми прави такъв номер, копеле такова! Никога не си се предавал лесно, Морг! Не го прави и сега!

Още зенитки се включиха в стрелбата. Несъзнателно Джейк се опита пак да премести ръчките напред, за да увеличи скоростта. Вече летяха с 505 възела. Може би трябваше да хвърли част от горивото — имаше още 10 000 паунда. Не, дори и с по-малко гориво самолетът нямаше да се ускори повече — вече беше изстискал всичко от него. Пък и гориво можеше да му е необходимо, за да стигнат до Да Нанг, в случай че корабът не ги приемеше веднага.

Най-после белият пясък на брега проблесна под тях. Графтън включи транспондера и постави аварийния код.

— Дявол 505 пресече брега. Макфърсън не се и помръдваше.

— Тук Блек Ийгъл, Дявол 505! Уейгън Трейн знае за проблема ви. Имате ли други поражения?

„Уейгън Трейн“ беше позивната на кораба. Джейк Графтън погледна командното табло, после хвърли поглед към Морган Макфърсън.

— Не, само един тежко ранен.

— Разбрано. Следим ви на радара. Курсът към кораба е 130 градуса. Включете код 1-6-0-0.

— Разбрано.

Графтън пое зададения курс и включи ТАКАН-а — радионавигационната апаратура, която щеше да ги направлява към самолетоносача. След мързеливи раздвижвания, стрелката се закова на 132 градуса. Джейк направи необходимата корекция, набра 5000 фута и продължи на максимален режим. През това време той постави указания код на транспондера. Най-накрая и далекомерът отработи сигнала, показвайки 95 мили до кораба.

Облачната пелена над тях скриваше луната и звездите. Заобиколен от безкрайния бял пух Джейк се чувстваше като последния човек на земята. От време на време поглеждаше към Макфърсън — главата му се полюляваше безжизнено напред-назад в такт с движението на самолета. Графтън стисна ръката на помощника си с всичка сила, но не получи отговор. Въпреки това не го пусна, надявайки се, че Макфърсън все пак усеща присъствието на приятел. Опита се да говори по СПУ-то, но откри, че от устата му излиза само един грачещ звук.

Новината за проблема на Дявол 505 застигна капитана на Шило на мостика. Капитан Робърт Бома служеше вече 27 години в Американския Флот. На ревера му бе окачена пилотска значка. Висок, слаб, с посивяла коса, той бе свикнал да спи само по три часа дневно, като винаги, когато можеше, дремваше по малко. Когато имаше дори и един самолет във въздуха, капитанът неизменно седеше в специалното кресло горе на мостика.

— Какво е разстоянието до Да Нанг? — попита той вахтения офицер, докато обмисляше всички възможни варианти. Да Нанг беше най-близката приятелска база.

— Почти 200 мили, сър.

— Ще ги приемем на борда! — Капитанът се наведе и включи микрофона за вътрешна връзка.

— Говори капитанът! Разчистете полосата за кацане. Подгответе палубата. Имаме аварийна ситуация.

За секунди палубата се превърна в организиран хаос. Зареждането с гориво и боеприпаси беше преустановено и буксировчиците се заеха да преместят самолетите напред към носа, за да освободят полосата за кацане. Пет минути след като заповедта бе издадена, полосата за кацане бе чиста и корабът бе обърнат срещу вятъра. Дежурният спасителен хеликоптер, Ангела, започна да кръжи до десния борд. Хората от екипа за разчистване, облечени в азбестови костюми, запалиха двигателя на палубната пожарна кола и заеха местата си. На палубата се качиха един лекар и няколко санитари и застанаха до острова.

Съквартирантът на Графтън, Сами Ландийн, пушеше пура в стаята за предполетна подготовка на ескадрила А-6, когато чу от говорителя над бюрото на дежурния офицер вестта за аварийното положение. Шкиперът на ескадрилата, капитан Франк Кампарели, остави настрани вестника, който четеше и се вслуша в предаваното съобщение. Ландийн махна пурата от устата си и се вторачи в металната кутия.

— Сам, иди на платформата на РК-то и поддържай връзка чрез радиото! — Кампарели погледна към дежурния офицер. — Харгис, отивам до центъра. Намери заместник-командира и му кажи да поеме нещата тук.

Капитан Кампарели излезе от стаята и тръгна към Центъра за контрол на въздушния трафик. Сами Ландийн го последва на път за платформата на ръководител-кацането. Пурата му остана да пуши на пода, където я бе изпуснал.

— Много зле ли е ранен навигаторът? — попита по вътрешния телефон старши ръководител-полетите диспечера на атаката. В съседната зала офицерът, който наблюдаваше как малката зелена точка се приближава към центъра на екрана, веднага включи с крак микрофона.

— Дявол 505, тук Уейгън Трейн! Доложете състоянието и сериозността на раната на навигатора!

Гласът на Джейк Графтън проехтя по радиото в командната зала.

— „Атака“, тук 505. Мисля, че навигаторът ми е прострелян в гърлото. Трудно е да преценя. В момента е в безсъзнание. Искам разрешение за кацане!

— Дявол 505, „Атака“. Имаш Чарли! — „Чарли“ бе кодовото название на командата за кацане.

— Разбрано!

— 505, преминете на подхода — бутон номер 3 — и поставете код 0-3-0-0!

— Разбрано, кодът поставен.

На екрана на съседния пулт с промяната на кода метката на самолета промени формата си. Пилотът се обади на новата честота и получи указания за кацане от диспечера.

Шефът се извърна към току-що влезлия шкипер на А-6.

— Франк, май едно от момчетата ти е ударено доста зле! Ще пристигнат след шест-седем минути.

Капитан Кампарели кимна и седна на свободния стол до него. Единственото осветление в залата идваше от затъмнени червени лампи. До стената отсреща висеше плексигласовият планшет, висок седем и широк двадесет фута, върху който се отбелязваше статута на всеки боен полет — бомбардировачите във въздуха, както и тези, които очакваха заповед за излитане. Четирима матроси със слушалки на ушите стояха зад прозрачната дъска и записваха с жълт пастел отзад-напред постоянно променящите се, новопостъпващи данни. Зад тях имаше черно перде, благодарение на което хората изглеждаха почти невидими и блестящите жълти букви сякаш сами се появяваха и изчезваха. Капитан Кампарели се вторачи в планшета. На него пишеше: „505, Графтън, 9.0“. Той се замисли. Графтън и Макфърсън. Морган беше женен за онази чернокоса стюардеса от Юнайтед. Имаше двегодишен син. За Бога, рече си Кампарели, дано не ми се налага да ѝ пиша, че вече е вдовица!

— Как е този Графтън? — попита шефът.

— Това е първото му назначение, има вече две плавания по тези места. Стабилен е. — каза Кампарели и прибави: — Добре лети.

Но шефът вече се бе обърнал настрани, зает да решава кой ще може да излети след кацането на Графтън.

Франк Кампарели си пое дълбоко въздух и опита да се отпусне. Вече 20 години животът му се състоеше от бързи самолети, бурни нощи и кандилкащи се палуби. Беше почти на „ти“ с ненадейната смърт и дори бе намерил начин да се справя с кошмара — с отворени очи, глух за дрезгавите гласове край себе си, той започна да се моли.

Брулещият вятър развяваше косата и дрехите на застаналия на сигналната платформа Сами Ландийн. Фигурата му самотно стърчеше върху издадената площадка точно до полосата за кацане. Забеляза спасителния хеликоптер, Ангела, да лети в кръг на височина 300-400 фута до десния борд. Сами погледна назад към фосфоресциращата диря на кораба и проблясващите светлини на полюшващия се върху водата на една миля встрани есминец, чиято задача бе в случай на нужда да прибере катапултиралите на финала6 екипажи, ако спасителният въртолет не ги откриеше, а от миноносеца успееха да ги видят. Твърде несигурно бе това „ако“. Светлинки на няколко мили от двете страни показваха, че там има още два ескортни кораба.

— Ето ти едно радио, Ландийн. — Дежурният ръководител-кацания тази вечер, лейтенант Сони Боб Бетълс, му подаде приличащия на телефон предавател и се обърна към телефонния оператор, наричан на авиационен жаргон „говорителя“.

— Къде е той? — попита Бетълс.

„Говорителят“ се наведе към огромния микрофон, окачен на гърдите му:

— На 12 мили оттук, сър! Височина 1200 фута.

— Коя честота?

— Трети бутон.

РК-то се наведе и започна да върти копчето на големия предавател, сложен върху специална поставка на една височина с горния ръб на палубата. Двамата с Ландийн си поставиха слушалките на ушите и чуха гласа на диспечера, насочващ приближаващия се самолет.

— 505, колесника след осмата миля.

— Разбрано. — Джейк звучеше уморено.

Дежурният ръководител-кацане бе пилот на А-7, но като повечето офицери, които имаха такава квалификация, той бе в състояние да командва изпълняващия кацане пилот до опирането на палубата, независимо от типа самолет. Той правеше това разчитайки само на очите си и на опита, натрупан от над десет хиляди реални захода и поне още толкова симулирани на брега. В краката му лежеше пулт с най-различни сензори, но рядко му оставаше време да го поглежда.

— Кой пилотира 505, Сам?

— Графтън.

— С Макфърсън ли лети?

— Да.

Сони Боб кимна. Чуха Графтън да обявява спускане на колесника. Дявол 505 получи указания за снижаване по глисадата.

— 505, докладвай положението на директорите7!

— Нагоре и вдясно! — Правилно!

Компютърът на борда на кораба засече А-6 и подаде съответната информация за глисада и курс на дисплея в пилотската кабина. Но оттук нататък Джейк трябваше сам да следва командите на директорите и да приземи самолета на ръка — една от най-сложните задачи в авиацията, която изискваше огромно самообладание.

Долу, на платформата, Бетълс и Ландийн продължаваха да се взират в тъмнината. Ръководител-кацанията предаде по радиото:

— Светлините!

Джейк Графтън бе забравил да включи маяците на самолета, след като бе пресякъл брега на връщане. Сега той ги включи и бомбардировачът му стана видим за очите на колегите му. Ландийн си помисли, че щом като беше забравил това, Джейк може и да е обезточил системата за бомбопускане.

— Провери си главния превключвател! — каза той на Графтън. В отговор получи две прещраквания в микрофона — Графтън бе прекалено зает, за да говори.

— Палубата е чиста! — извика телефонният оператор.

— Разбрано! — отвърна Бетълс. Полосата за кацане бе свободна и арестерът8 бе настроен за теглото на А-6.

Интрудърът се колебаеше по глисадата, отклони се и вляво от осевата линия. РК-то отново включи микрофона си.

— Готови сме за посрещането ви, 505! Оправи си посоката! А-6 се върна към оста, където трябваше да бъде.

— Успокой се, продължавай така! Как се чувстваш?

— О’кей. — Гласът на пилота звучеше много, много уморено.

— Леко с газта! Докладвай топката! — Последната команда бе от особена важност — пилотът трябваше да докладва, че наблюдава оптическата система за кацане, разположена отляво до полосата. „Топката“ всъщност бяха две зелени светлини, с една жълта между тях, чиято задача беше да ориентират пилота за позицията му спрямо глисадата. Ако държеше жълтата между зелените до приземяването, той щеше да закачи третото от четирите въжета, опънати напречно на палубата.

— Топка за Интрудър, гориво 6.0!

Долу в командната зала матросите зад планшета изтриха последните данни за Дявол 505 и написаха „6.0“ до името на пилота. Оставаха му шест хиляди паунда гориво. Капитан Кампарели и старши ръководител-полетите погледнаха към монитора, който предаваше картина от камерата, разположена под палубата и насочена нагоре, по глисадата, и зачакаха.

От площадката си на палубата РК-то виждаше как светлините на приближаващия бомбардировач стават все по-ярки и по-ярки. В командния център и в залите за предполетна подготовка очите на всички се впиха в мониторите с малкото кръстче, представляващо зададената траектория на полета и едва доловимите светлини на захождащия самолет.

Ландийн чу двигателите. Свистенето постепенно се усили и той започна да различава промяната в шума, когато пилотът преместваше ръчките, за да поддържа глисадата. Бетълс извика:

— Слизаш под глисада! — Двигателите засвистяха по-остро.

— Още малко газ! — Този път вече изреваха. — Много, много! Излизаш отгоре! — Бученето намаля, после звукът пак набра сила, когато Джейк увеличи режима, за да стабилизира снижението.

А-6 приближи кърмата със страхотен тътен. Бетълс се намираше на 6 фута встрани от зоната за кацане и независимо от тридесетте възела вятър, които го биеха в гърба, той се концентрира изцяло върху приближаващия Интрудър. Разбра, че самолетът е с 3 фута отгоре, още преди да чуе намаляването на режима на двигателите и да види носа на А-6 леко да се отпуска надолу. Изкрещя в микрофона: „Тангаж9!“

Интрудърът профуча покрай него — гигантска птица, търсеща палубата с куката и колесника си. От края на крилото до главата на РК-то за момент останаха по-малко от петнадесет фута. Бетълс по-скоро усети, отколкото видя Джейк да потегля назад лоста, в отговор на неговата команда. А-6 се стовари на палубата и закачи с куката си второто въже, което плесна като камшик. Бомбардировачът продължи напред по палубата. Горещината и звуковата вълна на работещите на излетен режим двигатели погълнаха двамата незащитени мъже. Ландийн, който се бе втурнал нагоре по палубата веднага, щом видя, че куката закача въжето, едва не загуби равновесие.

Опитът и рефлексите на Джейк Графтън го накараха в момента, в който колесникът му докосна палубата, да бутне ръчките докрай напред и да прибере въздушните спирачки, за да се подсигури, в случай че не успееше да закачи въже и се наложеше да простартира. Когато усети, че скоростта му намалява, той върна РУД-овете на малък газ, изключи светлините и прибра задкрилките. А-6 спря и леко се върна назад.

Пилотът натисна копчето за вдигане на куката на опашката и задейства спирачките. Интрудърът закова на място, този път окончателно.

Джейк видя, че откъм острова към него се втурнаха няколко души. Изключи десния двигател и вдигна фанара. Санитар в бяла престилка се изкачи по стълбата откъм страната на навигатора и се присегна към Макфърсън. Вдигна главата му, погледна врата и посочи към лампата над рамката на фанара. Пилотът я включи и запримигва на ослепителната бяла светлина, която изведнаж заля кабината.

Гъстата алена кръв беше навсякъде. Макфърсън бе направо залян. Пултовете от неговата страна — също. Дясната ръка на Графтън също бе омацана в червено, както и ръкохватката на лоста и изобщо всичко, което бе пипал. Кабината приличаше на касапница.

Още хора се надвесиха над тях, обезопасиха катапултната седалка и се заеха да разкопчават предпазните колани, придържащи Макфърсън към седалката, за да освободят тялото му от тях. Вдигнаха го от мястото му и го подадоха на очакващите долу санитари.

Опитвайки се да запази самообладание, Джейк сгъна крилете и изключи уредите. Изведнъж си даде сметка, че Сами стои на стълбичката от неговата страна. Ландийн се пресегна вътре, дръпна стоянъчната спирачка и изключи левия двигател. Графтън откачи кислородната си маска и свали шлема си Погледът му беше закован върху носилката с Морган Макфърсън, докато тя не изчезна в острова през голямата метална врата.

Над кабината се възцари тишина. Вятърът изсуши потта по лицето и косата на Джейк. Стана му студено. Отново се взря в кръвта по ръката си, по лоста, кръв навсякъде около него. Часовникът върху командното табло бе едно от малкото неща, останали чисти. Пилотът погледна приятеля си в очите.

— Сами... — Почувства как нещо горещо напира в гърлото му и повърна в шлема си.