Полетът на Интрудър

ГЛАВА 9

Стюардът-филипинец в общежитието за несемейни офицери изгледа тримата летци с подозрение.

— Кога пристига вашето кораб? — запита той.

Не беше позволено общежитието да се използва от офицери, чиито кораби се намират в пристанището.

— Информацията е секретна — каза Ландийн, без да му мигне окото. — Не знаете ли, че сме във война? — и се подписа срещу номера на стаята си.

Стюардът скръсти ръце на гърдите си. Несъмнено му се беше налагало да се занимава с много от екипажите във Флота, които бяха склонни да пренебрегват всякакви правила, освен своите собствени.

— Трябва да напуснете стая, когато вашето кораб дойде. Стаи има малко.

— Можеш да разчиташ на нас — каза Ландийн, вдигна багажа си и поведе групата надолу по коридора.

— Добре стана, че пристигнахме тук преди сганта от Шило да започнат да се тълпят около басейна. Така тоя щеше да разбере, че е пристигнал кораб.

Уговориха си среща след петнадесет минути при басейна. Джейк взе един душ и като излезе, се натъкна на приятелите си във фоайето, така че всички заедно тръгнаха към басейна зад дългата извита сграда на хотела.

— Шест джина с тоник за приятелите ми и мен! — извика Джейк на сервитьорката и скочи във водата.

Сами и Марти го последваха. Когато първата група офицери от кораба пристигна при бара, джинът, хладката вода и горещото слънце взети заедно вече бяха подействали освежаващо на тримата мъже.

— Как е водата, а? — попита Малкият Оги.

— Скъсахме се да плуваме. Много ще се минеш, ако не скочиш!

Малкият пусна торбата с принадлежности в краката си и остави питието на масата.

— Така е, по дяволите! — рече той и както си беше облечен, се хвърли в басейна.

— Великолепно — каза Марти, когато Малкият се появи на повърхността. — Откъде ще вземеш сухи дрехи?

Малкият се измъкна от водата и събу обувките си да съхнат.

— В торбата са. И това съм предвидил — той се засмя и се зае с питието си. Боксмън Уолкуиц се приближи с висока, пълна със силен ромов коктейл чаша.

— Ще ходиш ли в града довечера, Боб? — поинтересува се Сами.

Боксмън пи и разкърши рамене. — Ще видим.

— Ще видим другия път. Само с кран могат да те удържат!

— Да не съм крив, че харесвам жените? — запита Боб. — А и какво ви става на вас всичките? Може пък да сте педита? — отпи пак и се ухили на сервитьорката. — А аз вече съм влюбен.

— Мислех, че се влюби в нея още първия път, когато спряхме в Куби. Тя не ти ли даде нещо за спомен?

Боксмън се загледа в полюшващата се фигура на отдалечаващото се момиче.

— Ами! Не беше тя! Как ще е тя! — поклати глава. — Ами! Всичките ме помнят!

— Добре ли чух? — Сами пъхна пръст в ухото си и го развъртя.

— Eгa ти самочувствието! — каза Джейк, донякъде впечатлен. — Какво е това, дето ти го имаш, а ние го нямаме?

— Питай Лудия Джак следващия път, като го видиш! — каза Боксмън самодоволно. — Виждал е толкова пъти това, което те вълнува, че вече го използвам за свидетел.

Избухнаха в гръмък смях и светът отново се превърна в уютно местенце, където нямаше място за авиацията.

Когато същата вечер Ландийн и Графтън пристигнаха в офицерския клуб на нос Куби, завариха там Каубоя с група приятели, насядали в дъното на ресторанта. Те пиеха уиски, ядяха пържоли и се забавляваха. Каубоя разискваше скандала на деня — историята с Фантома.

— Господ да му е на помощ на горкия идиот като го хванат! Сигурно за пръв път от сто години ще го теглят под кила. Но по-напред ще го изпекат жив, а след това ще го увесят на нока.

Джейк и Сами дадоха поръчката си на сервитьорката и се заслушаха в думите на Каубоя.

— Които го търсят няма никога да го хванат, мисля аз. Несъмнено ще завардят всички удобни помещения и ще проведат голямо разследване.

— А как тогава да го заловят?

— За да докопаш това момче ти трябва по-остро обоняние и малко повече познания за човешката природа. — Каубоя отряза парче пържола и задъвка бавно. — Човекът, за когото говорим, е индивидуалист — отявлен индивидуалист, ако трябва да употребим клишето. Върши всичко, без да го е грижа какво мисли останалия свят за него. Има хубаво чувство за хумор и обича да гледа как хората му се смеят.

Значи, да изключим половината офицери от летателния състав — каза Сами.

— А, не съм свършил още. Нашето момче обича рисковете. Действат му ободряващо.

— Тогава махаме и голяма част от познатите ми, Каубой! — изкикоти се Малкият Оги.

Каубоя не обърна внимание на сарказма.

— Разбира се, на много от нас опасностите действат тонизиращо. Тоест, почти на всички, ако не са твърде големи. Но за Фантома е по-различно. Той обича опасностите, колкото и да са големи. Търси си ги, намира ги и им се наслаждава. Не му трябва признанието на тълпата, нито медалите или снимките във вестниците. Той е един вид наркоман. Джейк поклати глава.

— Всички сме пристрастени към опасността. Нямаше да се навираме в тия самолети, ако не ни вдигаха адреналина.

— Графтън, нека да вземем теб за пример. Обичаш да летиш, но не поемаш излишни рискове и рядко вършиш нещо ей-така, дявол го взел, просто заради номера. Обикновено ти трябва причина. — Каубоя отривисто замахна с вилицата по посока на Ландийн. — А на нашия Фантом хич не му пука, като на ей този там! Ако Сами Ландийн не открие нещо опасно, някаква тръпка в задачата, той или сам си търси белята или не свършва нищо.

— Глупости! Само аматьор може да каже това! — запротестира Сами. — Аз съм добър офицер и ти го знаеш. Справям се с рутинните задачи не по-зле от останалите! Ела някой път в „Личен състав“ и ще видиш, че документацията е изрядно поддържана. Всички влачат рапортите си първо при мен. А колкото до Фантома, това би могъл да бъдеш и ти!

Каубоя се ухили.

— Тази мисъл още не е хрумвала на ония отгоре! — огледа се да види кой слуша. — Ами ако им хрумне?

Разговорът се насочи към единствената тема, на която никой не можеше да устои — летенето. За летене се говореше по всякакъв повод. Доста опит се обменяше на тези срещи. Основният мотив във всички истории беше как да оцелееш, когато всичко тръгне наопаки. На разказите за свръхсложна пилотажна виртуозност не се гледаше с добро око и обикновено някой говореше за това, как е оцелял, въпреки собствената си непохватност, невежество и глупост, когато светът се е превърнал в ад и стоманеното въже на арестера се е скъсало, или как катапултът не е успял да придаде на самолета необходимата начална скорост, или как ограничителните скоби са се счупили и машината се е хлъзнала право към зиналата паст на морето. Но понякога ставаше въпрос и за това как изведнъж всичко е тръгнало на зле за някой техен приятел, който е оплескал нещата и не е доживял, за да го разправи. Тогава грешките на мъртвеца биваха безмилостно разнищвани.

След вечеря Джейк и Сами отидоха до бара, поръчаха си по още едно и се приближиха да погледат певицата. Тя изпълняваше популярни американски песни. В чудесния ѝ глас не се усещаше никакъв акцент.

Погледът на Ландийн зашари наоколо.

— Чудя се къде ли е онази сладка келнерка тази вечер?

— И аз това се питах. Може да ѝ е почивен ден.

— Е, май ще взема едно такси и ще ида да навестя онази учителка — той допи чашата си на един дъх.

— Какво виждаш в тази жена? Тя сигурно наближава четиридесетте.

— Стига и това, че и двамата се намираме на едно и също място по едно и също време. Ще се видим по-късно!

Джейк закрачи нататък, където Боксмън, Дърфи Рейзър, Големия Оги и един непознат се бяха скупчили около маса, затрупана с празни бирени кутийки.

— Я пусни котва при нас, колега! — изрева Боксмън, — Джейк, искам да те запозная с Фердинанд Магелан. — Уолкуиц прегърна през раменете непознатия до себе си. Мъжът изглеждаше здравеняк, а очилата с костени рамки му придаваха вид на интелектуалец. — Ето, го, от плът и кръв, най-великият навигатор, който някога се е отърсвал от земните окови и е поглеждал Господ в лицето!

— Джейк Графтън. — Той стисна ръката на новодошлия.

— Фред Моголън.

— Нали ти казах, Фердинанд Магелан! — избоботи Боксмън. — Той е от новите. Обади се веднага, щом корабът акостира. Още има жълто около устата! Не може да различи лайното от фъстъченото масло.

— Откъде си, Фред? — запита Джейк и придърпа един стол.

— Сейнт Луис. Е, по-точно, от покрайнините на Сейнт Луис.

— Боксмън и останалите сигурно вече са побързали да те просветлят по отношение на удоволствията тук — каза Джейк.

— Нещо такова. Тук съм вече два дни. Докато ви чаках, имах време да се поогледам.

— Не се тревожи Джейк — каза Боксмън, — ще се погрижим за младия Фердинанд. Ще направим всичко възможно този впечатляващо невинен младок да бъде кръстен според най-добрите традиции на А-6, „най-светлите традиции на морската служба“, ако трябва да цитирам. Всъщност, ние тъкмо тръгвахме към града. — Той махна на сервитьорката. — Дай по още едно за последно, скъпа!

Големият Оги се обърна към Джейк:

— Фердинанд иска да знае как се чувства човек по време на боен полет и какъв може да бъде новият му пилот. Малко е притеснен, че накрая ще се озове в един самолет с теб.

— Не, не съм! — побърза да вметне Фердинанд; очевидно му се искаше да не беше питал за това.

Джейк се ухили.

— Сам ще трябва да си отговориш на тези въпроси!

— Не лъжи малкия, Джейк! Кажи му всичко както си е.

— Аз мога да ти изясня въпроса — предложи Дърфи. — Ако изкараш първия полет, без да напълниш гащите, значи си добре.

— Амин!

— Е, няма да се измъкнеш със съвсем чисто бельо, но надежда винаги има!

— Хайде да отлитаме към брега! — рече Боксмън и стана.

— Да отидем в града!

— Допий си бирата — каза му някой.

— По дяволите бирата! Готов съм. Хайде да тръгваме.

— Кой ще наглежда Боксмън? — попита Джейк.

Някой обикновено трябваше да го придружава, за да го върне на кораба, ако в ентусиазма си той не си преценеше добре възможностите, както ставаше понякога.

— Тази вечер Фердинанд ще пърха около него.

— Няма нужда никой да ме наглежда! И сам мога да се справя. — Боксмън вдигна чашата си и я пресуши. — Идваш ли, Джейк?

— Май ще се помотая още малко тук.

— По-добре ела, Джейк! Все ще се намери и за теб едно сладурче в По Сити.

— Ами... — Джейк не се чувстваше във форма, за да се отдаде на удоволствия, но в сравнение с него Фердинанд приличаше на агне, което водят на заколение. — Добре, ще дойда с вас.

— Това се казва мъж, Желязна Ръка!

— Благодаря ти, Бокс! Имах нужда някой да ми го каже! Петимата спряха едно такси пред клуба. Натъпкаха се в колата — японско производство — и Боксмън нареди на шофьора:

— Карай към главния изход и не пести конете!

Малката машина потегли на две гуми, сред облаци изгорели газове.

Пътят през моста, който свързваше военно-морската база с Олонгапо Сити, винаги действаше отрезвяващо на Джейк. Насред мръсния канал бяха насядали деца в лодки и подвикваха на моряците да им подхвърлят някоя монета. Джейк погледна през перилата. Вонята на един от най-големите отходни канали на тая земя го накара да се отдръпне обратно.

— Хей, Джо! Хвърли ми четвърт долар — десетгодишно момченце внимателно крепеше равновесие на носа на една лодка и държеше рибарска мрежа в ръце. Насред лодката седеше момиче, вероятно сестра му, и от време на време раздвижваше греблата, за да се задържат на едно място.

— Хвърли ми десетак, Джо! Хайде бе, Джо! Само един скапан десетак!

— Няма как, малкия!

Разложен свински труп се носеше по мръсната кафява вода близо до децата.

— Ти си едно скръндзаво копеле, Джо! Хвърли ми пет цента и покажи, че не си скръндзаво копеле!

Джейк намери десетак и го хвърли на момчето, което ловко го хвана в мрежата.

— Благодаря, Джо! Дано не пипнеш трипер! — белите зъби на детето проблеснаха върху мургавото му лице.

— Дано да забогатееш, момчето ми, и да станеш шеф на някоя банка!

Боксмън го хвана за ръката.

— Ти досега не си ли виждал Мръсния Бардак?

— Да, но...

— Намира се до Американския клуб. Точно там отиваме. Петимата мъже си запроправяха път през улиците, като страняха от групите моряци и малките просяци, които подвикваха „Хей, Джо!“ или продаваха стъклени огърлици. Опитваха се да избягват калта и водата, която изхвърчаше изпод гумите на преминаващите джипове — допотопни машини, марка „Уили“, с брезентови покривала. По улиците се разхождаха препасани с патрондаши филипински войници, преметнали пушки и автомати през рамо. Пред вратата на всеки бар стоеше на пост по един въоръжен до зъби юнак, чиято работа беше да се грижи за реда.

— На човек му се струва, че още малко и ще види Панчо Виля да препуска из улиците! — каза Джейк. По Сити винаги го потискаше и той добави: — Страхотно място за някои от телевизионните евангелисти: — „Четете Библията, хора, или ще свършите тук!“ Накрая на програмата може да покажат надпис, че предаването се излъчва на живо от Ада.

— Ако някой реши да направи клизма на Земята, именно тук трябва да пъхне маркуча! — отбеляза Боксмън. — Я да влезем ей тука! Познавам момичетата.

И той изчезна в някакъв тъмен вход, над който светеше счупен неонов надпис: „Американски к..уб“. Като видя Боксмън, едно от момичетата засия.

— О, Бокс, ето че се връщаш! — изписка тя и му се хвърли на врата.

— Това е Сюзи. Тя е моята bonita senorita. Хайде, сладурче, намери една свободна маса за мен и приятелите ми.

— А момичета? — запита тя.

— Не! — казаха Джейк и Фердинанд в един глас.

— Разбира се, по една дама за всеки, Сюзи, скъпа! — извика Боксмън.

Скоро се настаниха около голяма маса, петима мъже и пет жени. Сюзи, на която останалите явно бяха подчинени, не изглеждаше и на 18 години. Сервитьорката поднесе бира „Сан Мигел“ на летците и чаша, пълна с кафяво питие на момичетата.

— Как твое име? — запита малкото мургаво девойче от дясната страна на Джейк.

— Джейк — каза той, като гледаше право пред себе си.

— Хейк?

— Не. Джейк. С „Дж“.

— А... Хейк. Аз съм Тереса. Харесваш мене, Хейк? Той сведе поглед към нея.

— Много си хубава.

Тя се сгуши до него и притисна гърдите си в ръката му.

— И ти на мене харесваш, Хейк!

По всички други маси бяха насядали американски моряци и филипинки. Освен момичетата, барманите също бяха филипинци, както и мъжът от охраната, който носеше автоматичен Колт 45 отдясно и бе прегърнал една ловджийска пушка с къса цев в ръце. Облегнат на бара в дъното на помещението, той наблюдаваше вратата. Само Господ знае за какво са го сложили там, помисли си Джейк. Ако започне да стреля с пушката, ще очисти половината хора в бара.

Пилотът се загледа в него. Филипинецът беше с тънки мустаци и имаше вид на 17-годишен. Джейк се опита да си спомни дали е чувал за престрелка из някоя от тези дупки. Ако като дете си бил един от джебчиите, подвикващи „Хей, Джо“ на минувачите, ако сестра ти е момиче със съмнителна репутация и ако, въпреки всичко, успееш да оцелееш и да достигнеш по-зряла възраст, то много щеше да ти се искало да докопаш работа като тази в бара.

Тереса храбро се опита да му привлече вниманието.

— Какво правиш на твой кораб, Хейк? — тя мушна ръце в неговите и се усмихна. В погледа ѝ се четеше искрено любопитство.

— Хвърлям въглища в пещите.

— О — възкликна тя. — Много гореща работа. Но ако ти американец, ти сигурно богат. Защо богат мъж хвърля въглища?

— На колко години си, Тереса?

— Аз осемнадесет. — И тя погледна към Сюзи, която в момента бе твърде заета да се смее на шегите на Боксмън. Джейк реши, че е на не повече от 14-15 години. Допи на един дъх бирата си и се остави да бъде погълнат от непозната атмосфера на това място. Тереса явно разбра, че не ѝ е по силите да поддържа разговора с него и се заприказва с момичето от другата си страна. Когато приключиха и с третата бира, Боксмън реши, че е време малко да се пораздвижат.

— Хей, Джейк, я да платим за мацетата и да отидем някъде другаде! Знам едно място — казва се „При Полина“ — струва си човек да се разходи до там!

Графтън не беше много ентусиазиран.

— С какво е толкова по-различно от тук? — Джейк добре познаваше подробностите на местния нощен живот. Хиляда пъти би предпочел просто да си остане тук и да се натряска.

— Хайде, Джейк! Имай ми доверие! Ще ти падне шапката като го видиш!

Пилотът сви рамене. Фердинанд Магелан се възползва от отворилата се възможност, за да се изпари. Големият Оги и Дърфи последваха примера му. Боксмън се отказа да ги убеждава.

— Да вървим, Джейк! — каза той и стана. Американската валута, пъхната в ръцете на собственика на клуба, го убеди, че може да се лиши от две момичета втора категория за няколко часа. Скоро Джейк, Бокс, Сюзи и Тереса вече се подрусваха на задната седалка на един джип.

Кръчмата „При Полина“ с нищо не беше по-различна от всички други в По Сити, като изключим, че отпред имаше басейн, в който плуваха 6-7 малки алигатора или може би крокодила. На тротоара се продаваха пилета и патета за пияните американци, които искаха да хранят влечугите в езерото. Приближавайки заведението, Бокс, Джейк и двете момичета забелязаха един млад американец, облечен в дънки, отрязана до пъпа фланелка и с обица на ухото. Тъкмо се бе облегнал на перилата с пате в ръка.

— Ето ви, момчета. Елате си го вземете! — и хвърли малката птица в басейна. Патето запляска с криле, изписка няколко пъти и заплува между боклуците към брега. От водата се подаде една слизеста муцуна. Когато всичко утихна, на повърхността останаха да се носят две малки бели пера.

— Супа от патица! — извика морякът. — Какво ще кажете? Само едно примлясване с уста и, хоп, вече я няма! Дайте ми още едно пате! Или не, я да опитаме с пиле този път! Видяхме, че обичат патици. Дали си падат и по неоскубани пилета? — Той и приятелчетата му се изсмяха гръмко. — Ще проведем научен експеримент. Чудя се по какво ги усещат тия алигаторчета — може би по пляскането на крилете.

— Да влизаме, преди да съм се издрайфал! — каза Графтън. Откриха свободна маса в един ъгъл. Още преди да дойде сервитьорката, към тях се приближиха две от тукашните „обслужващи“ момичета и изгледаха Сюзи и Тереса на кръв. Те не им останаха длъжни. Боксмън се изсмя и им махна да се присъединят към компанията. „Домакините“ обаче отклониха поканата, тъй като в заведението влезе група морски пехотинци.

Сюзи и Тереса поръчаха обичайното кафяво питие, а Бокс и Джейк — бира и бърбън. Пилотът отпи една глътка и се закашля.

— Бокс, вече ми се прибира! Толкова забавления за една нощ ми стигат! — и изля бърбъна си на пода.

Точно в този момент онзи с обицата и приятелите му нахлуха вътре и се настаниха около барплота. Шумно поръчаха бира и тукашните дами тутакси ги заобиколиха. „Обицата“ се забавляваше чудесно. Пиеше, кикотеше се и пъхаше ръка в панталона на момичето до себе си. Тя му прошепна нещо и се огледа в огледалото насреща. „Обицата“ мушна ръка още по-дълбоко в панталона ѝ и каза нещо на мъжа до себе си. Двамата завиха като хиени от смях. Лицето на момичето остана безизразно. Джейк погледна Боксмън.

— Аз ли съм единственият нормален тук? Или съм единственият луд?

— Тоя е мръсно копеле. Може животът да го е направил такъв. — Бокс сви рамене. — Или пък бирата. — Вдигна бутилката си и я огледа. — На мен още нищо ми няма, но може и да не съм пил достатъчно.

— Защо носи тая обица?

— Заради скапаните протести в Щатите. Иска да покаже, че е в крачка с тях и ги подкрепя. Хващам се на бас, че не носи тая тенекия на кораба.

Пилотът се изправи.

— Идваш ли с мен, Бокс?

— Ние пак тръгва? — запита Тереса. Очевидно тя и Сюзи им бяха станали постоянни приятелки, поне за тази нощ.

— Какво смяташ да правиш? — поиска да знае Бокс.

— Идваш ли с мен или не?

Боксмън пресуши чашата си и се изправи.

— Хайде, води, Желязна Ръка! — И подхвърли шепа песос на масата.

Джейк се насочи към бара и потупа „Обицата“ по рамото, като му се усмихна най-приятелски.

— Морски, вземи гаджето си и ела навън! Ще храним крокодилчетата. — „Обицата“ явно не го разбра. Пилотът се обърна към останалите. — Хей, вие, хайде навън да нахраним крокодилите!

Боксмън схвана намека и веднага се притече на помощ.

— Хайде всички вън заедно с мацките!

Десетина мъже се запътиха към изхода. Графтън остана с Обицата и го побутна към вратата.

— Тия крокодили обичат ли патици и пилета?

— Какво говориш, братче, лапват ги на една хапка! С всичкото им крякане!

Навън Обицата купи едно пиле и го хвърли в езерото. То изчезна сред взрив от вода и пера. Обицата приветства това с диви крясъци. Бръкна в портфейла си, извади няколко песос и купи още две птици.

Щом пристъпи отново към перилата, Джейк кимна на Боксмън и двамата застанаха от двете му страни.

— Направете място! — изкомандва Джейк.

Морякът се облегна на парапета, за да хвърли пилето. Едновременно с това Джейк и Бокс се наведоха и го хванаха за глезените на краката. Бързо го повдигнаха и Обицата политна към езерото с главата надолу. Изкрещя, но пронизителният му писък внезапно замря, щом главата му се вряза във водната повърхност.

Джейк държеше моряка здраво за десния глезен, но Боксмън го пусна със замах и вдигна нагоре ръце. Цялата тежест падна върху Графтън. Изненадан, той политна и улови перилата, но ръцете му се плъзнаха. Едва успя да се удържи. Опита се да изкрещи, но за миг беше изгубил гласа си. После се чу да вика:

— Смахнат глупако, извади го от там!

Челюстта на Боксмън се схвана от ужас. Той подскочи, пресегна се през парапета и хвана с две ръце панталона на мъжа. Двамата летци напрегнаха сили, но тежестта им дойде твърде много.

Джейк Графтън забеляза в тълпата Фердинанд Магелан, зяпнал глупаво с отворена уста.

— Помогни ни, за Бога!

Тримата успяха да измъкнат Обицата донякъде от водата. После и другите се хвърлиха да им помагат.

Докато го дърпаха, той кашляше, хълцаше и правеше безрезултатни опити да крещи. Пуснаха го насред мръсотията на тротоара. По косата и восъчнобялото му лице бяха полепнали слизести отпадъци. Морякът се разхлипа и взе да се оглежда диво наоколо. Треперейки от напрежение, Графтън се подпря на перилата. Боксмън се наведе и погледна Обицата в очите.

— Как беше, хареса ли ти, копеле мръсно?

Момчето имаше жалък вид. Джейк се извърна към тълпата. Тъкмо навреме, за да види как един се е засилил да го нокаутира; той се наведе и ударът закачи ухото му. Замахна с ръка да отвърне, като вложи цялата си тежест, и усети как под юмрука му изхрущяват разбити зъби. После мъжът се строполи.

Чуха се свирки.

— Комендантските!

Джейк хукна да бяга. Блъсна се в няколко души, но успя да си проправи път през разпръсващата се тълпа и затича надолу по тротоара. На следващата пресечка Джейк беше вече в ритъм, когато видя, че Сюзи му маха.

— Давай нагоре!

Хвърли се към вратата, после хукна нагоре по някакво тясно стълбище. Сюзи и Боксмън го следваха по петите. На осветената само от една гола крушка площадка на втория етаж, Сюзи отключи някаква врата и тримата нахлуха в тъмна стая. Идващата от улицата светлина беше достатъчна, за да очертае неясните контури на разпръснати безразборно из цялото помещение мебели.

Те се скупчиха на прозореца и задъхани се загледаха надолу към кръчмата. По улицата и тротоара нямаше никой друг, освен проснатия в прахта Обица и комендантските в бели униформи, изправени до него. Разхождащите се наоколо патици и пилета явно не знаеха какво да правят сега, когато собствениците им се бяха изпарили яко дим и те бяха свободни. Двама от патрула вдигнаха моряка на крака и го поведоха нанякъде.

— Бас ловя, че това ще му е за обица на ухото на кучия му син! — каза Боксмън.

— Не трябваше да го правим! — Действието на адреналина вече отслабваше, а с него си отиваше и тръпката от случката.

— Добре му дойде!

— Обаче напълни гащите! Видях го, докато го измъквахме от водата. Толкова здраво сме го изплашили!

— Може пък да им каже, че сме го спасили, след като случайно е паднал в езерото.

— А може и слънцето утре да не изгрее!

Сюзи се беше ухилила до уши.

— Вие научили него добър урок! Не да плува сам.

Избухнаха в смях.

— Момчето дори трябва да ни е благодарно! На нас дължи най-силната тръпка в живота си! — каза Бокс, кикотейки се.

— Бас ловя, че само в крокодилите му е била главата — Джейк едва можа да си поеме дъх от смях.

Веселието им най-сетне утихна. Графтън усети, че ухото му пулсира.

— А ти защо му пусна крака?

— Знам ли, по дяволите! — Боксмън се почеса. — Май забравих, че има крокодили. Струваше ми се напълно в реда на нещата да го хвърлим в езерото. Всъщност, защо трябваше да го правим?

— Защото беше мръсно копеле.

Сюзи обви ръце около Боксмън и го дари с една широка, ослепителна усмивка.

— Мен нали няма хвърли?

— Не, не, хвърляме само моряци!

— Ти мене харесва?

Боксмън я прегърна и целуна по устните.

— Май ще ми харесаш повече с малко сол!

Тя отново се засмя и сложи лявата му ръка върху малките си гърди.

— Ммм! — каза летецът.

Джейк се запъти пипнешком през тъмната стая към вратата. Щом я отвори, от единствената електрическа крушка на стълбището нахлу светлина и освети седнала в кресло в ъгъла възрастна жена. Имаше дребничка фигура, сребриста коса и сбръчкано лице. В тъмнината се чуваше кикота на Сюзи. Старицата отвори уста в беззъба усмивка. Излизайки, Джейк тихо притвори вратата отвън.

По-надолу, на улицата, комендантският патрул все още стоеше до кръчмата, така че Графтън ги изчака да обърнат гръб, после излезе на тротоара и тръгна в обратна посока.