Полетът на Интрудър

ГЛАВА 13

Следващата сутрин в 08:00, когато слънчевите лъчи пропълзяха над назъбените очертания на планините около залива, Шило вече беше на път. От пристана корабът беше изтеглен на буксир, после направи завой на собствен ход и се насочи към открито море. Два ескадрени миноносеца плаваха отпред и четири отзад. Щом излязоха от залива ескортът се разгърна и зае установените позиции около огромния носач. Ескадрата пое курс на запад и сушата започна да се отдалечава. След три часа и най-високите върхове на крайбрежната верига на Люзън се бяха скрили в океана. Хоризонтът отново беше празен. Заедно с вятъра по небето се носеха малки, пухкави облачета. По обед корабът пое в посоката на югозападните пасати и намали скорост, докато относителният вятър на палубата стигна до тридесет възела. После започна да прибира самолетите, които изпълняваха полети от Куби докато беше в пристанището. Ф-4, А-7, по един Е-2 и ЕА-6Б Праулър поред кацнаха на борда. От двата Интрудъра, били на брега, обаче, само един се появи над кораба. Щом това се разчу в залата за предварителна, набързо беше свикано заседание, на което се реши, че в Куби ще се изпрати ремонтна група с всекидневния товарен самолет.

— Май Кори Форд и Боксмън ще имат удоволствието да изкарат още една нощ на брега — каза Паркър.

— Надявам се, че това няма да довърши момчето — каза Татенцето, мислейки за Бокс.

Джейк Графтън наблюдаваше новия пилот на Дяволите от Кулата. Малкото помещение, разположено нависоко в острова, стърчеше над палубата и осигуряваше безпрепятствена гледка към пистата и самолетите, кръжащи в близост до кораба. Днес, след шест дневни приземявания върху самолетоносача, всеки новодошъл трябваше да направи и по три нощни. След този неформален изпит никой нямаше да получи диплома или удостоверение за преквалификация. Ръководител-кацанията на авиоотряда щеше да направи индивидуален разбор на всеки новак и ако нямаше някакви особено негативни бележки, името му щеше да бъде включено в наряда. Без шумни празненства младият авиатор ставаше пилот на самолетоносач. Оттук нататък трябваше да лети и да носи вахтите наравно с всички, ако беше достатъчно добър и имаше късмет, щеше да доживее края на плаването.

Джейк обичаше да стои и наблюдава от Кулата. В рамките на едно плаване всеки от младшите офицери в ескадрилата трябваше да мине оттам и да погледа как кацат не само новите пилоти, но и старите. Ако човек е избрал професията на летеца, той обикновено е или много добър, или не става за нищо, това правило беше написано с кръв.

Сред множеството младши офицери, които се събираха зад столовете на боса и неговия помощник, мигновените коментари съответстваха по бързина на скоростта, с която се разиграваха събитията. Това донякъде напомняше на Джейк за публиката по конните състезания. Остава само някоя предприемчива душа да предложи залагания за кое спирачно въже ще се закачи следващия самолет, помисли си той.

За да може всички да извлекат полза от наблюденията, босът непрекъснато коментираше кацанията на новаците и Джейк, както наблюдателите от другите ескадрили, старателно водеше бележки в дневника за полети.

Новият пилот от Интрудърите успя да закачи третото въже при три от шестте кацания, без да минава на втори кръг. Той спазваше приемлива дистанция между себе си и останалите самолети и летеше добре по кръга, въпреки че босът на два пъти отбеляза, че закъснява на третия завой, когато се отправяше към килватера. Графтън си го записа.

Когато всички самолети бяха вече на кораба, екипажите им заедно с наблюдателите от Кулата се запътиха към залата за инструктаж, за да направят разбор на кацанията и да положат писмен тест. Учебникът им се наричаше „Обучение и Оперативни Действия на Палубната Авиация“ и беше различен за всеки отделен тип самолет. Джейк и Сами редовно преповтаряха и се препитваха един друг върху хидравликата, електронните уреди и двигателите на Интрудър, системите, осигуряващи живота и безопасността на екипажа, летателните характеристики на самолета при всякакви възможни обстоятелства. Упражняваха се да разчитат сложните диаграми и извличат от тях сведения за горивото, скоростта, максималните претоварвания и друга подобна информация. Тестовете по отношение на аварийните действия бяха доста трудни, но всяка посочена в учебника ситуация би могла да бъде реална. Летците много по-често полагаха писмени изпити върху аварийните ситуации и летателната експлоатация, отколкото върху секретното допълнение към учебника.

— А какво ще стане, ако ме скъсат? — запита високо Малкият.

— Ако те скъсат, няма да летиш — отговори Големият Оги от другия край на стаята.

— Ами ако не искам да летя? — потрепери гласът на Малкият.

— Тогава ще ти измислим друга служба — отговориха му в хор четири гласа.

Същата вечер, по-късно, Джейк отиде при старшина Стайърт, за да обсъдят случая с Хардести и брачното му свидетелство.

— Къде е нашият младоженец? — запита Джейк. Старшина Стайърт изпрати да го повикат.

Докато го чакаха, Джейк информира старшината за някои от обсъжданите на събранието на офицерите административни въпроси.

— Шкиперът каза, че приоритетните акции ще се извършват нощем, а денем ще провеждаме Алфа-атаки, натоварването ще е доста, но следващия път на сушата може да сме в Сингапур.

— Хората биха предпочели залива Сюбик — каза старшината. Там алкохолът и жените бяха по-евтини, а бурния нощен живот допадаше повече на моряците. Джейк въздъхна. Запиши се във Флота, за да видиш По Сити.

— Да, знам, и капитанът го знае, но по това време там ще е акостирал друг носач, така че ще трябва да се примирим със Сингапур. — Старшината се намръщи. Може би и той имаше приятелка в По Сити.

Хардести изглеждаше бледен, когато се появи.

— Как мина отпуската? — запита Джейк.

— Добре — момчето не се беше бръснало от няколко дни и между пъпките по брадичката му бяха щръкнали като плевели няколко косъма.

— Беше ли в Манила?

— Ъхъ — отговори той и сведе поглед към бюрото.

— Старшината ми каза, че тази сутрин в отдел „Личен състав“ си попълнил формулярите с данни за съпругата ти. — Хардести само кимна. „Все едно, че му вадиш зъб“, помисли си Джейк, — Имаш ли у себе си копие от брачното свидетелство? Хардести извади някакви документи от ризата си. Прерови ги, и като измъкна от там голям пергаментов лист, го подаде на Графтън, без да вдигне поглед.

Офицерът го разгърна. Това беше оригиналът, на испански. Прочете името на Хардести. Джон Томас Хардести и Консуело Мария Гарсия Лопес де Ернандес. Подписи на служители, един-два восъчни печата, датата. Джейк погледна към календара над бюрото на старшината, после пак към документа.

— Това датира от преди два дни — каза той.

— Да, сър.

— Само преди два дни си се оженил?

— Да.

— След като ти казах преди по-малко от седмица, че ти трябва официално разрешение от Флота, за да се ожениш за филипинка, ти все пак не послуша и се ожени? — В гласа му се промъкна гняв. — Значи преди седмица си стоял пред мен и си ми говорил лъжа след лъжа. Излъга мен, излъгал си и Старшината. Момчето вдигна поглед и пое дъх, за да отговори, но Джейк го прекъсна.

— Нарушил си едно уставно правило. Фалшифицирал си официален документ, за да си издействаш отпуска. — Графтън повиши глас. — По дяволите, Хардести! Да не си мислиш, че тук е пионерски лагер? За какво друго още ще излъжеш? Ще дойдеш и ще кажеш на старшината, че си ремонтирал някой самолет, когато не си, ли? Как, за Бога, да ти имаме доверие?

Джейк млъкна и седна обратно на стола. Старшината прочисти гърлото си.

— Ако ще го мъмриш, старши, давай!

Докато Стайърт обсипваше Хардести със словесен огън, Джейк размишляваше върху проблема. Момчето е искало да се ожени, решило е да не чака официалната благословия на Чичо Сам и е излъгало, за да вземе отпуска. Какво ги бърка Флота кога ще се жени морякът и за кого? И тоя си е казал „мамка им“. И какво от това?

— Ти си едно тъпо, шибано копеле — говореше старшината на момчето. — Можеше да получиш отпуска само ако беше казал, че искаш. Не знаеше ли? — Хардести поклати глава. — Дори от динамит да ти беше мозъкът и носа не би могъл да си вдигнеш във въздуха. Защо, по дяволите, не дойде при мен и не ми каза всичко? За какво си мислиш, че е старшината ти? Да не мислиш, че съм някакъв чешит, насаден за началник? Аз плавам с тия кораби от преди да си се родил! В Олонгапо жените вече ми разказваха играта, когато ти още си бил в пелени. Синко, наистина много ме ядоса!

— Отивай горе в спалните помещения, Хардести — каза Джейк.

Когато момчето излезе, офицерът и старшината обсъдиха това, което той беше направил.

— Направо е за обесване, старши — Стайърт се съгласи. — А ти го накарай да си седне на задника и му обясни, както и на останалите, че трябва да идват при теб, ако имат проблеми.

— Да, сър — каза старшината, осъзнал със закъснение, че току-що беше смъмрен.

Джейк откри инженера на ескадрилата, старши лейтенант Джо Уагнър, в стаята му. Бореше се с документацията, необходима за поддръжката на шестнадесетте самолета в изправност. Графтън му изложи проблема и Уагнър изрови от едно чекмедже празна бланка за доклади.

— Мисля, че преди да изготвиш доклада е добре да поговориш с Шкипера. Вярно е, че случаят е малко особен, но прилича на някоя от онези малки сензации, които привличат интереса на конгресмените. Дай да изчакаме Кампарели да си каже думата, преди да го пуснем по етапен ред.

Капитан Кампарели беше в кабинета си, само по долно бельо.

— Здравей, Графтън. Вземи си един стол.

Шкиперът плъзна очила надолу по носа си и го погледна над рамките.

— Какво те води насам?

Джейк му разказа за Хардести и му показа пергаментовия документ.

— Сега трябва да докладвам за това, че е излъгал и мен, и старшината — каза той накрая. — Но Джо Уагнър предложи да се посъветвам с вас, преди да изложа това официално.

— Доста добро решение — каза командирът на ескадрилата, разучавайки брачното свидетелство. — За доста неща не бих искал да научавам по служебен ред. Като например онзи малък инцидент пред кръчмата „Полина“, за който чух съвсем неофициално. Изглежда, че един от моряците е скочил в езерцето с крокодилите, а някои други са били контузени — е, всъщност, само поодраскани — в боя, който е последвал. — Очите му се заковаха върху Графтън. — Има и такъв, който е изгубил няколко зъба.

— Много лошо — каза Джейк.

— Да знаеш нещо за случая? Разбира се, от неофициални източници?

— Малко. — Шкиперът чакаше. — Е, аз май помогнах на оня да скочи в езерото. Ние просто се опитахме да му понамокрим косата, но той се оказа тежичък. — Джейк спря. Шкиперът също мълчеше. Летецът се почувства засрамен, че омаловажава значението на постъпката си. — Всъщност, идеята беше моя. Искахме да поизплашим момчето, но нямахме намерение да го къпем. После праснах другия, след като и той посегна да ме удари. Уцелих го в зъбите и може да съм му избил някой.

— Кой ти помогна?

— Предпочитам да не казвам.

— Така каза и Боксман.

Кампарели свали очилата си и задъвка края на пластмасовата им рамка.

— Капитан Бома е леко подразнен от случилото се. Спомена, че старшият на бреговия патрул му се е оплакал. Според него, както и според капитана, местните власти, които — както знаете — са филипински военнослужащи, биха се отнесли по-грубо от необходимото към побоищата извън базата. Тези мучачо-бабаити с удоволствие ще използват всеки незначителен случай, за да пострелят. Тогава последствията ще бъдат свързани с няколко трупа, а може и с международен скандал.

Кампарели постави обратно очилата на носа си.

— Така че капитан Бома ме помоли да разследвам случая — неофициално, разбира се. Радвам се, че дойде да си поговорим.

— А!

— Мисля, че ще е по-добре да останеш на кораба следващия път, когато сме на сушата. Казвам ти го неофициално, разбира се. Без хартиена бюрократщина.

Той може да го направи и по официален път, помисли си Джейк. Би могъл да изготви дисциплинарен рапорт, а за един пилот това значи ликвидиране на всякакъв шанс за повишение.

— Да, сър.

— Да се върнем към същинския проблем — на нашия жаден за любов моряк. Твоето обвинение всъщност е, че е излъгал, за да вземе отпуска, а не че се е оженил в разрез с уставите. — Шкиперът се облегна назад и кръстоса голите си крака. Приличаше на председател на някоя комисия, която решава проблеми, свързани с милиони долари, само дето Кампарели беше по долни гащи. — Колко молби за отпуска си виждал, в които да е посочена същата причина?

Джейк се замисли. На формуляра дори нямаше предвидено място за това. Той каза на заместник-капитана, че Хардести беше изписал причината в полето.

— Именно. И ако запитате един моряк къде отива и за какво, можеш да бъдеш уверен, че той ще излъже поне за половината неща. Моряците считат, че това не е работа на офицерите. Доволен съм да узная, че не си твърде загрижен заради нарушението на това общо уставно правило. Според мен, изискването на Флота за издаване на разрешение преди някой от военослужащите да сключи свещен брак с чужд поданик, е чиста формалност, а може и да е противоконституционно. Господ знае как би се произнесъл Върховният съд по въпроса. Във всички случаи, тук аз се отнасям с разбиране към доста от сериозните нарушения и твоето е едно от тях. Стига бомбите да улучват целта и самолетите да се връщат обратно, аз няма да досаждам на хората си. Хардести е понагазил лука, но засега всичко, което можем да направим, е да го наблюдаваме. Ако не издържа жена си, изостави я, или нещо подобно, тогава ще видим какво да се направи според устава. Но нищо повече.

— Бих искал да дам по-специална оценка за Хардести.

— Това може. Той не изглежда твърде умен, за да бъде повишен скоро. И не си мисли, че Хардести се е отървал. Старшина Стайърт ще му вгорчи живота за известно време. Той сигурно ще го направи доста по-добре от теб или от мен.

Джейк почувства тежка умора.

— Нещо друго, Шкипер?

— Не — Франк Кампарели отпи от чашата кола с лед. Джейк стана и се запъти към вратата.

— Недей унива, че ще останеш на кораба — каза командирът. — Ако един младши офицер не бъде наказан поне веднаж за едно плаване, все едно, че не е минал през школата.

— Да, сър — Джейк отвори вратата.

— А, между другото, кажи на съквартиранта си, че ако още веднъж открия да е срал другаде, а не в тоалетната, ще го накарам да изближе лайното от палубата.

Джейк зяпна от изненада.

— Това е всичко, Джейк. Лека нощ. — Татенцето се изхили. Джейк тръгна да излиза, после спря и отново погледна към командира си, който отпи голяма глътка от колата си.

— И не тряскай вратата като излизаш — каза Кампарели самодоволно.

— Седни, Сам! — те бяха в каютата си.

— А?

— Седни. Трябва да ти кажа нещо. — Сами се подчини с вперен в Джейк поглед.

— Шкиперът знае, че ти си фантомът.

— Какво? — Сами се втренчи в Джейк. — Сигурен ли си?

— Сто процента. Знае.

— Боже милостиви — подскочи Сами. — По дяволите! Кой му е казал?

— Май аз.

— Чакай малко... Виж сега...

— Той стреля напосоки и улучи в десятката. — И Джейк повтори разговора дума по дума пред Сами.

— Братче, никога не съм бил по-изненадан в живота си — и си ми пролича. Като ми видя физиономията, веднага се досети, че е улучил.

— Стара лисица. Само това ли? Нищо друго?

— Не. Това беше целият разговор на тази тема. Той изстреля залпа, когато аз вече излизах през вратата.

Сами се просна върху койката на Джейк.

— Да ме вземат дяволите — изви той. — Кой би се сетил?

— Ами, примерно — Кампарели. Може и Каубоя да е хвърлил подозренията върху теб.

Сами се замисли за миг.

— Не, братче, не е Каубоя. Не, мисля, че си абсолютно прав. Шкиперът се е сетил сам. — И се изсмя.

— Стига си се радвал, задник такъв. Аз пък оставам за наказание на кораба следващия път, когато излезем на брега.

— За какво?

— За това, че хвърлих оня на алигаторите.

— Кофти, но не се връзвай. Ако един младши офицер не...

— Знам, знам — ... все едно, че не е минал през школата. Но няма да те сменя от дежурство, когато сме на сушата, така че не си прави труда изобщо да ме молиш. Господи, надявам се, че вече няма да ми се налага да влизам в каютата му.

Сами се излегна назад и се размисли:

— Къде ли ще удари Фантомът следващия път? Джейк се запъти към вратата.

— Ако бях на твое място, приятелче, щеше да ми пука малко повече. Фантомът вече си има подражатели. Сега, след като Кампарели знае, на Крилатата Мъст ще му се подпали задника, ако последователите вземат присърце задачата да му разнесат славата и името!

Той излезе и остави Сами насаме с мислите си. Закрачи по коридора, с ръце, мушнати дълбоко в джобовете. Да остане закотвен на кораба следващия път на брега! Значи ще минат три месеца преди пак да види Кали! Кампарели уцели в живо месо, помисли си пилотът унило, нищо, че не се усети.

Някъде бучеше компресор, а до ушите на Джейк долиташе приглушеното бръмчене на електрическа бормашина, може би от хангара над главата му. Пет хиляди души има на този кораб и всеки от тях живее своя собствен живот, със собствените си проблеми и тревоги. И всеки си мисли, че светът се върти около него.

Докато вървеше през матроската каюткомпания, отнякъде чу музика. Той тръгна по посока на звука. Мелодията пулсираше с влудяващ ритъм, отекваше от стоманените стени и се носеше надолу по коридорите. Откри музикантите настанени в една от извивките на стълбата, наподобяваща площадка. Четирима чернокожи моряка по тениски дрънкаха на електрически китари, а един удряше барабаните. Вокалът, с микрофон в ръка, се поотмести встрани, за да мине Джейк, като при това не пропусна и нота. Пилотът се качи до следващата палуба, продължи надолу по коридора като подмина една-две прегради, докато силният звук вече не го дразнеше. Облегна се на стената и затвори очи. Моряците свиреха мотаун — музиката на големите градове, пулсиращият ритъм на Детройт. Спомни си, че точно тези мелодии се носеха от радиото на Шевролета му, модел 57-ма, докато той хвърчеше с него в летните вечери, пропити с дъха на прясно окосено сено и разорана земя. Обхвана го носталгия по дома.

На ниво 0-3 Джейк се насочи към борда и стигна до поредица от завои в коридора, които пречеха на светлината от вътрешността на кораба да излиза навън.

Той се придвижи напред пипнешком и откри, че е стигнал до стълба, която след четири стъпала извеждаше до пътеката край полетната палуба. Поради формата на корабния корпус, оттам духаше хладен въздух, изпълнен със солени пръски. Палубата за полети се намираше на височината на гърдите му. На слабата светлина от главната мачта едва се различаваха опашките на самолетите, паркирани в редица, колесник до колесник, със сгънати криле. Всеки самолет беше с опрени в стоманения бордюр на палубата основни стойки, а около петнадесет фута от тялото и опашката му стърчаха над океана.

Джейк тръгна по пътеката и стигна до самия нос на кораба. Тук вече вятърът стана насрещен. Облегна се на парапета и се загледа в тъмната вода, която носът пореше на бяла ивица. Подпря ръце на железните перила и остана така.

Замисли се за Кали. Опита си да си спомни лицето ѝ, гласа ѝ, топлината на тялото, но му беше трудно сред властното присъствие на нощното море. Дали беше влюбен в нея? Овладей се, Графтън! Още дълго ще трябва да живееш с реалността на предната линия, а не в света на приказките! Което значи още безсмислени атаки, зенитен огън и ракети! Още бомбардировки! Само че Макфърсън е мъртъв! Мъртъв, заради горичка нацепени на трески дървета.

А в какво беше вярвал Морган? Те двамата никога не бяха говорили за войната, освен на професионални теми. Войната за тях се състоеше от нощно катапултиране и ниско, бързо и точно навлизане във вражеската територия. Както и смърт. Макфърсън. Мъртъв.

— Трябваше да си говорим, Морг. Трябваше да си говорим! Морският вятър заглуши думите му. Той говореше на безкрайната нощ, част от която сега беше и Морган Макферсън.

— Как стана така, че изобщо не сме говорили за това? Трябваше да ми кажеш...

Какво би могъл да ми каже Морган? Летях с теб, Джейк, живях така, както и ти, изпитвах същите чувства като теб и бях готов да умра тогава, когато и ти умреш. Но аз умрях сам. Умрях, но нанесох удара, свърших добра работа с радара и компютъра и пуснах бомбите.

Макфърсън ще му каже да продължава все така да удря в целта. Да се качва върху катапулта и да пуска бомбите. Да удря в целта — цел, но истинска. Да удари по нещо, което е важно. Което ще ги нарани. Като удар с нож.

Но какво може да се поразява с оръжие, предназначено да унищожава индустриални цели, ако врагът е в неразвита страна с аграрна икономика?

Мостове, жп линии, електроцентрали — всичко това беше сринато със земята. Нефтени пречиствателни станции нямаше, горивото се съхраняваше във варели от по петдесет и пет галона и щом се откриеше такъв склад, той веднага се бомбардираше. Единственият завод за стомана беше изцяло унищожен. Корабостроителниците в Хайфон бяха принудени да сведат работата си единствено до обслужването на рибарски кораби. Складове за муниции ли? Щом бъдеха заснети от разузнавателните самолети, върху тях се изсипваха купища бомби. Или пък фабрики за химикали, автомобили, оръжие, стъкло, консерви, телевизори, радиоапарати, самолети, домакински прибори, мебели? Само че такива в Северен Виетнам нямаше. Цялото производство се свеждаше до селските манифактури и малките работилници. Липсваха дори хранително-вкусови предприятия, тяхното място се заемаше от така типичните за Азия пазари на открито, където върху паянтови сергии се предлагаше ориз, морски водорасли и вмирисана риба. Язовирните бентове и дигите, например, биха могли да се бомбардират, но политиците не разрешаваха. Какво оставаше тогава? Нищо друго. Освен хората. Хората представляваха истинския им военен ресурс. Може би това беше отговорът. Може би виетнамските комунисти не можеха да си позволят да загубят своите политически ръководители. Точно така! Той можеше поне да се порови по въпроса. Първо, ще му трябва карта на Ханой, на която да са отбелязани улиците и по-големите сгради.

Ейб Стайгър беше в Отдела по планиране на въздушните операции.

— Ти изобщо ли не спиш? — запита го пилотът.

— И аз мога да те запитам същото — каза Стайгър и бутна с показалец очилата си обратно нагоре по носа.

Джейк сви рамене.

— Днес имаше много работа. — Огледа се наоколо с надеждата да види на стената карта на Ханой. После отиде при класьора с карти на Индокитай.

— Имате ли някакви едромащабни карти на Ханой? Нещо, върху което да са отбелязани улиците? — Стайгър погледна в каталога, после прерови шкафчетата.

— Не ми трябва за нещо кой знае колко важно — допълни Графтън. Знаеше, че Ейб ще полюбопитства за какво му е. — Чудех се как всъщност изглежда Ханой.

— Разбирам — каза Стайгър. Отвори шкаф с множество дълги чекмеджета и извади карта, която постави на масата.

— И аз от време на време вадя тази.

Върху картата бяха отбелязани главните улици, по-големите сгради и мостовете над Червената река. И това беше всичко. Всеки навигатор щеше доста да се поизпоти, ако трябваше да сравнява изображението от радара си с тази рисунка.

— Нещо по-детайлно?

— Не, това е всичко. Тук не е „Нешънъл Джиографик“.

— Къде е ханойския „Хилтън“?

Стайгър посочи с пръст направо към мястото, където бяха затворени военнопленниците.

— Ей тоя стар зандан.

Джейк запали цигара и се надвеси над картата. Французите, господствали в колониален Индокитай цели сто години, докато, ги изгонят от там, сигурно бяха построили по-важните сгради около транспортните възли и големите улици.

— Снимки имате ли?

— Има няколко — каза Ейб. — Ей сега се връщам.

Спецът влезе в съседната стая, където се проявяваха, разучаваха и прибираха по каталози снимките на разузнавателната служба. Върна се след около три минути с по един куп снимки в ръцете.

— Това е, но не са отскоро.

Графтън прехвърли снимките една по една. Вертикалните и страничните ракурси на града бяха смесени. Той поглеждаше надписа на всяка от тях, с надеждата, че на някоя ще пише „Народно събрание“ или „Седалище на Комунистическата Партия“. Върху две от снимките се виждаха по-важни сгради, на едната, от които се вееше знаме. Но това можеше да е, например, пощата. Той продължи бавно да се рови из купа, като внимаваше да не спре вниманието си прекалено дълго върху нещо определено. Джейк все още не се беше извинил на Ейб за случката в каюткомпанията, въпреки, че имаше намерение да го направи. За първи път оттогава насам беше останал насаме със Стайгър, но избягваше темата и ограничаваше репликите си до случайни коментари по фотографиите. В по-голямата си част градът се състоеше от безкраен брой жилищни блокове от по три-четири етажа — където, очевидно, от всеки прозорец висеше пране. Сиви, ниски, малки фабрики допълваха пейзажа. Нямаше никакви хотели за туристи или големи паметници, както подобава на столица. Дори Карл Маркс, помисли си Джейк, би се отвратил от този мрачен и безрадостен работнически рай. Откри една снимка, показваща останките на моста „Пол Думър“ и я разгледа внимателно. Този мост бе струвал скъпо в хора и самолети.

Джейк подреди снимките една до друга върху масата и взе да ги разучава една по една. Ако човек трябваше да избира цел в тази страна, какво можеше да бомбардира? Е, все пак трябва да се целим в столицата. Ако изобщо имат нещо, което да струва пукнат грош, то трябва да се намира тук, на тези снимки. Но какво ли е то?

— Там имате ли някакви инфрачервени снимки?

По лицето на Стайгър се изписа съмнение.

— Ще проверя.

Щом той излезе, Джейк веднага мушна пет-шест от най-интересните снимки под ризата си. Когато Ейб се върна, той се беше съсредоточил в опит да намери местата на по-важните сгради върху картата. Офицерът му подаде още три снимки, с размер осем на десет инча, направени точно над града.

Тези фотографии някой можеше да вземе за нощни снимки с дълго експониране, само че ярките петна по тях се дължаха не на светлинни, а на топлинни източници. Павираните, нагорещени от слънцето през деня улици, се бяха отбелязали като бледи лентички. Някои от по-ярките места може би указваха фабрики. Точиците сигурно бяха комини. Какво ли мога да разбера от тези снимки? — почуди се Джейк. Студен или топъл въздух излиза от обществените сгради? Или зависи по кое време на деня са фотографирани? Може би една лупа би свършила добра работа. Той осъзна, че не му достигат познания, за да разчете символиката на снимките, така че накрая ги връчи обратно на Стайгър.

— Ще имаш ли нещо против, ако заема това? — запита той, навивайки картата на руло.

Когато слезе в каютата, Сами вече спеше. Джейк тихо седна на ръба на койката си и отново внимателно разгледа откраднатите снимки, преди да ги заключи в касата на бюрото си.

Какво ли би представлявала една важна цел — може би Седалището на Комунистическата партия? Да можеше да му пусне отгоре две-три хиляди паунда взрив, какво хубаво послание би било това за ханойските червени вождове! Комунистите ще сметнат, че американското правителство е дало заповед за бомбардировката. Това може би ще ги накара да се откажат от войната.

Джейк наблюдаваше огънчето на цигарата в тъмнината и размишляваше върху евентуалните последствия от една такава, твърде съблазнителна атака. Този път няма да е „предполагаема концентрация на военни камиони“, нито атака върху вече бомбардирана жп линия. Не, този път целта ще е достойна и ще си струва усилията. Ще направят удар, който може да има положителен ефект върху изхода от войната. Комунистите добре разбират, когато заговори политиката на оръдейните дула, каза си Джейк. Ще схванат посланието. За да защитят Ханой, разбира се, ще хвърлят във въздуха всичко, което имат и ние ще трябва да се справим с това.

Морган с готовност би се съгласил да бомбардира Седалището на партията, реши Джейк, но ще се съгласи ли и Коул? Ако Върджил е опитен навигатор и не си поплюва — какъвто изглеждаше — може би щеше да възприеме идеята. През следващите няколко дни ще си проличи.

Джейк угаси фаса и се съблече на тъмно. Би било страхотно да ги смажем!