Полетът на Интрудър

ГЛАВА 8

Белите парадни униформи на строените в редици мъже изглеждаха особено ярки под парещите лъчи на утринното слънце. Морският бриз развяваше знамената и вимпелите по мачтата на острова. Джейк Графтън седеше на един от намиращите се зад подиума столове, определени за ескадрилата А-6. Не сваляше поглед от постоянно проблясващите върху развълнуваната водна повърхност на Южно-китайско море светлинки. Откъде знаеха, че са били 47? Защо не 46 или 48? Какво точно бяха броили, за да са толкова сигурни в бройката — носове, езици, пениси или нещо друго? И какво изобщо е могло да остане, след четирите тона експлозив и шрапнели, които бяха пръснали на хиляди малки парченца телата на убитите, омесвайки в едно пръст и плът?

Веднъж, по време на обучението, го бяха определили за участие в екипа за разследване на един нещастен случай. Като се движеха в колони през ливадите край Мисисипи, те трябваше да търсят останките от разбилия се в земята със скорост 400 възела учебен самолет. Двигателите бяха изровили дълги бразди в пръстта, но останалата част от машината се бе разлетяла наоколо в радиус от половин миля. Тогава той бе намерил малко парченце човешка кожа, не по-голямо от монета, което старателно постави в найлонова торбичка. Миниатюрната част от тялото на загиналия просто си се търкаляше из тревата. Да умреш при катастрофа бе хубава смърт. Двамата в учебния самолет бяха загинали моментално, без да имат време да изпитат каквото и да било. Може би смъртта под бомбите бе също толкова милостиво бърза. Морган не бе имал този късмет.

Когато бяха тръгнали назад. Морг бе нагласил системата за бомбопускане и се бе заел отново с компютъра. Ако тогава бяха...

— Време е да вървим. Джейк! — Сами стоеше до него. Всички вече си тръгваха. Не, Морган изобщо не бе имал късмет!

Същата вечер Харви Уилсън извика Джейк в каютата си и му подаде оценките на Джоунс и Хардести.

— Не са добре написани, Графтън! Сигурно четири години поред си се опитвал да си вземеш изпита по английски за първи курс! Искам да си ги преработил преди полета ти утре сутринта!

— Да, сър!

— Не можеш да се оправяш с документацията, Графтън, и това си е! Трябва да се посъветваш със съквартиранта си Ландийн. Неговите предложения за награждаване са винаги изрядно написани. Нека да ти помогне малко! — Уилсън се облегна назад на стола си. Той разполагаше със самостоятелна каюта, която обаче бе по-малка от тази на шкипера. Джейк стоеше изправен до бюрото. Уилсън почука с молива си по дървения му плот.

— През нощта, когато спаси онзи Ф-4, аз бях в Командния център. — Изявлението му сякаш увисна във въздуха между тях. Остави за момент молива си и се взря в лейтенанта.

— Номерът с прехвърлянето на гориво на Ландийн можеше и да се обърне срещу теб!

— Да, сър!

— Може останалите да те смятат за герой, Графтън, но аз знам, че това не е вярно. Ти не зачиташ правилата на играта и някой хубав ден това може да ти докара много неприятности! Ти си един самонадеян перко!

Джейк само го погледна в очите.

Заекът имаше навика, когато обиждаше някого да издава напред долната си челюст. Уилсън бе живото доказателство за несъвършенствата в раздаването на чиновете във Флота. Сега щеше да последва и обичайната заплаха.

— Влез в правия път, Графтън! — Е, този път можеше да е по добре. — Още едно подобно изпълнение и по цял ден ще развяваш едно от тези неща! — и той размаха молива си под носа му. — А сега марш да пишеш рапорта си!

— Тъй вярно, сър!

„Да, сър, повтори си Джейк на излизане и прибави: ама на теб за нищо не ти стиска!“

Графтън не можа да потисне усмивката си, когато погледна доктора. Навлеченият в 40-паундовия пилотски костюм шишко бе наистина забавна гледка. Приличаше му на огромна круша или още по-точно, помисли си Джейк, на яйце с крака. Пилотът се ухили още по-широко.

— Добре, Джек, нали и преди си летял с подобно нещо? Лудият Джек кимна. Челото му бе покрито с капчици пот.

Пилотът реши, че пътникът му е доста по-блед от обикновено.

— Някога да са те изстрелвали с катапулт? Не? Е, тогава те очаква незабравимо преживяване! Това ще е най-голямото вълнение, което ще си изпитал, без да си сваляш дрехите! Просто си дръж ръцете в скута, не пипай нищо и прави каквото ти казвам!

Лудият Джек отново кимна.

— Единственият път, когато ще ти се наложи да направиш нещо, ще бъде, ако ти наредя да катапултираш. Ще повторя командата три пъти — „Катапултирай! Катапултирай! Катапултирай!“

— А ако аз кажа „Ъ?“, значи говоря на себе си!

— Ако изобщо кажеш нещо след тази команда, ще бъдеш участник в своя първи, и най-вероятно последен, самостоятелен полет на А-6. Разбира се, ако съм прекалено зает, за да говоря и ти ме видиш, че катапултирам, гледай да побързаш да последваш примера ми!

Този път докторът закима с глава доста нервно, отбеляза си със задоволство Джейк.

— А сега да видим как точно се задейства катапултната седалка!

Джейк заведе лекаря до черната дъска, скицира набързо съответния механизъм и обясни последователността на действията. Пилотът знаеше, че Лудият Джек е чувал за това и преди, но и двамата имаха достатъчен опит със самолети, за да знаят цената на повтарянето на някои обяснения. Графтън му показа и как се борави със СПУ-то.

— За да включиш микрофона си, трябва да натиснеш горната част на десния си педал. Ако ме чуеш, че говоря по радиото, просто си трай! Аз ще мога да чувам всички радиопредавания дори и ти да ми говориш в ухото. Чувствай се свободен да задаваш въпроси, да разказваш вицове, да си измисляш или каквото там решиш. Искам полетът ни да ти е приятен! — Джейк се усмихна. Наистина го искаше! Когато напуснаха каюткомпанията, Графтън пусна изгладените атестации в пощенската кутия на Уилсън. Така копелето можеше да ги прочете веднага, щом се събуди!

Десет минути след излитането, те вече приближаваха брега на Лузон. Летяха малко зад и вляво от самолета на Ландийн. От кобалтовото море сякаш изплуваха нежнозелени планини, върху белите пясъци се гонеха утринни сенки. Двата самолета се снижиха до 200 фута и направиха завой на север, на около 500 ярда навътре в морето и успоредно на прибоя. От време на време виждаха по някоя рибарска лодка, но най-често под тях бе единствено пустото море, отделено от гъстите тропически гори чрез дългата ивица пясък, простиращ се от хоризонт до хоризонт. Нарядко се появяваше и по някоя самотна рибарска колиба. Джейк Графтън се чувстваше истински освежен. Толкова бе хубаво да летиш, без да се притесняваш за каквото и да било — просто да се забавляваш и да оглеждаш пейзажа под себе си! Пилотската кабина му се струваше толкова удобна, колкото и някое меко кресло.

— Как ти се стори излитането, а? — попита той. Във включения микрофон се чуваше учестеното дишане на доктора.

— Следващият път, когато те катапултират, гледай да нададеш боен вик — това увеличава силата на изживяването!

Докторът се изхили и постепенно нормализира дишането си. Точно пред тях Ландийн се гмуркаше все по-надолу и по-надолу. В далечината се виждаше една самотна колиба. Самолетите се спуснаха на 50 фута. Като пресякоха прибоя, те се насочиха към малката постройка и преминаха над нея със скорост от 300 възела. Когато отново рязко се заизкачваха в небето, Ландийн изкрещя едно „Юхууу!“ по радиото и направи победно тоно. Джейк се изравни с дясното му крило. Ландийн и Марти Грийв му помахаха весело с ръце. Обърнаха на изток, към сушата, и продължиха да летят на 500 фута над някаква долина. Джейк се дръпна назад и зае позиция на 150 фута зад и малко над водача. След няколко остри завоя, те пресякоха хълмовете, като се мушнаха през един тесен проход, където облаците почти опираха планинските върхове. Скоро вече летяха над гори и поля. От време на време пейзажът се накъсваше от появилия се криволичещ път или малко селце.

Гласът на Сами прогърмя в ушите на Джейк: — Хайде да се издигнем и да се позабавляваме!

Без да дочака отговор, той изви нагоре и увеличи мощността. Много скоро вече се изкачваха през позлатените от слънцето облаци. Яздейки крилатите си коне, те пресякоха Валхала, за да се потопят в откритата небесна синева. На 12 000 фута изскочиха над облаците. По-късно същия следобед щеше да има буря, но засега облачната покривка не бе още толкова дебела и те спокойно можеха да си „поиграят“ в небето над нея. Когато стигнаха 23 000 фута, Ландийн хоризонтира, помаха на Джейк и изви с 30 градуса наляво. Графтън му отвърна на поздрава и обърна с 30 градуса надясно. Графтън се концентрира върху бързо отдалечаващия се самолет. Колко мънички изглеждаха човешките машини на фона на безкрайното небесно пространство!

— По-добре си затегни коланите и законтри раменните ограничители! — посъветва пилотът доктора, който веднага го послуша.

— Побъркани пилоти! — чуха в слушалките си двамата гласа на Марти Грийв.

— Завивам — предаде Джейк.

— И аз, майчице! — изхили се съквартирантът му. — Сега ще ти туря малко вазелин!

Самолетите се приближаваха челно. Джейк бе тикнал до край напред ръчките си и бързо набираше скорост. Така двубоят им започваше на чисто — никой от пилотите нямаше преимущество пред другия. Джейк се огледа. Небето бе пусто. Обходи с поглед приборите и машинално си отбеляза необходимите му данни. Приближаващият се към него самолет ставаше все по-голям и по-голям.

— Загубилият ще черпи!

Срещнаха се с обща скорост от над 1000 мили в час. Ландийн премина отляво на Джейк, като краищата на крилете му профучаха на не повече от 50 фута от самолета на Графтън. Джейк дръпна лоста назад и наляво. Претоварването го притисна, но той не обръщаше внимание. Извърна глава назад и се опита да види над лявото си рамо накъде бе завил Ландийн. Няколко секунди не успя да намери противника си. Направи завой на 90 градуса и опъна още по-здраво лоста.

— Претоварване 6! — изстена Лудият Джек.

Поне знаеше къде точно се намира акселерометъра! Джейк най-после видя другия Интрудър. Двамата с Ландийн се намираха точно един срещу друг и летяха в двете противоположни посоки по един мислен кръг. Без да изпуска от очи противника си, Джейк намали наклона и още увеличи претоварването. Носът отиде нагоре. Скоростта се превърна във височина. Сега, когато летеше по-бавно, самолетът се нуждаеше от по-малко място, за да завива, така че Графтън отново увеличи наклона и носът се извъртя встрани. След няколко секунди той вече се намираше само на 90 градуса зад Ландийн, но за сметка на това няколко хиляди фута над него, с крен от 135 градуса, в наклонен лупинг27, и скоро щеше да излезе зад опашката на съперника си.

Ландийн въобще и не мислеше да се предава, а веднага зави встрани от Графтън и пикира. Джейк отпусна лоста и бавно направи тоно, след което пикира с равни криле. Само 300 възела. Скоростта на Ландийн бе по-голяма, така че той бързо се отдалечаваше надолу. И двете машини ускоряваха, но Сами водеше с почти три мили — намираше се много по-ниско от Джейк и продължаваше да пикира. После Ландийн вдигна носа си. Ще направи имелман28, помисли си Джейк, половин лупинг с половин тоно в горната част. Графтън намали пикирането и двата самолета отново се разминаха челно, като дясната страна на Джейк се оказа над летящия по гръб в най-високата точка на лупинга си Ландийн, чиято скорост бе около 200 възела. Графтън дръпна лоста силно назад. Този път внимателно следеше приборите и задържа претоварването на 4 така, че накрая носът на самолета се оказа насочен право нагоре, като току-що изстреляна от земята ракета. Скоростта му бързо намаля. Най-ниската стойност на скоростомера бе 50 възела и в момента стрелката сочеше точно нея. Самолетът остана да виси на 30 000 фута над земята — носът сочеше нагоре, а соплата — надолу към дъждовните гори под тях. За няколко секунди останаха в това положение. Двамата мъже в кабината изпаднаха в безтегловност, след което пилотът пусна лоста и потупа леко доктора по ръката.

— Много е забавно, нали?

Огромната птица започна да пада с опашката надолу към земята. После машината се наклони и се просна назад. Тежестта на носа и аеродинамиката си казаха думата, така че въртенето спря само за секунди и те се понесоха надолу, като земното привличане се прибави към тласъка на двигателите, за да завърти стрелката на скоростомера в шеметен кръг. Джейк отново си имаше работа. Дръпна ръчките на малък газ и отвори въздушните спирачки, като едновременно с това потърси с поглед Ландийн.

— Виждаш ли го някъде? — попита той нетърпеливо пътника си. Двамата заедно обходиха с очи небето.

— Виждам те! — Това бе гласът на Ландийн.

Джейк преглътна и вдигна поглед нагоре. Ето къде беше, копелето, летеше право срещу него! Със скорост по-бърза от мисълта, Графтън извъртя самолета си, прибра въздушните спирачки, увеличи режима и се опита да се гмурне под Ландийн, за да го накара да профучи над него. Прекрасно бе да усеща как бомбардировачът откликва и на най-малкото му движение, да вижда как земята и небето сменят местата си, да лети волно като птица! Единственото, което трябваше да прави, бе от време на време да поглежда към горивомера и да проверява състоянието на двигателите. Пилотите си служеха с ръчките и лостовете напълно по инстинкт, придобит след дългите часове тренировки и натрупания опит. Всеки един от двата просто следеше другия, опитвайки се да предвиди следващата му маневра. Хора и машини сякаш бяха станали неразривно цяло — горивото бе кръв, двигателите — мускули, крилете, скоростта и устремния полет — дух. Точно за такова летене трябва да са мечтали древните, докато са гледали свободния полет на птиците в небето.

Докторът не обели и дума през цялото време, докато траеше този полет, несравним и с най-страшното скоростно влакче в който и да е лунапарк. Това бе изживяване, много по-подходящо за някой младок с железен стомах, а не за човек като него. Лудият Джек успя някак да свали кислородната си маска, но не можа да се докопа до малкия найлонов плик, който предвидливо бе сложил в джоба на крачола на летателния си костюм, преди да излетят. Свали лявата си ръкавица и повърна в нея. Бяха приключили с акробатиката, самолетът бе в установен полет — все едно, че беше автоматизиран музеен експонат. Лудият Джек погледна наляво и срещна усмихнатите очи на Джейк Графтън. Пилотът му намигна и каза на Сами Ландийн да се пристрои.

Когато кацнаха на базата в Куби, двата самолета бяха упътени към стоянките, в близост до кея на самолетоносача. Един моряк ги установи на местата им, а друг застопори колесниците. След като отвори фанара и спря двигателите, Джейк свали шлема си и остави следобедния вятър да охлади мокрите му от пот коси. Докторът направи същото. Графтън прокара пръсти в косата си и изтри потта от веждите си.

— Какво ще кажеш, Джек? Заслужаваше ли си? Прекъснаха разговора им, преди Лудият Джек да успее да му отговори.

— Здрасти, Джейк! — Един облечен в униформа цвят каки мъж подхвърли нагоре към кабината кутия бира. Джейк я улови, подаде я на Лудият Джек, след което хвана и втората. Бирата беше леденостудена — истински еликсир, който вълшебно потече надолу по пресъхналото гърло на пилота. Докторът сръбна една глътка от своята.

— Добре дошъл пак в Куби, Джейк! — приветства го дежурният по настаняването.

— Благодаря! — Джейк видя към него да се задава Ландийн с шлема си в ръка. — Сам, дължиш ми една бира!

— Вземи си каквото пожелаеш, Джейк! И без това ти купуваш!

— Ха! Бих те толкова лесно, че дори за момент си помислих, че си имам работа с някой пилот на Ф-4!

Ландийн театрално вдигна ръце към небето.

— Нямаш ли съвест? Бог ни гледа, Графтън, за да види дали ще си платиш дълга — играхме честно и ти загуби, не помниш ли? Там горе има две врати — едната е за победители, а другата за безчестни люде като теб! Ти ще трябва да минеш през втората, докато аз ще изброявам отпред добродетелите си на свети Петър!

— А те изобщо не са толкова много! — извика Марти Грийв.

Когато самолетоносачът навлезе в канала към кея, четиримата вече седяха в офицерския клуб и се наливаха с бира. Клубът се намираше на един хълм с изглед към залива Субик и Олонгапо Сити. Гледката, която се разкриваше от върха, направо можеше да ти вземе дъха. Изпиха по още една бира, преди корабът да спре на сто ярда от кея и четири буксира веднага да се прилепят към огромното му туловище.

— Да вървим горе в хотела и да си вземем стаи преди останалите момчета да дойдат! — предложи Марти.

— Пък може и да поплуваме малко в басейна!

— Е, приятели — рече Лудият Джек, когато летците се изправиха, — аз днес съм дежурен, така че трябва да се кача на кораба! — Той протегна ръка на Джейк.

— Благодаря, че ме докара! — Докторът се усмихна. — Дълго ще ми държи топло този полет! Може и да си прав! Животът на бързи обороти може и да си заслужава риска да умреш млад! Може би това е тайна, която само вие, пилотите, знаете!

Графтън се ухили и раздруса протегнатата му ръка.

— Ще се видим по-късно, Джек!