Полетът на Интрудър

ГЛАВА 23

Пресата в Щатите го нарече „Коледната офанзива“. Масивната атака на големите групи Б-52, които с грохот прелитаха и бомбардираха цял Северен Виетнам, целеше да върне упълномощените представители обратно на масата за преговори в Париж. У дома, в Америка, навсякъде се провеждаха протестни митинги: в някои университетски градчета избухваха дори истински бунтове. През последните дни на 1972 година Джейк Графтън прочете за бомбардировките и протестите в списанията и в „Чикаго трибюн“, които получаваше безплатно като участник в бойните действия. Всяка седмица, когато пакетите с вестниците пристигнеха, той ги разтваряше, подреждаше ги по реда на издаване и се заемаше с пълното им изчитане един по един.

Имаше чувството, че Америка ще се разбие на хиляди парчета, преди Севера да започне да проявява здрав разум на масата за преговори. И докато за него бе ясно, че комунистическият режим няма да издържи всеобхватна, разгърната въздушна атака, Джейк не бе толкова сигурен, че при тези масови протести правителството на Съединените Щати би могло да продължи дълго в провеждането на избраната твърда линия. Трудно бе да се предположи кой ще се предаде първи. За да избегне безсмислените размишления по този въпрос, Джейк отгърна на страницата с рекламните обяви за множество най-разнообразни коледни подаръци. Уводните статии на „Трибюн“ може и да осъждаха комерсиализирането на празника, но за пилота на другия край на света бе истинска наслада да си представя хилядите щастливи хора в Америка, които можеха да осъществят мечтите си като си купят дрехи, коли, парфюми или скъп алкохол. Снимките на красиви жени и прочути мъже, седнали пред празнично горящи камини сякаш говореха, че някъде по света все пак съществуват такива неща като топлина и стабилност.

Нощните полети на ескадрилата се бяха променили. Рокаите, които струваха над пет хиляди долара всяка, се товареха по 16 на самолет, за да се пуснат над вражеските ракетни площадки само минути преди появата на Б-52. За Джейк смяната в политиката на САЩ бе истински късмет. Така той можеше да продължи да лети. През повечето време пилотираше бомбардировачи, но понякога двамата с Тайгър се качваха на А-6Б, чиято цел бе да предпазват Б-52 от вражеските ракети. Въпреки старанията си да парират противниковата ракетна отбрана, Джейк и Тайгър станаха свидетели на гибелта на няколко от огромните птици в нощното небе над Северен Виетнам. Оставяйки огнена диря след себе си, бомбардировачите се отделяха от формацията, в която летяха — златни точици на фона на черното небе. Пилотите на Б-52 спокойно докладваха по радиото за сполетялото ги нещастие, след което шестчленният екипаж, или поне тези от тях, които бяха останали живи след вражеското попадение, скачаха в адския студ на горните атмосферни слоеве, докато самолетът им, целият в пламъци, обречено се гмурваше надолу.

Откакто се бяха видели за последно в Куби, Джейк бе получил от Кали няколко писма, но той с нетърпение очакваше отговора ѝ на последното си послание, в което ѝ разказваше за неофициалното разследване, както и за резултатите от него. Вечерта след Коледа откри в преградката си за писма бледожълт плик. Долови лекия мирис на люляци, който се излъчваше от него и се усмихна. Предвкусвайки удоволствието от четенето на писмото ѝ, той реши да го отвори, когато се прибере в каютата си. Тъкмо се извърна, за да тръгне натам, когато Новия му извика.

— Очакваш добри новини, а, Джейк? Приличаш на котка, която току-що е погълнала домашното канарче!

Графтън се ухили още по-широко.

— Ами ти, как я караш?

— О, доста добре! Какво ще кажеш да ме заместиш за около половин час, докато си взема един хамбургер?

— Добре — Джейк седна на мястото на Новия зад бюрото на дежурния офицер. — Какво става? — попита той, чудейки се дачи ще има време да прегледа набързо писмото на Кади.

— Току-що излетяха два бомбардировача — последните за деня. Смяната приключи в 22 и 30. Основният танкер отказа на катапулта, така че изстреляха вместо него резервния.

Джейк прегледа наряда. Заека Уилсън и Фред Моголън бяха изпортили работата с катапултирането на първия зареждач.

— След минута ще ти се обадят от Техническия отдел, за да ти дадат номера на танкера за последните кацания.

Новия продължи:

— Инструктажът ще започне след около десет минути. Шкиперът е в каютата си. — Резервният танкер щеше да чака готов и екипиран по време на последните приземявания, в случай че някой от самолетите горе се нуждаеше от още гориво.

— Добре, върви да ядеш! Вече съм в течение!

В стаята за предполетна влезе Фердинанд Магелан и като взе формулярите за техническото състояние, се отправи към бюрото на дежурния. Придърпа си стол, пресегна се към кутията шоколадови бонбони, които жената на Новия му бе изпратила за Коледа, след което я побутна и към Джейк.

— Какво стана със самолета ти? — попита Джейк с пълна уста и разлисти отново наряда. — Пет-двадесет и две?

— Заместник-командирът отказа полета на катапулта. Каза, че имало някакъв проблем с десния двигател. Четири пъти поред го форсира, докато дежурният на катапулта направо откачи, след което просто отказа да излети. Така че ни изтеглиха и изстреляха вместо нас Снейк Джоунс и Дик Кларк.

— Къде ви разпределиха, когато се качихте в кабината?

— На катапулт номер 2. Седяхме си там и се взирахме в черната дупка.

— Много ли е тъмно?

— Нощта е по-черна и от черна котка в кофа въглища в полунощ, когато няма и луна! По-черна от душата на Хитлер! По-черна от...

— Е, харесва ли ти във флота, Фърд? — прекъсна го Графтън, когато видя Уилсън да влиза.

— Все едно да ядеш лайна с лъжичка! — отвърна навигаторът и без повече приказки се зае с попълването на документите, докато Джейк се задълбочи в наряда.

Заместникът седна на стола си точно зад гърба на дежурния офицер.

— Трябва да се стараем повече с тия танкери — отбеляза Уилсън. — За какви други повреди ще докладваш, Моголън? — Когато Фърд спомена за още два дребни отказа. Заека му каза:

— Е, като свършиш ги занеси в Техническия отдел и ги дай на главния инженер. Аз току-що му разясних в детайли проблема с онзи двигател. Така че нямат никакви основания да не го оправят.

— Тъй вярно, сър! — Навигаторът си тръгна, като взе със себе си формулярите.

Телефонът иззвъня. Шефът на Техническия отдел каза на Джейк:

— Още се занимаваме с резервния танкер. След малко пак ще се свържем с вас.

— О’кей, шефе! — Джейк отбеляза информацията в наряда, по телевизора тръгна картина от последните кацания.

— Е, как си Графтън? Как се чувстваш след чудото, станало с онова разследване? — обърна се Уилсън към гърба на Джейк.

— Добре съм, сър — отговори му през рамо той.

— Сигурно някой от чичовците ти е сенатор! Имаш късмет, че не аз трябваше да решавам! Веднага ги надушвам твърдоглавците като теб!

Джейк извъртя стола си и погледна заместника право в лицето.

— Вече втори път ме наричате така! Никак не ми харесва!

— О, така ли било? Може да си голям смелчага, Графтън, но нямаш акъл да натовариш муха до максимално излетно тегло. А това за мене си е чисто твърдоглавство. Ти как му викаш?

— Поне имам някаква смелост, за разлика от някои!

— И какво по-точно искаш да кажеш? — Уилсън присви очи и леко се изчерви.

Джейк присви устни, опитвайки се да реши докъде може да стигне.

— Чувал съм някои хора да ви наричат Заека. Естествено, зад гърба ви! И не мисля, че имат предвид размножителните ви способности, Заеко!

— Ах ти, копеле гадно! Аз съм ти командир! Никой не може безнаказано да ми говори така! — Лицето на Уилсън бе пурпурночервено. Той скочи на крака. — Никой, разбра ли? — Вдигна брадичката си. — Мислиш се за голяма работа, нали! Направо ми се драйфа от такива нахакани задници като теб!

Телефонът иззвъня. Джейк се пресегна към слушалката, без да изпуска от очи надвисналия над него мъж със стиснати юмруци.

— Лейтенант Графтън. — Имаше проблеми с гласа си.

— Говори Джо Уагнър. Къде е шкипера?

— В каютата си.

— Току-що приключих с пълната проба на 522. Нищо им няма на двигателите! Включете го в наряда като резервен танкер за последното кацане.

— Дадено, сър! — Джейк затвори и погледна заместника. — Между другото, двадесет и втори е пак на линия!

— Какво? — Уилсън не вярваше на ушите си. — Мама му стара! Ами нали аз тъкмо го свалих тоя самолет! Кой се обади?

— Джо Уагнър — спокойно отвърна Джейк. — Казва, че всичко си било о’кей.

— Ще видим тая работа! По-късно ще се разправям с ТЕБ! — Докато излизаше от стаята. Уилсън си промърмори — Скапан твърдоглавец!

Джейк седна на бюрото и задиша дълбоко. На монитора над главата му самолетите безшумно кацаха един след друг. Вече приземилите се екипажи започнаха да пристигат в каюткомпанията. Новия се върна от бюфета точно когато телефонът зазвъня отново.

— Предполетна четири. Тук лейтенант Графтън, сър!

— Там ли е заместник-командирът? — беше Кампарели.

— Мисля, че отиде в Техническия отдел да търси Джо Уагнър.

— Джо е в каютата ми. Изпрати някой да намери капитан Уилсън и да го прати при мен. Искам да го видя! — Шкиперът затвори.

— Нови, върви да намериш заместник-командира! Сигурно в момента вдига пара в работилниците. — Джейк напразно опита да скрие задоволството от гласа си. — Кажи му, че шкиперът го вика в каютата си.

Когато Новия се върна, Джейк тръгна към каютата си. Сега най-после щеше да прочете писмото на Кали. Тъкмо се бе настанил зад бюрото си с писмото в ръце, когато телефонът иззвъня.

— Искаш ли да чуеш последната клюка? — изкикоти се отсреща Сами. — Уилсън Заека е спрян от полети! Перманентно.

— Колко перманентно?

— Ами така, завинаги! Махнали са го, подрязали са му крилцата, видели са му сметката! Нещо като ампутация.

— Не думай!

— Казват, че било понеже прекалено често подмокрял гащите.

Джейк прочисти гърло.

— Сигурно му е доста тежко! — успя да произнесе накрая той.

— Направо съм с разбито сърце! — изсумтя Сами и затвори. Пилотът върна слушалката върху вилката и се разсмя с глас. Смя се, докато очите му не се просълзиха.

Най-после отгърна листата от писмото на Кали. Беше му изпратила и една своя снимка, която той повдигна към светлината, за да я разгледа по-добре. Тя стоеше изправена на Виктория Пийк, на фона на замъглените планински склонове на Новите Земи. Това бе снимка на привлекателна млада жена в проста лятна рокля с цвят на жито — всъщност, нищо особено, — но за Джейк всеки дребен детайл бе от огромно значение. Взря се в усмихнатите ѝ устни и си припомни как точно бе изглеждала малко преди да я целуне за последен път.

Той поклати глава. Мушна снимката между листата и започна да чете писмото. „Скъпи Джейк — пишеше му тя, — много съм щастлива, че всичко е завършило толкова добре за теб. Онази мида, която ти подарих в Куби, за да ти носи късмет, май се оказа наистина магическа.“ Поздравяваше го за връщането му към летене. Джейк бе доволен, че тя го разбира така добре. След още няколко изречения прочете: „Знам колко важно е летенето за теб; страхувах се, че ако те лишат от възможността да летиш, ще се чувстваш така, сякаш част от теб — може би най-важната — е умряла!“

В убежището на каютата си Джейк се замисли доколко важно бе летенето за него наистина. Като момче то му бе носило свобода и небивало вълнение, което животът иначе не можеше да му предложи. Но какво бе за него летенето сега, когато да бъде пилот значеше да умее да избягва противниковата зенитна артилерия или пък да се врязва като острието на нож през завесата от трасиращи снаряди? Даде си сметка, че истински жив се чувстваше само в моментите, когато ракетите и снарядите се опитваха да го застигнат, а той бе оголен и на предела на силите си. Беше се пристрастил към адреналина, съпътстващ сблъсъците с подигравателно хилещата се в лицето му смърт.

Отново разгледа снимката на Кали, след което продължи да чете: „През целия си живот съм търсила мъж, който не носи никаква маска и действително е такъв, за какъвто се представя — някой, който да е наясно със себе си и никога да не се преструва. Мисля, че го намерих.“

Джейк дочете писмото, сгъна го и го прибра в плика. Сложи снимката на бюрото си. Спомни си, че бе оставил мидата в джоба на ръкава на летателния си костюм и откри, че като по чудо, въпреки крехкостта ѝ, тя бе все още цяла. Уви я в малко тоалетна хартия и я пъхна в плика. После прибра писмото в сейфа си.

Извади пръстена от синята му кутийка и повдигна диаманта към лампата. Върху стената заиграха цветни зайчета. Може пък и да не е чак такава лудост, помисли си той. Сложи годежния пръстен в джоба на мястото на мидичката и дръпна ципа.

На 28 декември Джейк и Тайгър научиха, че за пети пореден път трябва да атакуват ракетни площадки. Този път целта им се намираше в северните покрайнини на Ханой.

— Може би ще е най-добре да заобиколим града — предложи Тайгър.

Джейк разгледа стенната карта. Местата, където имаше зенитни и ракетни бази, бяха отбелязани с цветни карфици. Ханой направо приличаше на игленик. Е, те с Коул и преди бяха ходили там. Джейк се върна до масата, където Тайгър бе разтворил картите си.

— Ъхъ — съгласи се той и попита — Кога ще се появят големите майчици?

— Б-52 ще пристигнат около 10 минути след 19.33 — времето, определено за пуск на нашата атака.

Джейк разгледа правените от въздуха снимки на ракетната площадка, които Стайгър бе събрал. На тях се виждаше класическото тактическо разпределение за ракетната система СА-2 „земя-въздух“: шестте ракети на своите шасита бяха разположени в кръг около фургона с радарната антена. Шаситата се намираха в изкопани в земята ровове — така, в случай че ракетата бе унищожена или пък избухнеше, преди да бъде изстреляна, взривната вълна нямаше да достигне другите или фургона със системата за насочване. Отстрани Джейк забеляза два паркирани трактора. Беше виждал стотици подобни бази. Провери датата — снимките бяха правени преди повече от 18 месеца.

Горният десен ъгъл бе размазан. Джейк знаеше, че този ефект се бе получил от оръжие, стреляло по правещия снимките Виджилънт.

Хвърли снимките обратно на масата и разгледа маршрута, който бе избрал Тайгър. Навигаторът беше решил да пресекат вражеската територия южно от фара на входа на пристанище Хайфон, да продължат направо към един остров сред реката в северните покрайнини на Ханой и там да заемат бойния курс. След като приключеха с бомбардировката трябваше да направят рязък завой наляво, за да заобиколят града и да излязат от югоизточния му край, откъдето да се насочат към безопасността на океана.

Пилотът разучи подробно едромащабната карта, която показваше в детайл терена около острова — изходният пункт за тази нощ — както и релефа около набелязаната цел. Може би щеше да бъде достатъчно светло, за да се виждат реките под тях. Надали!

— Още едно военноморско приключенийце! — рече Графтън и потупа навигатора си по рамото.

Още веднъж набързо огледа картата с обозначените противникови зенитни бази, след което отиде в бюфета, за да изпие чаша кафе преди инструктажа.

Тази нощ Малкият и Големият Оги бяха разпределени на танкер. Когато Джейк и Тайгър влязоха в съблекалнята, те ги намериха вече готови. Малкият не бе разменил с Графтън и две думи, откакто той се бе върнал от Куби, но сега каза:

— Накъде сте тази вечер?

Графтън му отговори, без да си дава труда да поглежда към дребосъчния пилот. Малкият Оги се застоя, наблюдавайки как Джейк проверява и внимателно зарежда с патрони своя Магнум 357. Той отдавна бе заменил предишния си Колт 38 с това много по-мощно оръжие.

— Ако тая нощ хвърлиш топа, мога ли да взема стереоуредбата ти?

Джейк се ухили. Очевидно всички грехове, в които го бе обвинявал Малкият Оги преди, вече му бяха опростени.

— Ако намериш такава! — каза му Джейк. За разлика от повечето си колеги, той не си бе купил от Куби Пойнт скъпа японска уредба. Малкият го цапна в рамото и излезе от съблекалнята.

Джейк извади съдържанието на джобовете си и го постави, включително и портфейла, върху най-горния рафт на гардероба си. Сложи в един от големите джобове на пилотския си костюм другия портфейл, в които стояха зелената му лична карта, удостоверяваща, че принадлежи към Военноморския Флот, картата на Женевската конвенция и една 20-доларова банкнота. Като повечето летци и той носеше в спасителната си жилетка издадените от флота малки златни жетони на стойност няколко хиляди долара — за в случай, че му се наложеше да се пазари или да подкупва някой от местните — но иначе нямаше у себе си нищо, което да има особена парична или сантиментална стойност. Освен пръстена. Той стоеше в левия джоб на ръкава му, където преди бе държал мидата.

Вече облечен, хванал торбата с шлема си в ръка, Джейк спря за миг преди да затвори гардероба си. Прегледа още веднъж какво имаше вътре — нещо, което правеше винаги преди полет. С болезнена яснота съзнаваше, че ако го сваляха или пък загинеше, Сами Ландийн щеше да е този, който ще трябва да прибере тези малки отломъци от неговия живот. Е, досега бе преживял еднакъв брой излитания и кацания. Пресегна се към джоба с пръстена, увери се, че ципът е затворен до край и, след като затръшна вратата на гардероба, завъртя комбинацията на ключалката.

Излетяха на смрачаване. Джейк издигна Интрудъра на 20 000 фута и бавно потегли нагоре над залива. През облаците, които покриваха планините в Лаос, се процеждаха яркочервени, оранжеви и жълти отблясъци от залязващото слънце. Златистите тонове постепенно бяха заменени от синьо и виолетово. Джейк бе виждал хиляди изгреви и залези, но грандиозната гледка, която представляваше всеки един от тях, неизменно предизвикваше дълбокото му вълнение. Някой ден двамата с Кали щяха заедно да наблюдават залеза от пилотската кабина.

— Системите работят нормално — обяви Тайгър. Джейк включи на автопилот. Постоянното бипкане на вражески радар, издирващ цели в нощта, бе съвсем ясно доловимо. — Комунистическите копелета ни засякоха — измърмори навигаторът.

Вниманието на Джейк бе привлечено от една падаща звезда. Какво да си пожелае? Да оцелее? Да се върне при Кали жив и здрав? Пожела си да види още такива звезди — нещо, което наистина стана през следващите няколко минути.

— Засякох фара.

Фарът на полуостров До Сон, който се врязваше навътре в пристанището на Хайфон, не бе пален от години.

— Трябва да погасим аванс от шест минути. Какво ще кажеш за шестминутен завой надясно?

Джейк бутна лоста, след което го пусна. Автопилотът пое зададения наклон.

— Нещо си много приказлив тази вечер — каза той на навигатора си.

— Контролната карта! — подсети го Тайгър.

Двамата заедно подготвиха превключвателите върху оръжейното табло, двойно провериха програмата, която трябваше да потвърди изправността на електрониката и проследиха завъртането на стрелките на компаса и хронометъра. Когато завършиха завоя, Тайгър отново провери местоположението им. Според дисплея пред пилота, вече почти бяха стигнали мястото, където трябваше да пресекат брега. За секунда Джейк кръстоса поглед с Тайгър, след което изключи автопилота. Снижиха с 1000 фута и Джейк изключи външните сигнални светлини, транспондера и ТАКАН-а.

— Дявол 500 изключи транспондера!

— Блек Ийгъл, прието, пет две нули.

Самолетът се снижи към морето. Бипкането на вражеския радар вече се чуваше с увеличаваща се честота. Операторът работеше вече само в техния сектор, определяйки курса и скоростта им. На 500 фута Джейк хоризонтира и остави скоростта да падне до 420 възела.

— Три мили до пресичане на брега — информира го Тайгър. Противниковият радар отново се бе върнал към обзорен режим. Може би ги бяха загубили в резултат на отразените от водата вълни.

Джейк примига, за да отстрани потта от очите си. Взря се напред, търсейки сребърната пясъчна ивица, която отделяше сушата от морето. Намираше се на 1 миля пред тях. Джейк видя малките вълнички, които непрестанно се разбиваха в брега. Сети се за Кали на плажа.

— Блек Ийгъл, Дявол 500 пресече брега.

— Прието 500. Пресичате в 19.19 — До целта оставаха още 14 минути.

Светлините на звездите се отразяваха от оризовите ниви и широките реки, които бързаха за срещата си с морето. Все още не ги обстрелваха отдолу. Противниковият радар продължаваше да бипва на всеки 12 секунди, но на 400 фута над плоската делта самолетът бе невидим поради приземното ехо.

От ляво към тях полетя първият вражески снаряд за тази нощ. Джейк се концентрира върху поддържането на височината и посоката.

Тайгър обяви засичане на изходния пункт. Джейк армира системата за бомбопускане и бутна ръчките в крайно положение, като заедно с това започна да завива. Точно по средата на завоя пред тях откриха огън няколко оръдия. Пилотът видя издигащите се вериги от трасиращи снаряди и инстинктивно извъртя самолета на почти 90 градуса, за да го промуши през празнината между тях. Вече се намираха над покрайнините на Ханой.

Точно когато се промъкваше през пролуката, още едно оръдие откри огън.

Ужасен, Джейк за миг замръзна, наблюдавайки как смъртта протяга нажежено пипало към него. Интрудърът се разтресе от ударите. В следващия миг вече летяха сред тъмната бездна отвъд зенитния обстрел. Всичко свърши за броени секунди.

Джейк изправи наклона. Кабината бе озарена от яркочервената светлина на лампа „Пожар“ на левия двигател. В огледалото за задно виждане все още не се виждаха пламъци. Но температурата на газовете в засегнатия двигател се бе покачила на повече от 700 градуса по Целзий, а мощността бе спаднала с над 10 процента. Джейк почувства вибрирането на седалката, пода, ръчките и лоста за управление. Птицата бе сериозно ранена. Той бързо изключи притока на гориво към левия двигател.

Навигаторът се отмести от тубуса на радара и се взря в приборите, отчитащи състоянието на двигателя, намиращи се пред лявото коляно на Джейк.

— Много ли е зле? — светлината от сигнализиращата за пожар лампа се отразяваше от визьора на шлема му.

— Левият двигател е извън строя. Засече ли целта? — Тайгър отново прилепи лице към тубуса.

— Дай вляво с 10 градуса.

Джейк последва курсозадатчика. Погледна за оставащото разстояние между коленете си. Още 8 мили. На дисплея светна лампата „Атака“. Джейк включи режим „следене на целта“. Скоростта постоянно падаше и на 350 възела левият генератор се изключи. С един генератор радарът и компютърът щяха да продължат да функционират, но не и апаратурата за електронно противодействие. Слушалките на Джейк мълчаха, но не защото жълтите бяха приключили за тази нощ. Нито една лампичка върху таблото на навигатора не светеше.

Голям късмет извадиха тия кучи синове! Да ни думнат по този начин си е чист късмет!

Манометрите на хидравликата привлякоха вниманието на Джейк. Едната от двете системи показваше нулево налягане. А от другата работеше само едната помпа. По дяволите! Вместо 4, сега имаха само една помпа — и то просто така, изведнъж!

Джейк погледна компютърния директор. Почти бе центриран. Червената лампа „пожар“ бе толкова ярка, че той се протегна, за да я закрие с ръка, но в следващия момент и тя угасна. Пилотската кабина отново потъна в тъмнина.

— Още три мили — обяви се Тайгър.

Нови трасиращи откоси се втурнаха към тях. Джейк се опита да не им обръща внимание, да се концентрира единствено върху провеждането на образцова атака. Нещо отпред привлече погледа му.

Към тях се носеше ослепяващо бяла огнена топка. По-бърз от мисълта, Джейк дръпна лоста назад и вражеската ракета профуча край тях. Божичко, мина просто на сантиметри! Джейк насочи носа на Интрудъра право към установката, откъдето бе дошла ракетата.

— Засякох фургона с радара им — съобщи Коул.

Джейк проследи как маркерът за бомбопуск се спусна надолу по дисплея. В отговор на компютърния сигнал за пуск, той яростно натисна гашетката на лоста.

Бомбите не се освободиха.

Джейк натисна гашетката още веднъж и после пак. Никакъв пуск не последва.

Той прещрака главния ключ на системата за бомбопускане, избра ръчно задействане и натисна гашетката. Нищо.

Противникът откри яростен огън точно пред тях.

— Можеш ли да я намериш още веднъж? — попита Коул Джейк.

— Да.

Графтън отпусна лявото крило и пое на юг. Този път смяташе да задейства аварийно освобождаването на бомбодържателите. Рокаите нямаше да се разпръснат, а щяха да останат в контейнерите си, прикрепени към държателите. Когато избухнеха всички наведнъж, жълтите щяха скъпо да платят.

— Още не сме извън играта — каза той на Коул. — Най-добре кажи на нашите, че сме го загазили.

Докато завиваха, навигаторът се залови с радиото.

Във въздуха избликнаха още оръдейни залпове, но слава богу, не прекалено близо. Джейк успя да завие, като постоянно проверяваше налягането на единствената работеща хидропомпа. Понеже управлението на самолета се задвижваше от хидравличното налягане, едно по-рязко дръпване на лоста би претоварило помпата и би оставило пилота зависим от електрическата резервна помпа, която имаше твърде ограничен капацитет. Резервната помпа бе в изправност — лампичката с надпис „Резервна хидравл.“ върху елтаблото светеше — но тя можеше да им осигури достатъчно налягане единствено за хоризонталното и вертикалното кормило, при това с намалена ефективност. Примката се стягаше все повече и повече.

— Как ще настроим системата?

Пускът на бомбодържателите бе единственият избор, който имаше Джейк. Измежду над петдесетте предварително програмирани варианта за избор на балистични траектории на оръжията, заложени в компютъра, нямаше нито една, която да отговаря на пускане на бомбите с бомбодържателите. Точно затова Коул бе задал този толкова важен въпрос.

— Ти какво ще кажеш? — попита Джейк.

— Държателите ще паднат като забавени Снейкс, може би малко по-плоско — каза Коул. — Можем да използваме това, а пък аз ще вкарам корекцията.

Пилотът провери скоростомера. Показваше постоянни 325 възела. Скоростта бе малка, но щяха да прибавят към тридесетина възела след бомбопуска.

Край тях профучаха огнени топки. Нещо се вряза в едното крило и лостът силно потрепери в ръката на Джейк. Той бързо погледна към лявото крило. Всичко бе наред. Но през две дупки на дясното крило бликаше гориво, което въздушната струя отнасяше.

Исусе! Милостиви Боже, помогни ни да се измъкнем живи от този ужас!

— Имам захват на целта. Атакуваме — каза Тайгър.

Последните пръски от горивото на дясното крило изчезнаха в потока. В лявото крило имаше още един тон, но и двете крила се изпразваха чрез обща помпа, която се нуждаеше от подаване на гориво и от двете крила, за да бъде ефективна. Джейк нямаше избор. Отвори крановете на крилата и хвърли неизползваемото гориво. В централния резервоар все още разполагаха с 9000 паунда, което щеше да им даде някакъв шанс да оцелеят, стига да успееха да се доберат до танкера в Залива.

— Две мили. — Пилотът се приготви да натисне бутона за аварийно хвърляне на бомбите. Маркерът на екрана бързо се спускаше надолу.

— Дай ми една секунда предупреждение — подсети той Тайгър. От съображения за сигурност веригата изискваше бутонът да бъде натискан поне една секунда, за да се предотврати случайното освобождаване на оръжията.

— Сега!

Джейк натисна бутона и го задържа. Бух! Той бутна лоста и извъртя силно наляво. Хидравличното налягане и скоростта паднаха, но трябваше да избегнат зоната на взрива, преди да бъдат пометени от ударната вълна. Бомбите избухнаха. В огледалата проблесна ослепителна светлина. Ударната вълна разтресе целия самолет, но не му причини никаква вреда. Интрудърът полетя на юг над града.

Тайгър включи микрофона си и се свърза с диспечера от Блек Ийгъл, седящ в безопасност в кръжащия над Залива Е-2.

— 500 напуска района на целта и тръгва назад.

— Разбрано. Обявявате ли аварийна ситуация?

— Да. Ще ни трябва танкер веднага щом пресечем брега. Джейк избра централния резервоар на горивомера и докато чакаше стрелката да отчете точното количество, продължи да лавира сред взривове и редове трасиращи снаряди.

Мили Боже! Бяха им останали само 5000 паунда. Резервоарът направо бълваше горивото навън. Няма да стигне дори да се доберем до танкера. Ще трябва да катапултираме! Но къде? Дори измъкването от пределите на Северен Виетнам вече бе проблем.

Пред тях трептящите огнени ленти на трасиращите снаряди раздираха нощното небе. В момента летяха над Ханой — противниковата артилерия бе навсякъде около тях. На светлината от звездите и зловещия блясък на трасиращите откоси, отдолу ясно се очертаваха контурите на покриви и дървета. Джейк снижи, докато почти обърсваше с корем покривите. По дяволите, дори само да успееха да се измъкнат от Ханой щеше да е истинско чудо!

На тази височина и при тази светлина самолетът им бе видим за всеки мъж, жена или дете с оръжие в ръка. Джейк усещаше почукванията от куршуми на леки оръжия. Хрътките бяха хванали лисицата си натясно.

Точно когато показваше на Коул данните за горивото, един огнен поток отдясно се насочи право към предната част на фанара. Джейк изтегли нагоре и над него и двамата мъже инстинктивно се дръпнаха назад, колкото и безсмислено да бе това. Извадиха късмет. Ударите бяха само по опашката.

— Къде се намирате — каза някой по радиото.

— Точно над Ханой сме — изкрещя Графтън. Така, както бе осветен от трасиращите снаряди, градът приличаше на отворената паст на Ада. Като че ли на покрива на всяка сграда имаше десетки противовъздушни оръдия.

— И радиото го отнесе — информира го Тайгър.

Разтресоха се от поредните попадения. По обикновено тъмното табло сега светеха множество жълти лампи. Левият генератор бе извън строя, лявата разпределителна кутия — също, хидравличните помпи, горивният филтър... Защо и горивният филтър? Джейк нямаше време да мисли за това. Към тях летяха огнени топки, нещо удари по крилата...

Машината умираше. Джейк погледна към Тайгър.

— Можеш да скачаш вече, ако искаш...

— Продължавай да хвърляш зара! — отвърна му навигаторът.

Джейк зави рязко надясно и информира по нямото радио.

— Дявол 500 завива на запад. Отиваме към Лаос.

Концентрира се върху поддържането на носа нагоре и летеше малко над върховете на сградите. На тази светлина мерачите виждаха самолета съвсем ясно, така че единственото, което му оставаше, бе да лети колкото можеше по-ниско, за да затрудни прицелването им. Навигаторът продължи да предава намеренията им по радиото, за в случай, че емисиите им все пак се приемаха от някой.

Отпред и вляво едно оръдие откри огън с дълъг откос. Снарядите се издигнаха в плоска дъга. Джейк леко потегли, така че да мине точно над тях. Но стрелецът се коригира. В миг пилотът дръпна ръчката на работещия двигател и самолетът намали скоростта: трасиращите снаряди минаха малко пред него. Джейк върна ръчката докрай напред и се гмурна надолу колкото се осмеляваше. Снарядите коригираха посоката си като в забавен кадър.

— Ще ти се подпали шибаната цев — изкрещя той на противниковия стрелец.

Пред тях се появи сграда, която се извисяваше далеч над заобикалящите я. Самолетът зави от дясната ѝ страна и снарядите попаднаха право в нея.

Припламване. Бели проблясъци от дясно. Джейк присви очи в тази посока. През града просветнаха следи като от картечен откос — 12 за секунда.

— Б-52 атакуват — с възхищение в гласа прошепна Тайгър. Градът лежеше оголен под пулсиращата светлина на бомбите. Интрудърът, разтърсван от ударни вълни, сякаш висеше сред раздираната от пукот вселена, изпълнена с блясъци от бомби и нажежени до бяло огнени кълба. Почти цяла минута невидимите Б-52 вилняха над града. А-6 се стрелна в тъмнината над оризовите ниви. В огледалото за задно виждане Джейк видя горящите пожари и все още издигащия се към небето зенитен огън.

— Мили Боже! — каза Тайгър Коул.

— Ще успеем, приятелю — рече с треперещ глас Джейк. Горивомерът показваше 4000 паунда. От време на време нощта бе осветявана от случайни снаряди — дреболия, в сравнение с това, което току-що бяха преживели. Графтън издигна самолета до почти 500 фута според радарния висотомер. Барометричният висотомер не помръдваше.

— Дай 5 градуса вдясно — каза Тайгър. — Преди малко компютърът отказа, но радарът още работи. Навлизаме в някаква долина. Ще се опитам да те насоча нагоре по нея.

Земята се надигаше срещу тях. Джейк започна да се изкачва, поддържайки 500 фута над терена. Тъмнината отвън бе пълна. Продължиха напред, като Тайгър подаваше минимални промени в курса.

Лявата лампа „Пожар“ отново светна. Яркостта ѝ отвличаше вниманието му, така че Джейк я разби с джобното си фенерче. Наблюдаваше горивомера. 3200 паунда. Преминаха над най-високата точка на долината и продължиха да се изкачват. След миг се изкачиха над максималната височина, която можеше да отчете радиовисотомера и той спря да работи, което бе нормалното.

— Завий с 10 наляво и дръж този курс.

Тайгър нагласи радиото на аварийната честота, която винаги се прослушваше. Тези емисии се излъчваха от отделен предавател, така че бе възможно някой да ги чува, въпреки че собствените им слушалки мълчаха. Очите го сърбяха. Джейк разхлаби кислородната си маска и подуши въздуха в кабината. Нещо гореше. Изключи климатичната инсталация. Миризмата изпълваше пилотската кабина. Върна маската обратно и я затегна здраво.

Джейк на практика виждаше пропадането на стрелката на горивомера. Къде отиваше това гориво? Би трябвало да изтича през дупките, пробити от вражеските куршуми в отсека на левия двигател. Ако се възпламени, скоро ще се здрависваме с Кори Форд и Боксмън. Горивните камери и соплото сигурно все още бяха достатъчно горещи, за да възпламенят горивото. Джейк провери още веднаж системата за запуск и подаване на гориво, за да се увери, че възпламенителите в камерите не са под ток. Ключът беше на „Стоп“, въпреки че той не си спомняше кога го бе изключил — и слава богу, защото ако не беше, вероятно вече щяха да са мъртви!

Стрелката показваше 2300 паунда. На минута се губеха някъде към 300 паунда — част от които отиваха за десния двигател и част изтичаше през пробойните във въздуха. Джейк изчисли, че това правеше 18 000 паунда за час. Оставаха им осем минути — някъде към 50 мили.

Всяка пролетяна миля увеличаваше шансовете им да бъдат спасени, вместо да попаднат в плен. Спасителните хеликоптери на Военновъздушните сили биха могли да ги вземат от Лаос, докато в добре защитения Северен Виетнам хеликоптерът просто не би имал шанс.

Хайде, миличка! Не ни изоставяй точно сега!

Оставаха им 1800 паунда. Усещаше вътрешностите си свити на топка. Трудно му бе дори да мисли за дилемата, пред която бяха изправени.

— Скачал ли си преди? — попита той Тайгър Коул.

— Да, и си счупих крака.

Кошмарът, от който се страхуваха всички военни пилоти, най-накрая бе станал реален и за тях. Трябваше да катапултират над вражеската територия и да се опитат да оцелеят, използвайки единствено собствената си съобразителност и малкото, което носеха в спасителната си жилетка. Ако никой не дойдеше да ги вземе, ги чакаше сигурна смърт или затвор в някоя миниатюрна килийка. Да те вземат в плен бе равносилно на това да се погребеш жив.

1200 паунда. Лампата „Минимален остатък“ светна.

Вниманието му бе привлечено от някаква слаба светлина сред облаците. Джейк нагласи огледалото така, че да може да види по-добре. Точно под лявото му крило проблясваше колебаещ се жълт пламък.

— Горим! — изкрещя той. Трябваше да катапултират ВЕДНАГА.

— Още не! — каза Коул и протегна ръка пред гърдите на пилота. — Може би още няколко мили!

— Горящите реактивни самолети имат гадния навик да експлодират, нали знаеш! — отвърна Джейк. Пред очите му бе съответното изречение от ръководството за летателна експлоатации на А-6 Интрудър: „При визуално откриване на пожар — катапултирай!“

Носът на самолета пропадна надолу. Той дръпна лоста назад, но носът продължи да пада. В манометрите на хидравликата нямаше никакво налягане. Огънят бе стопил хидравличните магистрали.

Тайгър спря да говори по радиото и погледна Джейк.

Бавно, много бавно носът започна да се издига, но самолетът се извъртя наляво. Джейк разклати лоста и педалите. Никакъв резултат. Дявол 500 бе свършен.

Двамата се спогледаха.

Тайгър Коул протегна нагоре и двете си ръце, сграбчи основната катапултна ръчка и с бързо, рязко движение, я дръпна надолу към главата си. В следващата секунда вече го нямаше — изгуби се сред страхотния шум, бученето на вятъра и разлетелите се парчета плексиглас.

За последен път, по навик, Джейк обходи с поглед приборите, след което дръпна резервната катапултна ръчка между краката си. За частица от секундата, преди катапултната седалка да изхвърчи нагоре през плексигласовия фанар, Джейк зърна таблото и жълтите пламъци, които се отразяваха в огледалото; тази картина се вряза в паметта му завинаги.

Нещо го удряше по цялото тяло, блъскаше го в гърдите, ръцете, краката, врата. Той си даде сметка, че това трябва да бяха дъждовни капки. В същият момент парашутът се разтвори и здравата го разтърси точно през чатала.

След оглушителния шум, придружаващ катапултирането, сега наоколо цареше абсолютна тишина. Не се виждаше нищо. Той панически се пресегна към парашутните въжета, които се издигаха нагоре от раменете му. Бяха здрави като стомана. Успокоен, Джейк се опита да мисли.

Защо не виждаше нищо? Не бе ослепял — просто светлината не беше достатъчна. Като здраво се хвана за найлоновите въжета от двете страни на врата си, той остави времето да минава. За секунда слухът му долови лекото бучене на реактивен двигател.

Кислородната маска! Ако изпаднеше в безсъзнание от удара при приземяването и кислородът от аварийната бутилка свършеше, преди да се е събудил, той можеше да умре от задушаване. Трябваше да се отърве от маската. С дясната си ръка опита да напипа закопчалките, които придържаха маската към шлема. Беше загубил цялата си сръчност. Панически ужас сковаваше движенията му и заплашваше напълно да го обземе. Опита се да потисне паниката и да напипа мястото, където трябваше да се намират закопчалките. Намери ги, откопча маската и я захвърли в тъмнината под себе си. През цялото време с всички сили стискаше лявото въже на парашута.

Отново с дясната ръка той се пресегна към ремъците на колана си. Нямаше да има нужда от лодката. Откопча десния ремък и усети тежестта да се премества към задната част на бедрата му. Като внимателно смени ръцете си. Джейк се зае и с левия ремък. Накрая лодката падна и тежестта от краката му изчезна изведнъж. Ръката му автоматически отново се вкопчи в дясното въже на парашута.

Чу глухия гръм от далечна експлозия. Това сигурно бе неговият самолет. Краят на Дявол 500.

Подухна лек вятър, който разхлади лицето му. Някъде отдолу го чакаше джунглата. Кога ли щеше да стигне там? Тъмнината бе пълна. Сети се за фенера в спасителната си жилетка, но не можеше да рискува да го загуби при приземяването.

Биенето на сърцето му, нежната целувка на вятъра и дъжда и успокояващата здравина на парашутните въжета бяха единственото нещо, което сетивата му можеха да доловят сред черната тишина.

Той започна да разсъждава. Дали щеше да падне в короната на някое дърво, или щеше да се приземи в оризова нива или пък насред камениста рекичка? Дали нямаше да се разбие в някоя скала? Той събра крака, за да прикрие чатала си, постави лявата си ръка върху дясното рамо, а дясната — върху лявото и притисна глава надолу към лактите си. Сега просто трябваше да чака.

Цялото му тяло напрегнато очакваше удара. Отпусни се, каза си Джейк. Или не, по-добре остани стегнат. Дръж краката си прибрани един към друг и гледай да опазиш „семейната скъпоценност“ .

Нещо го блъсна в краката, след което се стовари върху тялото му. Обсипаха го серия от бързи, твърди като скала удари. Усети, че краката му се разтварят; през лявата страна на тялото му премина жестока, агонизираща болка. Премяташе се, а ръцете му отчаяно се опитваха да напипат въжетата, които вече не бяха на мястото си. Лицето му се набразди от кървящи драскотини. След това той загуби съзнание.